Какво ще грабнете със себе си в бързината, ако се наложи да бягате? Парите? Джиесема? Пудела? При последното земетресение преди десетина години, когато сънени и по пижами наизскачахме пред входа на кооперацията, съседът от първия етаж стискаше пълна двулитровка бира.  Жена му пък стискаше двегодишния им син. Приоритети…

Преди 700 години група хора бягали панически от нещо. Увили трескаво семейните си съкровища в каквото им падне – шалове и наметала, напъхали имането си в глинените гърнета от покъщнината, и ги заровили в античната крепост в село Долище край Варна. Съвсем на плитко.  Надявали са се да се върнат и да си ги приберат. Не се върнали.

Гърнетата са тринадесет, или поне толкова са намерили иманяри и археолози до днес.  Какво има в тях? Има тежки сребърни обеци, изящна изработка. Като казвам тежки, става дума за по 100 грама. Не са ги носели на ушите, а на лента, пришита към кърпа. Затова ги наричат наушници.  Има усукани сребърни гривни. Има пет колана, единият от които с червена копринена основа – белег за произход, богатство и ранг. Явно бегълците не са били кои да е, а с аристократично потекло.  Има също медальони, огърлици и пръстени. Всички бижута са направени от сребро и от чисто злато. Изпипани са майсторски.  Според археолозите не са само местни. Има и внос от Венеция, Генуа и Дубровник. И понеже съм блондинка, не мога да се сдържа – някои са маркови – този колан, например, си е средновековен Шанел отвсякъде!

Много ми стана мило, като разбрах, че са износени и има следи от поправки. Значи хората са си ги носили дълго време. Навярно са били предавани от поколение на поколение.  Като скромната златна монетка от два долара и половина, която братът на баба ми й донесъл от гурбет в Щатите в началото на XX век и преминава от баба на мама на мен на дъщеря ми. В поправян няколко пъти обков. Предполагам, че и във вашето семейство има бижута, които се предават нататък.

Какви ли са били тези хора? Какво ли е станало с тях? Може би са боляри от Второто българско царство, които са бягали от османците към все още свободните територии във Влахия, но са ги застигнали и са ги избили. Или пък са измрели от чумата, която по това време е вилнеела из цяла Европа. А може историята е съвсем друга – разбойници са върлували и грабели по тези земи и са скрили заграбеното в крепостта. Представете си, че това е българския вариант на Али Баба и Сезам, отвори се! Има най-различни теории, но няма точен отговор. Каквото и да се е случило, със сигурност не е с хепи енд.

Боб в гърне – да, мед в гърне – да, ама пък за първи път виждам съкровище в гърне! При това не какво да е, а най-голямата колекция на Балканския полуостров на златни и сребърни накити от XIII – XIV век. Можете да го видите в Археологическия музей във Варна. Хората не му обръщат особено внимание. Все пак звездата на музея е най-старото обработено злато в света от Варненския некропол.  Но звездицата на имането от Долище също трепка ярко и разказва историята за трагичната съдба на своите собственици. На всеки, който иска да чуе.

Е хайде, вие пък да не сте кръстоска на Тейлър Суифт с Тимъти Шаламе случайно! Какво й е на жената!  Все пак е на 8000 години! Не е първа, нито даже осемдесета младост, милата.  Има си закачливи мустачки и маникюр като градинско гребло. А също стегнат бюст и кокетна вулва между гърдите. Археолозите твърдят, че е Богинята майка. А на Богинята майка не й е работата да е красива. Тя трябва да е по-скоро строга, но справедлива.  Макар че кой знае дали е идол.  Може просто някое неолитско дете отмъстително да е увековечило баба си, заради забележка от сорта на:“Ш’ ти скъсам ушити, веднага слизай от там!“

Намерили са я в двора на завод „България“ в Казанлък през 1967, в праисторическа селищна могила. Селищните могили са нещо като торта.  Те ни разкриват историята на пластове.  Всяко следващо селище е било строено върху останките на предишното.  Най-известната такава „торта“ в България е селищната могила в Караново до Нова Загора. Могилата в Казанлък има 17 пласта, тоест 17 селища едно върху друго. Красавицата е в първия пласт. Осемнадесетият пласт ще е настлан с прежда и конци, тъй като това произвежда завод „България“ днес.

Защо са толкова важни тези древни могили? Защото те ни разказват за първите домошари по нашите земи. Преди това, хората в днешна Европа са били ловци и събирачи на храна, които непрекъснато са се местили от едно място на друго. Човекът се е спрял, когато е започнал сам да отглежда храната си – зърно и животни. Когато имаш нива, не можеш да се шматкаш насам-натам. Нивата иска мотика, а не шматкане.

