Тя е фантастична! Нито русата от АББА, нито Джей Ло, нито Ники Минаж могат да й стъпят на малкия пръст.  Не че тя изобщо има малък пръст, де.  Сочното миньонче е високо едва 11 сантиметра.  И да, говоря ви не за днес, а за някоя ’24 преди 7000 години. 

Всяка една от над двестата глинени фигурки от възхитителната Култура Градешница е уникална. Древните хора не ги произвеждали серийно.  Моделирали ги на ръка и ги шарели с оригинални шарки.  Дали това са татуировки? Или дизайнерски модни дрехи?  За какво ли са служели дупчиците по тях? Някои приличат на извънземни, със странни носове и издължени очи. Това е една от най-големите и най-красиви колекции по рода си в България. 

Преди 80 века, около Градешница във Врачанско, се зародила и процъфтяла самобитна цивилизация, разпростряла се по цяла Западна България, Югозападна Румъния, та чак до Северна Гърция.   В праисторията няма единен център на културата, една могъща империя, както е в античността.  Селищата били разпръснати и всяко едно от тях се развивало по свой си начин.  Но има такива, чиято култура проникнала далеч извън пределите им.  Като Културата Градешница. 

Най-забележителната находка в Градешница е глинената плочка с писмени знаци и символи, подредени в спретнати редове. Плочката е на 7000 години. Две хилядолетия преди шумерската клинопис и египетските йероглифи.  Не знаем какво означават символите на тази протописменост.  Освен по плочката, пиктограми има и на дъната на десетки съдове.  Но няма база за разчитане или сравнение между езиците, както е с Розетския камък.

Селищата около Градешница били периодично опожарявани и разрушавани, но хората се връщали и ги построявали отново и отново в продължение на две хилядолетия.  Били естети и великолепни майстори.  Всеки от нас би украсил дома си с изящната керамика, която произвеждали.  На столче, на крачета, с декоративни глави и геометрична украса, плоски или тумбести като лалета, грънците от праисторията са истински произведения на изкуството!  Най-мили са ми следите, оставени от хората – шепа зърно на дъното на някоя делва или протрито от употреба каменно хаванче.

Някой ден ще ви разкажа повече за Градешница. Сега да се върнем на нашата красавица.  Пропуснах да спомена, че са я намерили в комплект с плочката и три съда с пиктограми на дъната. Регионалният исторически музей във Враца им е отделил скромна витринка, съвсем незабележима и неумеснто поставена не в залата на праисторията, а на последния етаж, пред Рогозенското съкровище.  Да, поп звездите във Врачанския музей са съкровището от Могиланската могила и Рогозенското. Но за мен истинската звезда е татуираната красавица. В профил ми прилича на ключ към загатките на Градешница и неразчетеното послание, което миналото ни е изпратило. Какво ли е то?

Предаваме директно от село Бохот, Плевенско. В гроб, покрит с камъни, е намерен скелет на млада жена. Черепът обаче не е неин, а на мъж.  Изглежда главата му е била старателно увита в плат, закопчан с шест безопасни игли и поставена до женското тяло.  В друг гроб в съседство са открили още една млада жена, този път със собствената й глава. В краката й има останки от изгорени мъж и детенце. 

Каква трагедия се е  разиграла тук?  Кои са тези хора? Къде е липсващата глава?

Случаят е поет не от плевенските криминалисти, а от археолозите, тъй като погребенията са отпреди 2400 години. Открити са при спасителни археологически разкопки, преди да нахлуят багерите и магистралата да погълне всичко.

Знаем, че траките са убивали конете, кучетата и най-любимата жена, за да придружат мъртвия в отвъдното. Дали мъжът е загинал в битка и са донесли само главата му?  Може би бащата и детето са отишли на лов и са били надвити от някой звяр. Според обичя са ги изгорили на клада, а майката са убили, за да си е с тях. Каква е вашата версия? Две масивни сребърни гривни са красяли ръцете й, изящна златна огърлица е висяла на врата й, носела е също пръстени и гривни с мъниста от стъкло и смола. Не ще да е била случайна.  Такива накити са можели да си позволят само хора от сой. 

Находките от Бохот не са уникални – такива бижута и предмети са намирани и на други места. Какво тогава им е толкова специалното?  Да вземем например сребърните гривни.  Освен тях, досега има открити още 12 подобни. Но само тези двете са от недокоснат гроб, както навремето са ги оставили древните хора. Останалите са случайни находки без ясен произход – или са били част от скрито някъде съкровище, или изобщо не се знае от къде са били изровени (в колекцията на Васил Божков). 

