Преди година се запознах с единия от митрополитите. Голяма клечка. Докато разговаряхме, стоеше изправен като бастун, извръщаше се към мен целият, а не само главата, вдървен един такъв, и бавно поглаждаше дългата си брада. Обръщах се към него с „дядо“, макар че е с десет години по-млад от мен. Такива бебешори в махалата ги биех под път и над път. Както разбирате, не съм религиозна и не изпитвам никакво благоговение пред представителите на църковната власт и символите на вярата. До онзи ден, когато попаднах на най-красивия Христос, когото съм виждала. При това вълшебник!

Но да започна отначало. През 2012 в центъра на Пловдив, зад Партийния дом, EVN копаели за прокарване на топлопровод.  Пред очите на смаяните работници изникнал вълшебник с магическа пръчка.  Древният художник едва ли си представял, че 1700 години по-късно толкова много хора ще се дивят на великолепното му произведение.  Все пак изографисвал гробница. Неблагодарна работа, ако питате мен. Гарантира нула лайкове. 

Строителите веднага се обадили на археолозите. Отначало специалистите помислили, че е някаква бойна сцена. Постепенно обаче разкрили истинската същност на рисунката.  Оказало се, че това е най-ранното изображение на Христос по нашите земи и едно от най-ранните в света! Той е млад и красив, строен и жилав, с черна къдрава коса и без брада. Облечен е в ежедневни дрехи. Ако го рисуваха така по иконите и фреските, щях отдавна да съм станала дълбоко религиозна.  В ръката си държи вълшебна пръчка, с която от едната страна на гробницата съживява Лазар, а от другата вдига на крака парализиран човек.  Добре че Джоан Роулинг е написала първата книга за Хари Потър през 1997. Иначе щях сериозно да я заподозра, че освен Виктор Крум е взела и прототипа за главния си герой от България.

Сюжетът на сцените, изобразени в гробницата, не е уникален.  Сто години по-рано в най-старата църква в света – жилищна къща, превърната в храм в Дура-Европос в Сирия, Христос, наглед обикновен човек в римска тога, изправя на крака паралитика.  Досущ както в Пловдивската гробница.  Но древният филипополски художник е бил истински Микеланджело.  Майсторството на четката му и колоритът на изображението далеч превъзхождат тези на сирийския му колега.  Вълшебната пръчка също не е единствена.  В римските катакомби и в църквата Света Сабина в Рим Христос я размахва над делвите с вода, за да ги превърне във вино и възкресява Лазар с нея.  Но нашият си е най-красив и най-вълшебен!

Изображенията от гробницата в Пловдив са много ценни, защото разказват за годините на границата между езичеството и християнството.  Освен това представят талантлив живописец от онези далечни времена, макар и останал анонимен.  Тогава хората не рисували Исус под път и над път. Те спазвали втората божия заповед да не си правят кумири и да не се кланят на изображения.  А иконописния канон Христос да е с ореол и брада бил създаден едва два века по-късно. 

Дали по канон, или не – Христос е най-изобразяваната личност в света за всички времена. Иронията е, че никой не знае как всъщност е изглеждал. В Библията няма негово описание. Дали е бил висок и синеок? Или може би нисък и плешив? Иска ми се да вярвам, че е приличал на мъжът от Пловдивската гробница.

Е добре де, а каква все пак е тази магическа пръчка?  Учените смятат, че ние просто я виждаме така заради съвременните концепции за магьосници, като Хари Потър.  Според тях по-скоро става въпрос за жезъл, който хората са приемали като символ на сила. Така, както  брадата или свитъкът се приемат за символ на начетеност.  Абе колкото и да я гледам, пръчка си е.  Вие как мислите?  

А символиката на сцените в гробницата?  Лазар бил брат на Мария и Марта, приятели на Исус. Разболял се и умрял. Сестрите отишли при Исус, за да поискат помощ и той се отзовал, макар чак на четвъртия ден.  Отишъл на гроба и казал „Лазаре, стани!“  Той пък взел, че наистина станал.  Така Лазар се превърнал в символ за победата над смъртта и предвестник на възкресението на Исус.  

Другата история пък описва как пред дома на Исус се бил събрал много народ.  В това време четирима души донесли парализирания си приятел и понеже нямали възможност да влязат през вратата, разкрили покрива на къщата и спуснали болния с постелката. Исус му казал: „Стани, дигни постелката и иди у дома си.“ Човекът така и направил пред очите на онемялото множество. Разбира се, хората най-накрая повярвали в способностите на Исус да прави чудеса.  В очите им той се издигнал над римските богове.  Те можели да изцеляват и възкресяват мъртвите, но не директно като него. Например Асклепий, богът на изцелението, лекувал хората чрез сънища. 

Археолозите предполагат, че гробницата била семейна и е използвана продължително време, понеже в нея са открити останки от три тела.  За съжаление, вълшебната пръчка на Исус не успяла да ги възкреси.  Нито пък успяла да спре крадците и вандалите, които ограбили даровете още в древността. Оставили само една костена игла за коса. Но в случая най-големия дар са стенописите. 

