Археологът проф. Хитко Вачев, специалист по Средновековието и мой добър приятел, наскоро ме попита защо никога не пиша за този период.  „Ама то има ли нещо интересно там?“, възкликнах аз с блондинска наивност.  Човекът правилно прецени, че няма да ме спечели с битки, църкви и крепости.  „Какво ще кажеш за най-старата кръчма в България? На някакви си осем века“, каза той подкупващо. Ето какво научих.

През зимата на 2024 започнали да подменят водопровода на улица „Ксилифорска“ във Велико Търново, в близост до хълма „Трапезица“.  Понеже трасето на канала минавало през квартал, за който се знаело, че през Средновековието бил оживен и гъсто населен, на обекта изпратили дежурен археолог – Илиан Петракиев.  Той се натъкнал на яма с многобройни парчета от глинени съдове. Предположил, че това е посуда от квартална кръчма.  А мястото, на което намерили парчетата, бил контейнера за отпадъци на кръчмата.  Боклукът за хората в миналото е истинско съкровище за археолозите днес. 

Но що за съдове са това?!  Реставраторите успели да възстановят 13 от тях. Седем са еднакви – с чучури и с по три дръжки, гледжосани в горната си част и украсени през пръсти, колкото да не е без хич с успоредни тънки линии.  Гледани в профил, приличат на надарени мъже, поставили ръцете си на хълбоците в поза „Ф“.  Не са нито кани, тъй като имат чучур, нито пък са стомни, защото са с твърде широко устие. И защо са им по три дръжки?  Вместимостта им е литър-литър и половина.  Едва ли някоя домакиня би държала в дома си такъв сервиз. 

Един от съдовете е бъклица.   Въпреки че е скромно декорирана, сякаш от дете в час по рисуване, с вълнообразни линийки и вдлъбнатини, по повърхността й личат златисти частици. Може би е била цялата позлатена.  Два други съда – кана и малка керамична чаша, имат петна от опушване.  Били са в близост до огнището и навярно в тях са приготвяли греяни напитки.

Много интересно е единственото стъклено съдче в находката. Намерили го в гърлого на една от каните. Това е стъклена чаша с изящна изработка. Нежна и бледолилава като виолетка, тя била оцветена с манган, за да се постигне този деликатен цвят. Побира глътка повече от една малка ракия.

Археолозите датирали тринадесетте съда от тринадесети век.  Звучи почти като онзи стар шлагер от соца, в който се пее за петнадесет лалета на петнадесети ред. Досега историците от Търново са локализирали поне четири-пет кръчми на Царевец и две на Трапезица. Но тази имала топ локация на кьоше – на пътя между към двете крепости на града – Царевец и Трапезица.

Може би тук войниците на Калоян отпразнували победата при Адрианопол. Или пък строителите на Балдуиновата кула са идвали да пийнат по едно след тежък работен ден.  Представете си как в някоя дъждовна нощ вратата с трясък отхвърчала и нахлули стражи да търсят предрешени богомили. Макар че богомил в кръчма е също толкова абсурдно, колкото страж в книжовна школа.  Възможно е в тази пивница народът да е празнувал всяка една от сватбите на цар Иван Асен II с пиене на корем, платено от владетеля.  Все пак времената са били богати, а царството – стабилно и процъфтяващо.  Докато не нахлула Златната орда и татарите не съсипали всичко по пътя си. 

Какво ли било менюто в тази страноприемница?  Преди време проф. Константин Тотев открил на хълма Трапезица фрагмент от керамичен съд от XIV век с надпис „азъ пихъ ракиня“.   Това предизвикало жужене сред историците.  До този момент смятали, че дестилацията на ракия по нашите земи се случила 100-150 години по-късно.  Съдели за това от османски данъчни регистри от XV век, в които се споменава налог върху „арак“ или „аракия“.  Май ще излезе, че  благословената напитка е дошла при нас много по-рано, макар и без шопска салата. 

