Тя е фантастична! Нито русата от АББА, нито Джей Ло, нито Ники Минаж могат да й стъпят на малкия пръст.  Не че тя изобщо има малък пръст, де.  Сочното миньонче е високо едва 11 сантиметра.  И да, говоря ви не за днес, а за някоя ’24 преди 7000 години. 

Всяка една от над двестата глинени фигурки от възхитителната Култура Градешница е уникална. Древните хора не ги произвеждали серийно.  Моделирали ги на ръка и ги шарели с оригинални шарки.  Дали това са татуировки? Или дизайнерски модни дрехи?  За какво ли са служели дупчиците по тях? Някои приличат на извънземни, със странни носове и издължени очи. Това е една от най-големите и най-красиви колекции по рода си в България. 

Преди 80 века, около Градешница във Врачанско, се зародила и процъфтяла самобитна цивилизация, разпростряла се по цяла Западна България, Югозападна Румъния, та чак до Северна Гърция.   В праисторията няма единен център на културата, една могъща империя, както е в античността.  Селищата били разпръснати и всяко едно от тях се развивало по свой си начин.  Но има такива, чиято култура проникнала далеч извън пределите им.  Като Културата Градешница. 

Най-забележителната находка в Градешница е глинената плочка с писмени знаци и символи, подредени в спретнати редове. Плочката е на 7000 години. Две хилядолетия преди шумерската клинопис и египетските йероглифи.  Не знаем какво означават символите на тази протописменост.  Освен по плочката, пиктограми има и на дъната на десетки съдове.  Но няма база за разчитане или сравнение между езиците, както е с Розетския камък.

Селищата около Градешница били периодично опожарявани и разрушавани, но хората се връщали и ги построявали отново и отново в продължение на две хилядолетия.  Били естети и великолепни майстори.  Всеки от нас би украсил дома си с изящната керамика, която произвеждали.  На столче, на крачета, с декоративни глави и геометрична украса, плоски или тумбести като лалета, грънците от праисторията са истински произведения на изкуството!  Най-мили са ми следите, оставени от хората – шепа зърно на дъното на някоя делва или протрито от употреба каменно хаванче.

Някой ден ще ви разкажа повече за Градешница. Сега да се върнем на нашата красавица.  Пропуснах да спомена, че са я намерили в комплект с плочката и три съда с пиктограми на дъната. Регионалният исторически музей във Враца им е отделил скромна витринка, съвсем незабележима и неумеснто поставена не в залата на праисторията, а на последния етаж, пред Рогозенското съкровище.  Да, поп звездите във Врачанския музей са съкровището от Могиланската могила и Рогозенското. Но за мен истинската звезда е татуираната красавица. В профил ми прилича на ключ към загатките на Градешница и неразчетеното послание, което миналото ни е изпратило. Какво ли е то?

Предаваме директно от село Бохот, Плевенско. В гроб, покрит с камъни, е намерен скелет на млада жена. Черепът обаче не е неин, а на мъж.  Изглежда главата му е била старателно увита в плат, закопчан с шест безопасни игли и поставена до женското тяло.  В друг гроб в съседство са открили още една млада жена, този път със собствената й глава. В краката й има останки от изгорени мъж и детенце. 

Каква трагедия се е  разиграла тук?  Кои са тези хора? Къде е липсващата глава?

Случаят е поет не от плевенските криминалисти, а от археолозите, тъй като погребенията са отпреди 2400 години. Открити са при спасителни археологически разкопки, преди да нахлуят багерите и магистралата да погълне всичко.

Знаем, че траките са убивали конете, кучетата и най-любимата жена, за да придружат мъртвия в отвъдното. Дали мъжът е загинал в битка и са донесли само главата му?  Може би бащата и детето са отишли на лов и са били надвити от някой звяр. Според обичя са ги изгорили на клада, а майката са убили, за да си е с тях. Каква е вашата версия? Две масивни сребърни гривни са красяли ръцете й, изящна златна огърлица е висяла на врата й, носела е също пръстени и гривни с мъниста от стъкло и смола. Не ще да е била случайна.  Такива накити са можели да си позволят само хора от сой. 

