Звучи като заглавие на филм от поредицата за Индиана Джоунс, нали?  В главните роли археолог със смешна шапка, пищна блондинка, древно проклятие и скъпоценен амулет с тайнствена сила.  Няма що!  Размечтах се и аз да стана холивудска звезда! 

Я по-добре да направим експеримент. Казвам ви думата „нефрит“. Каква е първата ви асоциация?  Почти съм сигурна, че е Китай.  Нефритът е камъкът на дракони и императори.

Но се оказва, че хилядолетия преди Китайската империя, по нашите земи имало Балканска нефритена култура.  Разказа ми го изящната нефритена жаба от музея във Враца.  Тя е на осем хиляди години, достатъчно стара и мъдра, за да й повярвам. 

Намерили амулета през 2012 година край село Оходен, на място, където преди осем хилядолетия се заселили едни от първите земеделци в Европа. По размери е малка – колкото двуеврова монета, обаче била важен символ.  На какво точно – не сме сигурни.  Според една от версиите изобразява Великата майка – богинята на плодородието, в момент на раждане.

Сега, ако на някоя жена й кажете, че е жаба, сигурно ще ви убие на място. Но Великата майка явно нямала нищо против.  Жабата се появявала всяка пролет с дъждовете. Снасяла хиляди яйца. Изчезвала през зимата и се завръщала отново. В нея древните хора виждали кръговрата на живота.

И така, ето първата загадка. Как са обработвали този камък?  Той не е най-твърдият минерал на света. Кварцът например е по-твърд. Нефритът обаче е изключително жилав. Структурата му наподобява сноп от безброй преплетени микроскопични влакна. Затова трудно се чупи и може да понесе удари, които биха разцепили други камъни. Тъкмо това го прави подходящ за брадви и длета. И ужасно упорит, ако решите да го превърнете в нещо изящно.  Преди осем хиляди години хората нямали метални инструменти и електрически бормашини. Оформяли камъка постепенно, като го търкали с пясък и вода. Със сигурност не набързо за ден-два. 

Още преди да изскочи жабата от Оходен, археолозите били открили десетки праисторически предмети от този материал. В Кърджали – свастика. Толкова прецизно оформена и прекрасно полирана, че британският археолог Джон Чапман казал, че е сред най-впечатляващите предмети от Източните Балкани. В Гълъбник – нефритен жезъл с дължина около 36 сантиметра, старателно излъскан, едва ли служел за всекидневно сечиво. Дори в халколитния некропол във Варна, заедно с най-старото обработено злато, има изящна нефритена игла за коса, дълга 12 сантиметра, с три внимателно пробити отвора.

И какво излиза? Хилядолетия преди китайските императори, по Балканите хората вече правели от този капризен зелен камък сечива, украшения и амулети. Разпознавали качествата му и владеели сложни техники за обработката му. Разбирате ли сега защо учените говорят за Балканска нефритена култура? Според Руслан Костов това са едни от най-ранните и най-разнообразните нефритени изделия в света – по-стари от нефрита на неолитен Китай.

А ето я и втората жабешка загадка: откъде вземали нефрита? Щото по нашите земи той не се среща под път и над път. Ами от различни находища. Нефритената фигурка от Кърджали е от една химична и цветова група. Тази от Русе – от друга. Варненските изделия са от трета. Значи камъкът вероятно идвал от три или четири различни места. Но никой не знае къде се намирали те. В Огражден, край село Никудин, геолозите открили нефрит, но на съвсем тънки жилки. От него не можеш да направиш нищо. Все пак това доказало, че е възможно да е имало нефрит наоколо.

Третата загадка е къде са ги изработвали? За производство трябва работилница. Проблемът е, че досега археолозите не са открили такава по нашите земи. Най-близкото намерено ателие е в Турция, недалеч от Дарданелите. Там имало късове суровина, заготовки, недовършени брадви, производствени отпадъци и готови полирани сечива. Тоест можел да се проследи целият процес – от безформения къс до завършено изделие. Дали оттам доскачала у нас праисторическата кекерица? Не знаем.

След като написах този разказ, се върнах във Враца. Исках да я поразпитам тая жаба. „Кой те е направил? Откъде си родом? Какво си била? Украшение? Талисман за раждане? Дар за богинята?“ Жабата, разбира се, само ме гледаше с дупчиците си вместо очи и не ми отговори. Тя беше преживяла осем хиляди години. Нямаше никаква причина да издава тайните си точно на мен.

