Хайде да разкажем заедно история за съкровище!  Никак не е трудно.  Като да измислиш приказка е. Със сигурност сте съчинявали приказка я за дете, я за внуче, я за някой случаен махленски малчуган.  Началото винаги се свежда до три-четири варианта: „Имало едно време“, „Живял някога“, „Преди много, много години“ и „В едно далечно царство“.  След това избирате героите: принц и бедно момиче, принцеса и грахово зърно, ламя, трима братя, зла вещица или в по-съвременните версии, чувствителен робот с объркана душевност.  След известен безоблачен период, вкарвате участниците в страшни и непреодолими трудности.  Една, че втора, че трета.  Те се борят с тях – първият път не успяват, вторият пак и чак на третия път всичко се оправя.  Накрая лепвате един розов хепи енд, където три дни всички яли, пили и се веселили. 

И с историите за съкровища е така.  Началото в повечето случаи е: „Риголвал си бай Едикойси нивата, да засади ново лозе“ или „Един тракторист както си орял, ралото се закачило в нещо“, или „Значи копаели си Мара и Пешо канал за вода, когато кирката ударила в метал“.  Героите са земеделци, селяни, багеристи, тетки и чичаци от затънтени села и махали.  По-нататък в историята се замесва я някой златар, я богат търговец, а ако идните поколения имат късмет – кмет или даскал – по-така образовани, по-интелигентни хора. Те спасяват, каквото могат, а после от големия град пристигат археолози, за да проучат и доизровят, ако има нещо за доизравяне.

Ето, за да се убедите, чуйте какво се случило с Букьовското съкровище – част от наследството на трибалите – най-войнствено тракийско племе, населявало днешните земи на Северозападна България.   Но да започнем както си трябва.  Риголвал си Александър Йончев (по-нататък за краткост ще му викам бай Сандо) нивата в „Гладно поле“ край някогашното село Букьовци, днес град Мизия, да засади ново лозе.  Това се случило преди много, много години, цели сто, през 1925.   Кирката му чукнала нещо метално. Поразровил и извадил чуден сребърен накит и два сребърни съда.  Били на плитко – има-няма 40-тина сантиметра дълбочина.  Веднага ги занесъл в Народния музей за откупуване.  Музеят изпратил младия археолог Васил Миков, едва 25 годишен, да проучи мястото. Това му била първата мисия, първите му теренни проучвания.  Миков не намерил следи нито от селище, нито от гроб. Решил, че съкровището е заровено от някого набързо, докато е бягал от беда.  

И сега следва най-интересната част. Минали десет години.  Бай Сандо все човъркал нещо на лозето.  Един ден решил да си направи колиба.  Започнал да копае за основите и …  намерил другата част на съкровището,  на същата дълбочина, близодо мястото, където преди десет години открил първата част.  Като го прочетох това, веднага си направих прибързани заключения – че младият археолог Миков не е действал професионално, че направил голям пропуск, сляп ли е бил, къде е зяпал, ама то нали младо момче, без опит… И после се замислих.   През 1925 г. условията за археологически проучвания били доста скромни в сравнение с днес. Нямало ни металотърсачи, ни георадари.  Обичайният метод бил повърхностен оглед и ограничени сондажи. Явно Васил Миков просто нямал късмет, за разлика от бай Сандо, и втората част от съкровището останала извън сондажите му. Не зная дали Народният музей предложил на селянина да стане щатен археолог. Аз бих, ако по онова време му бях директор. Такъв късметлия!

Та от основите за колибата бай Сандо изровил сребърна чаша с позлата, няколко кани, куп фиали и апликации за конска сбруя, също сребърни. Очевидно разочарован от цената, която Народния музей му платил за първите находки, бай Сандо предприел друга тактика.  Говори се, че укрил част от съдовете в дома си.  Другата част продал на софийския златар Армениан Сааниан. Не знаем защо Армениан решил да препродаде някои от предметите на Народния музей, а част да остави за себе си. Какво се случило по-нататък с артефактите, останали извън музея, не знаем. Те останали завинаги изгубени за българската наука.

Да обобщим: днес в трезора на Археологическия музей в София се пазят общо 13 предмета, които преди повече от 2400 години принадлежали на знатен тракийски благородник. А в залата „Врачански съкровища“ на Регионалния исторически музей – Враца има копие, експонирано и разказано доста по-добре от оригинала.

