Един ден тате се прибра в приповдигнато настроение, все едно беше спечелил от тотото. „Та-дааа!“, извика той и артистично набра с шаващи пръсти завесата на прозореца, като за представление.   „Имам подарък за теб, маце!“, каза той на мама.  Тя надникна навън с очакване и надежда.  В нашето семейство подаръците и изненадите си бяха чиста глезотия.  Погледна и се разрева с глас.  На паркинга пред блока беше паркиран чисто нов лимоненожълт „Москвич“.  Бяха чакали за кола десетина години.  „Да я махаш тая грозна бричка!“, занарежда тя през сълзи.  „Селяните с такива си возят зарзавата на пазара! Да я върнеш откъдето си я взел!“ – реве и хълца и сополи бърше. Разбира се, после скъса бричката от каране. С нея взехме книжки аз и брат ми. С нея отидох да раждам.  Накрая служеше за катерушка на децата ми. Историческа бричка се оказа. Грозна, но държелива.

Бричките на Мито Орозов също разплаквали хората, но от щастие.  В края на 19 и началото на 20 век, това били най-елегантните и здрави возила не само в България, ами и в цяла Европа. 

След Освобождението по прашните пътища скърцали предимно волски каруци.  Хората се нуждаели от по-бърз и удобен превоз – брички, кабриолети и файтони.  Орозов се заел да запълни пазарното търсене на модерни коли.  Роден в бедно семейство и учил само до втори клас, простият  врачански чирак се превърнал в един от най-големите предприемачи в България.  Влагал само качествени материали – добре изсушена и лека дървесина, устойчиви и трайни бои, най-доброто желязо.  Изработвал по 50-100 коли годишно,  включително и катафалки, боядисани с искрящо черен лак, с резба и сърмени пискюли. Хората умирали да се возят на тях! 

Назначил опитни чужди специалисти.  Главен майстор-дърводелец му бил сърбинът Йован, а за бояджия и тапицер взел ненадминатия унгарец Едуард. Надницата им била 5 златни лева (при стандартна 1 лев за майстор). Авангардни специалисти с авангардна заплата за авангардно производство.

Днес Орозов би повел класацията „Мениджър на годината“ и би красял корицата на списание „Форбс“, със син костюм и важно скръстени на гърдите ръце, заради иновативния си подход в управлението.  Уважавал работниците си. От ранни зори до късен мрак се трудел заедно с тях.  През 1907 г. пръв в страната въвел 9-часов работен ден при обичайното тогава работно време от 10 до 12 часа дневно. Това разгневило занаятчиите в града, но той не отстъпил.  „От преуморения работник ползата е малка!“, отсякъл.  Пръв в България въвел стандартизирани цени и каталог на продуктите си, години преди това да се превърне в практика.  Бързо схванал, че за да те забележат трябва да се показваш. Ходел по всички изложения – Пловдив ’92 (1892, да не се объркате), Плевен’95, Русе ’97. Излязал и на международна сцена в Лондон през 1907.  Отвсякъде неминуемо се връщал с най-високите отличия – златни медали и грамоти.  

Две от изложенията променили живота му: пловдивското и лондонското.  В Пловдив, колите му привлекли вниманието на българския княз Фердинанд I.  Князът лично си купил каляска за 1300 лева – огромна сума за онова време и направил врачанеца придворен доставчик – голямо признание за провинциален български занаятчия.  В Лондон пък кабриолетите на Орозов спечелили сърцето не на кого да е, а на Хенри Форд.  Четири години по-рано, американецът бил вече основал фабриката си за автомобили в Детройт.  Форд предложил Мито Орозов да му произвежда купетата на прочутия „Форд Т“.  След срещата, двамата започнали активна кореспонденция.   Днес всеки стартъп би убил човек, за да се пласира като подизпълнител на някоя от мегакорпорациите.  Мито обаче бил предпазлив реалист.  Претеглил внимателно плюсовете и минусите и преценил, че неговата фабрика не била пригодена за серийно производство.  Освен това го спряла липсата на достатъчно квалифицирани работници, недоразвития пазар и ненадеждните доставчици. Отказал съдружието на известния американец.  Щял да да развива фабриката си със собствени сили и средства и в по-късен етап отново да преговаря с Форд.  Така и не успял, заради трагичната си кончина.

На 19 децата ни завършват гимназия и се записват в  университет. На 19 Мито Орозов поел сам занаята на майстора, при когото чиракувал и го издигнал до производство на световно ниво.  С образование първи и втори клас!  И много труд и постоянство. Обаче животът се върти като фурнаджийска лопата. Днес си горе, а утре не се знае на какъв огън ще се печеш. В нашия случай, както ще разберете, дори буквално. 

Войните спрели устрема на Мито.  Работниците му били мобилизирани на фронта, вносът спрял, клиентите намаляли.  Но истинската трагедия дошла ненадейно през септември 1923. Метежници запалили гарнизонните складове във Враца и предизвикали истинска катастрофа.  Бомбите и снарядите подпалили и разрушили половината град. Ето какво пише Врачанският митрополит Климент: „Грозна стихия потопи всички ни в горчиви сълзи. Изгубиха живота и здравето си повече от стотина граждани: едни изгореха живи и умреха от тежки рани, други ослепяха и осакатяха завинаги.  Опожарени и разорени са около 500 къщи в най-хубавата и най-новата част на града, разрушена е голяма част от чаршията, унищожени са няколко склада на стока, изгорели са много еснафски работилници, търговски магазини и дюкяни.“

Него ден бай Мито отишъл във фабриката, както винаги, рано призори.  Когато започнали взривовете, сградата се подпалила.  Той тръгнал да гаси, но бил разкъсан от  снаряд.  Намерили го над кофа с вода – килнал се и не мръднал.

