Всичко, що е в музей, трябва да е герой. Иначе защо да е в музея? Там няма място за изсъхналото букетче теменужки за мама, прашната колекция от камъчета от всички места, на които сте пътували, или кичозната кутийка за бижута с къдриците на децата от кръщенето. Следите от ежедневния живот на обикновените хора нямат кой знае каква историческа стойност, но носят голям емоционален заряд. Готови ли сте да ме придружите в едно любопитно пътешествие по стъпките на някогашните обитатели на Филипопол? Буквално по стъпките им.

„Виждаш ли ги? Ето тук, в хоросана. На 1700 години са! Носел е моя номер – 42. Премерих. Само че аз съм с маратонки, а той е бил с островърхи чехли с налчета. Това до тях са детски стъпчици. Довел е детенцето си на обекта. Може би е нямало на кого да го остави“, обяснява Митко, реставратор от екипа, който върна живота на мозайките. „Тук са работели всякакви хора. Някои от тях са били чуждестранни експерти, навярно от Тунис или Алжир. Личи си по финия стил. Виж тук вдясно от входа, където е надписът на епископа. Може би той лично е платил за тази част. Гледай колко прецизно е наредена!“

Базиликата е като машина на времето, в която изминавате 1700 години, докато стигнете от единия до другия ѝ край. Отляво на централния вход, в основата на една от колоните, има изсечена буквата „делта“. Вижда се отвътре, като застанете с гръб към пауна на входа. Археолозите предполагат, че древният каменоделец е подписал произведението си. А аз имах щастието да се запозная с Димитър, един от заварчиците на подпорните греди за конструкцията на Базиликата, точно когато изрисува с електрожена си буквата „Д“. От 30 години той, също като своя древен колега, подписва всяка своя работа. Архитектите запазиха тази греда. Можете да я видите на малката тераса над детската площадка. 1700 години делят двамата майстори и техните произведения, подписани с гордост. С една и съща буква.

Най-невзрачната монета във витрината с археологическите находки на втория етаж е номер 9. Но тя е и най-важната. Намерена е от реставраторите в хоросана на долния пласт мозайки. С лика на Лициний е. Била в обръщение между 308 и 324 година. Всички останали монети, намерени в Базиликата, са износени от много години преминаване от ръка в ръка и от кесия в кесия. Тази е като нова. Представете си как някой я е поставил там нарочно. Така, както днешните строители хвърлят стотинки в цимента на първата плоча на къщата – за късмет и богатство. Защо е толкова важна тази монета? Защото благодарение на нея учените могат да кажат кога е била построена Базиликата. Християнството става официална религия през 313. Това означава, че Епископската базилика на Филипопол е един от първите християнски храмове, издигнати в света!

Раздрусана от няколко земетресения и най-накрая срината през 6. век от най-свирепото – цели 8 по скалата на Рихтер, Базиликата потъва в забрава и разруха. През Средновековието хората си построили къщи на това място и използвали част от него за гробище. Жилищата им били малки – колкото кухненския ви бокс или банята ви, ако е по-просторна. Живеели са кратко и бедно. Бижутата и предметите, които археолозите намериха, са от скромни по-скромни.

Гробището е дар за антрополозите! Какво пък му е толкова уникалното на едно гробище? Ами това, че в него са погребани всякакви граждани, а не само монасите от някой манастир, например. Доцент д-р Георги Томов е изследвал костите с най-съвременната медицинска апаратура, за да потърси информация как са живяли. Установил, че филипополци били по-високи от обичайното за Средните векове. Две трети от погребаните са млади по днешните стандарти – под 30-годишна възраст. Страдали са от анемия и недохранване. Моряли са ги туберкулоза и малария. Занимавали са се с тежък физически труд. Сред погребаните има един дърводелец – съдят за това по изтриването на зъбите. По онова време гвоздеите и клинците не са били кръгли, а триъгълни и острите им ръбове направили цепка в резците на мъжа, докато ги държал в уста, за да са му свободни ръцете. Когато изследването приключи, всички кости бяха погребани отново в амвона на Базиликата, с благодарност, че са послужили на науката.

