Живели някога, преди много, преди хиляди години, Палеолит и Палеолита. Те постоянно се местели в търсене на храна.  Палеолита обичала уюта и украсявала пещерите, в които се подслонявали, с прекрасни рисунки от прилепски тор.  Мъжът й по цял ден го нямало. Ходел на лов и риболов с останалите мъже от лагера я за мамути, я за бизони.  Цялата грижа за децата и домакинството се падала на нея. Представям си колко й е било трудно. На мен един единствен път ми се наложи да преместя семейния катун на ново място, децата се изпокриха в кашоните, котката избяга, изчезна флашката със записа от сватбата и половината покъшнина не оцеля.   Апокалипсис!

Навярно един ден на Палеолита адски й писнало, забила си мамутски кокал в косата, сложила ръцете на „Ф“ и изкрещяла „Аз от тука вече не мърдам!“  Така започнала неолитната революция.  Хората престанали да се местят, засяли ниви, завъдили животни и се заседяли в тихите вечери край огъня да си приказват и да пеят тъжни номадски песни за пътища безкрайни. 

Преди повече от 8000 години наследниците на Палеолит и Палеолита – малка група хора – около 150 -200 души, се заселили на речна тераса край река Тополница до днешното село Чавдар.  Построили си къщи от дъбови колове и преплетени лескови и върбови пръчки. Измазали ги с глина, примесена със слама и старателно ги украсили с охлювени спирали, които нарисували с пръсти.  Засяли лимец, ечемик, грах и леща.  Ловяли риба в реката. Хапвали си и месце. Вярно – не много – около 20 кила годишно (за сравнение ние ядем около 80 кила).  Диетата включвала говеждо, козе и овче, а също и разнообразен дивеч.  Направили си пещи, станове и керамични работилници.

Откъде знаем ли?  Всичко започнало съвсем случайно през 1967, когато край днешното село Чавдар решили да засадят ябълкова градина.  От земята започнали да извират останки и местните хора извикали археолози.  На място пристигнали Георги Георгиев и младият изследовател Кънчо Кънчев.  Те ровили, разглеждали и проучвали мястото цели 12 години!  С помощта на науката – скенери, рентгени и микроскопи, те проникнали в сърцевината на предметите.  Специалисти археоботаници и археозоолози изследвали всяка кост и всяко зрънце.  Описали и документирали старателно откритията си.

Не липсват и мистерии. Като тази с изчезването на странния съд. В боклучна яма край една от къщите някой от жителите на селото изхвърлил изящна керамична купа със странна форма – три гърла, тумбесто тяло и широко столче. Съдът е старателно и красиво изрисуван с орнаменти с бяла и кафява боя и се откроява от всички останали.  Всъщност, такъв не е намиран никъде в България.  Добре че Георги Георгиев старателно го описал и заснел през 1981! Защото „…след многобройни участия в задгранични изложби“, както написал Георгиев, съдът мистериозно изчезнал.  Няма никакви данни нито по кое време се е загубил, нито къде може да е. 

Добрата новина е, че вие можете да го видите. Един запален керамик, Георги Генов, е направил точна реплика.  Изложена е във великолепната нова експозиция „Неолитът – първата революция в човешката история“, за която ще ви разкажа след малко.   

Другата неолитна мистерия в Чавдар e свързана с погребение!  В селото е открит само един гроб.  В него открили жена на около 50 години – дълбока старост за неолита, когато средната продължителност на живота била около 25 години.  „Бабата“ била средна на ръст за онова време – около метър и половина висока.  Страдала от силни болки в кръста, понеже имала шипове – резултат от здрав земеделски труд. Погребали я в плитък гроб между къщите, посипали й краката с червена охра и я затрупали с опожарените останки от дома й, както повелявали тогавашните ритуали.  Коя ли е тази жена? Старейшина? Жрица? Къде са погребани останалите хора от селото? 