Така завършила историята на този буден, трудолюбив и предприемчив българин.  После синовете му възстановили производството, но през 1944 фабриката била национализирана и всичко приключило. Други заводи в братски страни започнали да произвеждат други лимоненожълти брички, които карали хората да плачат.

Когато имате възможност, идете да видите модерните коли на Мито Орозов в Етнографския музей във Враца. Сложете си лачените чепици, врътнете чадърчето и си представете, че тържествено минавате по улиците на града, по времето когато е можел да се побратими с Детройт.

Виждали ли сте някога елен в природата, не в зоопарк?  На мен ми се случи преди няколко години, когато с едни приятели  празнувахме Трифон Зарезан в известно ловно стопанство в Лудогорието.  Единият, пишман ловец, си беше донесъл пушката да трепе фазани. От любопитство и келешлък отидохме с него в укритието рано сутринта.  Над хълмистата равнина, изорана за пролетниците и набодена с минзухари в синорите, се стелеше тънка мъгла.  И тъкмо слънцето се показа иззад баира, когато внезапно на хоризонта, тежко и грациозно, излезе елен.  Силуетът му в контражур затули изгрева.  Навири глава, постоя, подуши въздуха и плавно изчезна.  Остави ни занемели от възхита. 

Вторият път занемях пред елен преди няколко месеца в Археологическия музей в Пловдив.  Теракотеният красавец, намерен на парчета при разкопки край Пловдивското село Мулдава през 1967, е на повече от 8000 години!  Това никак не му личи – и шарките, и цветовете са реставрирани до съвършенство от опитни специалисти. На муцуната му има дупка за изливане на течността.  Тялото му е кухо, моделирано от добре пречистена глина и побира 12 литра. Наистина впечатляващ размер – представете си 10-литрова бутилка минерална вода и прибавете два литра отгоре за разкош.   

Конструкцията му е непрактична за пиене. Ако сте се опитвали да вдигнете 10-литрово шише, знаете колко тежи.  Но може би функцята му е била друга. Каква ли?

Реставрацията му разбулила факти, които може би дават отговор на този въпрос.  През 1967 археологът-проучвател събрал фрагментите на натрошената фигура, сглобил ги с гипс и лепило, оцветил пукнатините с пигмент, а от вътрешната страна направил пълнеж с вестници с туткал.  Не че си свършил работата лошо.  Просто такъв бил тертипът тогава.  Оригиналът получил „твърде неугледен вид“, както пише специалистът, при който еленът попаднал 15 години по-късно, когато технологиите напреднали.  Захванал се наново с основен ремонт на фигурата.  Разглобил съда на части, почистил го и преди да го залепи със съвременни материали и фенси-шменси лепила и да го обагри с фенси-шменси багрила, го изпратил за изследване в лабораторията към Института по криминалистика. Там го подложили на спектрален анализ.  Добре де, ама нас какво ни интересуват тези технически подробности, ще попитате. Не ви го казвам случайно. 

Винаги съм била скептична към твърденията на археолозите, че този или онзи предмет има култово предназначение.  То като погледнеш, кьорав съд от праисторията не остана, дето да не са го ползвали в разни церемонии. Защо пък еленът просто да не е бил луксозната дамаджана на вожда на селото? 

Да, но в този случай спектралният анализ показал нещо много странно – върху шията на елена има четирнадесет удара с остър предмет, при това не какъв да е, а халцедон, ахат или яспис. Това са полускъпоценни камъни.  Защо вождът ще седне да си убива дамаджаната, па ще си играе да си намери, кой знае откъде, специален полускъпоценен камък за тази цел.  Добре, този път успяха да ме убедят, че са го ползвали за ритуали. Но ще продължавам да съм бдителна и да следя дали не вадят сакралния коз под път и над път. 

Ето ви интересен паралел между ритуалните удари във врата на елена от Мулдава преди 8000 години и народните вярвания и обичаи от миналия век.  В коледарските песни се пее за млад юнак, който тръгва да лови сур елен: „на чело му ясно слънце, на гърди му месечина, на плешките му ситни звезди”.   Когато юнакът успее да го догони и убие, направо се отприщва рогът на изобилието:

Подгони го, настигна го,
удари го в сърцето.
Потекли са дор три реки:
първа река — бяло мляко,
втора река — руйно вино,
трета река — жълто жито.
Възможно ли е хората преди 8000 години да са вярвали, че жертването на елен води до плодородие и изобилие? И не е ли възхитително как едно такова вярване може да пропътува 8000 години, предавано през вековете и да стигне до нас почти незасегнато от смущенията на времето.

В Мулдава археолозите разкопали общо четири помещения от праисторическата могила.  Три от тях със сигурност били домове – с огнищата му, със зърнохранилищата му, с посудата му, със земеделските му сечива и с ръчните мелници за зърно.   В един от съдовете намерили даже обгоряло тесто. 

