Спомняте ли си онази приказка, в която царят попитал дъщерите си колко го обичат?  Колкото златото, казала първата и наследила половината царство. Колкото скъпоценните камъни, казала втората и наследила другата половина. Колкото солта, казала най-малката и баща й я изгонил да се оправя както може.  А накрая стана ясно, че солта е най-ценна.  Ама това хич не е вярно, сърдеха се моите деца, когато им я разказвах.  В магазина сол колкото искаш за има-няма 50 стотинки килото.  Кеф ти едра, кеф ти с йод, пък ако си някаква еко-кокона може и розова хималайска. 

Да, но преди 7500 години хората нямали супермаркети, а солта не се въргаляла под път и над път. Била един от най-ценните ресурси, защото без нея не можеш да оцелееш.  Ако стоиш мирно в продължение на едно денонощие ти трябват минимум 4 грама сол, за да си жив.  Ако пък копаеш, ходиш на лов за елени или тичаш след 5-6 малки деца, ти трябват около 12 до 18 грама на ден.  Недостигът й води до тежки вреди за тялото и дори до смърт.  С нея консервирали храната и обработвали кожите.  С други думи солта била златото на неолита.  А това означава, че всеки, който можел да я добива, ставал мощен играч в икономиката и търговията. 

Добре де, разбрахме, важна е. Но защо ни разказваш всичко това?  Защото преди 7500 години край Провадия заработил най-старият солодобивен център в Европа.   Мястото не е случайно. Преди милиони години от движенията на земната кора се образувал огромен солен конус. Ама наистина огромен – на дълбочина до три километра и половина, а в диаметър почти километър!  От него на повърхността извирала вода с концентрация на сол като в саламурата – 312 грама на литър.  Какъв разкош!  Пълниш кацата с листа и корени и туршията е готова! 

Неолитчани усетили потенциала и се заселили край изворите.  Бързо се светнали, че могат да извличат солта, като варят водата. Отначало го правели у дома в тънкостенни керамични купи. Минали-неминали едни триста години и си направили плитки пещи извън селото.  Това значително увеличило производството.  Постепенно усъвършенствали технологията, въвели иновации и след още има-няма 28 века производственият капацитет толкова нараснал, че станал направо индустриален – до 10 тона годишно от една пещ! А пещите били десетки.  Както се досещате, по онова време нямало опаковки, но производството било стандартизирано – изсипвали готовата сол в калъпи и след това я изпичали на кюлчета с различен грамаж – от 20 грама до няколко килограма. Търговията на едро и на дребно процъфтявала, обществото край Варненските езера също.  Археолозите смятат, че има връзка между производствената база в Провадия с богатия Варненски халколитен некропол с първото обработено злато в света.

Натрупаното богатство трябвало да се защитава. Затова хората вдигнали около селището си мощна отбранителна система. Тя се състояла от дълбок изкоп и каменни стени, а зад тях глинена ограда с дървени стълбове. Керамиката, която археолозите намерили, е с високо качество, улиците, поне ценралните, били павирани, което значи, че населението си живеело охолно.   По периферията на укреплението си построили двуетажни къщи – долният етаж за производство, горният – жилищен.  Хем да служат и като още една допълнителна преграда за враговете. 

През 2024 временната изложба „Повелителите на солта“ гостува в Националния археологически музей в София и предизвика голям интерес. Тази възстановка на къща от селището е от там. Странно е, че в научните публикации се говори за двуетажни къщи, а тази е на три етажа, но все пак я показвам, за да имате представа.

С нарастването на производството били нужни много повече работници с различна квалификация.  Да не говорим, че търговията си е отделен вид занаят, за който днес учат в университетите.  Тоест това вече не било праисторическо село с ниви и крави, а оживен град с подредено общество, в което всеки имал различни умения и си знаел мястото.  Град, който врял и кипял в буквалния смисъл.  Имало йерархия, но като цяло хората били равни по власт и влияние, и решенията навярно се взимали колективно.  Престижът се основавал на лични качества, а не на синя кръв и унаследяване на властта.

След около 31 века, с кратки прекъсвания, праисторическият солодобивен център престанал да съществува. Настъпило засушаване, температурите се покачили и изворите пресъхнали. Моята хипотеза е за екологична катастрофа, причинена не само от глобалните промени в климата по онова време, но и от хората. Индустриалният солодобив изисквал големи количества дърва, което означава системно и дългогодишно изсичане на околните гори. А без гори няма сянка, няма влага, няма задържане на вода. Всичко се превръща в пустош. За това има паралели в историята. Обезлесяването, свързано с добива на вар за строителство, е сред факторите, които допринесли за изчезването на цивилизацията на маите, например.

Има и още един паралел с маите. Музейният гид се приближи до мен, докато разглеждах експонатите в „Повелителите на солта“ и ми прошепна: „Виж, ето тези амулети са от човешки кости. От черепи.“ Дали е имало жертвоприношения на хора или просто са използвали мъртвите са красота, все още не знаем.

Производството на сол рязко спаднало и започнали кървави вътрешни битки за разпределението на ресурсите.  Археолозите се натъкнали на два масови гроба на хора, навярно победени от конкурентни производители. Единият със седем трупа на мъже и жени със следи от смъртоносни рани.  В другия пък били погребани шестима избити– две деца, юноша и трима възрастни. 

Разкопките на Провадия-Солницата продължават. Очакваме от проф. Васил Николов и неговия екип още вълнуващи открития.  Намереното досега можете да видите в Историческия музей в Провадия, в Националния археологически и Националния исторически музей в София.  И следващият път, когато посегнете към солницата, не прекалявайте с ръсенето. Все пак говорим за златото на неолита!