Големи хуни бяхме с брат ми.  Един ден, докато се гонехме из къщи, строшихме любимата керамична ваза на мама. Красиво изрисувана, с издължен силует, тя стоеше в ъгъла в коридора, пълна със сухи треви.  Голяма паника настана.  Купихме лепило „Кале“ от книжарницата, събрахме парчетата и се захванахме за работа.  Лепилото преливаше от пукнатините като гной и се точеше на конци. Коси, носове, уши, пръсти, че даже и изплезените от старание езици – всичко залепна, освен вазата.  Абе накрая се получи нещо, което би красяло холната масичка на Франкенщайн.  От ужас изкопахме една дупка в градината и погребахме вазата там.  Когато мама се усети, шамарената фабрика беше отдавна фалирала. Отървахме боя. 

Я сега си представете как човек събира и залепя стотици грънци, разпарчeтосани на хияди парчета и разхвърляни в  повече от 400 ями. Как от този хаос се раждат извънземни делви с глави на чавки, каквито нямат аналог никъде в света? 

Когато започват разкопките край Капитан Андреево, кметът отваря училището – десет класни стаи, физкултурен салон и учителска стая – за да може археолозите да наредят по подовете намерените керамични парчета. Игла е нямало къде да хвърлиш.  На Мария Славкова, реставратор, се пада сложната задача да сглоби каквото може. 

Но аз пак от главата за краката. Я да се върнем една крачка назад, за да ви обясня по-спокойно за какво става дума. 

Преди около 7300 години, древните хора избрали това място на брега на Марица край днешното Капитан Андреево и в продължение на 300-400 години издълбавали в него ями с диаметър от около метър-два и с различна дълбочина – от 2 до 10 метра. Местността прилича на пита швейцарско сирене. Нашите археолози са изследвали над 420 дупки, което според тях е една десета от цялата площ на комплекса.  Голяма част от него се простира отатък границата, в съседна Турция. 

В ямите древните хора поставяли най-различни неща – покъщнина – хромели за зърно, тежести от станове, статуетки; храна, много храна – парчета месо от различни животни, плодове и зърно.  Трошили и хвърляли в тях всякаква керамика – делви, гърнета, паници, лъжици.  Части от една делва били разхвърляни в няколко ями.  Озадачаващо е, че дори погребвали в дупките части от изгорели къщи.  Не са хвърляли хора. Едва в няколко от тях са намерени човешки кости, и то старателно погребани.

За какво са служели тези дупки?  Бунище?  Съмнявам се. Едва ли бихте си избрали най-плодородната нива за боклучарник.  А и защо ще си играете да обмазвате вътрешността на дупката с глина, ако ще е за смет? Освен това, във времето преди появата на колелото и каруцата, да влачиш боклука си с километри, и без удобни инструменти да копаеш дупки, е крайно непрактично. А както по-нататък ще разберем, праисторическият човек е бил доста практичен.   

Хранилища за зърно? Зърното е едно от многото неща, намерени в ямите, но в малки количества, наред с нахут, секирче и леща. Имало е също плодове – дрян, слива, малина и грозде. Заедно с кости, зъби и рога от благороден елен, тур (диво говедо), дива свиня, заек, лисица, коза, овца, свиня и куче, фрагменти от птичи кости и риби, черупки от речни миди. Днес в силозите не трупаме покъщнина и всякаква посуда, нали? И манджи не оставяме. 

Археолозите забелязали, че всички предмети в ямите са износени, със следи от дълготрайна употреба, на границата на изхабяването.  Сиреч не са жертвали нови неща.  Практични, казах ви!

Но да се върнем към чавките. Изключително красиви и загадъчни керамични съдове.  Птици ли са или хора?  Без уста, но с кок на тила, спираловидни уши, остър нос и красива геометрична украса.  Ръцете им са протегнати напред, но са късички и не могат да им обхванат обемистите шкембета.  Истинско чудо е, че сред морето от чирепи екипът успява да намери частите и да сглоби 12 от тези делви.  Най-голямата е почти метър и е била счупен на 120 парчета!  Най-малкият съд е едва десетина сантиметра.  Всъщност точно по него Мария и екипът й се ориентирали как да сглобят големите.  Мъникът е съвсем цял, даже с капаче на главата.  Въпреки че е твърде недодялан, той им послужил като картинката на кутията на съвременните пъзели – гледаш от нея и редиш. 

Глинените делви не са правени в едно ателие, нито от един майстор. Датирането им показва около 150-200 години разлика във възрастта.  Навярно е имало някакъв канон, някакво правило всички грънци да са като чавки. Традиция на изображението, която се е предавала на това място от поколение на поколение. 

И аз, чавката любопитна, кацнах в музея в Багдад и що да видя!  Съд с лице с остър нос и с геометрични рисунки, правен около 200-300 години по-късно от нашите.  На глед не прилича много, но принципът е същия.  И да, за мен следите от въглена, с които древният човек си е скицирал как да оцвети съда, са по-ценни от злато. 

Мария беше много въодушевена и от гърнетата, украсени с дупки.  Тя каза, че вдлъбнатините по тях са толкова прецизно подредени и еднакво дълбоки, все едно са правени с компютър.  А според проф. Васил Николов, който оглавява разкопките на Капитан Андреево, най-ценната находка е бикът, язден от жена, който стотици години по-късно превъплащава мита за Зевс и Европа.  Бикът наистина е много красив, но според мен го язди мъж.  Имам набито око за интимни подробности, но моля ви , погледнете и вие, да не е само плод на мой еротичен блян. Направо отидете в зала „Праистория“ на Археологическия музей в София, да ги видите на живо и отблизо.

Ями има и на други места – във Великобритания, в Испания, край Любимец в България. Науката тепърва ще открива, ще разсъждава и ще изследва тези коплекси.  Дали са пускали покойниците по реката, а после са яли, пили и трошили?  Или това е било тяхнто място за поклонение пред боговете. Място за свещенодействие, на което са се опитвали да измолят по-добра реколта, по-хубаво време, мир и здраве?

Засега въпросите са повече от отговорите.  Но ме напушва смях като си представя какво ще стане, когато след 7300 години някой клет археолог се натъкне на дупката, в която заровихме с брат ми франкенщайновата ваза.  