В четвъртото помещение открили елена, а покрай него намерили култова масичка с необичайна форма, без аналог в праисторическите находки досега.  „Ако се обърне е ваза“, казва в записките си археологът Петър Детев.  Намерили също изобилие от глинени съдове, нашарени с бяла боя с десен като на елена.  Може би това е бил храмът на хората от Мулдава. 

Елените са предизвиквали у хората възхищение и почит от много, много отдавна.  Имах щастието да видя с очите си древните рисунки в пещерите Шове и Ласко във Франция.  Тези в Шове са на 36 000 години, а в Ласко са по-млади – на 17 000 години.  И в двете пещери, сред всички изобразени животни, важно място се пада на елените.  Това е обяснимо. Във времената, когато хората все още не са били земеделци и скотовъди, ловът е бил основен източник за прехрана. 

Стада елени препускат из човешката история – през пещери и праисторически храмове, през тракийски гробници и народни песни.   Убиваме ги, принасяме ги в жертва, правим си амулети от рогата им, тъпчем се с месата им. А те носят слънцето на челото си, луната на гърдите си и ни посипват със ситните звезди на прошката си.

Навремето като ме хвана един съклет! Бях с две малки деца, с отговорна професия – от работа вкъщи, от къщи на работа. Чувствах се като хамстер, който по цял ден върти колелото, а стои на едно място. Щях да полудея.  Един ден срещам моя приятелка, а тя, като видя в какво тежко душевно състояние съм, ме хвана за ръката и ме заведе в читалището – на хор. Пеех и ревях, ревях и пеех – два пъти в седмицата, в продължение на десет години. Това направо ми спаси живота.  Хористките – повечето автентични певици от Шоплука – окаха, тресяха и бримчеха едни двугласи като разярени праисторически пчели. По сцените в чужбина, като почнеха да го клатят това „е-е-е-е-е“, чужденците и те клатеха глави нагоре-надолу и изпадаха в транс. Накрая, с последното „и-и-и-иййй“, направо ги изстрелвахме в космоса – възторжени и запленени.

За добра кондиция на гласа се препоръчва ракийка.  Певиците, като удареха по някой друг гълток, подхващаха мръсните песни. Фолклорът е пълен с еротични шеги и закачки.  Примерно „Мара сее бе…, Мара сее бе…, Мара сее бело брашно…“. Някой ден ще ви я изпея цялата, ако ме почерпите.

Сетих се за хард кор фолклора, докато обикалях етнографската секция на Регионалния исторически музей в Хасково.  В една от витрините висят гирлянди от дървени стрели.  Попитах мой приятел-етнограф що за странна украса е това, той се усмихна и каза, че това са нещо като лайкове в социалните мрежи, но отпреди 150-200 години. Ритуалът се нарича „Ората копата“.  Познат ли ви е този израз? Помня го от баба ми, която го използваше, когато някой прави каквото му скимне, без да се съобразява с правилата и с мнението на другите. „Абе, сине, така ли се готви  манджа  – ората копата, каквото хванеш и бух – в  тенджерата“, кореше ме тя.

Всъщност „Ората копата“ било нещо като платформа за свалки.  Още в началото на годината ергените започвали да си дялкат дрянови стрели – правели по 40 – 50.  Острели ги отпред, а от другия край слагали перки от пера или тънки трески.  Тренирали упорито да ги изстврелват надалеч с хилавите си лъкове от жилави пръчки. По-големите обучавали по-неопитните още от Атанасовден. Март месец, на Сирни Заговезни, щом запалели големия огън, момчетата мажели върховете на стрелите с катран, запалвали ги и ги изстрелвали в двора на възлюбената мома.  През това време подвиквали пиперливи изрази, които започват с „ората копата“.

Ората, копата, дай ми чичо момата, да я водя из дол в дол, да ѝ сека бяла фурка, да ми дава … (тук сами може да се досетите какво би си поискало едно младо момче от едно любимо момиче).

Ората, копата, дай, чичо, момата, да ят турим у кацата, да ми мъти яйцата.

Ората, копата, дай ми, чичо, момата, ке я водам на таринци, ке я ковам с триста клинци. (“таринци“ е стара дума за купон).

От летенето на стрелата гадаели за любовта.  Дали ще пламне и бързо ще изгасне, или пък ще се разгори буйно.  Големи шеги, големи закачки. В тази нощ никой не протестирал за цинизмите и белите.  На момчетата било позволено да говорят каквото им скимне.  А момичетата харесвали тези закачки.  Даже си преброявали стрелите и се хвалели на коя в двора най-много са паднали.  Родителите пък покривали всичко с мокри черги и давали противопожарни дежурства в двора, без да кажат гък. 

Етнографите смятат, че ритуалът е много древен – още от тракийски времена.  Косвено доказателство за това е Правило 65, прието преди 1300 години, по време на Турилския църковен събор в Константинопол.  Ето какво гласи то: „Заповядваме: от сега занапред при новолуние да не се палят пред дюкяните и къщите огньове, които по някакъв стар обичай безумни прескачат. Който стори нещо такова, ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен.“ 

Църквата, ората копата, изпозабранила де що има езически ритуали и всякакви неща, но Сирни Заговезни продължава да си съществува, повече от 1300 години след събора и кой знае още колко години преди това.  Стрелите вече не летят в нощта и не описват красиви огнени дъги. Популярността на тази или онази девойка в селото днес се измерва по броя на лайковете в социалните мрежи. Само формата се е сменила. Иначе откак свят светува Земята си се върти и нищо ново под слънцето. 