Находките от Бохот не са уникални – такива бижута и предмети са намирани и на други места. Какво тогава им е толкова специалното?  Да вземем например сребърните гривни.  Освен тях, досега има открити още 12 подобни. Но само тези двете са от недокоснат гроб, както навремето са ги оставили древните хора. Останалите са случайни находки без ясен произход – или са били част от скрито някъде съкровище, или изобщо не се знае от къде са били изровени (в колекцията на Васил Божков). 

Всички артефакти от гробовете образуват заедно единен контекст и позволяват на учените да датират точно цялата находка.  Все едно след 2400 години да попаднат на стая с обзавеждане и предмети от днес. Ааа, ще си кажат археолозите от бъдещето, щом са на едно място, явно мобилният телефон е от епохата на плазмения телевизор, а не от епохата на черно-белите „Опери“ от онзи обект на стар завод край Велико Търново.

Археологията е призвание. Тежка професия, която няма нищо общо с Индиана Джоунс.  Машината на времето често е паркирана сред дива природа и красиви гледки. И ята комари. И оси. И страшен пек. И прахоляк.  Но все пак, хората от екипа  първи виждат съкровища, скрити от хорските очи в продължение на хиляди години.  И се случва понякога да пътуват към София с някоя тракийска принцеса в скута.  Вярно, под формата на кости в кашон, но все пак принцеса в скута. 

За съжаление не можете да видите находките от Бохот. Те се намират в хранилището на Археологическия музей в София.  Понякога ги изваждат, за да ги покажат на посетителите, но никой не знае кога това ще се случи отново. Искате ли, докато чакаме със затаен дъх, да напишем заедно сценария на сериала „Принцесата без глава“?

Няма да обиждам вашата интелигентност и да ви питам знаете ли кой е изобразен на банкнотата от пет лева.  Обаче не знам дали знаете, че Иван Милев е нямал пет лева джоба си. “Носеше балтон, шит от майка му, който наричаше „сандък“. Беше бледен, смешно зле облечен“, разказва в спомените си Илия Бешков. 

Пари нямал, но имал принципи. В Казанлък разказват любопитна случка. Милионерът Папазов, един от най-богатите търговци на розово масло, бил обсебен от идеята Иван Милев да нарисува портрет на жена му. „Абе, Иване, охтичав си. Давам ти един милион! С тези пари ще отидеш в Швейцария да се лекуваш.“ А художникът му казал “Аз жена ти няма да я нарисувам никога, защото е дебела, грозна и с мустаци!“

Ахинора няма мустаци. Тя е толкова красива, че в лъчите на взора й мъжете губят свяст, а жените замират от шемет. Така я описва Николай Райнов в своите „Видения из древна България“. Казва още: „Никой не помнеше друга жена, ако е видел мене. Когато ме зърнеше някой, душата му се губеше в очите ми и до него стигаха звуци на сънни сребърни рогове.“ Затова Иван Милев я е нарисувал, без някой да му плаща милион. Нищо чудно, че се е чувствал цар, а е живял като просяк.

Ахинора излъчва безкрайна скръб и тъга.  Може би защото мъжът, когото е обичала и на когото е дала сърцето си, хан Аспарух, я принася в жертва в полза на държавата.  Ама буквално – жрецът си я коли пред очите на всички.  Така е и в моето семейство до не знам кое коляно – мъжете отиват доброволци да мрат на фронта, или стават почетни граждани и герои, кичат се с ордени и медали и тичат по хорските работи, докато жените седим зад дънера на обществената круша, обичаме ги, и ги чакаме да ни забележат.  Поне никой не ни коли, де.

