Дневник на кооператора Стоян Киров

16 ноември 1974 г., Борово

Пиша с трепереща ръка.  Намеренията ми бяха просто да направя дълбока оран за пролетниците по норматив, за да изпълня петилетния план за три години. А то какво стана – изорах съкровище на 23 века!  Хората с години проучват, изследват, ровят, а аз фрас – и от раз!

Но нека започна отначало.  Беше съвсем обикновена мразовита утрин: аз, моят стар Кировец – адаш по фамилия, и голямата нива на Сиври тепе, която винаги ми е изглеждала подозрително, заради начина, по който отказва да ражда.  Орем я като всички други, торим я като всички други, сеем я като всички други, а тя повече от 200 кила жито от декар не дава! 

Запалих трактора и запях под мустак любимата песен на бригадата: „Буен вятър развя знамената, той обходи села, градове, и в заводите, и във полята всичко живо оре ли оре.“  Направих първата бразда и се замислих за ритуалните практики от древността, в които се преплитат ясно очертани воински и аристократични идеологеми. Изведнъж машината рязко подскочи така, че воланът ми се вряза в корема.  „Да ти се срутят стратиграфските пластове, макар, тъпата му нива с нива!“, изругах на глас. 

Слязох, погледнах — нещо блести. Първо реших, че това е част от стар плуг. После, че някой от селото си е изхвърлил старите тенджери баш тука. Ей, не се научиха тез шашкъни! Но не — беше нещо друго. Поразрових още малко и те си заизлизаха едни предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се показа познатата в тракийското изкуство анималистично- конфронтационна сцена на сърна, нападната от грифон.

Съкровище! Ама такова, което археолозите сънуват и бленуват, а ние трактористите намираме с късмет и неподходящо висока скорост на ротора.  Изпаднах в дилема – сега да продължавам ли да ора или да се правя на учен?  Едната половина на мозъка ми настояваше да продължа да работя, защото бригадирът ми много бързо се изнервя.  Другата ми казваше, че вероятно съм открил нещо, което би трябвало да бъде в музей, а не под задната гума на трактор.  Седях там насред нивата, чешех се по тила и се колебаех. В крайна сметка събрах парчетиите в една кофа и ги отнесох в читалището.  Бай Ради  – читалищният човек,  по-учен така, реши да викне помощ от Русе.  Дойде едно младо наперено археологче, Димитър Иванов.  Заведохме го на нивата.  Аз застанах изправен до трактора, за да изглеждам авторитетен. И както се опитвах да измисля нещо умно, накрая изтърсих „Е, то… явно тука… имаме богат културен пласт.“  Археологът ме погледна стреснато.  Човек, аз откъдето се връщам, ти там отиваш, щях да му кажа, но тактично си замълчах.

Разкопахме всичко наоколо.  Най-напред намерихме още парчета от голямата сребърна купа със сърната и грифона, а след това сребърно-позлатено ойнохое с релефна иконографска програма в трако-персийски стил. Малко и вие да се отъркате в терминологията така.  Абе с думи прости каничка със страхотни сцени, на които траките все едно са изобразили осмомартенския банкет на ТКЗС-то.  Накрая извадихме ритона със сфинкса. Лицето му и прическата досущ като тези на Дафинка от счетоводството – и тя така се носи като по гръцките класически канони. 

Между другото, тая каничка е цяло чудо! Украсена е с два реда сцени – горният ред е шествие в чест на Дионис. На долния ред е изобразен брака между богинята и владетеля.  Повечето трактористи биха казали, че Боровското съкровище е сервиз с култово предназначение и се е използвал при мистериални практики. Най-интересното е, че хората, които пируват на каничката, държат в ръцете си същите ритони от съкровището! Освен това, на някои от съдовете има надписи на гръцки. Успях да разчета „На Котис от Беос“.  Става дума за тракийския одриски цар Котис I, живял преди повече от 2300 години, но дали е бил негов, или са му го подарили, не става ясно. Със сигурност знам, че това е едно от малкото тракийски съкровища със запазен надпис, свързан с реален владетел. И със сигурност знам, че е едно от най-изящните, които са намирани и ще се намират. Не е нещо, което се въргаля под път и над път. Под нива или над нива може би е по-добре да се каже.