Всички артефакти от гробовете образуват заедно единен контекст и позволяват на учените да датират точно цялата находка.  Все едно след 2400 години да попаднат на стая с обзавеждане и предмети от днес. Ааа, ще си кажат археолозите от бъдещето, щом са на едно място, явно мобилният телефон е от епохата на плазмения телевизор, а не от епохата на черно-белите „Опери“ от онзи обект на стар завод край Велико Търново.

Археологията е призвание. Тежка професия, която няма нищо общо с Индиана Джоунс.  Машината на времето често е паркирана сред дива природа и красиви гледки. И ята комари. И оси. И страшен пек. И прахоляк.  Но все пак, хората от екипа  първи виждат съкровища, скрити от хорските очи в продължение на хиляди години.  И се случва понякога да пътуват към София с някоя тракийска принцеса в скута.  Вярно, под формата на кости в кашон, но все пак принцеса в скута. 

За съжаление не можете да видите находките от Бохот. Те се намират в хранилището на Археологическия музей в София.  Понякога ги изваждат, за да ги покажат на посетителите, но никой не знае кога това ще се случи отново. Искате ли, докато чакаме със затаен дъх, да напишем заедно сценария на сериала „Принцесата без глава“?

Няма да обиждам вашата интелигентност и да ви питам знаете ли кой е изобразен на банкнотата от пет лева.  Обаче не знам дали знаете, че Иван Милев е нямал пет лева джоба си. “Носеше балтон, шит от майка му, който наричаше „сандък“. Беше бледен, смешно зле облечен“, разказва в спомените си Илия Бешков. 

Пари нямал, но имал принципи. В Казанлък разказват любопитна случка. Милионерът Папазов, един от най-богатите търговци на розово масло, бил обсебен от идеята Иван Милев да нарисува портрет на жена му. „Абе, Иване, охтичав си. Давам ти един милион! С тези пари ще отидеш в Швейцария да се лекуваш.“ А художникът му казал “Аз жена ти няма да я нарисувам никога, защото е дебела, грозна и с мустаци!“

Ахинора няма мустаци. Тя е толкова красива, че в лъчите на взора й мъжете губят свяст, а жените замират от шемет. Така я описва Николай Райнов в своите „Видения из древна България“. Казва още: „Никой не помнеше друга жена, ако е видел мене. Когато ме зърнеше някой, душата му се губеше в очите ми и до него стигаха звуци на сънни сребърни рогове.“ Затова Иван Милев я е нарисувал, без някой да му плаща милион. Нищо чудно, че се е чувствал цар, а е живял като просяк.

Ахинора излъчва безкрайна скръб и тъга.  Може би защото мъжът, когото е обичала и на когото е дала сърцето си, хан Аспарух, я принася в жертва в полза на държавата.  Ама буквално – жрецът си я коли пред очите на всички.  Така е и в моето семейство до не знам кое коляно – мъжете отиват доброволци да мрат на фронта, или стават почетни граждани и герои, кичат се с ордени и медали и тичат по хорските работи, докато жените седим зад дънера на обществената круша, обичаме ги, и ги чакаме да ни забележат.  Поне никой не ни коли, де.

Иван Милев дарява „Ахинора“ на община Казанлък през 1926, няколко месеца преди да умре. Повече от 40 години картината стои затворена в хранилището на музея.  Чудомир, който по онова време бил директор, изобщо не харесвал Иван Милев. Даже и по диагонал да прочетете статията му за петата годишнина от смъртта на художника, публикувана в „Казанлъшка искра“, това ще ви стане съвсем ясно: „Ние може да не сме съгласни с възгледите му, може и да не харесваме нещо у него, но достатъчно е за момент само да си представим какво беше декоративното ни изкуство преди и какво е след него, за да му дадем мястото, което му се пада…  Твърде нов за времето си и твърде много взел от чужбина, за да бъде лесно достъпен…“  С други думи крив, странен и копира Климт.    Ето защо „Ахинора“ е извадена от папката, реставрирана и изложена в галерията чак през 1968, след смъртта на Чудомир. Е, успях и аз с блондинския си чар да се докопам до хранилището на Художествената галерия и чекмеджето с рисунки на Иван Милев. Поплаках от щастие и през сълзи щракнах няколко за вас.

Мона Лиза си няма собствен музей. А Ахинора има! Само за нея и за нейния автор. Намира се в къщата на Емануил и Нина Станчеви в центъра на Казанлък. Защо там, кои са те и каква е тяхната връзка с художника, ще научите, когато я посетите. Джоконда означава весела жена.  Но защо изобщо ни е притрябвало сравнение с Мона Лиза? Вгледайте се в очите на Ахинора и до вас ще стигнат звуци на сънни сребърни рогове. Това не е ли достатъчно за безкрайни опашки от ценители?

