Ако Мишо Белчев, светла му памет, трябваше да напише текст за „Праисторическа жалба за младост“, може би щеше да започне така:

„Нямаше още никакви хора около Гиза и Тутанкамон,

Троя изобщо не беше в плана,

нито пък Стоунхедндж, ни Вавилон.“

В онези далечни времена преди близо осем хиляди години, никой от известните градове и чудеса на света не съществувал.  Трябвало да минат още 25 века до появата на Троя и 30 века до появата на пирамидите, когато край днешен Дуранкулак ехтяли каменни брадви и кипял усърден труд.  Край малка река съвсем до морето, една от най-древните европейски общностти строяла своето селище.  Освен с дървени колове, гъвкави пръчки, слама и кал, те изгражадали основите на домовете си с дебел зид от дялан камък – нещо нечувано и невиждано дотогава.  Някои от къщите били по 280 квадрата. Имало и двуетажни. Много по-големи от средностатистическите в днешните села.  Изглежда мястото било адмнистративен център – спретнат и подреден, с прави улици и с голяма общесвтена сграда в средата – както е сега общината.

Археолозите кръстили културата на тези древни хора „Хаманджия“, на малкото добруджанско село в днешна Румъния – Бая-Хаманджия.  Използват думата „култура“, защото не знаят дали тези хора са били едно племе или различни племена с различни езици — знаят само, че са използвали сходни съдове и са имали сходни обичаи. По тази логика, когато археолозите на 25 век се разровят в интернет пространството, ще ни определят като култура „Екранджия“, защото въпреки че принадлежим към различни народи и говорим различни езици оставяме сходни задълбочени културни следи в социалните медии.

Историята започва по обичайния начин – с румънски багер, който копае, в този случай напоителен канал.  От пръстта започнали да извират древни съдове, каменни сечива и човешки останки. Веднага спрели работа и извикали специалисти.  Станало ясно, че са попаднали на напълно непозната праисторическа култура.  Това се случило през 1952.  Няколко години по-късно румънците захванали да строят атомната електроцентрала край Черна вода.  Изпод зъбците на машините изскочили подобни на хаманджийските съдове, а също и фантастичните статуетки „Мислителят“ и „Седящата жена“, които толкова много приличат на съвременно изкуство, че все едно вчера са правени! Те са символът на тази култура. Истинската изненада обаче дошла през 1975, когато започнали разкопките на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. Точно там било открито най-ранното и най-добре запазено селище на това развито общество. 

Въпреки че всеки дом си имал спалня и ежедневна с пещ и огнище, дуранкулашкото село навярно разполагало с обща кухня, в която се приготвяла храната.  Менюто включвало хляб от пшеница и ечемик. Днес малцина са чували за фий и уров, но преди 8000 години от тях древните домакини правели ежедневната яхния.  Уровът е супербобът на праисторията – богат на белтъчини, издръжлив на суша и лесен за отглеждане. Горчал и затова трябвало да го киснат дълго, преди да го готвят.  Хапвали също еленско, глиганско, месо от диви магарета и много риба.  Овце, кози, говеда и свине били домашните животни, които допълнително разнообразявали трапезата.

В близост, на площ от 100 декара, археолозине открили един от най-големите праисторически некрополи в Европа, с над 1200 погребения.  Може би има и още, но са под нивото на днешното езеро. Гробището само по себе си е сензация, защото не се срещат много некрополи от праисторията. В продължение на цяло хилядолетие хаманджиите погребвали там мъртвите си. 

Находките от некропола разказват какво ли не. Например, че местните знаели как да обработват златото.  От един от гробовете излязла изключително ценна находка – малка златна спирала с около 200 – 250 години по-стара от считаното за най-старо обработено злато в света – това от Варненския некропол.  Според други учени не е по-старо, но няма да се караме.  Какво са едни 250 години в безкрайността на вселенската история. Че прокарали първите търговски пътища между новозаселената Европа и Средиземноморието. Сред накитите има такива от миди, които се срещат само в Средиземно море.  Че най-модни и скъпи били огърлиците от млечните зъби на северен елен. Заради голямото търсене се появили и фалшификати от костите на местни тревопасни животни.  Представям си как две дуранкулашки хаманджийки се срещат на реката и едната хвърля презрителен поглед на тази с герданчето Абибас. Че били истински майстори на керамиката.  С радост бихте си ги сложили на трапезата и днес. Че били естети и майсторски обшивали дрехите си с мъниста от кости и миди.