Късите страни на гробницата също са изрисуавани.  На едната има два великолепни пауна с кантарос между тях. Тази сцена се нарича „Фонтанът на живота“ и присъства в много раннохристиянски храмове и гробници, включително в Епископската базилика на Филипопол и в гробницата в Силистра.   На другата има две палми със старогръцките букви алфа и омега, които представят словото Божие „Аз съм алфата и омегата, началото и края“.

Гробницата е изложена в Регионалния археологически музей в Пловдив. Реставрацията отнела цели три години и е майсторски направена с най-съвременните технологии.

Толкова грехове съм натрупала вече, че може би е време най-после да се изповядам.  С радост бих го направила пред господ, който изглежда по този начин.  Наистина е много хубав!  Какво богохулство, ще кажете вие!  Да, ама ако му се помоля, току виж размахал вълшебната пръчка и направил бръчките ми да изчезнат. И вместо този път да каже „Стани!“, ще вземе да каже „Легни в този пъстър хамак на Бали под две палми“. С радост ще го послушам. И ще ви видя тогава няма ли и вие да повярвате в чудеса.

Някога плакали ли сте от вълнение в музей?  На мен ми се е случвало няколко пъти.  Последният беше не в Уфици пред Венера на Ботичели, нито в Милано пред „Тайната вечеря“ на Леонардо, а в Попово. Да, да, не ми се смейте.  Сега, като ви разкажа това, което научих в поповския музей, нищо чудно да ревнете и вие. 

Обикновено залите за войните са ми най-скучни.  Честно казано, минавам през тях транзит.  Навсякъде едно и също.  Какво да им гледам на прашните витрини с прашни униформи и оръжия, едрозърнестите снимки на мустакати мъже и жени, пожълтелите писма, написани с нечетлив почерк и табелите с дребен шрифт, но затова пък с много текст, изобилстващ от сухи факти. 

В училище се увличах от биология и химия.  Историята я знам като за тройка.  Почти като във вица за блондинката, която по време на някакъв прием се заговорила с един от присъстващите: “Омръзна ми да слушам това клише, че блондинките сме тъпи! Задайте ми въпрос и ще ви докажа, че сме интелигентни същества.“  Без да се колебае, човекът я попитал: „Великият мореплавател Джеймс Кук направил три околосветски пътешествия през 18 век.  По време на кое от тях го убиват хавайските туземци?“  Блондинката помислила малко, сбърчила нос и казала „Може ли само без исторически въпроси, че точно в тази област не съм много специалист.“

Все пак зная, че Балканската война избухнала през есента на 1912. По чукарите на Странджа се водели ожесточени сражения.   Ако се вслушате, ще чуете как отеква вик „На нож!“. Ще видите как българските войници се втурват в атака под куршумите.  Край тях другарите им падат покосени.   Вали проливен дъжд.  Битката стихва. А сега обърнете поглед към окопите.  Сред море от кал и кръв един войник тича към тях.  Скача вътре и внимателно отваря раницата си. Около него се събират оцелелите и сключват ръце за молитва.

Насред ужасът и смъртта, поповските войничета си направили църквица в дамаджана.  Не, не е шега.  От списание ли, от книга ли, изрязали сцените на Възнесение Господне и ги залепили от вътрешната страна на стъклото. Внимателно сглобили от летви нещо като олтар с църковни текстове.  Отгоре изрязали дървена тапа с формата на кръст.  Предполагам, че се редували кой да я носи.  Пазели я като знаме. Като зеницата на очите си.  Били религиозни и имали нужда да се помолят от сърце. Да благодарят на Бога, че са живи.  Та само в сблъсъка при Люлебургас загиват над 20,000 български бойци!  През какви ли перипетии е преминала тази свещена за войниците реликва?  Пукната е и е лепена.  Дали всички, които са я носели в раниците си са оживели?  Това е един от най-трогателните артефакти, които съм виждала.

Втората история е по-скоро комична.  Знаете ли кой е Йордан Георгиев от село Славяново? Едва ли. Той не е висш офицер, нито е награждаван герой. Но в музея в Попово е изложен негов портрет в цял ръст, с униформа, сабя, пагони, лампази и ширити, с румени бузи и щръкнали на три без петнайсет великолепни мустаци.  Прилича на цар, или най-малкото поне на генерал. А всъщност е най-обикновен поручик. Отишъл на война човекът, оцелял и се върнал жив и здрав. Слязъл на гарата в Попово и посрещачите притихнали озадачени.  В ръцете си стискал свой портрет в човешки ръст.  Едно към едно.  „Чакай бе, ти на война ли беше, или на изложба?“, заразпитвали го. И той, леко притеснен, им обяснил: „Нали, таковата, знаете, че на фронта има всякакви хора, та в моята рота бяха две войничета-художници. През цялото време само за, таковата, за четки и бои ми приказваха. Дошло ми беше до гуша от тях.  Обаче един ден в някакво градче попаднахме на разбито художническо ателие.  Очите им засветиха като на деца в сладкарница.  Па като се тръшнаха, па като ми се примолиха – началство, дай да ни позираш да те нарисуваме, да се видиш колко си красив.“  Нарисували го те и толкова се постарали, че наистина станал по-красив, отколкото бил в действителност. То само мустаците като му погледне човек…  Толкова се харесал, че казал аз друго от фронта може да не върна, но жив или умрял ще се прибера в Попово с тоя портрет. Как го е мъкнал, как го е влачил, но ето на, пренесъл си го.