Иван Милев дарява „Ахинора“ на община Казанлък през 1926, няколко месеца преди да умре. Повече от 40 години картината стои затворена в хранилището на музея.  Чудомир, който по онова време бил директор, изобщо не харесвал Иван Милев. Даже и по диагонал да прочетете статията му за петата годишнина от смъртта на художника, публикувана в „Казанлъшка искра“, това ще ви стане съвсем ясно: „Ние може да не сме съгласни с възгледите му, може и да не харесваме нещо у него, но достатъчно е за момент само да си представим какво беше декоративното ни изкуство преди и какво е след него, за да му дадем мястото, което му се пада…  Твърде нов за времето си и твърде много взел от чужбина, за да бъде лесно достъпен…“  С други думи крив, странен и копира Климт.    Ето защо „Ахинора“ е извадена от папката, реставрирана и изложена в галерията чак през 1968, след смъртта на Чудомир. Е, успях и аз с блондинския си чар да се докопам до хранилището на Художествената галерия и чекмеджето с рисунки на Иван Милев. Поплаках от щастие и през сълзи щракнах няколко за вас.

Мона Лиза си няма собствен музей. А Ахинора има! Само за нея и за нейния автор. Намира се в къщата на Емануил и Нина Станчеви в центъра на Казанлък. Защо там, кои са те и каква е тяхната връзка с художника, ще научите, когато я посетите. Джоконда означава весела жена.  Но защо изобщо ни е притрябвало сравнение с Мона Лиза? Вгледайте се в очите на Ахинора и до вас ще стигнат звуци на сънни сребърни рогове. Това не е ли достатъчно за безкрайни опашки от ценители?

Добро заглавие за жълта медия. Но погребението е отпреди 1700 години. А Майбахът е всъщност яка колесница с лети джанти, бронзова украса, спирачки и амортисьори. Шедьовър от началото на IV век.

Тежкарят е бил висш офицер в Римската армия.  Откъде знаем ли? Погребан е с униформата си. Дрехата му е била закопчана със златна фибула (катарама, ама лукс).  С такива фибули са награждавали само най-заслужилите офицери.  Двата му меча са в ножници, инкрустирани със сребро и скъпоценни камъни. Бил е препасан с колан със сребърни апликации. На ръката си е носел златен пръстен с опал. Казах ви, тежкар!

Но да се върнем на Майбаха. Луксозна колесница, теглена от четири коня (намерени наблизо), подходяща и за градско, и за междуградско.  И докато гумите на Майбаха са до 22 цола, тези биха били 39 цола! Такива гуми в наше време са редки. Използват ги предимно за офроуд камиони и във военния транспорт.

Римското й название е carruca (да, правилно го прочетохте – каруца), но не се подвеждайте от латинския.  Всички каляски са каруци, но не всички каруци са каляски. Цената й е била около 10,000 денария. За да си позволи такова нещо, един редови войник в Римската армия е трябвало да работи над 20 години и да пести само за това. Понеже археолозите са открили всичките й 320 части, днес колесницата е възстановена наново и сега краси централната зала на Археологическия музей в Силистра. 

Учените твърдят, че човекът не е местен. Изработката на оръжията, с които е бил погребан, е типична за майсторите от днешна Украйна. По онова време в Римската армия е имало много наемници от всякакъв произход.

Какво означава тази находка? Тя не е уникална и единствена в света. Но ни показва, че Дуросторум е бил важен, жив град, пълен чужденци и с всякакви знатни хора.

В музея има и други интересни експонати:

• Съкровище от медни брадви на 6500 години, спасено от ръцете на иманяри.
• Макетът крепостта на Дуросторум. Архитектурата прилича на красива огърлица, но впримчи ли те между две брънки е смъртоносна.
• Самоубийца с пистолет от II – III век. Шега, разбира се. Всъщност е статуетка на римска богиня.
• Антично огледалце с рекламен надпис: „На хубавицата подобават всички хубави неща. Купи ме ти!“ Да, рекламата не е от вчера.

Колко пък да е далеч Силистра. Качете се на вашата каруца и идете да видите чудото на античното каруцостроене.