Наскоро ми попадна стар лаф от соца – най-голата сцена в съветски филм била Ленин да си свали каскета. Разсмях се до сълзи.  Спомних си как като деца се катерехме по дърветата край триметровите стени на лятното кино в родния ми град, за да гледаме не стриптийза на Ленин, слава богу, а уестърните с Гойко Митич.  Клатехме си краката и люпехме семки по  главите на хората. 

А знаете ли, че първото лятно кино в България се появило спонтанно във Варна преди стотина години? Кирил Стамов, заклет киноман, с помощта на свой приятел фотограф си направил сам прожекционен апарат. Всяка седмица черпел киномеханиците от големите варненски кина да му дават бракуваните ленти.  Научили го как да залепва парчетата и в резултат се получавал някакъв франкенщайнов филм, съшит от изрезки. Опъвал бял колосан чаршаф на дървото в двора на къщата си и събирал махалата.  Бил факир на разказа.  Съчинявал най-различни истории и свързвал героите от миналата седмица с актуалните от тази седмица в заплетени сюжети.  Развинтената фантазия на Кирил превръщала частите в едно безкрайно цяло с хиляди разклонения и продължения.  Нещо като турските сериали днес.  Дворът се пълнел с верни почитатели на седмото изкуство, които си носели столчета и мезета, а също и по няколко носни кърпички за вълнуващите моменти.  Пък майката на Кирил правела по две-три баници за всяка прожекция, да се отсрами пред зрителите.

Но аз, както винаги, се отплеснах.  Нали за съкровище щях да ви разказвам, а се раздърдорих за братовчедката на шурея на снахата на доведения син от втората жена на злодея.  И така, съвсем на пъпа на Варна, току да ВИНС-а, там където днес е галерия „Графити“, по време на соца партията решила да вдигне лятно кино.  Лятно кино „Ленин“.  Естествено, ползвали бригадирски труд. В един горещ юлски ден на 1961, чевръстите лопати на студентите-икономисти звъннали в нещо. Злато!  Веднага занесли предметите заедно с пръстта в Археологическия музей.  На място тутакси пристигнали археолози начело с Димитър Димитров.  Не открили нищо друго – нито гроб, нито основи на къща. 

На около 500 метра извън тогавашните крепостни стени на града, преди повече от 1500 години някой бил скрил набързо почти половин кило чисто злато – повече от 22 карата.  Сякаш набързо изсипал съдържанието на семейната кутия с бижута в кърпа или торба някаква и я заровил в малка яма надве-натри.  Със сигурност се е надявал да се върне и да си прибере имането.  От какво ли бягал?  Най-вероятно от поредното опустошително варварско нападение.  Хич не били готини тия готи и други разни варвари!  Рушели, палели и убивали.  В края на V и началото на VI век съсипали не само Одесос и района, ами и Балканите.  Превърнали се във фактор, с който Византия трябвало да се съобразява.

Съкровището е  възхитително – чифт филигранни гривни със златни лози и гроздове от перли, три огърлици, декорирани с емайл и полускъпоценни камъни – малахит и гранат, диадема с геометрични фигури и начелник от перли, цветен кръст, украсен с емайл и две плочки-апликации от колан.  Не са от един комплект. По-скоро били събирани от няколко поколения или били придобити кой знае как.

Очевидно принадлежали на знатно и заможно одесоско семейство. С подобни накити са окичени Императрица Теодора и дамите от нейния двор. Можете да ги видите в мозайка от църквата „Сан Витале“ в Равена, датирана преди 547 г.  Сега, с мозайка не можеш да предадеш много детайлите, но се вгледайте и ще познаете в тях стила на варненските гривни. Очевидно били моден аксесоар във висшето дамско общество. А с диадема, подобна на варненската, са натруфени светите деви от мозайката в нефа на църквата „Сант Аполинаре Нуово“ пак в Равена.  Освен диадемите, те носят  и огърлици от продълговати мъниста, досущ като нашата.

Ценното в съкровището не е толкова златото, а еволюцията на символите. Сега ще обясня. В ранновизантийската култура всеки орнамент носел някаква християнска идея – растителните мотиви напомняли за райската градина, лозата обещавала блаженство, а птиците символизирали душата, устремена към небето. Но с времето тези образи постепенно изгубили своя сложен символизъм.  Превърнали се просто в орнаменти – красиви и изящни, но не толкова духовни знаци. Кръстът и инициалите на Христос изместили по-сложните визуални разкази. Точно в това е чарът на находката – тази тиха еволюция.  Тя улавя момента, в който смисълът отстъпва място на стила, а символиката – на чистото визуално въздействие.

В крайна сметка чистото визуално въздействие на двайсети век заляло възторжената публика от големия екран на кино „Ленин“.  От май до октомври хората обличали новите си дрехи, лъскали обувките си със зъбна паста „Чайка“, купували си сечена мента и скариди в книжни фунийки, плачели и се смеели, а после дълго обсъждали артистите, костюмите, героите и фабулата.  И въпреки че киното се затрило с промените, заедно с останалите десетина варненски кина, все пак ни оставило безценно наследство.  Касовият хит, достоен за Оскар, една невероятна продукция, една загадъчна история за богатство и разруха – „Тайната на перлената диадема“.

Съкровището се намира в Археологическия музей във Варна.