Третата история е за Трифон Трифонов от село Кардам, Поповско.  За него също не сте чували. А то какво ли да чуете – човекът бил най-обикновен бръснар.  През Втората световна война го мобилиизирали на фронта със задължението да бръсне и подстригва войниците.  Трифон никога не работел безплатно.  На всеки обслужен войник взимал по левче. Имал работа непрекъснато, но така и не забогатял. Защо?  Ами защото когато загине някой от войниците, изпращал всички изкарани с много труд пари на вдовицата и дечицата му.  Помогнал на десетки семейства. Един лев не взел за себе си. Прибрал се от фронта пеша.  Хората в Попово не могли да го познаят – толкова бил окъсан и изпосталял.  Нямал никакъв друг багаж.  Стискал в ръце само бръснарското си куфарче.  И тогава, в тежката следвоенна гладна година, сред разрухата и нямането, хората събрали кой каквото може, за да му помогнат.  Той отказал да вземе парите, но го придумали.  Построил си дюкян и дълги години бил най-известния поповски бръснар.   

Йордан, Трифон и безименните войничета, измайсторили и съхранили полевата църква в дамаджана, нямат ордени и медали.  Няма да ги намерите в учебниците по история, нито във военните хроники.  Техните следи са другаде – в сърцата и душите на десетки.  Музеят в Попово продължава да разказва за тях на посетителите.  Музей за емоции, а не за прашни вещи.  И точно това го прави различен от повечето културни организации в България.  Непременно го посетете!  А аз ви пожелавам доброто и човещината да не са музейни експонати, а ежедневие във вашия живот. 

Навремето баба ми гледаше на кафе. Аз пък гледам на социални медии.  Като видя профила на човек, мога да ви кажа що за характер има и на какви вибрации трепти.  Даже ако много се съсредоточа мога и зодията да позная.  Някои публикуват само себе си – на фона на залеза, под палма в Дубай или с прибрани до тялото ръце и изпъчено шкембе пред яхта в Свети Влас.  Тези, самовлюбените, са най-вероятно зодия Лъв.  На други стената е пълна с котенца и кученца в кошнички, сред обсипани с блестящи звезди цветенца. Навярно става дума за Риби или за самотни лели в зимата на своето недоволство.  Трети постват албуми от пътуванията си до Охридското езеро или гръцкото крайбрежие с по 250 снимки на маса с наздравета от всякакъв ракурс. Това определено са Телци.

Преди 300 години заможните хора също си имали нещо като социални медии.  Доказателството за това е в къща „Клианти“ в Старинен Пловдив.  Току на върха на тепето, това е най-старата къща, построена в квартала на богатите. В една от стаите й са запазени пейзажи от Виена и Константинопол от 1817 , които собственикът навярно посетил.  Направил си личен Инстаграм профил човекът – като му идват гости, да им показва красотите на света.

Но кой бил той и как се замогнал?  В средата на 18 век Филибето едва наброявало 20,000 души, повечето от които живеели скромно, в малки кирпичени къщи.  Джумая Джамия ще да е била най-голямата сграда по онова време.  Хазната била празна, инфлацията непрекъснато растяла, бунтове и въстания тресяли Високата порта.  В такова трудно време кой можел да си позволи палат, изрисуван целия отвътре, с екери и клюкарници, с впечатляващи резбовани тавани и пищни мебели? Та само покрива на къщата бил близо два декара!

Имал си елит градът. На фона на кризата в Османската империя, Филибето бил проспериращ търговски и икономически център.  Предприемаческата му екосистема, както е модерно да се казва сега, пътувала и търгувала в целия свят – от Манчестър до Калкута и от Виена до Константинопол.  Изнасяли восък и мед, коприна и кожи, тютюн и вино.  И много аба.  Абаджийският еснаф бил най-големия и  най-богатия. Дарявал близо 10% от приходите си за църквите и социално слабите и водел съвестно счетоводство на кого какво е дадено.  Ето някои от записите в кондиката на еснафа от 1801 година:

Милостиня на Мавроди – 1 грош

На един изпратен от владиката, на когото разбойниците взеха сина – 5 гроша

На един беден, когото ожениха – 3 гроша 15 пари

На свещаря за лампадите – 2 гроша

(Цитатът на Кондиката е от книгата „Дарителство и взаимопомощ в българското общество“, публикувана през 2003 от ИФ’94)

Къща „Клианти“ била построена от абаджията Шоца, преселник от Пирот.  Той бил част от гърчеещата се възрожденска буржоазия. Така, както днес са актуални английския език и култура, а по соца така беше с руския, по онова време за да бъде добър християнин, един българин трябвало да стане добър грък.  Българин било равносилно на варварин. Синоним на простотия, грубост и непросветеност. Виж, да си грък било въпрос на чест и добро положение в обществото.

