Мата, Цеца, Веса – как бихте си кръстили козата, ако имахте коза?  Тази, която откърмила Зевс се казвала Амалтея – доста изискано име за опърничаво рогато, не мислите ли? Тя  се погрижила за невръстния бог, след като майка му Рея го скрила, за да не го изяде баща му Кронос.  Според легендата, Зевс неволно счупил единия ѝ рог. За да й се извини, той я превърнал в звезда, а рогът получил чудодейна сила – от него започнали да извират плодове, цветя и жито. 

И ето че точно рогът на изобилието е на път да се превърне в една от най-емблематичните находки на българската археология през последните години.  Стоях пред витрината на годишната изложба на откритията през сезон 2025 в Националния археологически музей, онемяла от възхита и вълнение пред изящния стъклен предмет. Намерили го докато разкопавали трасето на газопровода „Лупинг от Рупча до Ветрино“ край село Блъсково, Варненско.  Добре че бил този лупинг, за да приземи археолозите там!  Рогът сияе в небесно синьо, като някакво извънземно видение от миналото. 

Съдът е много рядък – не само че е изработен от цветно стъкло, ами е и в тази сложна форма.  Разтрошен на фрагменти, неговото възстановяване изисквало месеци работа с хирургическа прецизност от реставратора Чавдар Чомаков. Господин Чомаков, вие сте Бог!

Прерових целия интернет и намерих два сходни и един подобен. Когато в края на 19 век разкопавали някаква нива край Остерготланд в Швеция, хората се натъкнали на богат воински гроб, горе-долу от същото време – 2-3 век. Сред предметите бил и стъклен рог, който сега се пази в Историческия музей на Швеция.  Как е стигнал толкова далеч, в периферията на империята? Може би чрез търговия, или като плячка от война, пътешествия на скандинавци на юг или дори дипломатически подаръци от римляните. Те, скандинавците, до ден днешен пият много. По време на Желязната епоха, както и сега, пиенето заедно им било важно, за да намират приятели и да правят съюзи. През Римската епоха станало модно да се предлагат напитки във вносни стъклени съдове – това придавало престиж на купона. 

Вторият много подобен е в частната колекция на Карол и Джон Алер от Ню Джърси.  В описанието му на страницата им в интернет пише, че е типичен рейнски продукт.   Тоест направен в стъкларските ателиета в земите на днешна Германия. Третият не прилича толкова на нашия. Той се намира в Датския национален музей и са го открили в гроба на „Жената от Химлингьойе“.

Но що за място е това в Блъсково? Археолозите намерили постройка, а край нея четири металургични пещи на 1700 години. Открили също оброчни плочки, лампи, амулети и накити.  Хората си имали езическо светилище, което ползвали в ежедневието си.  Молели се на тракийските богове за плодородие и благоденствие.  Представям си как изливали ритуално вино от ритона, за да получат божествената благосклонност. И не спирам да се питам – как такава скъпа и рядка вещ е попаднала в затънтен металургичен цех в периферията на империята?!  Какъв ли странен вятър я довял по тези места? Като в Остерготланд. Римска дипломация? Размяна? Почти всички тракийски ритони са от метал, керамика или камък.  В Археологическия пазят керамичен от същата епоха – III век, от района на Кюстендилско.  Все едно да стравняваш пластмасова чаша с бохемски кристал!   

Стъклото е отдавна познато на човека.  Още в праисторията хората използвали обсидиана – естествено вулканично стъкло, за оръжия и инструменти, а от търговията с него процъфтявали цели цивилизации. Първите изкуствени стъклени предмети са мъниста на около 4500 години, вероятно образувани случайно докато хората добивали метал от рудата.  Най-ранните съдове били малки флакони за масла и парфюми, изработвани чрез навиване на разтопено стъкло около глинено ядро.

Иновацията, която променила стъклопроизводството, била стъкларското духане. Духаното стъкло го наричали юдейско стъкло, защото методът бил измислен в земите на Сирия и в кварталите на Йерусалим.  По-късно Александрия се превърнала в една от големите стъкларски „фабрики“ на Рим и от там изделията плъзнали из целия средиземноморски свят. Точно александрийските стъклари направили другото революционно откритие – въвели в производстото мангановият диоксид, който избелва стъклото и го прави прозрачно. 

Днес приемаме стъклото за даденост – просто опаковка или евтина посуда от китайския за левче. А в миналото то било рядък символ на престиж и лукс. По нашите земи са намирани и други стъклени ритони от по-древни времена, като ритонът с глава на охлюв от богатата тракийска гробница край Караново. Той е с около 200 години по-стар от блъсковския.  Но нито един от намерените досега няма блясъка и формата на великолепния стъклен рог на изобилието от Блъсково, който тепърва ще разкрива своите тайни. 

По време на неделната ми експедиция в планината намерих рог от сръндак. Те ги сменят от време на време.  Махах, махах, но не пусна нищо.  Явно не ставам за богиня.  Е, както казват мъдрите хора –  всяка коза да си знае гьола!