Тринадесетте съда са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново до края на тази година. Ако имате път от там, минете за едно „наздраве“. А аз се допитах до Гугъл. Той ме уведоми, че най-старата кръчма в света е Барът на Шон в Атлън, Ирландия, но не беше много категоричен по въпроса. Не зная какво значение има. Дори да не е в чашка с цвят на нежна виолетка, бих изпила една малка ракиня някъде с гледка към старопрестолния град. С радост и надежда очаквам покани!

Любимата ми леля, светла й памет, имаше впечатляваща гръд.  Побираше я само в сутиени, специално шити за нея от една фабрика за военни палатки в Търново.  Ако ги опънеш между две дървета, хамаците й можеха да поберат целия вход „Б“ от нейния осеметажен блок в Люлин.   Не й се налагаше да носи чанта. Слагаше всичко в сутиена – ключове и документи, пари и цигари, телефон и зарядно, бутилка вино и суджук за мезе.

Откъде се сетих за леля ми и защо започнах да ви разказвам тези дивотии? Мисълта на една блондинка следва неведоми маршрути, затова се въоръжете с малко търпение.  Всичко стана заради брагетата – мъжката версия на лелиния сутиен.  Брагетата била важна част от облекло през 14-15 век и представлявала калъф за слабините.  Навремето двата крачола на мъжките панталони не се съединявали напълно в предната част.  Когато през 14 век дошли на мода късите жакети, за да не се кандилкат навън частите от мъжката анатомия, шивачите започнали да пришиват триъгълни парчета, които постепенно се превърнали в калъф.   Отначало брагетата била сравнително дискретна, но с течение на времето започнали да я разкрасяват – да й слагат подплънки, да я украсяват с перли, бродерии, копчета и дантели. Тя се превърнала в символ на мъжественост, сексуална сила и дори социален статус.

И също както в случая със сутиена на леля ми, брагетите започнали да служат на мъжете за чантички за съхранение на монети, скъпоценности и други важни предмети. От там и английският идиом „мъжките семейни бижута“.  Мисля, че в този смисъл българското название на тази част от панталоните – дюкян, е право в десетката!  Понякога мъжете слагали в брагетите компреси с билки и илачи, както и аромати против лоша миризма, че нали в средните векове хигиената била доста компромисна, а венерическите болести върлували свободно.  Дюкян за бижута или дюкян за илачи, в зависимост от случая.

Брагетите предизвикват недоумение у нас, съвременните хора. Точно както леля ми веднъж предизвика недоумение у клетия полицай, който има неблагоразумието да я спре.  Жената изхвърча от колата с драматични викове „Защо ме арестувате? Ох, къде я забутах сега тая книжка? Мръднете се малко, де!“ и започна да вади върху капака всичко от сутиена, за да си намери документите.  Човекът така се смути, че хвърли палката и отпраши с мръсна газ към хоризонта. Също толкова срамежлив бил и един викториански куратор, който не посмял да посочи истинското предназначение на колекцията от брагети на Музея на Лондон. Затова, с голяма доза чувство за хумор и намигване към свенливкото, музеят каталогизирал колекцията като „раменни подложки“.

Темата за брагетите ми хрумна, защото в Сабионета попаднах на една изложба на средновековно облекло, пресъздадено по картини на известни художници.  Изследователски екип избрал петнайсетина произведения на Тициан, Джулио Робано, Жан Бахует и други средновековни майстори. Проучвали, кроили, шили и бродирали цели 30 години и накрая създали колекция от тоалети, която обиколила музеите по целия свят. Само за изящната туника и мантия на Винченцо I Гонзага двама души от екипа работили в продължение на една година! И в кръга на  шегата – може би около месец са бродирали и украсявали с перли точно брагетата от костюма.