Освен че се гърчеели, богатите граждани на Филибето внасяли от света всякакви нови моди.  В интериорния дизайн станала актуална алафрангата – декоративна ниша, изрисувана с  дантели, завески, пискюлчета, вази с цветя и най-разнообразни финтифлюшки.  В нея поставяли предмети за украса, като например лампи и красиви фруктиери. Алафрангата, тоест „по френски маниер“, се отнасяла не само за интериора, а и за дрехите и обзавеждането.  Абе практични били хората.  А аз какво внесох от света след многобройните си митарства? Няколко кичозни магнита за хладилник и едно протяжно стомашно неразположение! 

През вековете къща „Клианти“ преминала през ръцете на няколко собственика.  След пожар през 1846, внуците на Шоца – Янка Козмоглу (мъж е, не се подвеждайте по името) и Смарагда Ставрицоглу я продали на търговеца Георги Кашидов – Клианти.  Години по-късно, Клианти банкрутирал и я купили други хора.

Полусъборена и в ужасно състояние, старата красавица преживяла няколко пластични операции, последната от които продължила 10 години! Пловдивската община и Японският попечителски фонд към ЮНЕСКО инвестирали 1 300 000 лева, за да й върнат красотата.   Има холивудски звезди, които харчат повече за пластични операции, пък ефектът често е по-скоро да извадят очи, отколкото да изпишат вежди. 

В случая къщата е попаднала в ръцете на истински майстори-реставратори.  Всяко нещо в нея е автентично. Мебелите, посудата и дори покривките са извадени от фонда на „Старинен Пловдив”. Нови са само килимите, но и те имат много интересна история.  Ръчно изтъкани са в Костандово, край Велинград. Малката килимарска фабрика се прочу по целия свят, след като направи килим с дължина 18 метра за лятната резиденция на британската кралица.  Собственици на костандовски килими са също холандската кралица Беатрикс, Джейн Чърчил – внучка на Уинстън Чърчил и Мик Джагър.

Може много пъти да сте ходили в Пловдив, но идете пак. Както казваше един колега навремето, в Пловдив е мраморът, в София е киречът. И непременно се отбийте да видите Инстаграма на Шоца.  Пък аз ще отида да ми боднат едно ботоксче, щото ако ми рухне фасадата, подозирам, че нито община Пловдив, нито Японския попечителски фонд ще ми дадат милион и нещо за лифтинг и реставрация. 

Това е една от най-любимите ми истории, тъй като става дума за строен, рус и синеок французин със засукани пухкави мустаци, добро сърце и железен професионализъм.  Как да не се влюбиш в такъв!  Добре, че не съм живяла в Казанлък в началото на 20 век, че щях като нищо да стана жертва на страстна, безпощадна и обречена любовна афера! 

По онова време никой в Розовата долина не пеел „Хубава си, моя горо“.  Гора нямало.  През 1877 година Шипка и околните градове и села били опожарени до основи.  За да построят домовете си отново, хората започнали жестока сеч.  Войните и безразборната паша оголили напълно Балкана.  И започнали бедите. Опустошителни наводнения, които завличали хора, къщи и добитък, отнасяли посевите и почвата.  Прекрасните розови градини били засипани от пясъчни наноси.  Ерозия разяждала земите.  По този повод, старозагорският учител Иванов написал тревожна статия със заглавие „Казанлъшката долина – бъдеща пустиня“.  Смахнатият Йорданчо бил много любопитен казанлъчанин и следял отблизо важните обществени въпроси.  Той перефразирал статията на учителя и я издал на брошура.

През 1904 министъра на земеделието Никола Генадиев пристигнал в Казанлък с най-галантни намерения – да иска ръката на госпожица Пенка Христова, дъщеря на богат производител на розово масло.  Смахнатият Йорданчо издебнал министъра и мушнал брошурата в ръката му.  Генадиев претърпял пълно фиаско по отношение на главната цел на посещението си.  Госпожицата го отрязала с аргумента, че е неблагонадежден.  Но по въпроса за наводненията обещал да помогне.  И удържал на думата си.  На Гергьовден 1905 в Казанлък пристигнал въпросният красив французин, за когото стана дума в началото – лесничеят Феликс Вожли, назначен за началник на новосъздаденото „Бюро за  укрепване на пороищата и залесяване“.  Посрещнали го с добре дошъл и го изправили пред грамадната плешива планина, да се оправя както може. Без пари.  Поне му дали заплата и двама помощници – сънародникът му Жан Ягершмит и българина Петър Манджуков – хулиган, анархист и поборник за освобождението на Македония. 

Как се залесява без пари? Как се стоят баражи и съоръжения? Как се правят разсадници?  Ами как – с мерак.  Отишъл Манджуков в Шипка да търси доброволци да садят жълъди.  Помолил глашатая да бие барабана, а той му поискал пет лева такса.  И понеже нямал пет лева, Манджуков тръгнал от врата на врата.  На другата сутрин се събрали петнайсетина момчета и момичета с мотички на рамо.  Подредил ги в редица и изкомандвал „Копайте като за картофи! Пуснете три жълъда! Заровете! Утъпчете! Две крачки напред! Копайте като за картофи!…“ И така ден след ден.   