Дневник на кооператора Стоян Киров

16 ноември 1974 г., Борово

Пиша с трепереща ръка.  Намеренията ми бяха просто да направя дълбока оран за пролетниците по норматив, за да изпълня петилетния план за три години. А то какво стана – изорах съкровище на 23 века!  Хората с години проучват, изследват, ровят, а аз фрас – и от раз!

Но нека започна отначало.  Беше съвсем обикновена мразовита утрин: аз, моят стар Кировец – адаш по фамилия, и голямата нива на Сиври тепе, която винаги ми е изглеждала подозрително, заради начина, по който отказва да ражда.  Орем я като всички други, торим я като всички други, сеем я като всички други, а тя повече от 200 кила жито от декар не дава! 

Запалих трактора и запях под мустак любимата песен на бригадата: „Буен вятър развя знамената, той обходи села, градове, и в заводите, и във полята всичко живо оре ли оре.“  Направих първата бразда и се замислих за ритуалните практики от древността, в които се преплитат ясно очертани воински и аристократични идеологеми. Изведнъж машината рязко подскочи така, че воланът ми се вряза в корема.  „Да ти се срутят стратиграфските пластове, макар, тъпата му нива с нива!“, изругах на глас. 

Слязох, погледнах — нещо блести. Първо реших, че това е част от стар плуг. После, че някой от селото си е изхвърлил старите тенджери баш тука. Ей, не се научиха тез шашкъни! Но не — беше нещо друго. Поразрових още малко и те си заизлизаха едни предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се показа познатата в тракийското изкуство анималистично- конфронтационна сцена на сърна, нападната от грифон.

Съкровище! Ама такова, което археолозите сънуват и бленуват, а ние трактористите намираме с късмет и неподходящо висока скорост на ротора.  Изпаднах в дилема – сега да продължавам ли да ора или да се правя на учен?  Едната половина на мозъка ми настояваше да продължа да работя, защото бригадирът ми много бързо се изнервя.  Другата ми казваше, че вероятно съм открил нещо, което би трябвало да бъде в музей, а не под задната гума на трактор.  Седях там насред нивата, чешех се по тила и се колебаех. В крайна сметка събрах парчетиите в една кофа и ги отнесох в читалището.  Бай Ради  – читалищният човек,  по-учен така, реши да викне помощ от Русе.  Дойде едно младо наперено археологче, Димитър Иванов.  Заведохме го на нивата.  Аз застанах изправен до трактора, за да изглеждам авторитетен. И както се опитвах да измисля нещо умно, накрая изтърсих „Е, то… явно тука… имаме богат културен пласт.“  Археологът ме погледна стреснато.  Човек, аз откъдето се връщам, ти там отиваш, щях да му кажа, но тактично си замълчах.

Разкопахме всичко наоколо.  Най-напред намерихме още парчета от голямата сребърна купа със сърната и грифона, а след това сребърно-позлатено ойнохое с релефна иконографска програма в трако-персийски стил. Малко и вие да се отъркате в терминологията така.  Абе с думи прости каничка със страхотни сцени, на които траките все едно са изобразили осмомартенския банкет на ТКЗС-то.  Накрая извадихме ритона със сфинкса. Лицето му и прическата досущ като тези на Дафинка от счетоводството – и тя така се носи като по гръцките класически канони. 

Между другото, тая каничка е цяло чудо! Украсена е с два реда сцени – горният ред е шествие в чест на Дионис. На долния ред е изобразен брака между богинята и владетеля.  Повечето трактористи биха казали, че Боровското съкровище е сервиз с култово предназначение и се е използвал при мистериални практики. Най-интересното е, че хората, които пируват на каничката, държат в ръцете си същите ритони от съкровището! Освен това, на някои от съдовете има надписи на гръцки. Успях да разчета „На Котис от Беос“.  Става дума за тракийския одриски цар Котис I, живял преди повече от 2300 години, но дали е бил негов, или са му го подарили, не става ясно. Със сигурност знам, че това е едно от малкото тракийски съкровища със запазен надпис, свързан с реален владетел. И със сигурност знам, че е едно от най-изящните, които са намирани и ще се намират. Не е нещо, което се въргаля под път и над път. Под нива или над нива може би е по-добре да се каже.

Разгледах предметите внимателно.  Установих, че ритонът с образа на бик не е от сервиза.  Рогът му е по-къс и нарезите му са хоризонтални, а не вертикални.  Освен това е доста по-постен откъм направа. Но при всички положения си е от онова време, а не, да каже човек, от хоремага в селото.

Митко археологът отнесе съкровището до Русе в една кошница с влака. Предложих му да го откарам с трактора, но той каза, че не иска да се набива на очи.  После от Русе пак така в една кошница с влака го занесъл в Националния исторически музей в София.  За награда Министерството на културата го изпрати на екскурзия в Тунис и му дадоха орден „Кирил и Методий първа степен“. На мен ми дадоха 300 лева – две заплати по онова време.  Ето затова е по-добре да си археолог, а не тракторист! 

Само си представям тая нива какъв урожай ще даде най-сетне лятоска, след всичкото оране и копане.  Айде, затварям го тоя дневник, че петилетката за три години кой ще я направи?!