Добро заглавие за жълта медия. Но погребението е отпреди 1700 години. А Майбахът е всъщност яка колесница с лети джанти, бронзова украса, спирачки и амортисьори. Шедьовър от началото на IV век.

Тежкарят е бил висш офицер в Римската армия.  Откъде знаем ли? Погребан е с униформата си. Дрехата му е била закопчана със златна фибула (катарама, ама лукс).  С такива фибули са награждавали само най-заслужилите офицери.  Двата му меча са в ножници, инкрустирани със сребро и скъпоценни камъни. Бил е препасан с колан със сребърни апликации. На ръката си е носел златен пръстен с опал. Казах ви, тежкар!

Но да се върнем на Майбаха. Луксозна колесница, теглена от четири коня (намерени наблизо), подходяща и за градско, и за междуградско.  И докато гумите на Майбаха са до 22 цола, тези биха били 39 цола! Такива гуми в наше време са редки. Използват ги предимно за офроуд камиони и във военния транспорт.

Римското й название е carruca (да, правилно го прочетохте – каруца), но не се подвеждайте от латинския.  Всички каляски са каруци, но не всички каруци са каляски. Цената й е била около 10,000 денария. За да си позволи такова нещо, един редови войник в Римската армия е трябвало да работи над 20 години и да пести само за това. Понеже археолозите са открили всичките й 320 части, днес колесницата е възстановена наново и сега краси централната зала на Археологическия музей в Силистра. 

Учените твърдят, че човекът не е местен. Изработката на оръжията, с които е бил погребан, е типична за майсторите от днешна Украйна. По онова време в Римската армия е имало много наемници от всякакъв произход.

Какво означава тази находка? Тя не е уникална и единствена в света. Но ни показва, че Дуросторум е бил важен, жив град, пълен чужденци и с всякакви знатни хора.

В музея има и други интересни експонати:

• Съкровище от медни брадви на 6500 години, спасено от ръцете на иманяри.
• Макетът крепостта на Дуросторум. Архитектурата прилича на красива огърлица, но впримчи ли те между две брънки е смъртоносна.
• Самоубийца с пистолет от II – III век. Шега, разбира се. Всъщност е статуетка на римска богиня.
• Антично огледалце с рекламен надпис: „На хубавицата подобават всички хубави неща. Купи ме ти!“ Да, рекламата не е от вчера.

Колко пък да е далеч Силистра. Качете се на вашата каруца и идете да видите чудото на античното каруцостроене.

Василена всъщност била зелена, когато я донесли от зоопарка в Ловеч. Водораслите в басейна оцветили козината й в този съвсем нетипичен за полярните мечки цвят.  Умряла от старост на достолепните 28 години далече от родината си.  Днес се усмихва като за снимка от витрината в Природонаучния музей в Черни Осъм. 

В музея има още един чужденец. Представете си горещ юлски ден. Седите си на кафе с приятели в центъра на Ловеч и си разменяте клюки. И изведнъж пред вас изкача Алонсо Минчев Казанджиев, с коцкарски мустачки и усмивка като веригата на моторна резачка.  Можеше да е повод за романтино запознанство, ако Алонсо не беше ягуар. Истински. От  плът и кръв.

Измъкнал се тайно, докато му внасяли храната и хукнал да опита вкуса на свободата.  Не успял да стигне далеч. Това за центъра си го измислих. Застреляли го в гората около зоопарка.  Защо не го упоили, вместо да го убиват, е пълна загадка. А също и черно петно за репутацията на кмета на града Минчо Казанджиев. Който на всичкото отгоре му бил осиновител. Клетият емигрант от Южна Америка е заел героична поза до усмихнатата Василена.

Съсед им е друг беглец и бунтар, поставен извън закона. Кафявият мечок Живко бил непокорен тийнейджър.  Обичал да слиза в махалите около Габрово и Рибарица, да прескача оградите на къщите и да похапва плодове от градините.  Лошото е, че започнало да му се услажда и месце.  Веднъж разбил една плевня и изял цялата луканка на стопаните.  Нападал кокошки и други дребни животни.  Хората от Национален парк „Централен Балкан“ прозвънили всички европейски природни паркове с надежда да му намерят нов дом, далеч от населените места. За жалост никой не щял да се разправя с проблемен пубертет.  Положили големи усилия да върнат Живко обратно в планината – мъкнели на гръб храна, поставяли примамки. Но на него тлъстичките рибаришки кокошчици му били по-вкуснички. Накрая нямало какво да направят и го убили. Миличкият! 