Звучи весело и лесно, но изобщо не било.  Нали знаете как е с промените – никой не ги обича.  Много си ни е добре – да ни заливат мътни порои и да си пасем кльощавия добитък из келявите пасбища.  Непрекъснато ги узурпирали. Край Мъглиж група селяни, предвождани от кмета, нападнали с крясъци работниците и изтръгнали инструментите им от ръцете.  Местните непрекъснато скубели насъжденията и трябвало да презалесяват.  Горските стражари често били пребивани до смърт.  Стигало се и до въоръжени сблъсъци и убийства. Борбата с правителството била непрестанна – да отпуснат бюджет и да не го орязват непрекъснато. Но Вожли имал няколко железни принципа, които му помогнали да изгради авторитет и доверие.  Бил винаги учтив и тактичен.  „Зад учтивостта хората виждат дълбочината на вашия ум, строгостта на вашата логика и силата на вашата воля“, обичал да казва.  Бил винаги справедлив и точен.  Държал на думата си.  Водел стриктно счетоводство за всяка стотинка. Описват го с вечно лъчезарно настроение, доброта и изключителната благонамереност.  А и навярно помогнало това, че бил чужденец.  По някаква причина, българите имаме респект към чужденците и винаги им даваме едни гърди напред.  Навярно ако директорът на Бюрото за  укрепване на пороищата и залесяване беше българин, нямаше да го оставят да си свърши работата от завист, боричкания, политически и местни интриги.

За шест години Вожли създал четири секции на Бюрото – в Сливен, Кюстендил, Трън и Карлово, изпратил да учат във Франция за лесоинженери десетки българи, направил 18 баража, здрави като Египетските пирамиди, които до ден днешен укротяват реките в планината, без от тях да е помръднал и един камък. Проектирал и създал цялата концепция на един от баражите, този в село Енина, където Генчо Стайнов и неговото електрическо дружество „Победа“ построили електроцентрала.  Благодарение на това Казанлък станал първия електрифициран град в България.  Направил също десетки прагове на реките, пет разсадника с годишно производство един милион фиданки и опазил площ от 54,294 декара! И всичко това за общо 375,000 лева тогавашни пари.  За сравнение, вредите от пороите за тези шест години се изчисляват на 9,000,000 лева!

Понеже бил и фотограф, французинът ни оставил в наследство цял куп снимки.  Далновидно поръчал на казанлъшкия художник Радомир Мандов да го придружава в планината и да рисува акварели на това, което вижда.  Безценен документален архив.

Когато си тръгнвал през 1911, Фердинанд наградил храбрия французин с ордените „За граждански заслуги“ и „Свети Александър“. Вожли останал влюбен в България през целия си живот.  Помагал за освобождаването на български военопленници и им намирал работа.  Мечтаел да посети България отново, но политическата обстановка била несигурна. Така и никога повече не се върнал. 

Сладкодумен и добър разказвач, Петър Манджуков не доживял издаването на спомените си. Порязали го маститите учени от БАН Асен Биолчев и Боян Захариев с негативните си рецензии, в които го упрекнали за неправилен идейно-политически подход и неиздържан в стилово отношение разказ, с лоши чувства към съвременниците си.  Днес тази несправедливост е поправена от Александър Иванов – казанлъшки фотограф и краевед, който събра спомените на Манджуков, всички документи, снимки и акварели в една красива и впечатляваща двуезична енциклопедия със заглавие „Началото/Le Debut“.  Ако питате мен, това е най-подходящия паметник за делото на Вожли и неговите хора. От нея са цитатите и историите в моя разказ.

Иначе акварелите и снимките са изложени постоянно в изключително скромния и единствен по рода си Музей на залесяването в град Шипка. Но до края на май можете да ги видите в Къща музей „Ненко Балкански“ в Казанлък.  Разходете се – сега всичко в Долината цъфти!

Вдигам очи от екрана и поглеждам към саксията на прозореца, в която съм посяла пет борови семенца.  Като мишлета са малки и плахи.  Но през погледа на Вожли виждам как в клоните им гнездят сойки, как се стрелкат катерици, и как на голямата маса под сянката им са събрани на родова среща моите внуци, пра-внуци и техните внуци.  А аз ги ръся с иглички и им шепна с вятъра за наште планини зелени.

Любимата ми леля, светла й памет, имаше впечатляваща гръд.  Побираше я само в сутиени, специално шити за нея от една фабрика за военни палатки в Търново.  Ако ги опънеш между две дървета, хамаците й можеха да поберат целия вход „Б“ от нейния осеметажен блок в Люлин.   Не й се налагаше да носи чанта. Слагаше всичко в сутиена – ключове и документи, пари и цигари, телефон и зарядно, бутилка вино и суджук за мезе.