Къде, по дяволите, е Сабионета ли?  Ако ви дам пари за билет и ви кажа да си изберете град в Италия, който да посетите, сигурно през ум няма да ви мине да отидете точно там.  И аз не бях чувала за този град, въпреки, че е под егидата на ЮНЕСКО.  Известен е с това, че е построен от нулата преди 500 години от херцог Веспасиано Гонзага – самопровъзгласил се благородник без кралство, незначителна звезда на небосклона на ломбардската политика, но с големи мечти и размах.  Бил много различен от съвременниците си.  В години на размирици и боричкане, той се посветил на светла кауза – да създаде идеалния град за идеалните хора.    

Всъщност точно това било времето, когато хората започнали да преосмислят живота. Дотогава някак вярвали, че всичко ще им се случи след смъртта, в отвъдното, и че Бог старателно ще се погрижи за тях. Затова катедралите били центъра на града и на света. Веспасиано вярвал, че животът е тук и сега. Затова човек има нужда от красива среда и храна за душата.

Когато тръгне човек по тесните улици си казва хмъ, какво пък толкова, какъв ти тук град на мечтите.  Обаче щом влезе в която и да е от сградите, попада във вълшебен свят.  А и винаги трябва да мислим за контекста на времето. Предполагам, че и вие като мен, когато чуете „средновековие“ си представяте смрад, плъхове, инквизиция  и чума.    При такива обстоятелства да построиш прави, павирани улици, да вдигнеш театър и да поканиш художици да изрисуват фантастични сцени в дворците, си е наистина впечатляващо. 

Клетият Веспасиано!  Идеалният му град изобщо не бил населен с идеални хора.  Животът му бил нещастен и изпълнен с трагедии.   Не пиеса, ами цял сериал!   За първата си жена – красивата сицилианска благородничка Диана, се оженил тайно в Пиаченца.  По любов. Такова кощунство било нечувано за онези времена, когато всичко било въпрос на договорки.  Диана била спазарена за някой си Чезаре, но избягала и пристанала на Веспасиано.  Добре де, но мъжът й често отсъствал, а тя била на 19.  И да вземе да се влюби в един от придворните, младия секретар на двора Джовани Раниери.  Подшушнали на Веспасиано за забежката на жена му.   Малко след това тя умряла при неизяснени обстоятелства, заедно с Раниери.  Говори се, че херцогът ги накарал да изпият чаша с отрова.  Но по принцип официалното лекарско становище било, че двамата едновременно били покосени от инфаркт.  След смъртта на Диана, Веспасиано се оженил за нейната братовчедка Анна д’Арагона, роднина на краля на Испания. Преди да умре от рак, едва три години след сватбата им, тя му родила три деца – близначките Джулия и Изабела и синът му Луи. Джулия умряла още при раждането, а Луи си отишъл, когато навършил 15 и оставил херцога без мъжки наследник.

Иначе и Веспасиано не бил света вода ненапита.  Страдал от сифилис, който през 1578 така се изострил, че дворцовият лекар му направил трепанация – махнал му част от черепа, за да облекчи тежките мигрени.  Това удължило живота на благодорника с цели 13 години и му позволило да завъши най-любимия си проект – Античния театър – първата сграда в Европа, построена специално за представления на закрито.

Пет века след смъртта си, Веспасиано отново разбунил духовете.  През 1988, екип от учени отворил саркофага му в църквата Успение Богородично в Сабионета.  Заради течове дрехите били изгнили и станали на прах.  Но каква била изненадата на археолозите, когато открили в саркофага Орденът на Златното руно, който Веспасиано Гонзага получил от крал Филип II на Испания през 1585.  Херцогът бил погребан с тази свещена реликва, въпреки че според кралския указ, орденът трябвало да бъде върнат след смъртта на наградения. Ба, ще го връща! Мъж Стрелец, какво да ви кажа!  Всички трябва да знаят, че е заслужил и награден.

Археолозите не споменават къде точно са намерили ордена – до черепа или по-надолу.  Но вече научихте много за особеностите на мъжкото облекло през 16 век. Някакви предположения къде може да е бил скрит?