Археологът проф. Хитко Вачев, специалист по Средновековието и мой добър приятел, наскоро ме попита защо никога не пиша за този период.  „Ама то има ли нещо интересно там?“, възкликнах аз с блондинска наивност.  Човекът правилно прецени, че няма да ме спечели с битки, църкви и крепости.  „Какво ще кажеш за най-старата кръчма в България? На някакви си осем века“, каза той подкупващо. Ето какво научих.

През зимата на 2024 започнали да подменят водопровода на улица „Ксилифорска“ във Велико Търново, в близост до хълма „Трапезица“.  Понеже трасето на канала минавало през квартал, за който се знаело, че през Средновековието бил оживен и гъсто населен, на обекта изпратили дежурен археолог – Илиан Петракиев.  Той се натъкнал на яма с многобройни парчета от глинени съдове. Предположил, че това е посуда от квартална кръчма.  А мястото, на което намерили парчетата, бил контейнера за отпадъци на кръчмата.  Боклукът за хората в миналото е истинско съкровище за археолозите днес. 

Но що за съдове са това?!  Реставраторите успели да възстановят 13 от тях. Седем са еднакви – с чучури и с по три дръжки, гледжосани в горната си част и украсени през пръсти, колкото да не е без хич с успоредни тънки линии.  Гледани в профил, приличат на надарени мъже, поставили ръцете си на хълбоците в поза „Ф“.  Не са нито кани, тъй като имат чучур, нито пък са стомни, защото са с твърде широко устие. И защо са им по три дръжки?  Вместимостта им е литър-литър и половина.  Едва ли някоя домакиня би държала в дома си такъв сервиз. 

Един от съдовете е бъклица.   Въпреки че е скромно декорирана, сякаш от дете в час по рисуване, с вълнообразни линийки и вдлъбнатини, по повърхността й личат златисти частици. Може би е била цялата позлатена.  Два други съда – кана и малка керамична чаша, имат петна от опушване.  Били са в близост до огнището и навярно в тях са приготвяли греяни напитки.

Много интересно е единственото стъклено съдче в находката. Намерили го в гърлого на една от каните. Това е стъклена чаша с изящна изработка. Нежна и бледолилава като виолетка, тя била оцветена с манган, за да се постигне този деликатен цвят. Побира глътка повече от една малка ракия.

Археолозите датирали тринадесетте съда от тринадесети век.  Звучи почти като онзи стар шлагер от соца, в който се пее за петнадесет лалета на петнадесети ред. Досега историците от Търново са локализирали поне четири-пет кръчми на Царевец и две на Трапезица. Но тази имала топ локация на кьоше – на пътя между към двете крепости на града – Царевец и Трапезица.

Може би тук войниците на Калоян отпразнували победата при Адрианопол. Или пък строителите на Балдуиновата кула са идвали да пийнат по едно след тежък работен ден.  Представете си как в някоя дъждовна нощ вратата с трясък отхвърчала и нахлули стражи да търсят предрешени богомили. Макар че богомил в кръчма е също толкова абсурдно, колкото страж в книжовна школа.  Възможно е в тази пивница народът да е празнувал всяка една от сватбите на цар Иван Асен II с пиене на корем, платено от владетеля.  Все пак времената са били богати, а царството – стабилно и процъфтяващо.  Докато не нахлула Златната орда и татарите не съсипали всичко по пътя си. 

Какво ли било менюто в тази страноприемница?  Преди време проф. Константин Тотев открил на хълма Трапезица фрагмент от керамичен съд от XIV век с надпис „азъ пихъ ракиня“.   Това предизвикало жужене сред историците.  До този момент смятали, че дестилацията на ракия по нашите земи се случила 100-150 години по-късно.  Съдели за това от османски данъчни регистри от XV век, в които се споменава налог върху „арак“ или „аракия“.  Май ще излезе, че  благословената напитка е дошла при нас много по-рано, макар и без шопска салата. 

Тринадесетте съда са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново до края на тази година. Ако имате път от там, минете за едно „наздраве“. А аз се допитах до Гугъл. Той ме уведоми, че най-старата кръчма в света е Барът на Шон в Атлън, Ирландия, но не беше много категоричен по въпроса. Не зная какво значение има. Дори да не е в чашка с цвят на нежна виолетка, бих изпила една малка ракиня някъде с гледка към старопрестолния град. С радост и надежда очаквам покани!

Като бях малка си мечтаех да стана космонавт и да се омъжа за Люк Скайуокър.  Гледах с вълнение всички репортажи за изстрелване на ракети, четях цялата фантастика, която ми попаднеше и бях научила съзвездията и планетите като същински астроном. Единственото колебание, което се прокрадваше в мен, беше за храната.  Какво ще ям в космоса? Обичах да си хапвам и не можех да заменя храната на баба с гадни хапчета и каши.  Един ден тате сложи край на терзанията ми.  Домъкна отнякъде два пакета космическа храна – таратор и ягоди. Леле какво вълнение настана!  Отворихме ги внимателно, все едно бяха пълни с диаманти. Съръдържанието им на вид си беше ягоди и таратор, но на консистенция приличаше на шпертплат – сухо и ронливо.  Заляхме ги с вода и хоп – истински аромат и вкус, все едно ей сега си ги набрал и забъркал.