Знаете колко съм капризна и критична. Гледам изложбите под лупа и все намирам кусури. Но този път няма какво да кажа! Експозицията „Неолитът – първата революция в човешката история“  е изпипана великолепно – историята се лее увлекателно и гладко, дизайнът и рисунките са красиви и елегантни. Създателите споделиха, че археолози и илюстратори са работили заедно, за да има максимална достоверност как наистина са живели хората тогава. Без измишльотини!  Интерактивните елементи – звук, докосване, видео са в баланс с оригиналните находки. 

Създателите на изложбата са постигнали революция. Революция в отношението към посетителя и неговите възприятия. Революция в правенето на изложби!  Горещо ви препоръчвам да я посетите! Намира се в местността „Света Петка“ край село Чавдар, преди осем хиляди години вдясно.

Кажи на една блондинка, че ще я водиш при юнаци, и тя мигом ще хукне.  Така ме прилъгаха и мен, та се завтекох презглава за Пазарджик. И стана като в оня анекдот, дето на кутията пише „Катеричка“, а като я отвориш вътре има бонбони с лешник. Отворих вратата на Пазарджишкия музей и отвътре излязоха цял куп вълнуващи истории. Въпреки че кьорав юнак не видях.

Крепостни стени, жилищни зони, занаятчийски квартал, централна улица, интензивно производство и търговия – това е описанието на повечето древни европейски градове от 4000 години насам.  Но как ще реагирате, ако ви кажа, че в България такова селище е имало 2700 години по-рано? Още в неолита.  Първообразът на европейския град  се намира край пазарджишкото село Юнаците, там където Тополница се влива в Марица.

Цитаделата била внушителна, със стени дебели четири и високи пет метра, направени от глина и чакъл. Имало дълбок крепостен ров и висок вал.  Хората живеели на това място година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие, в продължение на 7000 години. Избухвали пожари, налитали врагове, но юнаците вдигали всичко отново върху пепелищата, осем пъти през петото хилядолетие, седемнайсет пъти през четвъртото и третото, два пъти през второто.  От натрупванията се образувала могила като торта, висока 12 метра. За десерт праисторическата торта била увенчана с укрепление от римската епоха и средновековен некропол.

Юнаците не били изолирани зад стените на високата си крепост.  Те пътували и търгували на Север и на Юг, от Егейското крайбрежие до Делиормана.  Сега бой да ме бият, няма да си сложа гривна от миди, но по онова време мидата Спондилус, която вирее само в Егейско море, била символ на престиж, нещо като Картие на ръката на холивудска актриса.  Археолозите твърдят, че с нея са правели първата разменна търговия – мида срещу стоки.  Нещо като валута.  В Юнаците са намерени над 60 фрагмента от гривни и мъниста от Спондилус. Сиреч, живеели си охолно и си джиткали по магазините до Гърция. 

Мидите са си миди, но златото си е злато.  Макар че в Юнаците то е микроскопично по размер – само четири златни предмета, сред  които едно мъничко мънисто, то има епохално значение. И сега се дръжте да не паднете.  Мънистото е по-старо от златото във Варненския халколитен некропол и изглежда е един от най-ранните обработени златни предмети, открити досега в света!  Не е внос, нито донесено отнякъде, защото по състав е сходно с Панагюрските жили.  Добивали са го от златоносната река Тополница. В терасата на реката край село Калугерово, на 10 километра от Юнаците, е намерено находище на разсипно злато.  А че са знаели как да обработват метали личи по шлаката на дъното на някои съдове. 

Освен че разбирали от злато и бижута, юнаците били добри къщовници. Домовете им били просторни и старателно поддържани – от по 90-100 квадрата, с по няколко стаи, боядисани с бяла и червена боя и редовно измазвани с глина. В един от тях археолозите се натъкнали на хранилище за прясно месо. В него имало 170 килограма мръвки, предимно агнешко, подредени в запечатани херметически глинени делви.  Без сол.  Направо да ги сготвиш!  Голяма работа, ще кажете, какво пък толкова се захласваш. Да, ама я се опитайте да съхраните 170 кила месо без сол и без фризер! Хрумва ли ви как? Подсказвам, от мен да мине – опушвали са ги.  Това е най-ранното в Европа свидетелство за продължително съхраняване на прясно месо. 