Разгледах предметите внимателно.  Установих, че ритонът с образа на бик не е от сервиза.  Рогът му е по-къс и нарезите му са хоризонтални, а не вертикални.  Освен това е доста по-постен откъм направа. Но при всички положения си е от онова време, а не, да каже човек, от хоремага в селото.

Митко археологът отнесе съкровището до Русе в една кошница с влака. Предложих му да го откарам с трактора, но той каза, че не иска да се набива на очи.  После от Русе пак така в една кошница с влака го занесъл в Националния исторически музей в София.  За награда Министерството на културата го изпрати на екскурзия в Тунис и му дадоха орден „Кирил и Методий първа степен“. На мен ми дадоха по 300 лева – две заплати по онова време.  Ето затова е по-добре да си археолог, а не тракторист! 

Само си представям тая нива какъв урожай ще даде най-сетне лятоска, след всичкото оране и копане.  Айде, затварям го тоя дневник, че петилетката за три години кой ще я направи?!

Днес ще ви запозная с Йолай.  Той е висок и атлетичен красавец, едва на 18. Влюбена съм в това момче!

Представете си го в люспеста ризница с авангарден дизайн и усъвършенствана кройка с подвижна яка.  С къси шлицове отпред и дълги отзад, сякаш развети от вятъра.  Все едно ей сега е излязла от някое ателие на Версаче. Носи червена шапка от агнешка кожа. Върху нея е сложил шлем с три преплетени змии.  Изправен гордо на седлото на любимия си кон, Йолай размахва крива и остра махайра  с изящна дръжка.  През рамо е преметнал два колчана стрели.  Единият е пълен с къси злобарки, бързи като ужилване от пчела. Другият – с по-голям калибър за далекобойни изстрели.  Наметнат е с пурпурно наметало. Вижте!  Протяга към нас лявата си ръка! На кутрето му проблясва златен пръстен.  Обул е мокасини от фина кожа.  Левият му крак е защитен от великолепен наколенник.  Искате ли да се приближим още малко?  Изпипана работа!  Вместо ръце, богинята от наколенника има две отровни пепелянки – символ на мълниеносна бързина и смъртоносно ухапване, поразяващо всеки враг.  Взира се в нас със студен, втренчен поглед, сякаш иска да ни вкамени, също като Горгоната Медуза.    Добре де, не бъди толкова зла! Ето, отстъпваме!

Не й се сърдете, това й била работата – да пази момчето от врагове. За съжаление не успяла.

Йолай е живял в земите край Елхово преди 24 века.  През юли 2005 археоложката Даниела Агре и нейният екип започнали разкопки на Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница. Копаели вече повече от месец и нищо.  Тъкмо започнали да се отчайват, когато един ден се сринал голям къс земя и зейнала дупка.  Отначало помислили, че е леговище на някакво животно.  Постепенно, с напредване на разкритията, установили, че са попаднали на нещо епично – пищно погребение на знатен тракиец.

Според Даниела Агре най-вероятно момчето е Йолай – първородният син на царя на одрисите Керсеблепт.  Йолай Керсеблептов. Кажете го бързо три пъти без грешка и сте готови за водещ в радиото.  Бил истински благородник.  Баща му имал атинско гражданство и заедно със синовете си, според Декрета от Делфи, се ползвал със специални почести и привилегии – постоянно гостоприемство, правото да пререждат опашката пред оракула, място в ложите в театъра, предимство в съда, както и освобождаване от всякакви данъци. 

Йолай бил жилав и фин, обучен в най-добрите традиции на одрисите – в етикет и изискано поведение, да язди, да стреля с лък и да казва истината.

Имал си любимо куче – голямо и с гъста козина.  Заедно тичали из горите, къпели се в реките и ходели на лов.  Косматкото го посрещал всеки път с щастлив лай и подскоци.

Но един ден господарят му не можел повече да го повика.  През 347 година преди Христа Филип Македонски започнал масирано настъпление срещу разединените одриси.  Навярно в някоя от битките загинал Йолай.  Печална процесия го докарала от далечните бойни полета, посипан със сол като херинга, за да се предпази тялото по дългия път.  Смъртта му била толкова внезапна и непредвидена, че знатното му семейство нямало време да му построи гробница. Затова го положили в набързо скалъпен гроб.  За щастие на учените, гробът останал непокътнат в продължение на 24 века.