Навремето имах много сладка класна с ужасен вкус за бижута. Вечно ходеше с едни грамадни пластмасови гердани, с едни тънки метални гривни в зелени нюанси и с коланчета от макреме.  Последният път, когато ходих в Националния исторически, веднага вляво от входа на изложбената зала, се спънах във витрина, в която, бога ми, помислих че са наредили спретнатичко аксесоарите на другарката Бонева.  На указателната табелка пише само „Дарове от символично погребение, с. Белиш, общ. Троян, VIII – VII век пр.Хр.“ и от 1 до 9 са изброени находките.  Туй то! Под номер 1 пише „Брадва, желязо“.  Другарката Бонева със сигурност не носеше желязна брадва в училище. Не беше войнствен човек.    

На 2800 години, а изглеждат като вчера правени!  Викам си, я да се разровя аз и да разбера какво му е толкова важното на това комплектче.  Оказа се, че мънистата са от планински кристал, а шестте камъка от огърлицата са от кехлибар.  Още в древността от Балтийско море, където са богатите кехлибарени залежи, към Средиземноморието е минавал прочутият Кехлибарен път.  Той се разклонявал на две – през днешна Естония, Полша, Словения и Италия, ценната смола е достигала до северните брегове на Африка. Когато изследвали в лаборатория нагръдника на Тутанкамон се оказало, че мънистата в него са направени от балтийски кехлибар. Същият като в нашата огърлица.  А от днешния Санкт Петербург през Гърция, кехлибарът е стигал до Микена и Сирия.  Точно това разклонение е пресичало нашите земи. Освен в Белиш, археолозите са открили балтийски кехлибар на още няколко места у нас.

За това, че кехлибарът бил добре познат в древността има писмени свидетелства.  „Добре установено е,“ пише Плиний Стари, „че кехлибарът е продукт на острови в Северния океан.“  Хората го ползвали за лечение и магии.  Бил дефицитен и скъп, а носенето му като бижу, при това така пищно, било привилегия на малцина. 

Кой ли бил човекът, на когото са принадлежали тези накити?  Понеже не са златни, намирчът им, който разровил тракийския некропол край Белиш през 2000 г., ги предал в музея. Бил достатъчно светнат в археологическите дела, за да направи точна схема как ги е заварил.  Положени били на съответните места спрямо тялото, но тяло нямало.  Това означава, че погребението е символично.  В кои ли далечни земи загинал?  Каква ли лоша съдба го застигнала? 

В онези времена зимите били люти.  От ноември до късна пролет Стара планина била непроходима.  Дали се изгубил и потънал някъде из снежните преспи по време на лов?  Сега е лесно – вземаш пушката и гърмиш.  Я пробвай с лък и стрела! Светът бил суров. Трябвало да се браниш от набези на други племена.  Затова още от днешният първи клас – седемгодишна възраст, децата били отделяни и подготвяни, но не от другарката Бонева в кварталното училище, а в тракийските спец-части.  Учителите били опитни ветерани. Освен боравене с брадва и меч, много важна била подготовката по езда.   Траките обяздвали конете без стремена, да се срастнат с животното. Навярно от там произлиза легендата за кентаврите.

Със сигурност не е бил случаен.  Това е част от украсата на парадно облекло. Полагането на брадвата до главата означава, че е имала ролята на скиптър. Възможно е човекът да е бил местен владетел или жрец. 

Мама имаше колие от кехлибар със запечатана мушичка в него.  Прекарвах часове да я зяпам. Веднъж дори се опитах да срежа смолата, за да ми се побере под лупата на микроскопа.  Изядох си боя, но уви, всеки гений е неразбран.  Та някак ми се иска с вас да се опитаме да запечатаме в кехлибар една сцена.  Какво ли би станало, ако другарката Бонева и този тайнствен тракиец можеха да се срещнат в паралелен свят някъде по прашния Кехлибарен път? Той крачи напет, брадат, смолистата му коса вързана на куку на темето, с брадва в ръка. На гърдите му се полюлява огърлицата, по ръцете и краката му се вият спиралите на бронзовите гривни.  Тя трака като две страстни костенурки с пластмасовия си гердан, обиците й – масивни колела от винил с принт на хипнотизиращи спирали, се люлеят примамливо.  Тънките й гривни от китките до лактите звънят тревожно. Спират, поглеждат се смутено, протягат ръце един към друг и кехлибарът ги залива.

Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.

Преди време в Кортона екскурзоводът ни заведе в местния музей и се похвали, че ето, пред очите ни е първият комикс в  света, нарисуван от Фра Анджелико в далечната 1440 година. В тази блестяща сцена от Благовещение от устите на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз на италиански зная само две по-сложни фрази – „може ли още един литър вино“ и „защо ме арестувате“, затова направих превод в свободен стил:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

Италианският хвалипръцко ме подразни и се замислих кой ли наистина е първият комикс в света?  Дали са пещерите с праисторически рисунки? Или колоната на император Траян, изобразяваща сагата с победите му над даките?

Добре де, може да не е най-стар, но сега ще ви разкажа за един наш си, който ако го напипат DC или Marvel, моментално ще го лапнат за суперпродукция с Джейсън Момоа и Мария Бакалова. 

Става дума за подвизите на юнака от Летница. Тя цялата история около този юнак е много драматична, пълна със загадки и противоречия, малко секс и много смърт. 

В чудната пролет на 1963 трима работници копаели за основите на нов овчарник под цъфналите череши в стопанския двор на ТКЗС-то.   Кирката звъннала в дъното на бронзов котел.  Измъкнали го и от него се пръснали сребърни и позлатени плочки.  „Забогатяхме! Забогатяхме!“ развикали се копачите, а единият така се развълнувал, че паднал и умрял на място.  Извикали селския лекар, но той само констатирал смъртта. Събрали имането и го отнесли в кабинета на кмета. „Хубави са“, рекъл той, не особено ентусиазиран и прибрал плочката, на която юнакът прави бурен секс с някаква девойка, докато друга им вее с палмово листо.  Тракийската Кама Сутра. 

Решили да си траят.  Лекарят също взел една от плочките, а двамата оцелели – Кънчо и Атанас, си поделили останалото.  Добре де, ама се разчуло. Последвали разпити и бой в милицията. Признали си и върнали всичко в Окръжния музей в Ловеч.  Или почти всичко.  Стандартът на Кънчо, който преди това  два пъти лежал в затвора за кражби, рязко се променил. Започнал да харчи нашироко. Дали бил свил част от съкровището? Вие размишлявайте, а аз ще продължа с разказа.