Освен многото намерени неща при разкопките, има и едно изгубено. Оглеждайте се за избягал паун. Работници се натъкнали на античните мозайки през 1982, докато строяли надлеза до католическата катедрала в Пловдив. Тогава нямали представа, че това е Епископската базилика на Филипопол. Археолозите заснели находката, покрили всичко с пясък и найлони и го оставили за след малко. А днес, а утре – мястото обрасло с тополи и храсталак, в него се изливала част от градската канализация и се трупали боклуци, изхвърляни от минаващите по шосето коли. „Следмалкото“ се превърнало в тридесет и две години. Каква била изненадата на всички, когато разчистили терена повторно през 2014, за да започне мащабният проект по реставрацията и консервацията? Единият паун от фонтана на живота бил безвъзвратно отлетял! Можем само да гадаем къде е кацнал и как се е случило това.

Епископската базилика на Филипопол е музей на световно ниво – подреден, интерактивен и с чудесен разказ за всичко, свързано с двата декара възхитителни мозайки. Неслучайно има реален шанс да стане десетата българска забележителност в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, ако общината спре да се занимава с интриги срещу хората, през чиито ръце мина всяко камъче, и вземе да се концентрира върху важните за обществото задачи. Сред красивите птици, сред гирляндите от бръшлян и лози, сред вълни и слънца човек се чувства като в рая. Когато влезете, наострете уши и отворете широко очи. Ще чуете дърводелеца, който удря с чука и ругае под нос с пирон в устата. Край вас ще мине майсторът на мозайки, стиснал ръчицата на детето си, да му покаже червеногушата гъска, която току-що е наредил. Ще заобиколите строителя, клекнал да забоде в хоросана монетата на Лициний. И ще се почувствате неразделна част от миналото на този прекрасен град.

Коя  е първата дума, която ви идва наум, когато чуете „Чипровци“? Ако отговорът ви е „килими“, получавате потупване по рамото.  Килимите на Чипровци са истински звезди.  Те създават уют на папи и крале, на министри и президенти, на колекционери и обикновени хора от Япония до Норвегия и от Нова Зеланция до Америка.   И са в ЮНЕСКО.  Какво пък им е толкова уникалното на тези килими? Ами хайде да видим.

В орнаментите на чипровските килими са закодирани послания отпреди хиляди години. Ето малко доказателства.  Един от основните мотиви в килимите е маказа – два допрени триъгълника. Маказа е символ на сливането на мъжа и жената, на плодородието.  Прилича ли ви на нещо? Ще ви помогна – по подобен начин изглеждат някои фигури, изобразени в пещерата „Магурата“.   

Символите се изменят през вековете.  В зората на човечеството са едни, после стават други с приемането на християнството.  Между шарките в чипровските килими и раннохристиянските мозайки в Епископската Базилика на Филипопол също има няколко много интересни прилики. В Базиликата, първият слой мозайки е геометричен.  Век по-късно, вторият слой е с птици, животни и гирлянди от цветя.  И в килимите така – отначало жените тъкат геометрични шарки, а век по-късно птици, животни и гирлянди от цветя. В Базиликата е изобразен фонтанът на живота с два пауна, кацнали на него.  В чипровските килими виждаме същия символ. 

Килимарството е един от най-древните занаяти. Идете в близкия исторически музей и със сигурност ще намерите глинени тежести за станове и вретена на по 8,000 години.  Можете също да видите как по дъната на някои глинени съдове от праисторията има отпечатъци от изтъкан плат.

