Той не е красавец.  Над ниското му чело се вият дребни къдрици.  Очите му са полусвити, с набръчкани, подпухнали клепачи.  Има дълъг и дебел нос, от дясната страна поиздут.  Устните му са свити решително.  Това придава на физиономията му загрижен и съсредоточен вид.  Може би е бил храбър воин или мъдър владетел?  Не знаем.  Времето заличава всеки спомен, особено ако са минали 19 века!  Тогава за какво да му се впечатляваме толкова? Или?

В света има много маски и шлемове, но само още две са подобни на тази в Пловдив. Нищо чудно, че тя станала обект на зрелищен обир като в Холивудски филм.

В една прохладна неделя на април 1995, точно по обед, на вратата на Археологическия музей в Пловдив се позвънило.  В този ден на смяна бил пазачът Йордан Тихов.  Той отворил и видял насреща си двама мъже с насочени към него пистолети.  Зашеметили го с удар в главата и той рухнал в безсъзнание.  Хванали го за краката и го извлачили пред витрина, в която се пази византийско съкровище от 760 монети.  Но крадците не били дошли за тях.  Събули обувката на Тихов и с нея разбили витрината, в която се съхранявала маската-шлем.  Алармата запищяла и охранителите долетяли след три минути.  Открили пазачът по кървавата диря, но от маската и крадците нямало и следа.   Нищо друго от музея не липсвало.  Когато се съвзел, пазачът описал нападателите си, но това не довело до нищо.  Знатният тракиец потънал в неизвестност. 

Дали е съвпадение, че една година по-късно, през 1996, отново през пролетта, майсторски обир оставил музея в Разград без бронзовата римска шлем-маска от античният град Арбитус, с около 200 години по-стара от тази в Пловдив? Крадците проникнали във фондохранилището през вентилационните шахти на покрива. И тази маска потънала в неизвесност.  До 2001, пет години след обира, когато български учен отишъл на археологически конгрес в Германия.  Видял маската от Абритус рекламирана за продан в каталог на частен колекционер. Веднага алармирал българските власти. С намесата на Интерпол, макар и изтъргувана на черния пазар, антиката била открита, иззета от последния й купувач и върната на държавата ни.

Пловдивската глава юнашка също се завърнала у дома след цели 20 години изгнание.  От ГДБОП дълго време следяли някакъв иманяр. По едно време излязла информация, че мошеникът е на път да сключи голяма сделка. Полицаите направили светкавична акция и го заловили в крачка. Притиснат в ъгъла, мъжът решил да се откупи.  Сам предал на полицаите маската, скрита в специален тайник. Говори се, че кражбата била поръчана от швейцарски колекционер. Дали е така или не – кой знае?

Археологическото откритие на Борис Дякович през далечната 1905 също било в стил Индиана Джоунс.  Макар че говорим за музеен и библиотечен работник и много сериозен човек, основател на Археологическото дружество и музея в Пловдив, представете си го как в проливен дъжд и кал преследва крадци и спасява историята.  Могилата, където намерил маската, била отдавна известна на пловдивчани.  Какво ли не се било случвало по склоновете й. Била е турско гробище. По едно време я разрязали на две, за да прокарат нова улица. Изгребвали от склоновете й пясък и пръст за строежите си.  Отгоре си засаждали зеленчук.  Все ровичкали, все човъркали.  До един студен декември на 1905, когато „невежи и неблаговъзпитани пловдивски момчета“, както пише в книгата си Борис Дяковски,  строшили част от покрива и стените на гробницата. Втурнали се вътре да грабят злато и сребро, и да изхвърлят всичко, което им попадне под ръка.  Целият ред в гробницата бил унищожен.  Веднага, щом научил за този вандалски акт, Дякович се завтекъл да спасява, каквото останало.  Сред порой и кал той и помощникът му прибрали в пловдивската библиотека находките.  Измили ги и ги наредили в една витрина, където цяла зима им се любували любопитните граждани. 

През пролетта на следващата година, Дякович започнал разкопки.  Оказало се, че гробницата била пълна с предмети. Върху тях била изсипана жарта от погребална клада.  Най-ценната находка била железният шлем-маска.  Из пепелта и въглищата в гробницата, археологът намерил златен пръстен с кристален камък с оранжев цвят, с издълбан върху него разярен лъв, стъпил върху стрела.  Тъй като в древността право да носят такива пръстени имали само сенатори, магистрати, дипломати и висши военни, ясно било, че погребаният бил „човек герой, главатар на юнашка чета, водител на някое тракийско племе“, по описанието на Дякович.

Върху мъртвия бил положен златен венец, какъвто бил обичаят при погребването на големци.  Около въглищата край главата в пълна безредица били пръснати златни листа.  Броят им не бил определен, тъй като някои от тях археолозите намерили изпокрити из дрехите на злосторниците, които разрушили гробницата.  Сред останалите находки имало оръжия, глинени, метални, бронзови и сребърни съдове и стъклени шишета. Споменавам ги мимоходом, макар че и тези находки са изключително ценни. Вижте само каква прекрасна сцена е изобразена на една от сребърните купи! Морски бог се опива да укроти коня на млада ездачка. Изправил е мощното си тяло срещу разярения кон. Момичето е красавица, със стройна снага и буйни къдрици, с щит и мантия, като амазонка. Освен това купата е така направена, че декоративният слой се отделя, за да може основата да се мие, без да се поврежда изображението. Фина работа. Вносна. Сега на мястото на могилата е пивоварна „Каменица“.  Знатният тракиец едва ли би оценил това.  Траките обичали вино. Но според мен би се зарадвал, че парадната му маска днес е оценена на 2 милиона евро.

Един момент, че някой ми звъни. А, моят приятел Спилбърг се обажда. Искал да снима нова продукция „Маската на Жоро“. Извинете ме! Отивам да се запиша на езда, че ролята на стройна златокоса амазонка много ще ми прилегне.

Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.