Всъщност комиксът е украса за кон и за презрамен колан на тракийски воин.  Ето моята версия за фабулата. Героят спасява девойка в беда.  От благодарност, тя прави с него разюздан секс.  След това, облечен в златна люспеста ризница като русалка, юнакът яхва коня си и хуква на лов.  Изтрепва де що намира мечки, лъвове и вълци.  Трепе и хора. На някои плочки е млад и голобрад, на други е вече зрял и брадат, с авангардна прическа top knot на темето, популярна сред днешните джензита.  Накрая на жената й писва да го чака да се прави на бог, яхва един змей и потъва в нощта. Това е доста свободна блондинска интерпретация, да знаете.

Много интересен факт е, че на едната плочка конникът е с наколенник с човешка глава. Такъв е намерен в Могиланската могила във Враца и на още няколко места в България. Според проф. Иван Венедиков това е било мода по онова време.

Има и друга, научна сюжетна линия.  Според учените на плочките са изобразени герои от гръцката митология.  Зевс първо спал с Деметра и се родила Коре. След това Зевс се преобразил на змей и спал с Коре, дъщеря си, с други думи.  От това спане се родил Загрей.  Цяло чудо е, че след всичкото това кръвосмешение децата станали богове, а не изроди. 

Учените не дават отговор защо Зевс и Загрей се явяват в тези странни образи на конници, които не се срещат никъде другаде вън от Тракия. Но всички са единодушни, че подредени една до друга, независимо от поредността, плочките показват пътя, който тракийският войн трябва да извърви, за да достигне съвършенство.

И все пак, кое е уникалното в Летнишкото съкровище? Първо, че върху  плочките има изобразени хора.  Човешки фигури в конска амуниция е нововъведение за онова време.  Плочки с фон, ограничени от рамка, били новост в изкуството на тракийските майстори.  

А за липсващите плочки научих следното.  Във всички украси за кон образите се делят на леви и десни. Тоест едната страна е огледален образ на другата.  Затова едната част от плочките в Летница са с движение наляво, а друга с движение надясно.  Седем са с движение наляво.  Пет са с движение надясно.  Следователно трябват още две, за да има симетрия.  В находката има още две, но те са без движение.  Тоест липсват поне две апликации. Но пък съдбата отмъстила на Кънчо – дъщеря му изчезнала безследно.

Чудя се как ли е попаднало съкровището в Летница? Наоколо няма нито град, нито некропол.  Намерено е съвсем на плитко – едва на 60 сантиметра дълбочина.  Защо котелът е с дъното нагоре?   И защо изобщо е в котел? Едва ли някой в античността е варил супа от конска украса.  Историците предполагат, че имането е скрито около 335 година преди Христа, когато Александър Македонски тръгва срещу тракийските племена. 

Майсторът, изработил тези плочки, е бил малко смотан.  Женските образи се различават от мъжките по изсечените кръгчета вместо гърди. Гънките по дрехите не съответстват на позицията на телата. Фигурите са леко статични, като трупове, както пише проф. Иван Венедиков в публикацията си за съкровището.  Но въпреки това, тракийският автор е следвал ново, оригинално направление в изкуството, без да имитира никого.  Затова днес Летнишкият юнак препуска по целия свят – бил е в Лувъра, а напоследък и във Вила Гети в Лос Анджелис.  И дори да не е най-древен, този наш си комикс отпреди 2300 години разказва вълнуващата история за мъж във фигурални чорапогащи, змейове и богове, битки и победи, любов и супергеройска храброст.

Този уикенд се чудех какво да правя, та припалих старата машина на времето и отпърпорих към село Слатино край Кюстендил.  Стигнах в един топъл февруарски четвъртък преди 6800 години.  Спрях пред просторната, измазана с фина глина къща на Неолитини. Неолита ме посрещна и от вратата започна да нарежда:

“Ще го убия тоя моя!  По цял ден клечи в прахта с разни пройдохи, дълбаят дупки, хвърлят в тях камъчета и играят комар.  Профука ми гривната от мида Спондилус – от баба ми я имах.   Влез де, влез, тъкмо съм сварила леща. Ще хапнем с децата. Няма го днеска. Отиде на лов. За какво ли изобщо ходи, само да се фука! Миналата седмица лъв ми довлече.  В него месо няма. Утрепал го да се покаже какъв герой е.

Цялото домакинство на моите плещи се крепи. Кошове плетем с децата, дърва събираме, от хромела ръцете ми мазоли хванаха. Полето да прекопая, да ожъна ечемика, хляб да замеся, животните да нахраня, вода от реката да донеса.  Вчера целия под на къщата измазах с прясна глина, виж колко чистичко стана.  Крак не подвивам.  А той, вместо да си гледа грънчарството, се захванал с някаква глупост.  Аз, вика ми, жено, започвам нов бизнес.  И ми показва някакво глинено кубче с ямички и една шепа керамични топчета.  Какво е това бе, питам го. Игра, вика ми.  Вдигам грънчарството на ново ниво!  Всички правят гърнета и паници, но никой не прави настолни игри.  Нямам конкуренция! Ще залея пазара!  Вече имам продажби надолу по Струма. Ще те окича от главата до петите с мида Спондилус, като на жреца жена му.

Гледам, подредил по рафтовете още седемдесетина такива. Че и си играл и да ги украсява! Нарисувал отстрани звездите, дето по цяла нощ ги зяпа.  И тук-там мазнал червена боя.  Ама това къщата да боядиса – няма да се сети! 

Леле, как се ядосах!  Грабнах вретеното и се развилнях.  Изпотроших всичко. Остана само една цяла – тази, дето я държеше.  На, виж каква тъпотия! И топчетата изхвърлих, навсякъде се пръснаха.  Предприемач ще ми става! Нехранимайко!”

Виж, на съседката мъжът й е друга работа. Измайстори ме от глина. Със сукмана, дето си го изтъках. Дупчици сложи. Окачих се пред къщи. То аз съм си била красавица, бе! Като видяха жените от селото, че и мъжете, хукнаха всички при него и те да се увековечат. Човекът студио си направи.