Така възникнали селата, които са в най-долния пласт на тортата – този отпреди 8000 години.  Всяко село имало около 200 жители. Хората си стояли здрави къщи, повечето с размер на гарсониери. Имало е и по-големи сгради. Най-голямото помещение, открито до момента, е над 250 кв.м. в софийския квартал Слатина. По долината на Струма пък имало селища, където всички къщи били двуетажни. Стените били от плетени пръчки и глина. Подът бил покрит с дървени греди. Във всяка къща имало пещ и каменна мелница – хромел, зърнохранилище и стан. Гледали овце, кози, крави и свине, отглеждали пшеница, овес, лимец и леща.  В Казанлъшката могила са намерили най-богатата в Европа колекция от сърпове – 70 на брой, изработени от еленов рог, с кремъчни зъбци. Явно хората в Казанлъшко са си работливи от памтивека.

Като си направиш къща и не трябва да мъкнеш покъщнина на гръб, започваш да си я гиздиш. Обзавеждаш си я с грънци, черги, нарове за спане, статуетки и джунджурийки за украса и молитва. Нашата красавица е като бутилка. Представете си как някоя неолитска домакиня е наливала в нея вода. Или е беряла цветя от полето и я е ползвала за ваза. Странна ваза, наистина, но пък откъде да знаем каква е била интериорната мода в дълбоката древност. Археолозите сравнително лесно се ориентират в поминъка и материалния живот на неолитните хора – в какви къщи са живеели, с какво са се хранили, какво са произвеждали. Но никак не им е лесно да се ориентират в духовния живот. До нас не е достигнала писменост, нито език, нито песни, нито ритуали. Някои от находките са с неясно за съвременния човек предназначение. Повечето учени смятат, че нашата красавица и подобните на нея находки са култови предмети, свързани с вярванията древните хора. Според тях, те са имали култ към женското начало, към Богинята майка.  Други ги оборват: „Стига с тая Богиня майка. Как ще обясните тогава фигурите на мъже и животни?  Находките от това време са толкова различни.  Не може да имате едно обяснение за всичко.“  Може да са играчки, или пособия за учене.  Кой знае…

Мустакатата хубавица стои някак самотна и неразказана във витрините на Историческия музей в Казанлък.  Посетителите минават покрай нея транзит, забързани към трезора, в който са изложени прекрасните съкровища от гробниците в Долината на тракийските царе край Шипка. Но вие не я отминавайте. Спрете се. Кажете й здрасти. Може точно вас да е чакала, за да ви пошушне каква е била и кой я е обичал.

Да е куче – не е куче. Да е тюлен – не е тюлен. Дръжте се да не паднете! Лъв е. Глупости, ще кажете вие. Ние да не сме хванати от гората, та да не знаем как изглежда лъва.  Вие да, но художникът, нарисувал стенописите в храма „Св. Йоан Предтеча и Кръстител“ в дряновското село Каломен, не е знаел.  Изписал е Свети Марк с много умение и по канона – с перо в ръката и лъв в краката. Човекът и перото са му се получили.

Със сигурност е бил майстор от Тревненската школа. Не е подписал творбите си. Но най-вероятно е Захарий Цанюв. Съдя за това по две негови икони, които са изложени в Археологическия музей във Варна. Ето ги, вижте ги и вие. Рисунъкът на лицата е много сходен с този на Свети Марк от Каломен, не мислите ли?

Защо толкова талантлив зограф се проваля с анималистичната тема?  Ми защото къде да види как изглежда лъва през 1841 г. без телевизия и интернет.  А описанията на хората за това как изглежда лъвът навярно са били като във вица за селянина, който се върнал от екскурзия в Африка и цялото село се събрало да чуе за чудните му приключения.  Заразказвал той какви интересни неща има там, и се стигнало до животните.  „Видях крокодил!“, похвалил се селянина.  „Ааа, колко интересно! И как изглежда той?“, попитало селото. „Вие крава нали сте виждали? Е нямат нищо общо!“

Лъвът очевидно не е лесен за рисуване, даже и ако го знаеш как изглежда. Ето за сравнение малко средновековни лъвове от международната сцена. Изображенията съм ги взела от фейсбук групата „A different type of Art”. Ама нашият си е най-симпатичен.