Местният учител по биология Илия Илиев започнал да събира животни и растения от планината през 1956. Първите експонати били героите от българските приказки – лисица и щълкел, таралеж и врана. Постепенно колекцията преляла от коридорите на училището, а многобройните посетители пречели на учебния процес.  Преместили я в сградата, в която е до днес.   

На английски awesome (осъм) означава „страхотен“. Малък, спретнат и подреден с любов, Природонаучният музей в Черни Осъм е наистина осъм!  Отбийте се да се запознаете с Василена, Алонсо и Живко, както и с всички други зверове, птици и мушици в експозицията му.  Така ще осмислите живота им, отдаден за да ни научи как да сме в хармония с природата и колко ценен е всеки обитател на нашата красива планета. 

Пиер Карден му бил съдружник. Външния министър Чжоу Енлай, дясна ръка на Мао, лично резюлирал молбата му да се ожени за китайската си любов.  Кой е принцът от Оряхово и защо е световна арт звезда? Ще разберете от приказката, която ще ви разкажа сега.

Живял някога в Оряхово беден ковач на име Иван Върбанов. Той и жена му Тота си нямали деца. Затова през 1932 осиновили Марин, който останал сираче още съвсем малък.  Забелязали те, че има дарба да рисува. Правили, стрували и го изпратили в Художествената академия в София да се учи за скулптор.  Учил що учил, па баш в най-дълбокия соц заминал далеч, далеч. Чак в Националната художествена академия в Пекин. Там му прикрепили отличничката Сун да му помага.  Влюбили се безпаметно.  Разменяли си писма.  Криели ги в хралупата на едно дърво. Срещали се тайно. Сун измислила сигнализация – ако е сплела косите си на една плитка, значи могат да са заедно след часовете, ако е на две плитки – не.

Сун била от стар аристократичен род с вековни традиции. Баща ѝ бил професор по древнокитайски език, писател и историк. Майка ѝ била професор по английски.  „И дума да не става!“, казали те, когато Сун им поискала разрешение да се омъжи за Марин.  „Но той е принц! Принц от Оряхово!“, казало момичето. Показало им снимки от двора на Художествената академия в София, с копия от статуи на Микеланджело, уж че са от неговото „царство“. Кандисали. Оставало да убедят Мао, защото по онова време смесените бракове в Китай били забранени. Писали, молили, писали, молили. Убедили го. Вдигнали сватба за чудо и приказ.

Но приказката не свършва дотук.  През 1960-а Марин и Сун се преместили в София. Изящна и чаровна, интелигентна, владееща пет езика, Сун се превърнала в една от софийските градски легенди. Снимали я в киното и в първия български сериал „На всеки километър“.  Марин основал катедрата „Текстил и мода“ в Академията. Цялата софийска бохема се въртяла около тях.

През 1976 г. Върбанови се преместили в Париж.  Пиер Карден се влюбил в творбите на Марин и откупил цялата му изложба за своя център “Espace Cardin” в Ню Йорк. Сун отворила Китай за световната мода и открила в Пекин ресторант Maxim’s. Там можело да срещнете Куентин Тарантино, Оливър Стоун, Ален Делон и Елизабет Тейлър.  Един ден в ресторанта се отбил режисьорът Бернардо Бертолучи.  Поканил я да направи костюмите в „Последния император“ и да се снима във филма. Марин творял в Сите де-з-ар и пътувал по света със своите текстилни шедьоври. В свободното си време основал още две катедри по текстил – в Сидни и в Ханджоу.

И все пак, какво било това чудо невидяно, което превърнало  проф. Марин Върбанов в световна звезда? Ами това, че с един замах свалил текстила от стените, завъртял го, усукал го и го преобразил от 2D в 3D.  Превърнал го в скулптура.  Китайците го боготворят. Наричат го Човекът-безкрайност.  Изографисали са го на стенопис в Художествената академия в Пекин. Единственият чужденец сред най-именитите китайски художници!

Разказах ви тази приказка днес, защото на 20 септември е рождения ден на професора. В България са останали малко негови творби. Има три пана в резиденция „Бояна“ и голямо пано в НДК. И по-дребни неща в галериите из страната.  В родния му град е запазен един чан.