В отвъдното го последвали двата му коня.  В хълбока на единия имало бронзова стрела.  Явно бил с господаря си до последния му миг.  Убили кучето с голям камък в тила и го погребали редом.  Никога до този момент археолозите не са намирали куче в тракийско погребение. Може би най-трогателната находка е частта от нашийник на скелета му. Милото, явно наистине било най-добрия приятел на Йолай.   

В гробът на младежа имало многобройни скъпи вещи. Те са толкова ценни, че непрекъснато пътуват по света, за да представят тракийската култура. Една част са изложени в Националния исторически музей в София.  Сред тях е златен маслинов венец. Венец като венец, ще кажете вие. Виждали сме такива колкото щеш.  Да, но няма друг такъв открит цял и толкова запазен. Освен това е с централна плочка, на която е изобразена богинята Нике в целия й блясък. Такива венци са изключителна рядкост.  Но най-интересното за мен беше, че е бил носен често. Откъде знам ли?  Даниела Агре пише, че някои от листата и плодчетата са били монтирани обратно и поправяни, при това небрежно.  Златният пръстен на кутрето на лявата му ръка също е носен е много дълго време, дори се е полирал. Може би се е предавал по наследство и е служел за печат.

На главата на покойника сложили златната му диадема с 29 еднакви златни апликации.  За да си представите колко висок е рангът на момчето ще ви  кажа, че подобен венец и диадема има и в гроба на Филип Македонски.  А за да си представите как е изглеждала диадемата, ето снимка на един съд от Tell-el-Maskuhuta в Египет, който сега е в Британския музей.  Диадемата е досущ като тази, намерена в Златиница.

Момчето било погребано с многобройни оръжия, сребърни, бронзови, керамични съдове и апликации от конските сбруи на двата коня. Имаме уникален шанс, че заради осоляването са се запазили парчета кожа и текстил.  Според изследванията, тъканта е най-ранната коприна, внесена в Европа!

Близките на Йолай не го забравили дълги години.  Ходели често на гроба му и носели дарове и храна – вино, мед и мляко. Сигурно приживе наистина бил добър и уважаван млад мъж.

Миналото достига до нас основно чрез смъртта. Погребенията са едни от най-ценните носители на информация. Но ми се иска да запомним това храбро тракийско момче, дали е Йолай или не, живо и жизнено. Виждам го как тича, играе с кучето си и препуска през зелените гори на Странджа. Как се взира напред в бъдещето и ни маха приветливо, сякаш животът е безкраен и тепърва му предстои.

Това се случило с Владо, багерист в село Къпиново, в началото на май 1987.  Заравнявал земята, за да посее краставици в двора на почивната станция на някогашния радиозавод.   Повечето от вас навярно нямат представа какво означава „почивна станция“.  Фирмен хотел по соца, където трудещите се си отдъхват, в конкретният случай от производството на цветни телевизори.  Внезапно проблеснало нещо. Владо слязъл от багера, навел се и изровил съдинка, подобна на тези, в които баба ни правеше яйца по панагюрски.  Опитал се да я позабърше, но пръстта по нея се била спекла. Затова багеристът решил да я изтърка до блясък посредством домакинска тел, сол и сода. 

Търкал, чистофайникът, търкал и успял да смъкне позлатата от безценния съд, престоял в земята близо 25 века.  На дъното му е изобразен осмият подвиг на Херкулес – победата над тракийския цар Диомед.  Сигурно се сещате – Диомед имал изключително красиви и силни коне, които хранел с човешко месо. Херкулес откраднал конете и разгромил Диомед, но не успял да преодолее телта, солта и содата на Владо.  Киликсът, така се нарича този съд, лъснал с иноксов блясък. 

Покрай това се сетих как, като бях малка, мама си беше купила един сервиз от мед, покрит със зелена патина. Много красиво джезве с шест чашки, все едно току-що отмъкнати от някой музей. Когато й идваха гости, им сервираше греяна ракия или кафе с леблебия.  А те цъкаха и все я питаха от кое поколение в рода ни се предава тази безценна посуда.  Един ден пристигна баба. Останала сама у нас – кой на работа, кой на училище, хванал я съклета и изтъркала до кокал медния сервиз. Голяма суматоха настана. Мама припадна, разтичахме се да я поливаме с вода и да викаме бърза помощ.  Чашките до днес стоят във витрината в хола. По тях, като апотеоз на хигиената, личат драскотините от желязната тел в яките ръце на баба ми.