Този стенопис, заедно с всички други от някогашния храм „Св. Йоан Предтеча и Кръстител“ в дряновското село Каломен, са спасени с усилията на служителите в Историческия музей – Дряново.  Писали до институциите, алармирали отговорните хора, но никой не ги чул. Накрая запретнали ръкави и сами се захванали за работа.  Малко след като ги изнесли, покривът на църквата рухнал.  В реставрацията помогнали доброволци –  студенти от Художествената академия.

Днес стенописите от Каломен красят избата на Икономовата къща в Дряново.  Повече от 160 години след като я построява майстор Колю Фичето, Икономовата къща е единствената оцеляла от него, в която човек може да се разходи.  Другата е Къщата с маймунката във Велико Търново, но в нея не може да се влиза.  Освен стенописите в мазето, на горния етаж има великолепна сбирка от икони. На тях са изобразени много сполучливи коне, не толкова сполучливи лъвове и особено чаровни грешници. Непременно потърсете екскурзоводката Гергана Симеонова. Начетена и мила, ще ви разкаже всичко с усмивка.

Добре де, признавам си!  Навремето префучавах с триста през залите с църковно изкуство в музеите. Страшна скука, мислех си тогава. Докато един ден Христос в космическа совалка излетя под носа ми в църквата „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ в Добърско. И тогава прогледнах.  Ще ви разкажа за това в някоя от следващите ми публикации.  Няма нищо мистично, в този блог за всичко има научно обяснение. Но аз пак се отплеснах. Ето още няколко интересни изображения от Дряновската сбирка.

Непременно идете и вижте Свети Марк и неговия миловиден лъвокучотюлен. След това, за домашно, ми нарисувайте един мархор. Ама без да гледате в интернет!

Можете да изиграете тази игра в постоянната експозиция с иконите:

Ама не ви ли прилича? Даже има очила. Нищо че в древен Рим очила е нямало.  Римският философ Сенека, например, е използвал стъклена топка за четене на книги. Момчето е един от осемте прислужници в невероятната Силистренска гробница. Носи туниката на шефа в процесия от слуги, наобиколили знатния господар и съпругата му, за да ги измият и облекат.

Гробницата е открита случайно през 1942 г., докато работници подготвяли земята за посаждане на ново лозе. Престарали се и изкопали по-дълбоко от приетото. Ударили на камък и започнали да чоплят. Открили здрав зид, донесли инструменти и пробили де­белия свод. Спуснали стълба и що да видят! Мечки, вълци, глигани, красиви пауни и патици… И грозде.  То какво излиза – докато правели лозе отгоре, намерили лозе отдолу.  И големи бели направили. Разровили пода и разбили лицето на господарката, за да дирят имане.

Построена и изрисувана в края на IV век за високопоставен големец, Силистренската гробница крие няколко интересни тайни.

Големецът така и не бил погребан в нея. Учените смятат, че е напуснал бързо града заради някаква беда (още приживе, разбира се – това не е история за вампири!). Може би заради готите, които през 376 нападат и опустошават Дуросторум. 

Смятат също, че не е бил тукашен, а някъде от Сирия или Египет.  Не само защото е смугъл. А защото има изображения, при това доста читави, на палма и леопард. Очевидно художникът е знаел как точно изглеждат. Представете си, без интернет и телевизия, ако кажа на някого от Горно Нанадолнище да ми нарисува сега леопард, как ще го нарисува.   Ще го нарисува, ама не съвсем. Както иконописецът от село Каломен е нарисувал лъв. Но за това ще ви разкажа при следващата ни среща.

Едната прислужница се отличава от другите. Има красива прическа и скъпи обеци. Предполагат, че е била наложница на господаря.

През IV век плътно прилепналите панталони стават модни сред елита, след като самия император Констанс (337-350) носи такива. Затова единият прислужник държи в ръцете си чорапогащи, тоест панталона на господаря. То като сме тръгнали, и Робин Худ може от тук да е копиран. Шегувам се, разбира се!

Имах късмет по Ковид времената да вляза и да я разгледам. Пропълзях през тесния отвор, колкото прозорец на баня, и стъпих на пода, настлан с теракотени плочи. Не е голяма. Все пак е гробница, а не дворец. Но когато вдигнах очи, попаднах в райските градини.

Не можете да я посетите. Затворена е, за да не се увреждат стенописите. Надявам се някой ден силистренският Хари Потър да размаха вълшебната си пръчка и да построи реплика, за да можем всички ние отблизо да разгледаме чудесата, които крие Силистренската гробница.