Тъкането не е никак проста работа. И животът не е никак проста работа.  Затова в митовете и легендите на почти всички народи, тъкачките и предачките определят съдбите на хората. Мойрите предат нишката на човешкия живот.   Атина превръща в паяк фуклата Арахна, изкусна тъкачка, за да я накаже за високомерието й.  Пенелопа, съпругата на Одисей, всеки ден тъче платно, а всяка нощ го разплита, за да забави претендентите, които искат ръката й. Индианците навахо вярват, че Тъкачката вплита душата си в килима на Вселената. Може би затова до днес в Чипровци тъкачките прошепват молитви преди да започнат нов килим. 

Преди повече от 400 години, багрите в чипровските килими били пастелни, защото ги получавали от растения и минерали, по рецепти, предавани от от майките и бабите на дъщерите, докато тъкат заедно. Ако наострите уши, ще чуете как си бъбрят. „Айде, повторай сега, щерко, кво ти требе за червено? За червено, мале, ми треба кора от глог и люспи от лук.  А за зелено? За зелено – орехова шума, за жълто – кори от смрадлика, за синьо – цвете от синчец, черното е от сажди. Какво правиш да не изветреят? Сипвам вар или пепел. Мале, стига ме питай и ти! Сичко съм запомнила. Чукай тука с биячката, да стегнеш нишката.“ Моделите на килимите си имат имена, от които някой поет може да напише цяла ода: големи куки-шарени буки-крилцата- бибиците-перцата-лозниците.  

Производството на чипровски килими процъфтява през 19 век.  По онова време турската армия закупувала по 8 000 килима годишно за постеля и молитва. През 1878, годината на Освобождението, чипровчанки изтъкават 14 000 кв.м., достатъчни днес да покрият целия площад около „Александър Невски“, барабар с катедралата и Парламента! 

Днес в Чипровци са останали само двайсетина жени, които тъкат.  Кой ще седне да се занимава с тая пипкава работа. Два квадрата се правят за месец и се продават за 3000 лева, а като сметнеш материалите и процента за прекупвачите, за килимарките я останат, я не останат 1500 лева.  Вярно, Чипровци е едно от най-красивите градчета в България, но малко млади хора искат да  се зачукат там, в подножието на Миджур, в далечния край на дивия Северозапад. 

Непременно идете в музея в Чипровци! Първо, защото е много хубав и второ, за да се запознаете лично с чипровското жабе, божествената костенурка – канатицата, черноокото булче  – каракачката и змията – пазителка на семейното огнище.  Ако никой не се заеме да запази традицията, те ще си отидат от света, а с тях ще се откъсне една красива и цветна страница от дневника на нашата национална памет.

Айде да си менкаме!  Така навремето попълвахме наивните си колекции от колички и карти със супергерои.  Според статистиката, всеки втори човек на планетата колекционира нещо.  Някои събират монети, порцеланови фигурки или играчки. Други пътуват по света и си правят хербарий от държави.  Но има страсти, които никак не са безобидни. 

През уикенда ми попадна брошурата на Васил Божков и неговата Фондация „Тракия“.  Онемях! Зашеметяващи артефакти, с каквито малко български музеи могат да се похвалят!  Нищо чудно.  Десетилетия наред, Черепът е обирал каймака от иманярските набези.

Ето какво казва той във въпросната брошура: „Участвал съм в търговете на всички аукционни къщи по света и нямам загубено наддаване за артефакт, свързан с българската история. Тази колекция е събирана двайсетина години. Ежедневно. Всеки ден съм отделял време, средства и грижи. За науката и защото българският народ заслужава да притежава историята си.“

Преди да потъна в сълзи от умиление, звъннах на мои приятели, археолози, от Националния исторически музей.  Те са участвали в описването на повече от 6,000 артефакта, които прокуратурата е иззела в акцията срещу Божков през 2020.  Споделиха с мен, че малка част от находките имали документи. Повечето от тях ги намерили увити във вестници, както са си били изкопани, с пръстта. Датите по вестниците показвали период от около десетина години.  Да не би пък да има някакъв алтернативен начин на опаковане на покупките от аукционните  къщи, за който да не сме чували?   