През 1979 България става третата страна в света след САЩ и СССР, която започва да произвежда космическа храна.  Нашите учени искали първият български космонавт Георги Иванов да хапва здравословно домашни манджи, за да има сили да изплънява сложните си задачи.  Гладен космонавт хоро не играе!  Но да готвиш за космонавти не е като да пуснеш котлона, да сложиш едно тиганче и да чукнеш две яйца.  За тази цел бил създаден специален Институт по криобиология и хранителни технологии.  Космическият мастършеф се казва академик Цветан Цветков.

Какъв научен фокус направил академикът? Нарича се лиофилизация. Първо замразяваш храната до -80°C.  След това я слагаш във вакуум и ледените кристалчета на водата се изпаряват. После я изсушаваш още малко, за да се махне и последната остатъчна влага и готово! Какво по-лесно от това!  Е, не съвсем. Има три неприятни предизвикателства.  Първо, храната трябва да запази ценните си съставки и да не е с вкус на джапанка.  А замразяването и вакуума, ако не внимаваш, могат да предизвикат такъв ефект.  Второ, вкусовите рецептори на космонавтите са притъпени заради ниското налягане и микрогравитацията.  В условията на микрогравитация течностите се преместват от долната част на тялото към горната – включително към главата и лицето. Космонавтите наричат това „лунно лице“. Синусите и носа им са задръстени като при грип, а това намалява обонянието и вкуса им.  Значи се налага звездния мастършеф да сложи много повече подправки, за да запази пикантното усещане на българската кухня.  И трето, в Космосът има радиация, така че храната трябва да е в опаковка, която я предпазва. 

„Абе ти как ни заби в тая технология“, ще кажете. „Я по-добре ни дай менюто!“ Заповядайте!  За закуска има кисело мляко с боровинки. За обяд предлагаме таратор, супа топчета, боб в доматен сос, мусака и сарми.  За вечеря – чушки със сирене, свинско със зеле и ябълков сладкиш. Да донеса ли сметката? В брой или с карта? Ето, моля! Сметката ви е $90,000. Без бакшиша.  Ама защо се чудите? През 1979 изстрелването на един килограм в космоса е струвало $90,000 на днешни цени. Днес, ако летите със Space X храната ще ви струва значително по-евтино – към $2,700, благодарение на многократното използване на ракетите и техническия напредък.    

След като лицензира над 100 български космически ястия, Институтът прекъсва своята работа през 1989, заради политическите и икономически промени в България.  Но космическата храна върви на пазара.  Затова от 2000 година Институтът възобновява своята дейност.  Произвежда храна за алпинисти, полярници, военни, къмпингуващи и пътешественици.  Македонски алпинисти специално си поръчали да им лиофилизират наденица. То ще се окаже, че за македонецът наденицата на Еверест е по-ценна от бутилката с кислорода!  Използват я в хуманитарни и спасителни мисии и за държавен резерв.  Нищо чудно – космическата храна е с безупречни хранителни качества, лека, лесна за пренасяне и висококалорична. Изисква само гореща вода, няма нужда от хладилник и е с дълъг срок на годност.

България има още едно голямо постижение в областта на космическата храна, но за него ще ви разкажа друг път.  Ако посетите Политехническия музей, там има цяла витрина с пакетчета разнообразни космически манджи.     

Така и не станах космонавт, въпреки усилията на тате да разсее съмненията ми за храната.  Не за друго – много височка израснах и нямаше да им се побера в капсулите.  Често гледам небето нощем. И всеки път, когато над главата ми прелети сателит, кой знае защо ми замирисва на мешана скара. 

Днес ще ви запозная с Йолай.  Той е висок и атлетичен красавец, едва на 18. Влюбена съм в това момче!

Представете си го в люспеста ризница с авангарден дизайн и усъвършенствана кройка с подвижна яка.  С къси шлицове отпред и дълги отзад, сякаш развети от вятъра.  Все едно ей сега е излязла от някое ателие на Версаче. Носи червена шапка от агнешка кожа. Върху нея е сложил шлем с три преплетени змии.  Изправен гордо на седлото на любимия си кон, Йолай размахва крива и остра махайра  с изящна дръжка.  През рамо е преметнал два колчана стрели.  Единият е пълен с къси злобарки, бързи като ужилване от пчела. Другият – с по-голям калибър за далекобойни изстрели.  Наметнат е с пурпурно наметало. Вижте!  Протяга към нас лявата си ръка! На кутрето му проблясва златен пръстен.  Обул е мокасини от фина кожа.  Левият му крак е защитен от великолепен наколенник.  Искате ли да се приближим още малко?  Изпипана работа!  Вместо ръце, богинята от наколенника има две отровни пепелянки – символ на мълниеносна бързина и смъртоносно ухапване, поразяващо всеки враг.  Взира се в нас със студен, втренчен поглед, сякаш иска да ни вкамени, също като Горгоната Медуза.    Добре де, не бъди толкова зла! Ето, отстъпваме!

Не й се сърдете, това й била работата – да пази момчето от врагове. За съжаление не успяла.