Имаше нужда да си излее душата. Оставих я да бърбори. Не се реших да й кажа, че стартапът на мъжа й е щял да успее.  Че наистина е бил иноватор.  Защото като питах жрецът Гугъл, който се прави на много отворен, коя е най-древната настолна игра, ми извади три отговора – таблата, намерена в Иран, на 5000 години, „Го“ от Китай на 4000 години и  „Сенет“ от Египет, на 3500 години.  Гугъле, Гугълеее, Гугъле, изяж си жреческата диплома!  Мъжът на Неолита е произвел бордова игра 1800 години преди в Иран дори да си помислят за таблата. 

Щеше да падне голям смях, ако Неолита можеше да види как нашите археолози се почесваха по главите, когато намериха изпотрошени седемдесетината глинени предмети, старателно украсени, с ямички по тях. Изобщо не се досетиха какво може да е. Решиха веднага, че са култови масички. Нещо свещено, нещо религиозно.  Направо я чувам как се киска!  Религиозно и свещено!? И чак когато намериха напълно запазеното кубче и пръснатите глинени топчета, започна да им просветва, че може да е някаква популярна развлекателна игра.  А като откопаха костите от лъва, заключиха, че щом хората са започнали да ловуват за удоволствие, а не за прехрана, значи вече имали свободно време от домакинската и кърска работа. Следователно имали и време за игри. Логично, нали? Но ако моята древна дружка го беше чула това, мигом щеше да довтаса и да подпука всички археолози с вретеното. Свободно време ли?! Ще им даде тя на тях едно свободно време, да не могат да си седнат на научните букви!

Щях също да й кажа, че учените днес разглеждат всички женски фигурки като култови изображения на богинята майка, а не като Неолита със сукмана. Сигурно много би се зарадвала някой да й вика, че е богиня и да й се кланя в някоя ниша.

Днес една брюнетка се занимава с възстановка на игрите от древността.  Казва се Роси и също като Неолита върти света на плещите си. От 2020 Росината организация АЛОС, заедно с историци и археолози от музеите в страната, изследват настолните игри в България през Древността. Изработват ръчно възстановки и адаптират правилата. Я им влезте в сайта, купете си по една Манкала и ще ви заведа на гости на Неолита. Ще й помогнем да си свърши къщната работа, ще приспим децата и после ще седнем да поиграем под блестящите звезди на неолитното небе. 

Тази история  е отпреди повече от 120 години, когато село Мезек било още на турска територия.  Пасял си, значи, Ангел Чобана овцетe, човъркал си нещо около Мал-тепе („Иманярската могила“) и що да види – глиган.  Звяр 177 кила, разчленен на части – на една страна туловището, на друга – краката.  Добре де, не бил истински, а от бронз – статуя сиреч.  Бай Ангел не искал находката да попада в турски ръце. Затова завлякъл, якичък ще да е бил, животното у тях и го закопал в двора.  Споделил със съселяните си и започнали да кроят план как да пренесат глигана в България.  Ама първо изпратили единия крак в Пловдивския музей, да видят дали няма да получат някой лев.  Статуята тежка, не било лесно да я прекарат през границата, и докато се почесват минали четири години.  Колко дълго може да се опази една тайна?  Турците, в края на краищата, научили, изкопали находката и я отнесли в Отоманския музей в Цариград.  Добре де, ама кракът си останал в Пловдив.  През 1931, пловдивчани успели да го трампят за гипсова отливка от цялата статуя.  Кон за кокошка, но поне днес имаме копие на глигана в цял ръст в Археологическия музей в София.  Ръстът цял, но глиганът – не.

Не стига, че бил осакатен в краката, клетият, ами и зурлата му била отрязана. Така си бил още при намирането.  Археолозите не открили липсващата част. Разбирам да не се е побирал в тавата, да му отрежат краката. Ами зурлата защо? И изобщо, цялата работа по разфасоването не е никак ясна. Бронз е това, не е кашкавал.  Сам ли е бил глиганът, или част от някакъв по-голям паметник? Къде са другите фигури? Каква е връзката му с могилата?

Древният скулптор се постарал в детайлите, доколкото може.  Гривата му е по конец, като брада на арабски ерген.  Богдан Филов пише, че върху лявата плешка, зад ухото, има рана от копие, от която капят три капки кръв.  Аз не можах да видя раната. Или е мое дясно, на Филов ляво, или е откъм стената. А ме досрамя да се пъхна от другата страна.  Какво като съм блондинка, какво като не е оригинал.  Ще писне оная ми ти аларма и после иди обяснявай, че Богдан Филов така ти казал.  Ще стане Блондинка в ареста, а не Блондинка в музея.

Откак бай Ангел намерил глигана, хората непрекъснато тършували наоколо.  През 1921 друг жител на селото, бай Георги, намерил близо до могилата дълъг бронзов прът. По-късно се оказало, че това е част от луксозен свещник, канделабър, разпарчетосан и той като глигана, на една страна сатир, на друга лампи, на трета прът, на четвърта триножник. То изобщо цялата работа около Мезешката гробница не е за хора, вманиачени в реда, като Девите, например.  Всичко е един гигантски хаос. Разхвърляни, натрошени, разглобени предмети и липсващи кости.

Тършуването приключило през януяри 1931, когато трима мезекчани, начело със селския пъдар, най-после попаднали на входа за гробницата.  Ама така се изненадали! И се уплашили, че било тъмно и нямали фенер. Единият отишъл до селото за светлина и се върнал с кмета и даскала (без попа, незнайно защо).  Добре че бил даскала де, да разкаже подробно след това на археолозите кое как е било намерено, защото храбрите индианаджоунсовци прибрали всичко и го отнесли в кметството, без да си играят да описват кое къде е и как е поставено.  Е, почти всичко отнесли.  След време някои дребни златни предмети от гробницата ги намерили при златарите в Хасково.  Откривателите си ги били взели „за спомен“.

Пет дни след отварянето на гробницата, в Мезек със свои колеги пристигнал самият Богдан Филов, основател и директор на Археологическия музей в София.  Бързо разбрал, че става дума за епохално откритие, смесица на микенска с тракийска архитектура, на гръцка с тракийска култура.  Месец по-късно изнесъл сказка, на която присъствал цар Борис.  Негово величество толкова се впечатлил, че веднага разпоредил да се дадат средства за разкопки.  Тогава започнало истинското научно изследване на откритието.