Е хайде, вие пък да не сте кръстоска на Тейлър Суифт с Тимъти Шаламе случайно! Какво й е на жената!  Все пак е на 8000 години! Не е първа, нито даже осемдесета младост, милата.  Има си закачливи мустачки и маникюр като градинско гребло. А също стегнат бюст и кокетна вулва между гърдите. Археолозите твърдят, че е Богинята майка. А на Богинята майка не й е работата да е красива. Тя трябва да е по-скоро строга, но справедлива.  Макар че кой знае дали е идол.  Може просто някое неолитско дете отмъстително да е увековечило баба си, заради забележка от сорта на:“Ш’ ти скъсам ушити, веднага слизай от там!“

Намерили са я в двора на завод „България“ в Казанлък през 1967, в праисторическа селищна могила. Селищните могили са нещо като торта.  Те ни разкриват историята на пластове.  Всяко следващо селище е било строено върху останките на предишното.  Най-известната такава „торта“ в България е селищната могила в Караново до Нова Загора. Могилата в Казанлък има 17 пласта, тоест 17 селища едно върху друго. Красавицата е в първия пласт. Осемнадесетият пласт ще е настлан с прежда и конци, тъй като това произвежда завод „България“ днес.

Защо са толкова важни тези древни могили? Защото те ни разказват за първите домошари по нашите земи. Преди това, хората в днешна Европа са били ловци и събирачи на храна, които непрекъснато са се местили от едно място на друго. Човекът се е спрял, когато е започнал сам да отглежда храната си – зърно и животни. Когато имаш нива, не можеш да се шматкаш насам-натам. Нивата иска мотика, а не шматкане.

Така възникнали селата, които са в най-долния пласт на тортата – този отпреди 8000 години.  Всяко село имало около 200 жители. Хората си стояли здрави къщи, повечето с размер на гарсониери. Имало е и по-големи сгради. Най-голямото помещение, открито до момента, е над 250 кв.м. в софийския квартал Слатина. По долината на Струма пък имало селища, където всички къщи били двуетажни. Стените били от плетени пръчки и глина. Подът бил покрит с дървени греди. Във всяка къща имало пещ и каменна мелница – хромел, зърнохранилище и стан. Гледали овце, кози, крави и свине, отглеждали пшеница, овес, лимец и леща.  В Казанлъшката могила са намерили най-богатата в Европа колекция от сърпове – 70 на брой, изработени от еленов рог, с кремъчни зъбци. Явно хората в Казанлъшко са си работливи от памтивека.

Като си направиш къща и не трябва да мъкнеш покъщнина на гръб, започваш да си я гиздиш. Обзавеждаш си я с грънци, черги, нарове за спане, статуетки и джунджурийки за украса и молитва. Нашата красавица е като бутилка. Представете си как някоя неолитска домакиня е наливала в нея вода. Или е беряла цветя от полето и я е ползвала за ваза. Странна ваза, наистина, но пък откъде да знаем каква е била интериорната мода в дълбоката древност. Археолозите сравнително лесно се ориентират в поминъка и материалния живот на неолитните хора – в какви къщи са живеели, с какво са се хранили, какво са произвеждали. Но никак не им е лесно да се ориентират в духовния живот. До нас не е достигнала писменост, нито език, нито песни, нито ритуали. Някои от находките са с неясно за съвременния човек предназначение. Повечето учени смятат, че нашата красавица и подобните на нея находки са култови предмети, свързани с вярванията древните хора. Според тях, те са имали култ към женското начало, към Богинята майка.  Други ги оборват: „Стига с тая Богиня майка. Как ще обясните тогава фигурите на мъже и животни?  Находките от това време са толкова различни.  Не може да имате едно обяснение за всичко.“  Може да са играчки, или пособия за учене.  Кой знае…

Мустакатата хубавица стои някак самотна и неразказана във витрините на Историческия музей в Казанлък.  Посетителите минават покрай нея транзит, забързани към трезора, в който са изложени прекрасните съкровища от гробниците в Долината на тракийските царе край Шипка. Но вие не я отминавайте. Спрете се. Кажете й здрасти. Може точно вас да е чакала, за да ви пошушне каква е била и кой я е обичал.