Когато свършил с търкането, Владо поразровил още малко.  На два метра встрани намерил части от бронзов съд. А след това и две-три златни полусфери, подобни на капзите по кожените якета. Едва тогава се сетил, че тази работа не е току-тъй и звъннал в музея във Велико Търново.  Довтасали археолозите и още в първите дни на разкопките се натъкнали на най-великолепната част от Къпиновското съкровище – златния накит. Бижуто е точно като в песента на Диана Експрес „Богатство“, но не с две праскови и две череши, а с десет жълъда, два бадема и една овнешка глава. От чисто злато. Закачени на сложно изплетена златна верижка с изящна закопчалка.  Жълъдите са различни – някои са по-тумбести, други по-издължени.  Шарките по шапчиците им също не са фабрично еднакви.  Затова археолозите предполагат, че в златарското ателие, някъде по крайбрежието на Егейско море, по бижуто са работили няколко майстори. Навярно човекът, на когото е принадлежал, го е носил закачен за дрехата с фибула. Трудно е да се определи дали бижуто е мъжко или женско. На мястото, където е открито, няма човешки останки. 

Накитът е уникален.  Досега не е намерен друг такъв в тракийския и гръцкия свят. Затова непрекъснато обикаля света – от Щатите до Япония и от Испания до Холандия.

Освен бижуто и киликсът – сребърния съд с позлата, злополучно изтъркан от Владо, съкровището включва още цели тридесет предмета – голям бронзов котел, бронзова кана, дванадесет златни апликации, за които стана дума, навярно украса на кожен колан, бронзова украса за конска амуниция, стрели и няколко рисувани гръцки вази, които били ритуално разбити преди натрупването на могилата.

Но кой бил притежателят на накита? И какво ли се е случило на това място преди всичките тези години? Археолозите не са единодушни по въпроса. Според някои могилата е символичен гроб на воин, загинал надалеч или изчезнал без вест. Близките му спазили тогавашния обичай, устроили погребален ритуал и поставили в гроба негови вещи и дарове. 

А според проф. Диана Гергова, ръководител на разкопките в Къпиново, става дума за събрание на големци. Управниците на живеещите в съседство тракийски племена си устроили пир, по време на който обсъдили политически и дипломатически дела.  Доказателствата за това са две. Първо, няма ложе, а предметите са положени в изградени от речни камъни полукръгове.  И второ, по-важно – върху широката част на необработен камък е изсечена непохватно думата „СКИАС“, което на  гръцки означава „събрание“. Освен това,  в тракийски времена киликсът не е бил използван за яйца по панагюрски, а е бил чаша за ритуално пиене на вино по време на пир. Пировете пък били един от основните начини за комуникация между тракийските аристократи.

И какво излиза – събрали се местните лидери на конгрес, яли, пили и се веселили, и решили окръжните съдбини. После, тъй като нямало цветни телевизори, по които новината за събитието да се излъчи, хвърлили посудата, оставили дарове за боговете и заровили камарата с висок насип. И така 25 века, докато Владо не решил да си посее краставици.

От февруари помагам на мама да си направи разсад, да го пресади в кофички, да го пренесе в оранжерията. Копай, поливай, колтучи, пускай му Бетовен да расте високо. Чакам с нетърпение да узреят сочни краставици и домати. Сложила съм две-три бутилки ракийка във фризера. И изобщо не завиждам на Владо.  Злато ни се яде, ни се пие.

Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.

Днес ще ви отведа до едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето, което със дискретност всеотдайна опазваше прекрасната си тайна, както се пееше в популярен шлагер от соца.

През Втората световна война, великолепно златно тракийско съкровище без малко не попаднало в ръцете на нацистите.  Германците разкопавали  могила край града, за да си направят скривалище.  Изкопът им стигнал на сантиметри от кладата, върху която били изгорени тленните останки на знатна тракийка. Още един удар с кирката, и днес нямаше да можем да се насладим на блясъка и красотата му в Бургаския музей. 