Ще научите какъв е края на приказката, ако отидете до Оряхово да видите интерактивната изложба, посветена на Марин Върбанов и Сунчиту, както й казват оряховци. Намира се в Екимджиевата къща. Обадете се в Историческия музей, за да ви я отворят. Наистина си заслужава! Когато приключи прожекцията, приближете се до чана и се вгледайте в нишките му. Те свързват малко Оряхово с Ню Йорк и Сидни, с Париж и Пекин.

Дюнерите са ви дошли до гуша? Пълнените чушки на мама вече не ви носят радост?Чудите се къде да потърсите вдъхновение за нови ястия, с които да предизвикате фурор?  Идете в музея!  Да, да, правилно прочетохте. И то не в кой да е музей, а в чудесния „Абритус“ в Разград.  Абритус е основан преди 1900 години като римски военен лагер. Ето защо фокусът на музея е върху историята на Римската империя. Включително върху това какво са обичали да похапват римляните. В интерактивната му експозиция, която по нищо не отстъпва на световните музеи, има цяла книжка с рецепти. 

Античният мастършеф се казва Апиций и е съвременник на Христос. Бил кулинарен развратник, прахосник и откачен експериментатор.  Рецептите му в трактата „Десет книги по готварство“ са екстравагантни и разточителни.  Негов съвременник разказва, че Апиций наел цял кораб, за да провери лично дали либийските скариди били така вкусни, както разправяли. Накрая профукал и последните си сестерции, и се отровил от ужас, че няма да може повече да поддържа луксозния си лайфстайл. 

Основната съставка в римската кухня бил соления и втасал рибен сос гарум.  Пълна загадка е защо, след като е нямало манджа без него в Римската империя, че даже и в десерти са го слагали, гарумът е изчезнал от европейската тенджера. Затова пък днес е използван масово в Азия. Плиний Стари описва рецептата така.  Покривате дъното на голям съд със слой от подправки – анасон, копър, джоджен, босилек и девесил. Отгоре подреждате всякакви видове дребна риба и рибени вътрешности.  Покривате с дебел слой сол. Продължавате в същия ред, докато се напълни. Оставяте да втаса една седмица и след това до края на месеца разбърквате всеки ден.  Прецеждате саламурата. Това е вашия гарум. Усетихте ли как засмърдя?

Дори да сте спец на киселото зеле и домашната ракия, не ви виждам как ще забъркате тази адска смес в мазето или на балкона. Затова да действаме практично – рибен сос продават в големите вериги хранителни магазини.

Но стига приказки. Ето ви една семпла рецепта от книжката в „Абритус“:

Леща с кестени

Сварявате за 8 минути 300 гр. червена леща с една чаена лъжичка сода бикарбонат. Бодвате 500 гр.  кестени и ги слагате в тава във фурната с няколко лъжици вода. Печете 10-тина минути. Изваждате ги, обелвате ги и ги кипвате заедно с целина на котлона 30 минути.  Смесвате ги с лещата и добавяте 1 чаена лъжичка кимион, 1 чаена  лъжичка семена от кориандър, 1 супена лъжица течен мед, 2 супени лъжици зехтин, черен пипер, 1 супена лъжица рибен сос.  Готвите ги заедно 10 минути. Сваляте от огъня и добавяте джоджен и пресен кориандър.

Сега, ако сте мераклии, можете да пробвате и нещо по-така от изстъпленията на древноримския хедонист:

Специалитет „Апиций“
Скълцвате на ситно предварително сварени вимета от юници и срамни устни от девствена свиня, изчистена риба, пилешко или друг вид птиче месо. Избирате и почиствате сварено бяло месо от пойни птички. Омесвате го със сурови яйца и зехтин. Счуквате в хаванче черен пипер, сол и подправки. Заливате с вино от стафиди и гарум. Добавяте скълцаното месо и усилвате огъня, за да заври. Сготвената смес, заедно със соса, подправяте с ядки от пиния и зрънца черен пипер и използвате като плънка за баница или лазаня. Изпичате в умерена фурна.

В „Абритус“ не можаха да ми кажат дали е вкусно. Никога не били пробвали никоя от римските рецепти. То и аз съм една! Вместо да се разшетам, да напаля огнището и да врътна някой засукан специалитет от книжката, взех че прибягнах до помощта на изкуствения интелект за онагледяване. Уви, с Апиций ме свързва яденето, а не готвенето. Затова ви моля – ако забъркате нещо от римския кулинарен гуру, пратете ми снимки и отзиви. Или пък дайте вашата любима рецепта. Кой знае? Може след 1900 години да попаднете в изданието „Трапезата на прилежната домакиня от 21 век“ на някой виртуален музей.