И се сетих за един анекдот от времето на соца. Някакво детенце бродело гладно, изтощено и измръзнало из гората, когато видяло светлинка.  Приближило се към колиба и потропало. Вратата отворил самият Ленин. Отвътре лъхнала топлина и ухание на току-що изпечен хляб, и вкусна гозба.  – Чичко Ленин, гладен съм, може ли да вляза? – помолило детето.  – Марш! Върви откъдето си дошъл! – изкрещял чичко Ленин. А очите му добри, добри. Та и Божков така. Очите му добри, добри, докато лишава нас, децата ни и внуците ни от културно-историческо наследство, за да задоволи страстта си да притежава. Че защо пък да ни лишава, ще попитате вие. Нали събира и връща? Изложби прави, човекът.

Иманярството не е просто акт на кражба – то е форма на унищожение. Иманярите ограбват историята на артефактите.  Когато ги измъкват от земята, те не описват как и къде са ги намерили.  Дали предметът е бил част от гробница, жилище или храм?  Как е бил разположен? Какви други находки е имало около него? Всички тези детайли ни помагат да разберем културата, която го е създала.  Научаваме за вярванията, ритуалите и обичаите на отминалите времена.  Като унищожават контекста, бандитите превръщат артефакта само в естетически обект, красива вещ, но лишена от значението, което я прави част от историята на човечеството.

Твърдят, че в България има над 100,000 иманяри.  Дори само 2-3 хиляди от тях да са професионалисти, щетите са необратими. Почти всички археологически обекти вече са с нарушени културни пластове. От 50 000 могили в България, няма нито една, която да не е прекопавана. Няма селище, крепост, нива или трънка, които да са останали непроверени. Твърди се, че средствата, които се въртят в нелегалната търговия с културно наследство, са втори или трети по обем след наркотиците, трафика на хора и проституцията. Иманярите са свързани с прекупвачи. Прекупвачите – с трафиканти.  Трафикантите – с аукционни къщи и колекционери.  Добре смазана машина, която от десетилетия работи с протекцията на полицията и държавата.   

Преди години ходих в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк и попаднах на златна фиала. Прилича ли ви на нещо? На фиалата оп Панагюрското съкровище? От къде ли е била отмъкната?  В музеите на запад често излагат предмети с неясен произход, без да уточняват къде и при какви обстоятелства са намерени. „Финансирана от фондация „Роджърс“, 1962 г.“ Ама откъде я е придобила фондация Роджърс?  В българските музеи винаги пише откъде е находката: Оходен, Долище, Римски терми – Одесос. Това не са просто географски бележки, а и ключ към разбирането на историята на обекта.

Държавата не я е еня.  Хвърля някакви подаяния на археолозите за разкопки и не отделя почти никакви пари за консервация, реставрация и експониране по съвременен и интересен начин.  Фондохранилищата на повечето музеи са в плачевно състояние. Дигитализацията на колекциите е неясен мираж.  Но аз имам план.  Моля ви да шернете под сурдинка една голяма тайна. Делю Хайдутин е заровил на Марс имането си от десетките години скитане в Космоса.  Разполагам с карта, която ще изпратя само на шепа избрани хора. Разчитам новината да плъзне, пълчищата иманяри да хукнат натам през глава и да оставят на мира оглозганата ни България, преди културно-историческото ни наследство да се е превърнало в череп и купчина кости. 

-Здравейте и добре дошли в невероятния археокомплекс „Долината на тракийските царе“! Това е първият по рода си атракцион, който представя тракийската култура и изкуство и е портал към…

-Какъв е този шкаф?

-Това ни е гидът-холограма?

-Виждам само някакви перки.

-Когато се завъртят, се появява гидът-холограма. Но сега не работи.

-Болен ми лежи гидът-вентилатор. Македонска народна песен. А защо находките от гробниците са сложени в сандъци?

-Ами, съкровищата нали обикновено са в сандъци.

