Спомняте ли си онази приказка, в която царят попитал дъщерите си колко го обичат?  Колкото златото, казала първата и наследила половината царство. Колкото скъпоценните камъни, казала втората и наследила другата половина. Колкото солта, казала най-малката и баща й я изгонил да се оправя както може.  А накрая стана ясно, че солта е най-ценна.  Ама това хич не е вярно, сърдеха се моите деца, когато им я разказвах.  В магазина сол колкото искаш за има-няма 50 стотинки килото.  Кеф ти едра, кеф ти с йод, пък ако си някаква еко-кокона може и розова хималайска. 

Да, но преди 7500 години хората нямали супермаркети, а солта не се въргаляла под път и над път. Била един от най-ценните ресурси, защото без нея не можеш да оцелееш.  Ако стоиш мирно в продължение на едно денонощие ти трябват минимум 4 грама сол, за да си жив.  Ако пък копаеш, ходиш на лов за елени или тичаш след 5-6 малки деца, ти трябват около 12 до 18 грама на ден.  Недостигът й води до тежки вреди за тялото и дори до смърт.  С нея консервирали храната и обработвали кожите.  С други думи солта била златото на неолита.  А това означава, че всеки, който можел да я добива, ставал мощен играч в икономиката и търговията. 

Добре де, разбрахме, важна е. Но защо ни разказваш всичко това?  Защото преди 7500 години край Провадия заработил най-старият солодобивен център в Европа.   Мястото не е случайно. Преди милиони години от движенията на земната кора се образувал огромен солен конус. Ама наистина огромен – на дълбочина до три километра и половина, а в диаметър почти километър!  От него на повърхността извирала вода с концентрация на сол като в саламурата – 312 грама на литър.  Какъв разкош!  Пълниш кацата с листа и корени и туршията е готова! 

Неолитчани усетили потенциала и се заселили край изворите.  Бързо се светнали, че могат да извличат солта, като варят водата. Отначало го правели у дома в тънкостенни керамични купи. Минали-неминали едни триста години и си направили плитки пещи извън селото.  Това значително увеличило производството.  Постепенно усъвършенствали технологията, въвели иновации и след още има-няма 28 века производственият капацитет толкова нараснал, че станал направо индустриален – до 10 тона годишно от една пещ! А пещите били десетки.  Както се досещате, по онова време нямало опаковки, но производството било стандартизирано – изсипвали готовата сол в калъпи и след това я изпичали на кюлчета с различен грамаж – от 20 грама до няколко килограма. Търговията на едро и на дребно процъфтявала, обществото край Варненските езера също.  Археолозите смятат, че има връзка между производствената база в Провадия с богатия Варненски халколитен некропол с първото обработено злато в света.

Натрупаното богатство трябвало да се защитава. Затова хората вдигнали около селището си мощна отбранителна система. Тя се състояла от дълбок изкоп и каменни стени, а зад тях глинена ограда с дървени стълбове. Керамиката, която археолозите намерили, е с високо качество, улиците, поне ценралните, били павирани, което значи, че населението си живеело охолно.   По периферията на укреплението си построили двуетажни къщи – долният етаж за производство, горният – жилищен.  Хем да служат и като още една допълнителна преграда за враговете. 

През 2024 временната изложба „Повелителите на солта“ гостува в Националния археологически музей в София и предизвика голям интерес. Тази възстановка на къща от селището е от там. Странно е, че в научните публикации се говори за двуетажни къщи, а тази е на три етажа, но все пак я показвам, за да имате представа.

С нарастването на производството били нужни много повече работници с различна квалификация.  Да не говорим, че търговията си е отделен вид занаят, за който днес учат в университетите.  Тоест това вече не било праисторическо село с ниви и крави, а оживен град с подредено общество, в което всеки имал различни умения и си знаел мястото.  Град, който врял и кипял в буквалния смисъл.  Имало йерархия, но като цяло хората били равни по власт и влияние, и решенията навярно се взимали колективно.  Престижът се основавал на лични качества, а не на синя кръв и унаследяване на властта.