Мирният и щастлив живот край Дуранкулак бил прекъснат от две брутални земетресения.  Първото напукало и килнало стените на къщите. Хората ги подпрели с греди и пооправили разрушенията.  Второто, около век по-късно, било толкова свирепо, че селото се подпалило.  Хората събрали каквото могат от покъшнината си и напуснали завинаги това място.  Земята се разцепила и бликнали стари извори, които превърнали тучната долина около реката в езеро, а част от селището – в остров. 

В продължение на повече от хилядолетие там не живеели хора. После от юг дошли варненци, тоест хора от културата „Варна“, след това траки.  От времето на траките е останал храм на Кибела с мраморна плочка с изображение на богинята.  В България има само два открити досега – другият е в Балчик.

В най-горния пласт лежат останки на средновековно българско селище от 9-10 век.  Част от него е запазено в ъгълчето вдясно от моста към острова.  Отгоре ще видите ясно, че строителството е разхрърляно, без план, като лястовичи гнезда, както днес се строят новите квартали в София – без тротоари, без зелени площи и с къщи една върху друга.  Човек започва да се пита къде е изчезнало това знание на праисторическите хора за подредено по конец село и общество. Можем само да гадаем.

Препоръчвам ви да отидете до Дуранкулак. Ей го къде е!  Има добре направен посетителски център, където ще ви пуснат филм и ще разгледате приятна изложба. Ще се разходите по дървените пътеки сред острова. Няма да видите кой знае  какво с очите. Едни основи на къщи и кресливата колония корморани, която е превзела мястото. Езерото и морето в далечината.  Но съм сигурна, че ще се обадят древните ви гени и ще прогледнете със сърцето – не са избрали това място случайно.  Не биха могли да изберат по-добро. Земята е мазна и плодородна, житото е тлъсто и гъсто, тревата е жилава и зелена.  Потънала до коленете в лавандула, с лице към залеза, докато три огромни комбайна ошетваха безкрайна златна нива, се наведох, взех шепа пръст и й прошепнах „Поздрав от след 300 поколения! Вижте докъде стигнахте! Благодаря ви!“

Какво е праисторията?  Сериозни хора с копия, сърпове от еленови рога, кремъчни ножове и плетени къщи, измазани с кал.  Или поне така си мислим. Времето разяжда дърво, кожа и плът и ни оставя само откъслечни следи, по които съдим какви са били. Сякаш са се родили и живяли като скелети, заобиколени от счупена посуда и странни идоли.

Но понякога от много, много далеч до нас достига нещо толкова човешко и вълнуващо, че направо ни спира дъха.  Шепа овъглено жито на дъното на делва или отпечатък от рогозка на изпечения под на опожарено жилище.  Преди месец, докато си обикалях прохладния трезор на Археологическия в София, спрях пред една от праисторическите витрини.  Вгледах се в дебела керамична леля с разперени ръце. Заприлича ми на баба ми, когато ядосана излизаше по пеньоар да ни търси из площада, че кое време било станало вече, а вечерята изстива.  Пазачът се приближи до мен и каза: „Много е симпатична, нали? Бебешка дрънкалка е.“ 

Дрънкалка?! Стана ми много мило.  Преди повече от шест хиляди години някой седнал, омесил глината, внимателно направил куха фигурка, украсил я и пуснал вътре няколко малки глинени топчета. Затворил я, направил й дупчици за връвчица и я изпекъл. Представям си как, като станала готова, я завързал над мечата кожа, в която шавал новороденият му син, и я разклатил.  Трак-трак! Бебето се смее с глас и маха с ръчички. Трак-трак!  Звънкият му смят проехтява в залата през хилядите години.  Идолите във витрините се усмихват.

Много такива дрънкалки са открити по нашите земи.  Едни приличат на птици. Други – на костенурки. Трети са направени като смешни човешки фигурки. Археолозите предполагат, че някои изобразяват бременни жени. Теорията им се потвърждава от факта, че в една от фигурите освен глинените топчета било поставено и миниатюрно човече. Разбира се всичко това става ясно след рентгенови изследвания и скенер, за да не се им наруши целостта.