Откъде се сетих за леля ми и защо започнах да ви разказвам тези дивотии? Мисълта на една блондинка следва неведоми маршрути, затова се въоръжете с малко търпение.  Всичко стана заради брагетата – мъжката версия на лелиния сутиен.  Брагетата била важна част от облекло през 14-15 век и представлявала калъф за слабините.  Навремето двата крачола на мъжките панталони не се съединявали напълно в предната част.  Когато през 14 век дошли на мода късите жакети, за да не се кандилкат навън частите от мъжката анатомия, шивачите започнали да пришиват триъгълни парчета, които постепенно се превърнали в калъф.   Отначало брагетата била сравнително дискретна, но с течение на времето започнали да я разкрасяват – да й слагат подплънки, да я украсяват с перли, бродерии, копчета и дантели. Тя се превърнала в символ на мъжественост, сексуална сила и дори социален статус.

И също както в случая със сутиена на леля ми, брагетите започнали да служат на мъжете за чантички за съхранение на монети, скъпоценности и други важни предмети. От там и английският идиом „мъжките семейни бижута“.  Мисля, че в този смисъл българското название на тази част от панталоните – дюкян, е право в десетката!  Понякога мъжете слагали в брагетите компреси с билки и илачи, както и аромати против лоша миризма, че нали в средните векове хигиената била доста компромисна, а венерическите болести върлували свободно.  Дюкян за бижута или дюкян за илачи, в зависимост от случая.

Брагетите предизвикват недоумение у нас, съвременните хора. Точно както леля ми веднъж предизвика недоумение у клетия полицай, който има неблагоразумието да я спре.  Жената изхвърча от колата с драматични викове „Защо ме арестувате? Ох, къде я забутах сега тая книжка? Мръднете се малко, де!“ и започна да вади върху капака всичко от сутиена, за да си намери документите.  Човекът така се смути, че хвърли палката и отпраши с мръсна газ към хоризонта. Също толкова срамежлив бил и един викториански куратор, който не посмял да посочи истинското предназначение на колекцията от брагети на Музея на Лондон. Затова, с голяма доза чувство за хумор и намигване към свенливкото, музеят каталогизирал колекцията като „раменни подложки“.

Темата за брагетите ми хрумна, защото в Сабионета попаднах на една изложба на средновековно облекло, пресъздадено по картини на известни художници.  Изследователски екип избрал петнайсетина произведения на Тициан, Джулио Робано, Жан Бахует и други средновековни майстори. Проучвали, кроили, шили и бродирали цели 30 години и накрая създали колекция от тоалети, която обиколила музеите по целия свят. Само за изящната туника и мантия на Винченцо I Гонзага двама души от екипа работили в продължение на една година! И в кръга на  шегата – може би около месец са бродирали и украсявали с перли точно брагетата от костюма.

Къде, по дяволите, е Сабионета ли?  Ако ви дам пари за билет и ви кажа да си изберете град в Италия, който да посетите, сигурно през ум няма да ви мине да отидете точно там.  И аз не бях чувала за този град, въпреки, че е под егидата на ЮНЕСКО.  Известен е с това, че е построен от нулата преди 500 години от херцог Веспасиано Гонзага – самопровъзгласил се благородник без кралство, незначителна звезда на небосклона на ломбардската политика, но с големи мечти и размах.  Бил много различен от съвременниците си.  В години на размирици и боричкане, той се посветил на светла кауза – да създаде идеалния град за идеалните хора.    

Всъщност точно това било времето, когато хората започнали да преосмислят живота. Дотогава някак вярвали, че всичко ще им се случи след смъртта, в отвъдното, и че Бог старателно ще се погрижи за тях. Затова катедралите били центъра на града и на света. Веспасиано вярвал, че животът е тук и сега. Затова човек има нужда от красива среда и храна за душата.

Когато тръгне човек по тесните улици си казва хмъ, какво пък толкова, какъв ти тук град на мечтите.  Обаче щом влезе в която и да е от сградите, попада във вълшебен свят.  А и винаги трябва да мислим за контекста на времето. Предполагам, че и вие като мен, когато чуете „средновековие“ си представяте смрад, плъхове, инквизиция  и чума.    При такива обстоятелства да построиш прави, павирани улици, да вдигнеш театър и да поканиш художици да изрисуват фантастични сцени в дворците, си е наистина впечатляващо. 

Клетият Веспасиано!  Идеалният му град изобщо не бил населен с идеални хора.  Животът му бил нещастен и изпълнен с трагедии.   Не пиеса, ами цял сериал!   За първата си жена – красивата сицилианска благородничка Диана, се оженил тайно в Пиаченца.  По любов. Такова кощунство било нечувано за онези времена, когато всичко било въпрос на договорки.  Диана била спазарена за някой си Чезаре, но избягала и пристанала на Веспасиано.  Добре де, но мъжът й често отсъствал, а тя била на 19.  И да вземе да се влюби в един от придворните, младия секретар на двора Джовани Раниери.  Подшушнали на Веспасиано за забежката на жена му.   Малко след това тя умряла при неизяснени обстоятелства, заедно с Раниери.  Говори се, че херцогът ги накарал да изпият чаша с отрова.  Но по принцип официалното лекарско становище било, че двамата едновременно били покосени от инфаркт.  След смъртта на Диана, Веспасиано се оженил за нейната братовчедка Анна д’Арагона, роднина на краля на Испания. Преди да умре от рак, едва три години след сватбата им, тя му родила три деца – близначките Джулия и Изабела и синът му Луи. Джулия умряла още при раждането, а Луи си отишъл, когато навършил 15 и оставил херцога без мъжки наследник.