Аз съм като сврака – не можеш да ме плениш с каманяци, дори това да е най-дългия коридор на гробница в света и да е толкова майсторски иззидан, че да не можеш да си мушнеш нокътя между камъните. А и защо, по дяволите, да си троша маникюра.  Падам си по лъскавкото – бижута, обзавеждане, посуда всякаква.  Като красивия нагръдник от сребро с позлата, открит в главното помещение. На гърба му има отпечатък от плат. След време, когато техниката се подобри, ще могат учените да възстановят десена. И някой световен моделиер да направи колекция “Мезешки откутюр“.  Но хайде стига глупости.  Тежък и неудобен, нагръдникът не служел за защита на тялото в битка. Преди 2400 години тракийците украсявали с такива нагръдници труповете на мъртвите.  Направен е от гръцки майстор, обаче не съвсем по правилата. Явно е трябвало да се съобрази с вкуса на клиента си, който бил малко варварски, защото принудил майсторът да изчатка редица от човешки глави, вместо безобидни бръшлянчета и вълнички.  От Мезек досега в България са открити общо около 50 нагръдника, но пищните като този се броят на пръстите на едната ръка.  Ясно е, че погребаните в гробницата са били от сой.    

Канделабърът също не е от IKEA.  Има подобни в музеите по света – гръцки и етруски, но с такъв грациозен сатир с изящно цвете в ръката, няма.  В цветето са поставяли свещи, а в лявата ръка, опъната надолу и свита на тръбичка, сигурно са окачвали лампа.  Момчето балансира на пръсти на ръба на капител.  Представете си, че отдолу тече ручей и то пробва с палец студена ли е водата.  Затрогващо реалистична фигура.  Археолозите трябвало да го сглобят, защото бил натрошен и разхвърлян вътре и вън от могилата. 

Кой и защо е трошил и разхвърлял?  Ако са били древни грабители, защо не са взели цялото злато и бронзовите предмети, които по онова време били ценни? И защо старателно запечатали гробницата и засипали входа? 

Навремето, докато учех край Дунава, реката замръзна на кокал и един глиган цъфна в центъра на Русе.  Местната ловна дружинка храбро го отстреля.  Не зная дали са го сготвили, поне да не става зян.  Моята рецепта не се получи. Много от подправките липсват, много от въпросите нямат отговор. Но поне сега ще знаете откъде са трите капки кръв по пода на Археологическия музей в София.

В един мрачен ден през октомври 1583 венецианският кораб „Галиана Гроса“ поел към Константинопол, тежко натоварен със стока.  В трюмовете си носел 5,000 стъкла за прозорците на изгорелия харем на султан Мурад III, топове фина коприна за майката на султана, товар изящни сервизи от тънко муранско стъкло, ковано желязо, произведено в Германия и мистериозна метална кутия.  Тя била предадена в ръцете на капитана от влиятелен търговец, с кодирано писмо и инструкции да я връчи лично на посочения в писмото човек. Защо „Галиана Гроса“ се забавила толкова в пристанището на Венеция и потеглила точно преди началото на зимния сезон, не е известно.  Корабоплаването през зимата е кошмарно и днес, а в онази фатална година, морето било толкова бурно, че осем кораба намерили гибелта си на дъното на Адриатика. Сред тях бил и „Галиана Гроса“. 

Повечето от екипажа се спасили.  Посочили мястото на корабокрушението – край едно от миниатюрните островчета в Далмация (днес наречено Гналич).  Венецианските търговци нямали навика да си оставят магарето в калта, скузи, стоката на дъното на морето. Веднага наели Маноли, кипърец, истинска звезда сред гмуркачите, да спаси каквото може от товара.  Колко безразсъден и издръжлив трябва да е човек, за да се гмурка в продължение на седмица на 30 метра дълбочина през декември, в ледените води на бурното море. И разбира се, понеже говорим за 16 век, без неопрен, без водолазно оборудване, маска, бутилки с кислород, прожектори и други глезотии.  Заради тежките условия и риска гмуркачите, ако оцелеят, вземали една трета от стойността на възстановените стоки.  Маноли неслучайно имал славата на най-добрия в бранша.  Освен всички товари, които измъкнал от потъналия кораб, той успял да проникне в капитанската кабина и да извади металната кутия. Какво, мислите, имало в нея?  Бижута и скъпоценности на стойност 7,243 дуката. За тази сума по онова време можело да построиш цяло палацо.  Кръв му капела от сърцето на търговеца, но платил на Маноли, къде ще ходи. 

Какво се случило по-нататък с храбрия кипърец и с останалите участници в тази история, не знаем.  „Галиана Гроса“ била забравена и останала тихо да лежи на дъното край Хърватския бряг, докато през 70-те години на 20 век подводни археолози попаднали на останките и подновили изваждането и консервацията на 8,767 артефакта, този път без помощта на храбрия Маноли. 

Понякога в археологията по-ценни са човешките истории и съдби, отколкото петдесет топа подгизнала коприна.  Можем да проследим живота на хората, свързани с „Галиана Гроса“ благодарение на това, че грижовните венецианци прилежно запазили всички документи от онова време.  Знаем кои са били, както сега е модерно да се казва, фаундърите на стартапа, построил кораба. Знаем къде е плавал през десетгодишния си живот, на кого е бил продаден. Известни са списъците с каргото, застрахователните полици, отчетите на оценителите за стойността на товарите, пристанищните книжа и дипломатическите писма, които венецианският сенат си разменил със султана. 

Защо ви разказвам тази история и с какво тя е свързана с България? Връзката е крехка като стъкло.

През 1997 г. в Националния исторически музей цъфва Стойчо Стойчев, водолаз от Бургас, с 88 стъклени съда. Намерил ги бил на морското дъно край остров Св. Анастасия.  Музеят ги откупил и специалистите ги определили като венецианско производство, най-вероятно от остров Мурано.  Датирали ги около времето, в което „Галиана Гроса“ потънал, да има още 50-тина години след това.  Археолозите дълго претърсвали около указаното от Стойчев място, но нищо не намерили.  Докато през 2020 г. съвсем случайно, по време на подводни археологически издирвания, в камениста плитчина в залива Ченгене скеле, на дълбочина едва около два метра, Марин Стоянов се натъкнал на същите стъклени съдове, застлали цели 15 декара от дъното на морето.   

В продължение на четири години, подводните археолози изследвали и картографирали мястото.  Явно товарът бил много голям, защото дори след опоскването от иманяри, успели да извадят над 400 съда.  Някои от тях се намират в археологическия музей в Бургас, други – в Националния исторически в София. Тези на снимките в публикацията са извадени през археологическия сезон на 2024 г.

