Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!