Иначе и Веспасиано не бил света вода ненапита.  Страдал от сифилис, който през 1578 така се изострил, че дворцовият лекар му направил трепанация – махнал му част от черепа, за да облекчи тежките мигрени.  Това удължило живота на благодорника с цели 13 години и му позволило да завъши най-любимия си проект – Античния театър – първата сграда в Европа, построена специално за представления на закрито.

Пет века след смъртта си, Веспасиано отново разбунил духовете.  През 1988, екип от учени отворил саркофага му в църквата Успение Богородично в Сабионета.  Заради течове дрехите били изгнили и станали на прах.  Но каква била изненадата на археолозите, когато открили в саркофага Орденът на Златното руно, който Веспасиано Гонзага получил от крал Филип II на Испания през 1585.  Херцогът бил погребан с тази свещена реликва, въпреки че според кралския указ, орденът трябвало да бъде върнат след смъртта на наградения. Ба, ще го връща! Мъж Стрелец, какво да ви кажа!  Всички трябва да знаят, че е заслужил и награден.

Археолозите не споменават къде точно са намерили ордена – до черепа или по-надолу.  Но вече научихте много за особеностите на мъжкото облекло през 16 век. Някакви предположения къде може да е бил скрит?

„Аз нямам детство!“, заяви драматично петгодишната ми дъщеря преди много години, когато я заведох на цирк.  Първи я изкара от равновесие наглият клоун, който се втурна към мен с протегнати ръце и викове „Мамо! Мамо!“.  Тя плахо ме дръпна за ръкава и тихо попита: „Ти нали си САМО моя майка?“.  След това тигърът я изгледа втренчено и се изпика точно пред нас. Чашата преля, когато акробатът изпусна партньорката си и тя падна в осигурителната мрежа.  На тръгване я попитах какво й е харесало най-много.  „Че не изядоха никого“, ми отговори простичко. 

Всъщност детството го има само в спокойни, сити времена. То е привилегия на общества, дето са си надвили на масрафа.  Бедните деца нямат детство. Те са войници и  въглищари, роби, жътварки и шивачки на евтини дънки.   

Всичките ти безгрижни лета, мила дъще, минаха на Градина, съвсем близо до Аполония Понтийска.  Преди 2400 години градът си бил надвил на масрафа и децата му си имали детство. Вярно, кратичко едно такова.  От раждането, докато проговорят. Кой ще ги търпи да се моткат и да се шматкат до 18!  Като ставали на три му отбелязвали края с тридневни празници, на които всички вкупом пиели вино, дори малките.  Подарявали им винените канички за спомен от израстването.  А аз вдигнах щур скандал на дядо ти, че ти даде глътка вишновка, когато те приеха в гимназията.

С детство или без, децата са си деца.  Малките аполонийчета обичали игрите.  Ако можеше да поиграеш с тях, щяха много да ти харесат техните миниатюрни керамични сервизи с чашки и чинийки. Техните кукли от глина, с подвижни ръце и крака.  Щяхте заедно да им шиете дрехи и да ги обличате в хладните есенни следобеди.  Момчетата си играели с ашици и най-различни фигурки – петлета и костенурки, овни и кончета.  Най-любимо им било обикновено колело, закрепено на дълга дръжка за бутане. Някои от игрите им не са достигнали до нас, но ги виждаме нарисувани по вазите от онова време.  Като топката, направена от кожа и напълнена с конски косми, слама или вълна.  Някои от животните пък, пресъздадени като фигурки за игра, са вече изчезнали. В каталога „Аполония Понтийска – колекции на Лувър и български музеи“ под номер 249 е описана глинена фигурка. Според археолозите е гълъб, но според мен си е чист тюлен. Тюленът монах е обитавал нашите брегове до 1992, когато са го видяли за последно край Маслен Нос. Ако искаш погледни и ти. Тюлен е, нали?

Животът бил изпълнен с опасности – далеч по-големи от тези в цирка – болести без антибиотици, зарази без лекарства. Медицина – почти никаква, смъртност- голяма.  Толкова голяма, че не кръщавали бебето до десетия ден – да видят първо ще го бъде ли или не.  Затова децата ходели окичени с амулети – нанизи от керамични и стъклени мъниста, висулки, миди и гердани от зъби на животни, да ги пазят от уруки, зли очи и болести. 

Момчетата, които оцелявали, ходели на училище.  Момичетата учели с майките си у дома, главно как да поддържат домакинството и да са добродетелни.  Когато навършели 12-13 години, отивали в храма на Артемида и оставяли там играчките си. Прощавали се окончателно с детството. Скоро след това ги омъжвали, често за много по-възрастни от тях мъже. 