На мен, нали съм суетна блондинка, най-интересен ми е накитът.  Той бил закрепван върху дрехата в средата на гърдите с фибули – тракийските безопасни игли.  Вижте им безопасните, пък смятайте какви са им другите неща – то е пищност, то са детайли!  На плетените верижки висят плодове и цветя, макови и човешки глави, мъниста като бадеми и филигранни розети.  Накитът бил носен дълго време и поправян – има следи от ремонтиране. Навярно е бил семейна ценност, предавана от поколение на поколение.   Като го гледаш не остава никакво съмнение, че траките знаели как да добиват и обработват сребро. 

Съдовете от Букьовското съкровище поразително приличат на тези от Рогозенското.  Дори има предположение, че находките от Букьовци и от Рогозен са отделни части от общо съкровище. Двете съкровища  си приличат и по още нещо – заровени са при някаква опасност.  Може би при една и съща опасност – вероятно нападение на племена от север.  Букьовци и Рогозен са на разстояние само 28 километра едно от друго. Разстояние, което човек би могъл да измине пеш в светлата част на деня.  Вечер заравя, през деня продължава да бяга. Като в приказката за Хензел и Гретел, но вместо трохички, ръсел съкровища. 

Богати хора били трибалите.  Имали – заравяли.  Ако вие тръгнете да бягате, какво бихте заровили?  Джантите на опела?  Козметиката на жена ви?  Или колекцията от магнити за хладилник? Аз лично бих заровила сервизът ми от сватбата за дванадесет души със супник и сосиера.  Който го намери, да го поизмие, да покани хора, да си пуснат Елениното хоро на Дико Илиев, който живял и творил цели 16 години в Букьовци и три дни да ядат, да пият и да се веселят!

Археологът проф. Хитко Вачев, специалист по Средновековието и мой добър приятел, наскоро ме попита защо никога не пиша за този период.  „Ама то има ли нещо интересно там?“, възкликнах аз с блондинска наивност.  Човекът правилно прецени, че няма да ме спечели с битки, църкви и крепости.  „Какво ще кажеш за най-старата кръчма в България? На някакви си осем века“, каза той подкупващо. Ето какво научих.

През зимата на 2024 започнали да подменят водопровода на улица „Ксилифорска“ във Велико Търново, в близост до хълма „Трапезица“.  Понеже трасето на канала минавало през квартал, за който се знаело, че през Средновековието бил оживен и гъсто населен, на обекта изпратили дежурен археолог – Илиан Петракиев.  Той се натъкнал на яма с многобройни парчета от глинени съдове. Предположил, че това е посуда от квартална кръчма.  А мястото, на което намерили парчетата, бил контейнера за отпадъци на кръчмата.  Боклукът за хората в миналото е истинско съкровище за археолозите днес. 

Но що за съдове са това?!  Реставраторите успели да възстановят 13 от тях. Седем са еднакви – с чучури и с по три дръжки, гледжосани в горната си част и украсени през пръсти, колкото да не е без хич с успоредни тънки линии.  Гледани в профил, приличат на надарени мъже, поставили ръцете си на хълбоците в поза „Ф“.  Не са нито кани, тъй като имат чучур, нито пък са стомни, защото са с твърде широко устие. И защо са им по три дръжки?  Вместимостта им е литър-литър и половина.  Едва ли някоя домакиня би държала в дома си такъв сервиз. 

Един от съдовете е бъклица.   Въпреки че е скромно декорирана, сякаш от дете в час по рисуване, с вълнообразни линийки и вдлъбнатини, по повърхността й личат златисти частици. Може би е била цялата позлатена.  Два други съда – кана и малка керамична чаша, имат петна от опушване.  Били са в близост до огнището и навярно в тях са приготвяли греяни напитки.

Много интересно е единственото стъклено съдче в находката. Намерили го в гърлого на една от каните. Това е стъклена чаша с изящна изработка. Нежна и бледолилава като виолетка, тя била оцветена с манган, за да се постигне този деликатен цвят. Побира глътка повече от една малка ракия.

Археолозите датирали тринадесетте съда от тринадесети век.  Звучи почти като онзи стар шлагер от соца, в който се пее за петнадесет лалета на петнадесети ред. Досега историците от Търново са локализирали поне четири-пет кръчми на Царевец и две на Трапезица. Но тази имала топ локация на кьоше – на пътя между към двете крепости на града – Царевец и Трапезица.