Йолай е живял в земите край Елхово преди 24 века.  През юли 2005 археоложката Даниела Агре и нейният екип започнали разкопки на Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница. Копаели вече повече от месец и нищо.  Тъкмо започнали да се отчайват, когато един ден се сринал голям къс земя и зейнала дупка.  Отначало помислили, че е леговище на някакво животно.  Постепенно, с напредване на разкритията, установили, че са попаднали на нещо епично – пищно погребение на знатен тракиец.

Според Даниела Агре най-вероятно момчето е Йолай – първородният син на царя на одрисите Керсеблепт.  Йолай Керсеблептов. Кажете го бързо три пъти без грешка и сте готови за водещ в радиото.  Бил истински благородник.  Баща му имал атинско гражданство и заедно със синовете си, според Декрета от Делфи, се ползвал със специални почести и привилегии – постоянно гостоприемство, правото да пререждат опашката пред оракула, място в ложите в театъра, предимство в съда, както и освобождаване от всякакви данъци. 

Йолай бил жилав и фин, обучен в най-добрите традиции на одрисите – в етикет и изискано поведение, да язди, да стреля с лък и да казва истината.

Имал си любимо куче – голямо и с гъста козина.  Заедно тичали из горите, къпели се в реките и ходели на лов.  Косматкото го посрещал всеки път с щастлив лай и подскоци.

Но един ден господарят му не можел повече да го повика.  През 347 година преди Христа Филип Македонски започнал масирано настъпление срещу разединените одриси.  Навярно в някоя от битките загинал Йолай.  Печална процесия го докарала от далечните бойни полета, посипан със сол като херинга, за да се предпази тялото по дългия път.  Смъртта му била толкова внезапна и непредвидена, че знатното му семейство нямало време да му построи гробница. Затова го положили в набързо скалъпен гроб.  За щастие на учените, гробът останал непокътнат в продължение на 24 века.

В отвъдното го последвали двата му коня.  В хълбока на единия имало бронзова стрела.  Явно бил с господаря си до последния му миг.  Убили кучето с голям камък в тила и го погребали редом.  Никога до този момент археолозите не са намирали куче в тракийско погребение. Може би най-трогателната находка е частта от нашийник на скелета му. Милото, явно наистине било най-добрия приятел на Йолай.   

В гробът на младежа имало многобройни скъпи вещи. Те са толкова ценни, че непрекъснато пътуват по света, за да представят тракийската култура. Една част са изложени в Националния исторически музей в София.  Сред тях е златен маслинов венец. Венец като венец, ще кажете вие. Виждали сме такива колкото щеш.  Да, но няма друг такъв открит цял и толкова запазен. Освен това е с централна плочка, на която е изобразена богинята Нике в целия й блясък. Такива венци са изключителна рядкост.  Но най-интересното за мен беше, че е бил носен често. Откъде знам ли?  Даниела Агре пише, че някои от листата и плодчетата са били монтирани обратно и поправяни, при това небрежно.  Златният пръстен на кутрето на лявата му ръка също е носен е много дълго време, дори се е полирал. Може би се е предавал по наследство и е служел за печат.

На главата на покойника сложили златната му диадема с 29 еднакви златни апликации.  За да си представите колко висок е рангът на момчето ще ви  кажа, че подобен венец и диадема има и в гроба на Филип Македонски.  А за да си представите как е изглеждала диадемата, ето снимка на един съд от Tell-el-Maskuhuta в Египет, който сега е в Британския музей.  Диадемата е досущ като тази, намерена в Златиница.

Момчето било погребано с многобройни оръжия, сребърни, бронзови, керамични съдове и апликации от конските сбруи на двата коня. Имаме уникален шанс, че заради осоляването са се запазили парчета кожа и текстил.  Според изследванията, тъканта е най-ранната коприна, внесена в Европа!

Близките на Йолай не го забравили дълги години.  Ходели често на гроба му и носели дарове и храна – вино, мед и мляко. Сигурно приживе наистина бил добър и уважаван млад мъж.

Миналото достига до нас основно чрез смъртта. Погребенията са едни от най-ценните носители на информация. Но ми се иска да запомним това храбро тракийско момче, дали е Йолай или не, живо и жизнено. Виждам го как тича, играе с кучето си и препуска през зелените гори на Странджа. Как се взира напред в бъдещето и ни маха приветливо, сякаш животът е безкраен и тепърва му предстои.

Хайде да изиграем една бърза игра!  Избройте десетте най-известни български оперни прими. Готови ли сте?  Обзалагам се, че Люба Велич не е една от тях! Поне не беше сред моите десет.  Но не защото съм блондинка. А защото вместо пищна оперна завеса с пискюли, между нас е стояла Желязната завеса. И защото е слязла от сцената много години преди да се родя. Когато директорът на музея в Попово посочи към блестяща рокля с пайети и каза гордо, че това е сценичен костюм на Люба Велич, аз лицемерно се усмихнах, все едно знам коя е и разсеяно казах а, да, да…

За каква звезда говорим? През 1956 Метрополитън опера била на път да наеме Мария Калас. Директорът Рудолф Бинг казал, че я иска само ако е по-добра от Люба Велич. Агентът му върнал телеграма, че не е. Рекордът на Велич от 34 биса в Метрополитън още не е подобрен.  Когато си отива от този свят през 1996, Щатсоперата за първи път спуска черни знамена. 