-Да, ако траките бяха карибски пирати. Нито една от находките в гробниците не е намерена в сандък, нали?  Въпреки това моделчето не е лошо. Откъде го взехте? Бих си направила такъв шкаф в кухнята.  От него закачливо ще надничат агнешки главички. Така както от този закачливо наднича Севт III.

-Имате чувство за хумор. Но да продължа. Все пак са ме назначили тук, за да научите нещо. Това е място, в което туристът трябва да остане, а не да премине, защото дава възможност за уникално пътешествие във времето на траките и техният…

-…доста скъп празен мол за 10,7 милиона лева обществени средства. Заради такива проекти „усвоявам“ стана мръсна дума. Усвояват площи, усвояват пари…

-Мамо, може ли да усвоя един сладолед?

-Няма сладолед, маминото. Но можем да си поръчаме винена дегустация за по 100 лева на човек.

-За бога, госпожо!   Това е скъпо съоръжение! На откриването дойдоха кмета, попа, даскала, професори и почетни граждани.  Тук е вложена сериозна мисъл! Самият проф. Овчаров е консултант на проекта. Човекът даде сума интервюта. В едното каза много умна мисъл, цитирам по памет: „Както виждате, тук освен крадене има и други дейности!“

-Да, личи си.  Композицията от восъчни фигури наистина е монументална! 

-Тя пресъздава едно към едно царят и царицата, изобразени в Казанлъшката гробница.

-А тези двамата отстрани? В стенописа на гробницата няма такива фигури.

-Ама моля ви, това са типичните за времето, респективно, воин и виночерпец.

-Разбирам.  А тези маси пред царската двойка, респективно, за какво са?

-Тук може да се правят конференции и сватби.

-Мамо, мамо, ела! Тая зала не била съвсем празна! Тук има VR очила! Един смешен чичо стои изпъчен сред едни факли. В час по компютърни технологии с господина направихме такова демо на бала на Пепеляшка в двореца. За 10 минути!

-Знаеш, че от VR очилата ми се завива свят, миличко!  По-добре да се щракнем за спомен. Ти си сложи този тенекиен шлем, а аз ще си сложа тенекиения венец. Ще ни снимате ли?

-Разбира се, струва 15 лева на човек.

-Дете, за тези пари дето ги пръснахме тука, щяхме пет пъти да влезем при оригиналите в музея в Казанлък!  Само си губим времето и харчим за тоя, дето духа!

-Тук не духа. Комплексът е проектиран така, че ветровете се завихрят около мултифункционалната зала тип шатра и след това се разсейват из улиците на макета на Севтополис.

-Защо сте сложили макета в такъв кръгъл басейн? Сигурно като завали пускате гондоли и слагате табела „Венеция“. Така човек хем си е тука, хем си пътува из Европа. Имате ли книга за похвали и оплаквания?

-Е, и вие сега! Няма да се критикуваме, я!

-Не, не, в никакъв случай! Все пак съм българка, а българите сме безкритични и тихи като мишлета. Да не си разваляме отношенията с местната власт за някакви си 10 милиона! Исках препоръка да напиша. За тези пари можеше поне един клон на Дисниленд да вдигнат. Щеше да е по-автентично. И доста по-забавно!

-И седемстотин хиляди отгоре. Все пак има и озеленяване. Нищо, надявам се, че прекарахте приятно при нас! Ще ви очакваме отново в нашия великолепен, единствен по рода си, уникален, изключителен, невероятен и завладядащ археокомплекс, гордост за българщината!

Откъде е дошло златото за съкровищата на траките?  Имали ли са те своя Клондайк и къде се е намирал той?  Верният отговор се крие в Източните Родопи, край Крумовград. Казват, че дори дуварите в града са иззидани с камъни, прорязани от златни жилки.  Преди 3500 години, по времето на Микена и Троя, тук хората за първи път са добили ценния метал не чрез промиване от реките, а от скала.   Рудникът на Ада Тепе е най-старата златна мина в Европа.