Може би тук войниците на Калоян отпразнували победата при Адрианопол. Или пък строителите на Балдуиновата кула са идвали да пийнат по едно след тежък работен ден.  Представете си как в някоя дъждовна нощ вратата с трясък отхвърчала и нахлули стражи да търсят предрешени богомили. Макар че богомил в кръчма е също толкова абсурдно, колкото страж в книжовна школа.  Възможно е в тази пивница народът да е празнувал всяка една от сватбите на цар Иван Асен II с пиене на корем, платено от владетеля.  Все пак времената са били богати, а царството – стабилно и процъфтяващо.  Докато не нахлула Златната орда и татарите не съсипали всичко по пътя си. 

Какво ли било менюто в тази страноприемница?  Преди време проф. Константин Тотев открил на хълма Трапезица фрагмент от керамичен съд от XIV век с надпис „азъ пихъ ракиня“.   Това предизвикало жужене сред историците.  До този момент смятали, че дестилацията на ракия по нашите земи се случила 100-150 години по-късно.  Съдели за това от османски данъчни регистри от XV век, в които се споменава налог върху „арак“ или „аракия“.  Май ще излезе, че  благословената напитка е дошла при нас много по-рано, макар и без шопска салата. 

Тринадесетте съда са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново до края на тази година. Ако имате път от там, минете за едно „наздраве“. А аз се допитах до Гугъл. Той ме уведоми, че най-старата кръчма в света е Барът на Шон в Атлън, Ирландия, но не беше много категоричен по въпроса. Не зная какво значение има. Дори да не е в чашка с цвят на нежна виолетка, бих изпила една малка ракиня някъде с гледка към старопрестолния град. С радост и надежда очаквам покани!

Кажи на една блондинка, че ще я водиш при юнаци, и тя мигом ще хукне.  Така ме прилъгаха и мен, та се завтекох презглава за Пазарджик. И стана като в оня анекдот, дето на кутията пише „Катеричка“, а като я отвориш вътре има бонбони с лешник. Отворих вратата на Пазарджишкия музей и отвътре излязоха цял куп вълнуващи истории. Въпреки че кьорав юнак не видях.

Крепостни стени, жилищни зони, занаятчийски квартал, централна улица, интензивно производство и търговия – това е описанието на повечето древни европейски градове от 4000 години насам.  Но как ще реагирате, ако ви кажа, че в България такова селище е имало 2700 години по-рано? Още в неолита.  Първообразът на европейския град  се намира край пазарджишкото село Юнаците, там където Тополница се влива в Марица.

Цитаделата била внушителна, със стени дебели четири и високи пет метра, направени от глина и чакъл. Имало дълбок крепостен ров и висок вал.  Хората живеели на това място година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие, в продължение на 7000 години. Избухвали пожари, налитали врагове, но юнаците вдигали всичко отново върху пепелищата, осем пъти през петото хилядолетие, седемнайсет пъти през четвъртото и третото, два пъти през второто.  От натрупванията се образувала могила като торта, висока 12 метра. За десерт праисторическата торта била увенчана с укрепление от римската епоха и средновековен некропол.

Юнаците не били изолирани зад стените на високата си крепост.  Те пътували и търгували на Север и на Юг, от Егейското крайбрежие до Делиормана.  Сега бой да ме бият, няма да си сложа гривна от миди, но по онова време мидата Спондилус, която вирее само в Егейско море, била символ на престиж, нещо като Картие на ръката на холивудска актриса.  Археолозите твърдят, че с нея са правели първата разменна търговия – мида срещу стоки.  Нещо като валута.  В Юнаците са намерени над 60 фрагмента от гривни и мъниста от Спондилус. Сиреч, живеели си охолно и си джиткали по магазините до Гърция. 

Мидите са си миди, но златото си е злато.  Макар че в Юнаците то е микроскопично по размер – само четири златни предмета, сред  които едно мъничко мънисто, то има епохално значение. И сега се дръжте да не паднете.  Мънистото е по-старо от златото във Варненския халколитен некропол и изглежда е един от най-ранните обработени златни предмети, открити досега в света!  Не е внос, нито донесено отнякъде, защото по състав е сходно с Панагюрските жили.  Добивали са го от златоносната река Тополница. В терасата на реката край село Калугерово, на 10 километра от Юнаците, е намерено находище на разсипно злато.  А че са знаели как да обработват метали личи по шлаката на дъното на някои съдове. 