Учените с техните мании да представят всичко като култови практики, богини-майки и свещенодействия, имат и друга теория – че това са били музикални инструменти – нещо като праисторически маракаси, които древните използвали за ритуалите си.  Но на мен повече ми харесва да са дрънкалки.  Мисля си, че древните хора, също като нас днес, са се грижили за децата си и измисляли начини да ги разсейват и забавляват. И бебетата, и по-големите.

Да надникнем заедно в детската стая на праисторията.  Две момиченца седят на рогозката и подреждат животни – овце, кози, прасета, кучета, птици, костенурки, около глинен модел на къща, докато си бъбрят .  Такива модели са намерени на много места и са със всякаква форма, големина и украса.  Приличат на праисторическо глинено Лего.

След това слагат маса със столчета и свалят от полиците малки чашки, делвички, гърненца и панички – детски сервизи, с които подражават на възрастните.  Отвън нахлуват с бойни викове няколко момчета – може би семействата тогава са били с много челяд, и донасят човешки фигурки от кост, миди и камък. Едното мъкне в плетен кош глинени човешки глави колкото пестник с всякакви изражения на лицето – смешни, страшни или весели.  Ако питаш археолозите, всички до една са идоли.  Но за мъниците отпреди 6000 години вероятно са били кукли.  Някои от фигурките имат следи от многократно пипане и счупвания и са намерени по подовете на жилища, а не в специални ритуални комплекси. Познайте дали са били в ръцете на деца, или върху олтар. След толкова много години иди докажи, че не са богини.  Даже и рима се получи. Като в детска броилка.

Преди, почти всяка необичайна фигурка автоматично беше класифицирана като култов предмет. Напоследък все по-често става дума за археология на детството.  Децата си станаха истински участници в праисторическия живот.

Голям обзор на над осемдесет археологически изследвания от всички континенти показва, че следите от детството са много повече, отколкото сме предполагали. Освен че праисторическите деца са имали играчки, те са се учели чрез игра. Етнографските наблюдения върху съвременни ловци-събирачи показват, че още на четири-пет години малките започват сами да изработват инструменти. Родителите първо им подаряват умалени копия на истинските оръжия и сечива, а по-късно хлапетата започват сами да ги правят. Така играта постепенно се превръща в обучение.

Археолозите могат да разпознаят детските грешки и изделията на начинаещите. Когато дете се учело да обработва кремък, оставяло характерни следи- неправилни удари, несиметрични остриета, много неуспешни опити. В някои праисторически селища дори се виждат отделни места, където са работили само неопитните, докато майсторите са седели наблизо и са ги наблюдавали.

Праисторическите деца не само играели, но и рисували. В пещерите във Франция, Испания и Австралия са открити отпечатъци и следи от пръсти на две-три годишни художници.

В националния парк Уайт Сандс (САЩ) има отпечатъци на повече от 10 000 години. По тях учените проследили човек, който върви бързо през калната равнина, носейки бебе. На няколко места то било оставено на земята за кратко, след което отново го взели на ръце. Малко по-късно по същите следи минали мамут и гигантски ленивец.  Познайте откъде Пиксар са взели идеята за „Ледена епоха“!

Навярно в детската стая на праисторията имало също дървени кончета, парцалени кукли, топки от слама, лъкове, малки копия и лодки от борова кора.  Но те не са издържали бремето на времето. Ето, пак рима! 

Може би никога няма да разберем дали глинената фигурка е била богиня или кукла. Дали малкото гърненце е служело за жертвоприношения или за игра на кухня. Но със сигурност преди шест, осем или десет хиляди години децата пак са си били деца. Смеели са се, карали са се, играели са, учели са, чупели са играчките си и са си майсторели нови. И когато днес открием дрънкалка, отпечатък от малко краче или криво кремъчно ножче, времето застава на един крак, разперва ръце и започва да подскача по калдъръма на историята. И да си брои: Ици-бици, трак-трак-трак, бреме, време, кози крак, кукла, идол или дол, кой не знае е сопол!  После се обръща и ни се изплезва.