Древните рудари, 25-30 души със семействата си, видяли златото да проблясва в жили на повърхността и се заселили на върха.  Построили си скромни колиби и се захванали за работа.  Селището просъществувало около 800 години, докато се изчерпат запасите от злато от повърхността. След това изоставили находището. До 2022, когато Дънди прешъс метълс възобновиха добива, вече не с каменни брадви и дървени колове.

Много от техниките, използвани от древните хора, не са се променили до днес.  На Ада Тепе обгаряли скалата. При нагряването, кварцът ставал трошлив. След това стривали трошляка в каменни хавани, като брашното за хляба. Опичали праха в корито със специално чучурче, през което потичало златото.   В наши дни, археолозите си направили експеримент. Наклали огън под една от кварцовите жили и я загрявали в продължение на денонощие.  Използвали реплики на стари сечива. Успели да добият трийсетина грама. Не е лошо като за лаици.

Но си е къртовски труд.  Един тон руда е нужна за 4 грама злато.  С днешните машини това не е проблем. Обаче преди 35 века?  Древните са можели да добиват едва по три-четири килограма на година.  Хайде да направим бърза сметка. Вълчетрънското съкровище тежи 13 килограма, тоест за да се добие златото, необходимо за направата му, древните миньори е трябвало да обработят 3250 тона скала и да блъскат 2-3 години!

Точно Дънди са причината да започне спасителното археологическо проучване на Ада Тепе.  Сега откритият рудник в планината е заличил всички следи от златодобива в древността. За щастие, преди това да стане, археолозите са проучили всичко.  През 2017 година, изложбата „Първото злато. Ада Тепе: най-древният златодобивен рудник в Европа“, която нашият Археологически прави във Виена, е обявена за най-посещаваната експозиция на антична тема в света. Привлякла 213 553 посетители!   

Ако искате да научите цялата история за Ада Тепе и златото, идете до Крумовград. Там,  в Общинския детски комплекс, се намира прекрасен интерактивен музей на световно ниво!  Обърнете внимание на златния куб, който ако не беше декоративен, би тежал над 19 тона – колкото три слона. Това е количеството злато, което Дънди ще добият, докато концесията им изтече през 2026.  Вътре в куба има оригинална трошица злато – късче, открито от археолозите на Ада Тепе. Малкото златно сърце на Родопите, което бие с ритъма на кирките на древните миньори и разказва отново и отново приказката за Златната планина.

Тя е фантастична! Нито русата от АББА, нито Джей Ло, нито Ники Минаж могат да й стъпят на малкия пръст.  Не че тя изобщо има малък пръст, де.  Сочното миньонче е високо едва 11 сантиметра.  И да, говоря ви не за днес, а за някоя ’24 преди 7000 години. 

Всяка една от над двестата глинени фигурки от възхитителната Култура Градешница е уникална. Древните хора не ги произвеждали серийно.  Моделирали ги на ръка и ги шарели с оригинални шарки.  Дали това са татуировки? Или дизайнерски модни дрехи?  За какво ли са служели дупчиците по тях? Някои приличат на извънземни, със странни носове и издължени очи. Това е една от най-големите и най-красиви колекции по рода си в България. 

Преди 80 века, около Градешница във Врачанско, се зародила и процъфтяла самобитна цивилизация, разпростряла се по цяла Западна България, Югозападна Румъния, та чак до Северна Гърция.   В праисторията няма единен център на културата, една могъща империя, както е в античността.  Селищата били разпръснати и всяко едно от тях се развивало по свой си начин.  Но има такива, чиято култура проникнала далеч извън пределите им.  Като Културата Градешница. 

Най-забележителната находка в Градешница е глинената плочка с писмени знаци и символи, подредени в спретнати редове. Плочката е на 7000 години. Две хилядолетия преди шумерската клинопис и египетските йероглифи.  Не знаем какво означават символите на тази протописменост.  Освен по плочката, пиктограми има и на дъната на десетки съдове.  Но няма база за разчитане или сравнение между езиците, както е с Розетския камък.