Били също изкусни лечители.  В една от къщите намерили скелет на възрастна жена без дясна китка. Изследванията показали, че ръката била ампутирана. Операцията на жената била сполучлива, направена много прецизно, така че върху костта няма никакви следи от следоперационни усложнения. След ампутацията жената живяла още дълго време. Това е една от най-ранните установени досега сполучливи хирургически операции.

Абе не са случайни тези юнаци, казвам ви! Дори и най-скучната тема при тях се превръща в откритие. Да вземем кремъците.  Витрина, пълна с кремъци, увеличава скоростта ми на преминаване през музей с около 50 километра в час.  Но в Юнаците кремъците разказват много интересна история.  Сечивата, намерени в могилата, са направени от лудогорски кремък, който се намира в Разградско.  От Пазарджик до Разград са едни 360 километра, колелото не е било открито още, нямало каруци, нямало магистрала (то пък една магистрала…), но хората в неолита си шетали насам-натам. И подозирам, че са стигали по-бързо, отколкото днес.  Ох, отплеснах се.  Докато копаели в пространството между две къщи, археолозите се натъкнали на комплект от 12 кремъчни пластини, плътно една до друга.  Навярно били поставени в кесия.  Интересното е, че край с. Каменово, Разградско, при съвсем други разкопки, археолозите открили производствен център за кремъчни изделия.  В него намерили 24 пластини, същите като в Юнаците, опаковани заедно и подготвени за неолитния „Еконт“.   Учените предполагат, че съществувала търговска мярка, съответстваща на днешната дузина.

Живели си юнаците сговорно и мирно цели 500  години, когато внезапно ги връхлетяло нещастието.  Врагове превзели и опожарили града и избили жителите.  Телата на петдесет от тях открили затрупани под останките от изгорелите жилища. По черепите им личат травми от удари с медни брадви.  По улиците намерили разпръснати костите на още 20 души.   В една от къщите имало скелет на млада жена, легнала по корем на пода, с гърди и глава в килера в напразен опит да се скрие от връхлитащата смърт.  Процъфтяващата култура на юнаците загинала и в продължение на 1000 години никой не се нанесъл обратно на това място.  След това, преди около 5300 години, от север дошли номади, които тъсели по-добри условия за живот от тези в степите, и на Юнаците отново започнало да ври и кипи. 

Запазила съм романтичната част за най-накрая.  Юнаците били влюбени в птиците и правели от глина всякакви птичи фигурки. Повечето са птици в полет, на поставка или на връв. Някои от тях навярно са висяли над люлките на децата. Древните хора вярвали, че племето пpoизxoждa oт oпpeдeлeн вид живoтнo, чиято cилa и ловкост пpeминaвa въpxy члeнoвeтe нa тoзи poд. Явнo юнаците са били от хвърчащите хора.  Затова apxeoлoзитe кръстили дpeвнoто ceлищe „Гpaдът нa птицитe“.

Ако отидете в музея в Пазарджик, поспрете пред витрината на юнаците в обновената зала „Археология“.  Ако се заслушате, ще чуете пърхането на крилете на глинените пилета.  Те нашепват древни истории за любов, мечти и илюзии.  И ни носят посланието, че всичко е преходно. Че всичко отлита.

Този уикенд се чудех какво да правя, та припалих старата машина на времето и отпърпорих към село Слатино край Кюстендил.  Стигнах в един топъл февруарски четвъртък преди 6800 години.  Спрях пред просторната, измазана с фина глина къща на Неолитини. Неолита ме посрещна и от вратата започна да нарежда:

“Ще го убия тоя моя!  По цял ден клечи в прахта с разни пройдохи, дълбаят дупки, хвърлят в тях камъчета и играят комар.  Профука ми гривната от мида Спондилус – от баба ми я имах.   Влез де, влез, тъкмо съм сварила леща. Ще хапнем с децата. Няма го днеска. Отиде на лов. За какво ли изобщо ходи, само да се фука! Миналата седмица лъв ми довлече.  В него месо няма. Утрепал го да се покаже какъв герой е.