Не намерили обаче никаква следа от кораба.  Какво ли се е случило?  Възможно е екипажът да е изхвърлил част от товара, за да олекоти съда в бурята. Сандъците, в които било опаковано стъклото, доплавали до брега и потънали в зоната на рифа. А по-навътре в морето галеонът бил сполетян от същата съдба като „Галиана Гроса“?   Но и от сандъци следа няма.  А около стъклените съдове от „Галиана Гроса“ са намерени останки от дървените каси, в които са били поставени, и дори от тревата, с която са били опаковани. 

Преди десетина години международната експедиция „МАП Черно море“ сканира 1000 квадратни километра от дъното край Варна. Откри 65 потънали кораба. „Ню Йорк таймс“ определя находките като „един от най-големите удари на археологията“. Сред находките има почти непокътнат старогръцки кораб с товара си, римска галера и средновековен италиански галеон. Дали това не е мистериозният кораб, изхвърлил товара си край Ченгене скеле и потънал в бурята по-нататък, край Варна?

Стъклените съдове от Ченгене скеле нямат аналог.  Шестте вида чаши – с високо и ниско столче, разлати и дълбоки, малки като за кафе, каните, капаците за купи, чиниите и бутилките – са доста по-семпли, не са тънкостенни, нямат гравюри, нито украса, освен малко червен цвят по дръжките на капаците.  Напразно нашите археолози търсили еквивалент години наред, но не успeли да намерят. Все попадали на на сходни, като тези от „Галиана Роса“, но не същите.

Постепенно археолозите започнали да променят мнението си.  В късното Средновековие Мурано бил водещ център за производство на стъкло, но през 16 век изникнали като гъби други стъкларски центрове, включително в Испания, Франция, Англия и Бохемия.   Тяхната продукция имитирала муранската, но била по-семпла.  Може би стъклото от Ченгене скеле било произведено някъде в Западна Европа? За датировката нямало грешка.  Изследвали го с рентген и установили, че има манган, използван през 16 и 17 век за обезцветяване.  Не открили олово, навлязло в стъкларството след 70-те години на 17 век, когато този нов метод за обезцветяване се разпространил бързо от Англия в цяла Европа. 

Другата голяма гатанка е откъде и закъде е пътувал кораба.  Ако е идвал от Венеция, защо е подминал най-големия търговски център – Константинопол? Дали сервизите не били поръчани от единствените властни богаташи по Черноморието по онова време – влашките или молдовските владетели?  На приемите, които князете организирали, се събирали по няколкостотин души, което може да обясни количествата и разнообразието на стоката. Или пък е дошъл по Дунава и продукцията да била за тук или за Константинопол. Но пазарите по крайбрежието на Черно море по това време били доста непретенциозни, дори в по-богатите градове като Варна.  Едва ли някой се нуждаел от изящни стъклени чаши за вино.  А и досега няма писмени сведения за превозване на стоки по Дунава по онова време.   Понякога археологията ни поставя повече въпроси, отколкото да ни дава отговори. 

Имах фобия от гмуркане. Но един ден децата ми надянаха маска и буквално ме натиснаха под водата. Попаднах в приказен свят!  Оттогава често навестявам морските твари в техните скалисти къщи, обзаведени с миди и водорасли.  Те ревниво пазят тайните си. Никога не са ме удостоявали с честта да извадят красивия стъклен сервиз, да разстелят покривката от фина коприна и да си бъбрим за потънали кораби, алчни търговци, храбри гмуркачи и за съкровищата, които крие нашето море. 

Може спокойно да зададете този въпрос пред витрината с метеоритите в Музея по минералогия, петрология и полезни изкопаеми в Софийския университет.  Експонатите едва ли ще ви отговорят, но ако никога не сте виждали истински метеорит, там е най-старата и най-голяма колекция в България.  Цели 43 късчета от необятния космос, озовали се тук при нас, на Земята. Е, какво пък толкова, ще кажете вие. Много шум за някакви си камъни.

Метеоритите не са просто камъни.  Те са интересни не само защото шансът някой ден един такъв да ви свирне край ухото е 1 към 700,000. Ако се прицелят добре и имат тонаж, могат направо да ни затрият от лицето на Вселената.  Интересни са и защото пренасят ценна информация.  Някои учени твърдят, че преди милиони години животът на Земята е пристигнал  „на стоп“, яхнал метеорит. Археолозите пък предполагат, че във времената, когато древните хора не са знаели как да добиват и обработват желязо, са го вземали наготово от паднали късове от небето. Като от Хоба, например.  Той ударил Земята преди около 800 века.  Открил го един намибийски фермер през 1920 г.,  докато орял с вола си.  Ралото застъргало като вилица по стъкло. Оказало се, че това е 66-тонно извънземно желязо с дължина 2,5 метра. Въпреки размерите си, Хоба не образувал гигантски кратер, защото паднал под малък ъгъл, а и тогава тази част от Земята била покрита с ледници и кратерът просто се стопил.  Хоба е най-големия метеорит, откриван досега, и най-големия къс необработено желязо. Не се знае дали праисторическият човек го е човъркал, но би могъл. След откриването му, хората късче по късче отмъкнали 2 тона от метеорита, докато през 1955 властите в Намибия го обявили за национален паметник, за да го запазят. Значи това, ако беше паднало на Балканите, за 380 лева на тон скрап хич нямаше да си играят, ами бързо-бързо щяха да му вземат едни 25,000 лева!

Чакайте, че така се разпалвам, като стане дума за космоса, че забравям накъде бях тръгнала.  Музеят е току под покрива в Южното крило на Софийския университет, в гълъбарника, както се казва.  Изглежда като декор от филмите за Хари Потър. Все едно си попаднал в някой от магазините за чудати неща на улица „Диагонали“ – стари витрини, прашни артефакти, избелели етикети, писани с мастило и паркет, който скърца тайнствено. 

Основан в далечната 1892, колекцията му са попълвали учени и ентусиасти.  Като проф. Наум Николов.  По време на Междусъюзническата война, полкът му бил в в Селечката планина в Македония. Той извадил от раницата си всички продоволствия и я напълнил с камъни. Изхвърля храната си, за да събира камъни! И това ако не е ентусиаст! 