Селищата около Градешница били периодично опожарявани и разрушавани, но хората се връщали и ги построявали отново и отново в продължение на две хилядолетия.  Били естети и великолепни майстори.  Всеки от нас би украсил дома си с изящната керамика, която произвеждали.  На столче, на крачета, с декоративни глави и геометрична украса, плоски или тумбести като лалета, грънците от праисторията са истински произведения на изкуството!  Най-мили са ми следите, оставени от хората – шепа зърно на дъното на някоя делва или протрито от употреба каменно хаванче.

Някой ден ще ви разкажа повече за Градешница. Сега да се върнем на нашата красавица.  Пропуснах да спомена, че са я намерили в комплект с плочката и три съда с пиктограми на дъната. Регионалният исторически музей във Враца им е отделил скромна витринка, съвсем незабележима и неумеснто поставена не в залата на праисторията, а на последния етаж, пред Рогозенското съкровище.  Да, поп звездите във Врачанския музей са съкровището от Могиланската могила и Рогозенското. Но за мен истинската звезда е татуираната красавица. В профил ми прилича на ключ към загатките на Градешница и неразчетеното послание, което миналото ни е изпратило. Какво ли е то?

Предаваме директно от село Бохот, Плевенско. В гроб, покрит с камъни, е намерен скелет на млада жена. Черепът обаче не е неин, а на мъж.  Изглежда главата му е била старателно увита в плат, закопчан с шест безопасни игли и поставена до женското тяло.  В друг гроб в съседство са открили още една млада жена, този път със собствената й глава. В краката й има останки от изгорени мъж и детенце. 

Каква трагедия се е  разиграла тук?  Кои са тези хора? Къде е липсващата глава?

Случаят е поет не от плевенските криминалисти, а от археолозите, тъй като погребенията са отпреди 2400 години. Открити са при спасителни археологически разкопки, преди да нахлуят багерите и магистралата да погълне всичко.

Знаем, че траките са убивали конете, кучетата и най-любимата жена, за да придружат мъртвия в отвъдното. Дали мъжът е загинал в битка и са донесли само главата му?  Може би бащата и детето са отишли на лов и са били надвити от някой звяр. Според обичя са ги изгорили на клада, а майката са убили, за да си е с тях. Каква е вашата версия? Две масивни сребърни гривни са красяли ръцете й, изящна златна огърлица е висяла на врата й, носела е също пръстени и гривни с мъниста от стъкло и смола. Не ще да е била случайна.  Такива накити са можели да си позволят само хора от сой. 

Находките от Бохот не са уникални – такива бижута и предмети са намирани и на други места. Какво тогава им е толкова специалното?  Да вземем например сребърните гривни.  Освен тях, досега има открити още 12 подобни. Но само тези двете са от недокоснат гроб, както навремето са ги оставили древните хора. Останалите са случайни находки без ясен произход – или са били част от скрито някъде съкровище, или изобщо не се знае от къде са били изровени (в колекцията на Васил Божков). 

Всички артефакти от гробовете образуват заедно единен контекст и позволяват на учените да датират точно цялата находка.  Все едно след 2400 години да попаднат на стая с обзавеждане и предмети от днес. Ааа, ще си кажат археолозите от бъдещето, щом са на едно място, явно мобилният телефон е от епохата на плазмения телевизор, а не от епохата на черно-белите „Опери“ от онзи обект на стар завод край Велико Търново.

Археологията е призвание. Тежка професия, която няма нищо общо с Индиана Джоунс.  Машината на времето често е паркирана сред дива природа и красиви гледки. И ята комари. И оси. И страшен пек. И прахоляк.  Но все пак, хората от екипа  първи виждат съкровища, скрити от хорските очи в продължение на хиляди години.  И се случва понякога да пътуват към София с някоя тракийска принцеса в скута.  Вярно, под формата на кости в кашон, но все пак принцеса в скута. 