Казват, че Наполеон избирал генералите си не според бойните им умения, а според късмета.  Но дали освен талант, желязна дисциплина и трудолюбие, Люба Велич имала късмет?  Клетата й майка я родила на нивата в поповското село Славяново. Отрязва пъпната й връв със сърпа.  Жътва е. Кой има време за глезотии.  Измила бебето със сълзи. Мъжът й я напуснал бременна и с още две малки  деца. Но по-лошото е, че после се върнал в семейството. Бил тираничен и зъл.  Децата да си знаят мястото на полето и да шетат в къщата! А Люба пасяла овцете и пеела, копаела и пеела, дояла козите и пеела.  Не мисля, че била нещастна.  Но отрудената й майка за нищо на света не искала дъщеря й да сподели нейната бедняшка съдба.  Един ден й дала малкото пари, които била скътала, и я изпраила в столицата със заръката никога повече да не се връща към тая мизерия. А баща й до смъртта си отказал да приеме успехите й по световните сцени.  Според него тя била лека жена и позоряла семейството.   

В София Люба намерила своя ангел-хранител.  Композиторът и педагог Георги Златев-Черкин я чул при едно свое гостуване в Шумен, още докато била ученичка, и бил поразен от нейния глас.  Започнал да й дава безплатни уроци и й намерил работа в хора на операта.  Поощрил я да кандидатства във Виенската консерватория и й подарил билет за Виена.  Люба наела мизерна квартира. Всеки ден изминавала дългия път до консерваторията пеш. Един ден припаднала от глад по време на урок.  Професорът й започнал да й дава пари за храна. По-късно Люба ще каже в едно интервю пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“. Завъшила консерваторията за две години вместо за шест и тръгнала към световната сцена.

Гласът й е с диапазон повече от три октави!  Звънък и чист. Дебютирала през 1937 в ролята на Неда от „Палячи“ на Леонкавало. Веднага станала любимка на публиката. Пяла е във всички големи спектакли и на всички големи сцени. Само Вагнер отказвала да изпълнява.  Когато я питали защо, Люба отговаряла: „Аз не съм немска селянка, а секси българка.“

През 1944 Рихард Щраус я чул в ролята на Саломе в едноименната му опера.  Твърдят, че казал: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Ако Орфей е бил гениален певец, вие сте негова дъщеря.“  Саломе се превърнала в коронната й роля. Люба споделя, че тоналността и диапазона, в които е написана ролята, са все едно скроени точно по нейния глас. За съжаление в разгара на кариерата й звукозаписът не е бил все още толкова разпространен. Затова голяма част от нейните изпълнения не са достигнали до нас.

Малко след световният триумф на „Саломе“, войната свършила и Люба останала от другата страна на Желязната завеса.  И потънала в забрава в родната си страна.  Невъзвръщенците не ги хвалим и не ги рекламираме.  А тя винаги и навсякъде гордо заявявала, че е българка.  Секси при това, както разбрахме.

Шумната, екстравагантна примадона никога не оставала сама, но до края на живота си била самотна.  Първият й мъж бил известен актьор, по-голяма примадона от жена си. Искал Люба да напусне сцената, за да му угажда.  Издържали заедно само година.  Един ден певицата се върнала по-рано от гастрол. Имала извинителна причина – започнала била Втората световна война. И заварила Фред в леглото с …мъж. А тя била бременна. Загубила бебето и никога повече не забременяла.

Вторият й съпруг, когото истински обичала, си отишъл рано. И както Люба Велич казвала с прочутото си чувство за хумор, може би затова той единствен й останал верен.

Виенският хайлайф така и не успял да й прости, че третият й съпруг бил с 14 години по-млад от нея и бил катаджия-регулировчик.  Типично в стила си на звезда тя заявила нахакано: „Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва!“ Бракът й завършил с трясък, когато един ден заварила регулировчика в леглото да управлява с умели движения голото тяло на прислужницата. Това никак не му попречило нагло да отмъкне каквото може от примата по време на кървавия им развод. 

През 1956 Люба се оттегля от сцената заради проблеми с гласа. Но не спряла да работи. Снимала се в повече от седемдесет филма, в един от които си партнирала със самия Луис Армстронг.

Звезда от световна класа, боготворена от публиката, почитана от световни лидери, триумфирала на всички големи сцени, в последното си интервю Люба Велич казва, че за нея любовта никога не е в минало време. „Тя не може да се улови, но аз ще я търся! Търсете я и вие!“.  Странно нещо е животът.  Понякога изсипва талант и слава, но ти отнема топлината.  Как мислите? Дали Люба Величкова щеше да бъде по-щастлива от Люба Велич?  Никога не знаем какво губим, когато печелим. Сигурно е едно – публиката и светът щяха да загубят един велик талант. А музеят в Попово щеше да има една увлекателна история по-малко за разказване.

Той не е красавец.  Над ниското му чело се вият дребни къдрици.  Очите му са полусвити, с набръчкани, подпухнали клепачи.  Има дълъг и дебел нос, от дясната страна поиздут.  Устните му са свити решително.  Това придава на физиономията му загрижен и съсредоточен вид.  Може би е бил храбър воин или мъдър владетел?  Не знаем.  Времето заличава всеки спомен, особено ако са минали 19 века!  Тогава за какво да му се впечатляваме толкова? Или?

В света има много маски и шлемове, но само още две са подобни на тази в Пловдив. Нищо чудно, че тя станала обект на зрелищен обир като в Холивудски филм.