Спомняте ли си онази приказка, в която царят попитал дъщерите си колко го обичат?  Колкото златото, казала първата и наследила половината царство. Колкото скъпоценните камъни, казала втората и наследила другата половина. Колкото солта, казала най-малката и баща й я изгонил да се оправя както може.  А накрая стана ясно, че солта е най-ценна.  Ама това хич не е вярно, сърдеха се моите деца, когато им я разказвах.  В магазина сол колкото искаш за има-няма 50 стотинки килото.  Кеф ти едра, кеф ти с йод, пък ако си някаква еко-кокона може и розова хималайска. 

Да, но преди 7500 години хората нямали супермаркети, а солта не се въргаляла под път и над път. Била един от най-ценните ресурси, защото без нея не можеш да оцелееш.  Ако стоиш мирно в продължение на едно денонощие ти трябват минимум 4 грама сол, за да си жив.  Ако пък копаеш, ходиш на лов за елени или тичаш след 5-6 малки деца, ти трябват около 12 до 18 грама на ден.  Недостигът й води до тежки вреди за тялото и дори до смърт.  С нея консервирали храната и обработвали кожите.  С други думи солта била златото на неолита.  А това означава, че всеки, който можел да я добива, ставал мощен играч в икономиката и търговията. 

Добре де, разбрахме, важна е. Но защо ни разказваш всичко това?  Защото преди 7500 години край Провадия заработил най-старият солодобивен център в Европа.   Мястото не е случайно. Преди милиони години от движенията на земната кора се образувал огромен солен конус. Ама наистина огромен – на дълбочина до три километра и половина, а в диаметър почти километър!  От него на повърхността извирала вода с концентрация на сол като в саламурата – 312 грама на литър.  Какъв разкош!  Пълниш кацата с листа и корени и туршията е готова! 

Неолитчани усетили потенциала и се заселили край изворите.  Бързо се светнали, че могат да извличат солта, като варят водата. Отначало го правели у дома в тънкостенни керамични купи. Минали-неминали едни триста години и си направили плитки пещи извън селото.  Това значително увеличило производството.  Постепенно усъвършенствали технологията, въвели иновации и след още има-няма 28 века производственият капацитет толкова нараснал, че станал направо индустриален – до 10 тона годишно от една пещ! А пещите били десетки.  Както се досещате, по онова време нямало опаковки, но производството било стандартизирано – изсипвали готовата сол в калъпи и след това я изпичали на кюлчета с различен грамаж – от 20 грама до няколко килограма. Търговията на едро и на дребно процъфтявала, обществото край Варненските езера също.  Археолозите смятат, че има връзка между производствената база в Провадия с богатия Варненски халколитен некропол с първото обработено злато в света.

Натрупаното богатство трябвало да се защитава. Затова хората вдигнали около селището си мощна отбранителна система. Тя се състояла от дълбок изкоп и каменни стени, а зад тях глинена ограда с дървени стълбове. Керамиката, която археолозите намерили, е с високо качество, улиците, поне ценралните, били павирани, което значи, че населението си живеело охолно.   По периферията на укреплението си построили двуетажни къщи – долният етаж за производство, горният – жилищен.  Хем да служат и като още една допълнителна преграда за враговете. 

През 2024 временната изложба „Повелителите на солта“ гостува в Националния археологически музей в София и предизвика голям интерес. Тази възстановка на къща от селището е от там. Странно е, че в научните публикации се говори за двуетажни къщи, а тази е на три етажа, но все пак я показвам, за да имате представа.

С нарастването на производството били нужни много повече работници с различна квалификация.  Да не говорим, че търговията си е отделен вид занаят, за който днес учат в университетите.  Тоест това вече не било праисторическо село с ниви и крави, а оживен град с подредено общество, в което всеки имал различни умения и си знаел мястото.  Град, който врял и кипял в буквалния смисъл.  Имало йерархия, но като цяло хората били равни по власт и влияние, и решенията навярно се взимали колективно.  Престижът се основавал на лични качества, а не на синя кръв и унаследяване на властта.