Но да се върнем към метеоритите. В България има известни шест.  Парчета от два от тях са в музея – коньовският, който през 1931 г.  с гръм и трясък паднал в градината на Панайот Севков пред смаяните му очи, на него и на съседа му, че после пък съседа придобил паранормални способности и станал лечител, и павелският, който през 1966 се приземил край Полски Тръмбеш, и по който учените намерили органични съставки.  Дали наистина така е възникнал живота на Земята?

От чуждестранните експонати най-интересна е историята за суданския метеорит, наречен Алмахта Сита – Шеста станция. На 6 октомври 2008 г. в обсерваторията в Аризона, астрономът Ричард Ковалски си ровичкал из небето за  астероиди, които биха могли да пресекат орбитата на Земята. Изненадващо се натъкнал на един, който на пръв поглед изглеждал безобиден, но след някои изчисления се оказало, че това 80-тонно чудовище ще удари Земята след по-малко от двадесет часа. Световната астрономическа общност била вдигната на крак.  Астрономите изчислили, че астероидът ще падне в Судан. Взривил се на 37 км височина и се разбил на над 600 парчета. Някои попаднали на влаковите релси между Египет и Судан, край Шеста станция. Едно от тях посланичката на Судан подарила на музея през 2014.

Ако щете вярвайте, но метеоритите са предмет на издирване от частни колекционери, тъй като цената на едно парче може да стигне 70 хил. долара. Най-скъпи са марсианските. Така че във витрината на музея сигурно има едни 3 милиона долара!

Парченца от космоса има също в Природонаучния музей в София и в музея „Земята и хората“, но за тях ще ви разкажа друг път. 

Най-новите попълнения на музея в Софийския университет са скали и минерали от Антарктида, донесени от проф. Пимпирев.  Предполагам, че и той с радост би извадил консервите от раницата си, за да я напълни с камъни и скали.  За разлика от метеоритите, лудите и ентусиастите не идват от космоса, те родени са тук, както се казва в стихотворението за хвърчащите хора на Валери Петров.  И точно като метеоритите, те са редки и ценни, защото в големите си сърца и малките си раници ни донасят знанието за живота, Вселената и всичко останало.

Ако нямате средства и време да пътувате до далечен Ню Йорк, можете да посетите Статуята на свободата тук, в България. Добре де, не е 93 метра висока като американската.  Голяма е колкото пощенска картичка.  И е от бронз, а не от мед. Но e произведена далеч преди 1886. И приликата е удивителна, не мислите ли?  Намира се в музея „Абритус“ в Разград.  Археолозите я идентифицират като малоазийската богиня Ма. Преди 1900 години пощенски картички е нямало. Хората са използвали такива матрици, за да отпечатват образите на любимите си божества върху тънки метални листове или кожа. 

Ма била служителка на Кибела, но постепенно започнали да я обожествяват.  Век преди раждането на Христос се сдобила със собствен култ.  Поради войнствения й характер я отъждествяват с римската богиня на войната Белона, сестрата на Марс. Какъв контраст с богинята на свободата Либертас, която е прототип на американската статуя! Външно са същите, а по характер са различни като ин и ян.

Намерени случайно през 1922, докато разградско семейство си прекопавало лозето, днес шестнадесетте бронзови плочки-матрици са сред най-ценните находки, изложени в музея. Ма е в пъстрата компания на още 15 божества от всякакъв произход – гръцки, римски, тракийски, близкоизточни.  Херкулес в борба с Немейския лъв, Артемида в минижуп и с високи тракийски обувки, Тракийския бог-конник, досущ като Мадарския, и пищни източни богини, окичени със звънчета, с изящни бижута на шиите и ушите, и кошници на главите. 

Около 3,000 души живеели в крепостта по време на разцвета й.  Абритус бил построен стратегически, точно на пътя между Сексагинта Приста (Русе) и Месембрия (Несебър), между Дунав и морето.  Имал четири порти, 35 кули и крепостни стени, дебели по три метра. Не бил голям, но бил спретнат – прави, широки улици, форум, просторни къщи със стройни колонади от бял варовик, с красиви капители и многоцветни фрески, акведукт и храмове. Хора от различни етноси и с различна вяра съжителствали мирно.  Всяка етническа група почитала своите божества.  Затова и по матриците е такова стълпотворение от идоли.  Като стаята на тийнейджър, окичена с какви ли не плакати на любими групи и герои. 

Сякаш изборът не бил достатъчен, та векове по-късно религиозното разнообразие в музея “Абритус” се попълнило с още една находка – бронзова джайнистка статуетка, част от преносим олтар от ХV в., намерена край Завет, на 30 км. от Разград. Джайнистите са секта в Индия. Центърът им е в Ранакпур, на 6000 километра от Делиормана.  Най-големият грях за тях е да причиниш вреда на живо същество. Ортодоксалният джайна прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества и премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Сектата съществува и до днес. Сега си представете следната странна картина. Хиляда четиристотин и не знам коя година е. По междуселския път, в облак прах, се носи нереална процесия. Джайнистки монаси мъкнат олтар, един върви пред тях и мете като луд. Вече аха да стигнат Завет, ги връхлитат разбойници. Избиват ги и им вземат метлата, а олтара пада по лице в полето, да чака шест века по-късно бай Генчо Станев да си прекопае лозето, и да измъкне Махавира Джина от забравата. Това е единственият подобен артефакт в Европа!

Още една космополитна връзка – пръв на останките от крепостта в далечната 1869 г. се натъква Анание Явашов, дядото на Кристо, световноизвестният художник.  Последните години от живота си Кристо изживя в Америка и си отиде в Ню Йорк през 2020 г. Но да се върнем на дядо му – академик, създател на археологическото дружество в Разград. По онова време той нямал възможност за мащабни разкопки, нито успял да идентифицира това, което е открил.  През 1953, когато започва строежът на Завода за антибиотици, от земята наизлизали колони, капители, оръжия и артефакти. Околийският на Разград звъннал тревожно в София и съобщил за откритието.  От там му казали да продължи да гради завода. „Най-важното е да се погрижим за здравето на хората. За историята ще мислим после“, казало началството. Но все пак пратили археолози от София за спасителни разкопки.  Спасили, колкото спасили – половината Абритус си останал погребан под основите на завода.