Съкровището открили години по-късно, когато през 1975 г. от местното ТКЗС разоравали полето.  Трактористът закачил насипа на могилата, видял, че има нещо и се обадил, където трябва.  Пред смаяните очи на археолозите започнали да извират зашеметяващи златни накити – два чифта обеци, огърлица, листа от венец и дребни мъниста, част от разпаднал се наниз.  Намерили също над двайсет бронзови и керамични съда, тоалетни принадлежности, ритуална купичка, магически предмети и луксозна керамика отпреди 2000 години. Всичко това лежало под пепелището на кладата.

Тогава златото не се намирало под път и над път.  Не е като да отскочиш до магазина за бижута в мола и да си избереш каквото ти скимне.  Коя ли била влиятелната дама, заобиколена от такъв лукс в отвъдното?  Върху единия чифт обици, древен майстор-златар с голям финес е изваял сфинкс и е поставил надпис.  Някои изследователи го разчитат като непознатото женско тракийско име „Лесескепра“, а други мислят, че надписа гласи „Лесес направи или купи на Кепра“.   Няма да споря, не съм експерт.  Ясно е едно – или Лесес много обичал Кепра, или Лесескепра била много кипра. А може би и двете.

Навярно била потомствена жрица.  Жрица добре – нали има ритуална купичка и магически неща край нея. Но защо потомствена?  Ами защото предметите, с които била изгорена, са от различни епохи.  Керамиката е датирана от І в. пр. Хр., а колието с висулките е с цели 300 години по-старо. Представяте ли си през колко ръце, или по-точно през колко шии, от майка на дъщеря или от жрица на жрица, е достигнало до лесескеприната шия. 

По онова време, преди 2000 години, Анхиало бил голям търговски център със стени високи, както ще стане ясно ей сега, по-голям от Аполония (Созопол) и Месембрия (Несебър), взети заедно. От тук минавала голяма част от търговията на Константинопол. В града имало дори храм на египетските богове Озирис и Изида. Мистерия е как египетските култове са стигнали до Анхиало. 

Могилата с погребението на Лесескепра е в непосредствена близост до куполна гробница – най-голямата, откривана някога в България,  единствена по рода си на Балканите.  Тя спира дъха на всеки, който прекрачи входа й. Построили са я преди 1800 години.  Изследователите са на мнение, че това е мавзолей, светилище на някой герой. За това говори фактът, че в гробницата не са открити кости, урни или саркофази. А и големината на залата, наличието на кухата колона в средата и олтарът-огнище в нея, говорят за езически ритуали, които най-вероятно са се извършвали в светилището. 

Малко след като догоряла кладата на Лесескепра, през Анхиалос преминал римският поет Овидий и името на града от периферната провинция на римска империя завинаги попаднало в поезията. Четем го в десетата елегия на сборника „Тъги”.  Ето цитат:

„Тинския залив да стигна, а после града Аполонов и под стените високи на Анхиалос преплавал в Месамбрийския порт да закотвя.

Да мина Одесос, след туй крепостта, получила име от Бакх-Дионис,

и невредим да пристигна в града на милетците, дето оскърбеният бог ме запрати…“

Да вметна, че оскърбеният бог го запратил в днешна Констанца, за което сме му много благодарни, защото пътьом Овидий описал най-важните спирки от Константинопол до Констанца по източното Черноморие.

Поетичната карма продължава да витае над града.  Столетия по-късно, един млад телеграфист, едва 21-годишен,  започва работа в пощата на Анхиало.  Пристига като обикновен телеграфист, а си тръгва като известен поет.  Това е Пейо Яворов. В Анхиало е истинският му поетически дебют с поемата “Калиопа” и още 35 стихотворения. Сега затворете очи и се пренесете мислено на брега на морето в Поморие.  Ще ви прочета малко от Яворов:

А сякаш птица, лекокрила,
ей кораб с опнати платна –
стрела не би го опредила.

Току се кораба затули
и огън-сълза из очи
полекичка се претъркули.

Светът – море… И нявга що ли
след мене тук ще поличи
от преживените неволи?

Не зная дали Лесескепра е преживяла неволи, дали е ронила огън-сълзи, или е била щастлива. Какъв ли е бил животът й в Анхиало?  Но в днешния свят-море от нея ни е останал споменът за една любов, изразен не в стихове, а изкован от злато.