След около 31 века, с кратки прекъсвания, праисторическият солодобивен център престанал да съществува. Настъпило засушаване, температурите се покачили и изворите пресъхнали. Моята хипотеза е за екологична катастрофа, причинена не само от глобалните промени в климата по онова време, но и от хората. Индустриалният солодобив изисквал големи количества дърва, което означава системно и дългогодишно изсичане на околните гори. А без гори няма сянка, няма влага, няма задържане на вода. Всичко се превръща в пустош. За това има паралели в историята. Обезлесяването, свързано с добива на вар за строителство, е сред факторите, които допринесли за изчезването на цивилизацията на маите, например.

Има и още един паралел с маите. Музейният гид се приближи до мен, докато разглеждах експонатите в „Повелителите на солта“ и ми прошепна: „Виж, ето тези амулети са от човешки кости. От черепи.“ Дали е имало жертвоприношения на хора или просто са използвали мъртвите са красота, все още не знаем.

Производството на сол рязко спаднало и започнали кървави вътрешни битки за разпределението на ресурсите.  Археолозите се натъкнали на два масови гроба на хора, навярно победени от конкурентни производители. Единият със седем трупа на мъже и жени със следи от смъртоносни рани.  В другия пък били погребани шестима избити– две деца, юноша и трима възрастни. 

Разкопките на Провадия-Солницата продължават. Очакваме от проф. Васил Николов и неговия екип още вълнуващи открития.  Намереното досега можете да видите в Историческия музей в Провадия, в Националния археологически и Националния исторически музей в София.  И следващият път, когато посегнете към солницата, не прекалявайте с ръсенето. Все пак говорим за златото на неолита!

Тя е фантастична! Нито русата от АББА, нито Джей Ло, нито Ники Минаж могат да й стъпят на малкия пръст.  Не че тя изобщо има малък пръст, де.  Сочното миньонче е високо едва 11 сантиметра.  И да, говоря ви не за днес, а за някоя ’24 преди 7000 години. 

Всяка една от над двестата глинени фигурки от възхитителната Култура Градешница е уникална. Древните хора не ги произвеждали серийно.  Моделирали ги на ръка и ги шарели с оригинални шарки.  Дали това са татуировки? Или дизайнерски модни дрехи?  За какво ли са служели дупчиците по тях? Някои приличат на извънземни, със странни носове и издължени очи. Това е една от най-големите и най-красиви колекции по рода си в България. 

Преди 80 века, около Градешница във Врачанско, се зародила и процъфтяла самобитна цивилизация, разпростряла се по цяла Западна България, Югозападна Румъния, та чак до Северна Гърция.   В праисторията няма единен център на културата, една могъща империя, както е в античността.  Селищата били разпръснати и всяко едно от тях се развивало по свой си начин.  Но има такива, чиято култура проникнала далеч извън пределите им.  Като Културата Градешница. 

Най-забележителната находка в Градешница е глинената плочка с писмени знаци и символи, подредени в спретнати редове. Плочката е на 7000 години. Две хилядолетия преди шумерската клинопис и египетските йероглифи.  Не знаем какво означават символите на тази протописменост.  Освен по плочката, пиктограми има и на дъната на десетки съдове.  Но няма база за разчитане или сравнение между езиците, както е с Розетския камък.

Селищата около Градешница били периодично опожарявани и разрушавани, но хората се връщали и ги построявали отново и отново в продължение на две хилядолетия.  Били естети и великолепни майстори.  Всеки от нас би украсил дома си с изящната керамика, която произвеждали.  На столче, на крачета, с декоративни глави и геометрична украса, плоски или тумбести като лалета, грънците от праисторията са истински произведения на изкуството!  Най-мили са ми следите, оставени от хората – шепа зърно на дъното на някоя делва или протрито от употреба каменно хаванче.

Някой ден ще ви разкажа повече за Градешница. Сега да се върнем на нашата красавица.  Пропуснах да спомена, че са я намерили в комплект с плочката и три съда с пиктограми на дъната. Регионалният исторически музей във Враца им е отделил скромна витринка, съвсем незабележима и неумеснто поставена не в залата на праисторията, а на последния етаж, пред Рогозенското съкровище.  Да, поп звездите във Врачанския музей са съкровището от Могиланската могила и Рогозенското. Но за мен истинската звезда е татуираната красавица. В профил ми прилича на ключ към загатките на Градешница и неразчетеното послание, което миналото ни е изпратило. Какво ли е то?