Както американците си имат Форт Нокс, така и Абритус си има своят златен резерв.  В крепостта живеели богати хора – собственици на големи участъци обработваема земя и търговци.  На 3 май 1971 г., при проучване на една от крепостните стени, археолозите открили съкровище от 835 златни монети – солиди с общо тегло около 4 килограма!  Предполагат, че монетите били в торба, скрита в едно от жилищата и останала затрупана в разрушения дом след нападението на готите. Това е най-голямото съкровище от златни монети в България.  Няма да можете да го видите в музея. Съхраняват го в специален трезор, заедно със златния пегас, символ на града, за който ще ви разкажа в някоя от следващите ми публикации.

Ако Индиана Джоунс знаеше какви неща има из делиорманските полета, веднага щеше да си купи нива или лозе в Лудогорието и щеше да се захване да копае.  Може пък точно той да открие златната колесница на император Траян Деций.  През 250 година готите, предвождани от Книва, преминали Дунава, стигнали до Берое, превзели и оплячкосали Филипопол, и тръгнали да се връщат.  Натоварени със скъпи трофеи, повели със себе си множество военопленници и добитък, варварите се отправили към Дунав, за да се приберат по родните си места.  Опитали да преговарят с Траян Деций да ги пусне, но той бил уверен, че ще ги разгроми.  Пресякъл им пътя точно при Абритус.  В едно горещо лято преди 18 века се разгоряла кървава битка.  Готите  разгромили римляните и убили Херений, синът на императора.  Самият Траян Деций пък потънал безславно в някакво блато.  Той е първият римски император, загинал в битка с външни врагове – едно от най-тежките поражения в историята на Рим. Началото на края за империята.

Мисля си, че Разград просто е център на Вселената.  И да ви кажа, нашата Статуя на свободата ми харесва повече. С жезъл в ръка, ябълка в скута, куче в нозете и орел над раменете, тя умело подръпва невидимите нишки, които свързват малкия град със света – с Рим и Раджастан, с Мала Азия и Америка. 

Дали е плод на дизайнерска грешка, или нарочно търсен ефект, очевидното си е очевидно.  Впечатляващият му чучур подпира една от витрините на Етнографския музей в София.  От Белоградчик е родом момчето.  Нарича се крондир.  Прякорите му са бардук и ракийник.  Чучурът му също си има прякор. Казва се шопка. И е със специална функция – да пази нито грам от скъпоценната ракия да не се разлее. На много места в България канели кума с направен специално за него ракиен крондир. Украсявали го с чемширово венче, а на устието слагали червена захаросана ябълка, да е сладък животът на младоженците. Ако питате мен, ябълката е била излишна. С такъв чучур всеки живот би бил сладък. 

Навремето хората си правели шеги един с друг. Дяволската стомна има пет шопки, но само едната е отпушена.  На сватбата давали на булката да отпие. Ако улучи правилния чучур, на късмет е. Ако не, цялата се оливала с вода, за смях и радост на сватбарите. Голям майтап, няма що. Но без телевизия и интернет, с какво да се развличат хората?

Помня как в училище един съученик дойде с рекламна найлонова торба на „Малборо“ и предизвика фурор.  Млякото беше в стъклени буркани – връщаш празните, за да вземеш пълни. А олиото го наливаха в единствената семейна стъклена бутилка. Продавачката гребеше с черпак от огромен мазен варел.  Казвам ви го, за да си припомните, или ако сте  от поколенията след Y, да си представите, какъв е светът без пластмаса.  От древни времена, та чак допреди стотина години, керамиката била единственият възможен амбалаж.  Хората правели от глина всичко за домакинството и индустрията: бъчви за туршия, резервоари за вода, водопроводни тръби, керемиди, буркани, вази, тенджери. Дори музикални инструменти и бебешки люлки, ако щете вярвайте.

Една от най-известните керамични школи в България е бусинската.  Понеже Бусинци се е кукнало върху гигантско находище на фина глина, преди 400 години имало грънчарско колело във всяка от 300-та къщи.  Бусинските съдове се славели със своята здравина и практичност в целия Близък и Далечен Изток.  Самият султан в дворецът Топкапъ вечерял в бусински съдове. Забутаното трънско село било световна звезда!

В Бусинци предимство е имала функционалността.  Продуктовият дизайн бил по-важен от украсата. Някои стомни били сплескани отстрани. Така било по-лесно да ги возят на дълги разстояния – при товаренето  грънците в каруца заставали по-плътно и не се трошали по пътя. Нещо като квадратните дини, отглеждани от китайците, за уплътняване на каргото.  Стомната, която се използвала за вода на нивата, се нарича решетарка.  На чучура има керамична пластина с дупчици, като я оставиш на синора, да не влизат животинки и буболечки.  Къркавчето пък има пробита дупчица, за да не се образува вакуум. Докато човек пие, водата къркори.  Глинените съдове запазват почти равномерна температура. Освен това не са гледжосани отвътре и попиват.  Затова киселото мляко, съхранявано в глинен съд, трае повече и е по-гъстичко. 

Етнографският музей „Бусинска керамика“ е основан през 1983 от един от най-изявените потомствени бусински майстори Петър Гигов. Бялата соц сграда стои на селото като копринена кръпка на абяни гащи. Навремето са правели летни школи, за да поддържат традицията жива.  Днес в музея ви посреща кисела лелка, която ви иска 30 лева за снимане и минава през експозицията с равен тон на школувана досада.  Не бях впечатлена никак от отношението и разказа.

Грънчарството е тежък занаят – не можеш да се оставиш днешната работа за утре. Хамалогията е голяма. Копаели глината една-две години по-рано, вкарвали я в мазето на тъмно и хладно, където непрекъснато я мокрели и тъпчели с крака, за махнат камъчета и сламки.  Да нямат шупли грънците и да не текат. Майсторите смилали глазурите ръчно, с каменни мелници. До колко градуса да е загрята пещта, какви дърва се слагат в огъня – всеки детайл имал значение. Едно мокро дърво можело да изпотроши цялата партида.

Последното грънчарско колело в Бусинци спряло да се върти преди няколко години, когато си отишъл единственият останал майстор. На кого му е притрябвала керамика и без това? Всичко е за еднократна употреба, не мъкнеш тежки грънци нагоре-надолу, пиеш си кафето в пластмасова чашка. Но пък на Коледа опекох най-вкусната капама в глинен гювеч, подарък от свекър ми. Сватбар бил в Бусинци преди много, много години. В годините, когато веселбите траели по цяла седмица, а крондирите били с ей такива шопки.