След около 31 века, с кратки прекъсвания, праисторическият солодобивен център престанал да съществува. Настъпило засушаване, температурите се покачили и изворите пресъхнали. Моята хипотеза е за екологична катастрофа, причинена не само от глобалните промени в климата по онова време, но и от хората. Индустриалният солодобив изисквал големи количества дърва, което означава системно и дългогодишно изсичане на околните гори. А без гори няма сянка, няма влага, няма задържане на вода. Всичко се превръща в пустош. За това има паралели в историята. Обезлесяването, свързано с добива на вар за строителство, е сред факторите, които допринесли за изчезването на цивилизацията на маите, например.

Има и още един паралел с маите. Музейният гид се приближи до мен, докато разглеждах експонатите в „Повелителите на солта“ и ми прошепна: „Виж, ето тези амулети са от човешки кости. От черепи.“ Дали е имало жертвоприношения на хора или просто са използвали мъртвите са красота, все още не знаем.

Производството на сол рязко спаднало и започнали кървави вътрешни битки за разпределението на ресурсите.  Археолозите се натъкнали на два масови гроба на хора, навярно победени от конкурентни производители. Единият със седем трупа на мъже и жени със следи от смъртоносни рани.  В другия пък били погребани шестима избити– две деца, юноша и трима възрастни. 

Разкопките на Провадия-Солницата продължават. Очакваме от проф. Васил Николов и неговия екип още вълнуващи открития.  Намереното досега можете да видите в Историческия музей в Провадия, в Националния археологически и Националния исторически музей в София.  И следващият път, когато посегнете към солницата, не прекалявайте с ръсенето. Все пак говорим за златото на неолита!

Тя е фантастична! Нито русата от АББА, нито Джей Ло, нито Ники Минаж могат да й стъпят на малкия пръст.  Не че тя изобщо има малък пръст, де.  Сочното миньонче е високо едва 11 сантиметра.  И да, говоря ви не за днес, а за някоя ’24 преди 7000 години. 

Всяка една от над двестата глинени фигурки от възхитителната Култура Градешница е уникална. Древните хора не ги произвеждали серийно.  Моделирали ги на ръка и ги шарели с оригинални шарки.  Дали това са татуировки? Или дизайнерски модни дрехи?  За какво ли са служели дупчиците по тях? Някои приличат на извънземни, със странни носове и издължени очи. Това е една от най-големите и най-красиви колекции по рода си в България. 

Преди 80 века, около Градешница във Врачанско, се зародила и процъфтяла самобитна цивилизация, разпростряла се по цяла Западна България, Югозападна Румъния, та чак до Северна Гърция.   В праисторията няма единен център на културата, една могъща империя, както е в античността.  Селищата били разпръснати и всяко едно от тях се развивало по свой си начин.  Но има такива, чиято култура проникнала далеч извън пределите им.  Като Културата Градешница. 

Най-забележителната находка в Градешница е глинената плочка с писмени знаци и символи, подредени в спретнати редове. Плочката е на 7000 години. Две хилядолетия преди шумерската клинопис и египетските йероглифи.  Не знаем какво означават символите на тази протописменост.  Освен по плочката, пиктограми има и на дъната на десетки съдове.  Но няма база за разчитане или сравнение между езиците, както е с Розетския камък.

Селищата около Градешница били периодично опожарявани и разрушавани, но хората се връщали и ги построявали отново и отново в продължение на две хилядолетия.  Били естети и великолепни майстори.  Всеки от нас би украсил дома си с изящната керамика, която произвеждали.  На столче, на крачета, с декоративни глави и геометрична украса, плоски или тумбести като лалета, грънците от праисторията са истински произведения на изкуството!  Най-мили са ми следите, оставени от хората – шепа зърно на дъното на някоя делва или протрито от употреба каменно хаванче.

Някой ден ще ви разкажа повече за Градешница. Сега да се върнем на нашата красавица.  Пропуснах да спомена, че са я намерили в комплект с плочката и три съда с пиктограми на дъната. Регионалният исторически музей във Враца им е отделил скромна витринка, съвсем незабележима и неумеснто поставена не в залата на праисторията, а на последния етаж, пред Рогозенското съкровище.  Да, поп звездите във Врачанския музей са съкровището от Могиланската могила и Рогозенското. Но за мен истинската звезда е татуираната красавица. В профил ми прилича на ключ към загатките на Градешница и неразчетеното послание, което миналото ни е изпратило. Какво ли е то?