Освен че разбирали от злато и бижута, юнаците били добри къщовници. Домовете им били просторни и старателно поддържани – от по 90-100 квадрата, с по няколко стаи, боядисани с бяла и червена боя и редовно измазвани с глина. В един от тях археолозите се натъкнали на хранилище за прясно месо. В него имало 170 килограма мръвки, предимно агнешко, подредени в запечатани херметически глинени делви.  Без сол.  Направо да ги сготвиш!  Голяма работа, ще кажете, какво пък толкова се захласваш. Да, ама я се опитайте да съхраните 170 кила месо без сол и без фризер! Хрумва ли ви как? Подсказвам, от мен да мине – опушвали са ги.  Това е най-ранното в Европа свидетелство за продължително съхраняване на прясно месо. 

Били също изкусни лечители.  В една от къщите намерили скелет на възрастна жена без дясна китка. Изследванията показали, че ръката била ампутирана. Операцията на жената била сполучлива, направена много прецизно, така че върху костта няма никакви следи от следоперационни усложнения. След ампутацията жената живяла още дълго време. Това е една от най-ранните установени досега сполучливи хирургически операции.

Абе не са случайни тези юнаци, казвам ви! Дори и най-скучната тема при тях се превръща в откритие. Да вземем кремъците.  Витрина, пълна с кремъци, увеличава скоростта ми на преминаване през музей с около 50 километра в час.  Но в Юнаците кремъците разказват много интересна история.  Сечивата, намерени в могилата, са направени от лудогорски кремък, който се намира в Разградско.  От Пазарджик до Разград са едни 360 километра, колелото не е било открито още, нямало каруци, нямало магистрала (то пък една магистрала…), но хората в неолита си шетали насам-натам. И подозирам, че са стигали по-бързо, отколкото днес.  Ох, отплеснах се.  Докато копаели в пространството между две къщи, археолозите се натъкнали на комплект от 12 кремъчни пластини, плътно една до друга.  Навярно били поставени в кесия.  Интересното е, че край с. Каменово, Разградско, при съвсем други разкопки, археолозите открили производствен център за кремъчни изделия.  В него намерили 24 пластини, същите като в Юнаците, опаковани заедно и подготвени за неолитния „Еконт“.   Учените предполагат, че съществувала търговска мярка, съответстваща на днешната дузина.

Живели си юнаците сговорно и мирно цели 500  години, когато внезапно ги връхлетяло нещастието.  Врагове превзели и опожарили града и избили жителите.  Телата на петдесет от тях открили затрупани под останките от изгорелите жилища. По черепите им личат травми от удари с медни брадви.  По улиците намерили разпръснати костите на още 20 души.   В една от къщите имало скелет на млада жена, легнала по корем на пода, с гърди и глава в килера в напразен опит да се скрие от връхлитащата смърт.  Процъфтяващата култура на юнаците загинала и в продължение на 1000 години никой не се нанесъл обратно на това място.  След това, преди около 5300 години, от север дошли номади, които тъсели по-добри условия за живот от тези в степите, и на Юнаците отново започнало да ври и кипи. 

Запазила съм романтичната част за най-накрая.  Юнаците били влюбени в птиците и правели от глина всякакви птичи фигурки. Повечето са птици в полет, на поставка или на връв. Някои от тях навярно са висяли над люлките на децата. Древните хора вярвали, че племето пpoизxoждa oт oпpeдeлeн вид живoтнo, чиято cилa и ловкост пpeминaвa въpxy члeнoвeтe нa тoзи poд. Явнo юнаците са били от хвърчащите хора.  Затова apxeoлoзитe кръстили дpeвнoто ceлищe „Гpaдът нa птицитe“.

Ако отидете в музея в Пазарджик, поспрете пред витрината на юнаците в обновената зала „Археология“.  Ако се заслушате, ще чуете пърхането на крилете на глинените пилета.  Те нашепват древни истории за любов, мечти и илюзии.  И ни носят посланието, че всичко е преходно. Че всичко отлита.