Цялото домакинство на моите плещи се крепи. Кошове плетем с децата, дърва събираме, от хромела ръцете ми мазоли хванаха. Полето да прекопая, да ожъна ечемика, хляб да замеся, животните да нахраня, вода от реката да донеса.  Вчера целия под на къщата измазах с прясна глина, виж колко чистичко стана.  Крак не подвивам.  А той, вместо да си гледа грънчарството, се захванал с някаква глупост.  Аз, вика ми, жено, започвам нов бизнес.  И ми показва някакво глинено кубче с ямички и една шепа керамични топчета.  Какво е това бе, питам го. Игра, вика ми.  Вдигам грънчарството на ново ниво!  Всички правят гърнета и паници, но никой не прави настолни игри.  Нямам конкуренция! Ще залея пазара!  Вече имам продажби надолу по Струма. Ще те окича от главата до петите с мида Спондилус, като на жреца жена му.

Гледам, подредил по рафтовете още седемдесетина такива. Че и си играл и да ги украсява! Нарисувал отстрани звездите, дето по цяла нощ ги зяпа.  И тук-там мазнал червена боя.  Ама това къщата да боядиса – няма да се сети! 

Леле, как се ядосах!  Грабнах вретеното и се развилнях.  Изпотроших всичко. Остана само една цяла – тази, дето я държеше.  На, виж каква тъпотия! И топчетата изхвърлих, навсякъде се пръснаха.  Предприемач ще ми става! Нехранимайко!”

Виж, на съседката мъжът й е друга работа. Измайстори ме от глина. Със сукмана, дето си го изтъках. Дупчици сложи. Окачих се пред къщи. То аз съм си била красавица, бе! Като видяха жените от селото, че и мъжете, хукнаха всички при него и те да се увековечат. Човекът студио си направи.

Имаше нужда да си излее душата. Оставих я да бърбори. Не се реших да й кажа, че стартапът на мъжа й е щял да успее.  Че наистина е бил иноватор.  Защото като питах жрецът Гугъл, който се прави на много отворен, коя е най-древната настолна игра, ми извади три отговора – таблата, намерена в Иран, на 5000 години, „Го“ от Китай на 4000 години и  „Сенет“ от Египет, на 3500 години.  Гугъле, Гугълеее, Гугъле, изяж си жреческата диплома!  Мъжът на Неолита е произвел бордова игра 1800 години преди в Иран дори да си помислят за таблата. 

Щеше да падне голям смях, ако Неолита можеше да види как нашите археолози се почесваха по главите, когато намериха изпотрошени седемдесетината глинени предмети, старателно украсени, с ямички по тях. Изобщо не се досетиха какво може да е. Решиха веднага, че са култови масички. Нещо свещено, нещо религиозно.  Направо я чувам как се киска!  Религиозно и свещено!? И чак когато намериха напълно запазеното кубче и пръснатите глинени топчета, започна да им просветва, че може да е някаква популярна развлекателна игра.  А като откопаха костите от лъва, заключиха, че щом хората са започнали да ловуват за удоволствие, а не за прехрана, значи вече имали свободно време от домакинската и кърска работа. Следователно имали и време за игри. Логично, нали? Но ако моята древна дружка го беше чула това, мигом щеше да довтаса и да подпука всички археолози с вретеното. Свободно време ли?! Ще им даде тя на тях едно свободно време, да не могат да си седнат на научните букви!

Щях също да й кажа, че учените днес разглеждат всички женски фигурки като култови изображения на богинята майка, а не като Неолита със сукмана. Сигурно много би се зарадвала някой да й вика, че е богиня и да й се кланя в някоя ниша.

Днес една брюнетка се занимава с възстановка на игрите от древността.  Казва се Роси и също като Неолита върти света на плещите си. От 2020 Росината организация АЛОС, заедно с историци и археолози от музеите в страната, изследват настолните игри в България през Древността. Изработват ръчно възстановки и адаптират правилата. Я им влезте в сайта, купете си по една Манкала и ще ви заведа на гости на Неолита. Ще й помогнем да си свърши къщната работа, ще приспим децата и после ще седнем да поиграем под блестящите звезди на неолитното небе.