В една прохладна неделя на април 1995, точно по обед, на вратата на Археологическия музей в Пловдив се позвънило.  В този ден на смяна бил пазачът Йордан Тихов.  Той отворил и видял насреща си двама мъже с насочени към него пистолети.  Зашеметили го с удар в главата и той рухнал в безсъзнание.  Хванали го за краката и го извлачили пред витрина, в която се пази византийско съкровище от 760 монети.  Но крадците не били дошли за тях.  Събули обувката на Тихов и с нея разбили витрината, в която се съхранявала маската-шлем.  Алармата запищяла и охранителите долетяли след три минути.  Открили пазачът по кървавата диря, но от маската и крадците нямало и следа.   Нищо друго от музея не липсвало.  Когато се съвзел, пазачът описал нападателите си, но това не довело до нищо.  Знатният тракиец потънал в неизвестност. 

Дали е съвпадение, че една година по-късно, през 1996, отново през пролетта, майсторски обир оставил музея в Разград без бронзовата римска шлем-маска от античният град Арбитус, с около 200 години по-стара от тази в Пловдив? Крадците проникнали във фондохранилището през вентилационните шахти на покрива. И тази маска потънала в неизвесност.  До 2001, пет години след обира, когато български учен отишъл на археологически конгрес в Германия.  Видял маската от Абритус рекламирана за продан в каталог на частен колекционер. Веднага алармирал българските власти. С намесата на Интерпол, макар и изтъргувана на черния пазар, антиката била открита, иззета от последния й купувач и върната на държавата ни.

Пловдивската глава юнашка също се завърнала у дома след цели 20 години изгнание.  От ГДБОП дълго време следяли някакъв иманяр. По едно време излязла информация, че мошеникът е на път да сключи голяма сделка. Полицаите направили светкавична акция и го заловили в крачка. Притиснат в ъгъла, мъжът решил да се откупи.  Сам предал на полицаите маската, скрита в специален тайник. Говори се, че кражбата била поръчана от швейцарски колекционер. Дали е така или не – кой знае?

Археологическото откритие на Борис Дякович през далечната 1905 също било в стил Индиана Джоунс.  Макар че говорим за музеен и библиотечен работник и много сериозен човек, основател на Археологическото дружество и музея в Пловдив, представете си го как в проливен дъжд и кал преследва крадци и спасява историята.  Могилата, където намерил маската, била отдавна известна на пловдивчани.  Какво ли не се било случвало по склоновете й. Била е турско гробище. По едно време я разрязали на две, за да прокарат нова улица. Изгребвали от склоновете й пясък и пръст за строежите си.  Отгоре си засаждали зеленчук.  Все ровичкали, все човъркали.  До един студен декември на 1905, когато „невежи и неблаговъзпитани пловдивски момчета“, както пише в книгата си Борис Дяковски,  строшили част от покрива и стените на гробницата. Втурнали се вътре да грабят злато и сребро, и да изхвърлят всичко, което им попадне под ръка.  Целият ред в гробницата бил унищожен.  Веднага, щом научил за този вандалски акт, Дякович се завтекъл да спасява, каквото останало.  Сред порой и кал той и помощникът му прибрали в пловдивската библиотека находките.  Измили ги и ги наредили в една витрина, където цяла зима им се любували любопитните граждани. 

През пролетта на следващата година, Дякович започнал разкопки.  Оказало се, че гробницата била пълна с предмети. Върху тях била изсипана жарта от погребална клада.  Най-ценната находка била железният шлем-маска.  Из пепелта и въглищата в гробницата, археологът намерил златен пръстен с кристален камък с оранжев цвят, с издълбан върху него разярен лъв, стъпил върху стрела.  Тъй като в древността право да носят такива пръстени имали само сенатори, магистрати, дипломати и висши военни, ясно било, че погребаният бил „човек герой, главатар на юнашка чета, водител на някое тракийско племе“, по описанието на Дякович.

Върху мъртвия бил положен златен венец, какъвто бил обичаят при погребването на големци.  Около въглищата край главата в пълна безредица били пръснати златни листа.  Броят им не бил определен, тъй като някои от тях археолозите намерили изпокрити из дрехите на злосторниците, които разрушили гробницата.  Сред останалите находки имало оръжия, глинени, метални, бронзови и сребърни съдове и стъклени шишета. Споменавам ги мимоходом, макар че и тези находки са изключително ценни. Вижте само каква прекрасна сцена е изобразена на една от сребърните купи! Морски бог се опива да укроти коня на млада ездачка. Изправил е мощното си тяло срещу разярения кон. Момичето е красавица, със стройна снага и буйни къдрици, с щит и мантия, като амазонка. Освен това купата е така направена, че декоративният слой се отделя, за да може основата да се мие, без да се поврежда изображението. Фина работа. Вносна. Сега на мястото на могилата е пивоварна „Каменица“.  Знатният тракиец едва ли би оценил това.  Траките обичали вино. Но според мен би се зарадвал, че парадната му маска днес е оценена на 2 милиона евро.

Един момент, че някой ми звъни. А, моят приятел Спилбърг се обажда. Искал да снима нова продукция „Маската на Жоро“. Извинете ме! Отивам да се запиша на езда, че ролята на стройна златокоса амазонка много ще ми прилегне.