За съжаление не можете да видите находките от Бохот. Те се намират в хранилището на Археологическия музей в София.  Понякога ги изваждат, за да ги покажат на посетителите, но никой не знае кога това ще се случи отново. Искате ли, докато чакаме със затаен дъх, да напишем заедно сценария на сериала „Принцесата без глава“?

Няма да обиждам вашата интелигентност и да ви питам знаете ли кой е изобразен на банкнотата от пет лева.  Обаче не знам дали знаете, че Иван Милев е нямал пет лева джоба си. “Носеше балтон, шит от майка му, който наричаше „сандък“. Беше бледен, смешно зле облечен“, разказва в спомените си Илия Бешков. 

Пари нямал, но имал принципи. В Казанлък разказват любопитна случка. Милионерът Папазов, един от най-богатите търговци на розово масло, бил обсебен от идеята Иван Милев да нарисува портрет на жена му. „Абе, Иване, охтичав си. Давам ти един милион! С тези пари ще отидеш в Швейцария да се лекуваш.“ А художникът му казал “Аз жена ти няма да я нарисувам никога, защото е дебела, грозна и с мустаци!“

Ахинора няма мустаци. Тя е толкова красива, че в лъчите на взора й мъжете губят свяст, а жените замират от шемет. Така я описва Николай Райнов в своите „Видения из древна България“. Казва още: „Никой не помнеше друга жена, ако е видел мене. Когато ме зърнеше някой, душата му се губеше в очите ми и до него стигаха звуци на сънни сребърни рогове.“ Затова Иван Милев я е нарисувал, без някой да му плаща милион. Нищо чудно, че се е чувствал цар, а е живял като просяк.

Ахинора излъчва безкрайна скръб и тъга.  Може би защото мъжът, когото е обичала и на когото е дала сърцето си, хан Аспарух, я принася в жертва в полза на държавата.  Ама буквално – жрецът си я коли пред очите на всички.  Така е и в моето семейство до не знам кое коляно – мъжете отиват доброволци да мрат на фронта, или стават почетни граждани и герои, кичат се с ордени и медали и тичат по хорските работи, докато жените седим зад дънера на обществената круша, обичаме ги, и ги чакаме да ни забележат.  Поне никой не ни коли, де.

Иван Милев дарява „Ахинора“ на община Казанлък през 1926, няколко месеца преди да умре. Повече от 40 години картината стои затворена в хранилището на музея.  Чудомир, който по онова време бил директор, изобщо не харесвал Иван Милев. Даже и по диагонал да прочетете статията му за петата годишнина от смъртта на художника, публикувана в „Казанлъшка искра“, това ще ви стане съвсем ясно: „Ние може да не сме съгласни с възгледите му, може и да не харесваме нещо у него, но достатъчно е за момент само да си представим какво беше декоративното ни изкуство преди и какво е след него, за да му дадем мястото, което му се пада…  Твърде нов за времето си и твърде много взел от чужбина, за да бъде лесно достъпен…“  С други думи крив, странен и копира Климт.    Ето защо „Ахинора“ е извадена от папката, реставрирана и изложена в галерията чак през 1968, след смъртта на Чудомир. Е, успях и аз с блондинския си чар да се докопам до хранилището на Художествената галерия и чекмеджето с рисунки на Иван Милев. Поплаках от щастие и през сълзи щракнах няколко за вас.

Мона Лиза си няма собствен музей. А Ахинора има! Само за нея и за нейния автор. Намира се в къщата на Емануил и Нина Станчеви в центъра на Казанлък. Защо там, кои са те и каква е тяхната връзка с художника, ще научите, когато я посетите. Джоконда означава весела жена.  Но защо изобщо ни е притрябвало сравнение с Мона Лиза? Вгледайте се в очите на Ахинора и до вас ще стигнат звуци на сънни сребърни рогове. Това не е ли достатъчно за безкрайни опашки от ценители?