Тъжно е, че талисманите не успели да спасят малкото момче, намерено по гръб, с изпънати крайници и глава на изток в гроб 278 в некропола на Аполония Понтийска.  Археолозите намерили край него странна свита.  Шайка смахнати акробати и актьори, които с присъствието си всяват хаос и разюзданост в иначе доста спечения археологически музей в Бургас. Веднага ми направиха впечатление, въпреки че са не по-високи от длан.  Не бях виждала такива никъде другаде.  Акробатите са извити в невъзможни пози и стискат в ръцете си чаши с вино.  Другите фигури са подобни на клоуна, който те изплаши – с шкембета и задници, с гротескно изкривени физиономии. Навярно изобразяват странстващи актьори. По глината са се запазили шарки – били са цветни и весели.  Сега са поизбелели – все пак идват от много далеч във времето и никой отдавна не си е играл с тях. 

Имаш детство, и то какво, мило мое момиче.  Слънчеви плажове и сърф, филии с лютеница в къщичката на дървото при баба ти, еделвайси на Вихрен, заснежени писти, златни рокли и корони с пластмасови диаманти, Дисниленд и кино в неделя.  Трябва да си ми признателна, че не те омъжих на дванайсет за някой богат чичка. Пожелавам ти от сърце дъщеря ти да има твоето чувство за хумор и когато един ден възмутено ти изтърси „Аз нямам детство!“, да можеш като мен да й кажеш „О, имаш, мила моя! Имаш! И то какво!“

Колко от вас са създали през живота си музей?  Аз самата можех да направя няколко, ако майка ми не нахлуваше непрекъснато „в тая ужасна бърлога, какво момиче си ти!“, както наричаше стаята ми. Какво й пречеха мухите, набодени с карфици в кутии от сръбски бонбони, перата от птици из чекмеджетата и купищата геоложки образци (разбирай камъни от двора) по ъглите? За това как припадна и я закарахме в спешното, след като се натъкна на малката пепелянка в буркан от маринована капия в дрешника, ще ви разкажа някой друг път. 

А какви семейства има само! Като например това на Негово Величество цар Фердинанд.  Те подкрепяли любопитството му и го поощрявали да разгръща природолюбителския си талант.  Даже като бил на 18 го изпратили с брат му на дълго пътешествие по поречието на Амазонка, да проучат птиците и видовете в Южна Америка. Върнали се с богата колекция от екземпляри, някои от които напълно непознати по онова време. А нашите ме пратиха на ученически лагер в Кранево, където хванах само разстройство.  И вместо да му крещят какъв политик и военоначалник ще стане от него, го оставили да си лови пеперуди.  Бил на лов за пеперуди и в началото, когато го поканили за княз на България, и в края, преди да обяви решението си да слезе от трона.  Тогава хванал дяволска пеперуда – последната, уловен по тези земи. Днес е изложен в една от витрините на Националния природонаучен музей. 

Човекът от любител постепенно се превърнал в истински учен, открил и описал непознати видове – Фердинандовата пеперуда, киселия трън, някакъв вид елша и едно малко жълто планинско цвете, което расте по скалите.  След като станал княз на България, донесъл от Виена колекциите си (които майка му не била междувременно изхвърлила, щото само прах събират) и поставил началото на Княжеския музей и на Царската княжеска зоологическа градина. Издържал ги със свои лични средства. 

Ще кажете сега, че майките винаги имат право, поне що се отнася до мухите.  Да, обаче в една от витрините на Националния природонаучен музей има муха месарка. На етикета пише „Уловена от Негово Величество в 4 сутринта“ – става дума за Цар Борис III, който също като баща си обичал насекомите.  Колко ли трябва да е запленила тази муха царя, за да стане посред нощ да я лови.  Ето, и моите мухи сигурно са имали шанс да станат музейни звезди, въпреки че пък аз не съм цар и като гледам, нямам шанс някога да стана.

Природолюбителството явно е хоби на царете и императорите по целия свят.  Например японския император Хирохито подарил на Цар Борис III не самурайски меч, изкован от най-скъпата стомана, не скъпоценности, а препарирана хималайска панда – рядко животно за европейските музеи по онова време.  Синът му пък, принц Акихито, бил запален ихтиолог, дългогодишен изследовател на попчетата в Япония и Индокитай.  През 1979 година той пристигнал в България и пожелал да се срещне с Лиляна Михайлова, блестящ учен и познавач на рибите. Провели разгорещен и изключително интересен разговор.   Очевидно Лиляна много впечатлила принца. Толкова, че през 1984 й изпратил за библиотеката на Природонаучния музей тритомника си “The Fishes of the Japanese Archipelago” – великолепно издание, единствено по рода си в света, с цветни снимки и рисунки на всичките 3200 вида риби в Япония.  Когато се срещнали на някакъв прием година по-късно, Акихито попитал Лиляна дали е получила неговия подарък. Тя смутено смънкала нещо.  Нямала представа за какво става дума.  Обадила се притеснена на отговорните другари, все пак принц е това, те започнали да ровят и се оказало, че някъде по пътя някакъв служител на Държавна сигурност си прибрал книгите в къщи, да си ги разглежда с внучето.

Фердинанд продължил да пътува по света и да го изследва. И въпреки че слязъл от българския трон, продължил да подарява на Националния природонаучен музей в София разни неща.  Като например мумията на крокодилче, намерена в района на Луксор. Балсамирано, в кутийка.  И една кобра, която сам уловил. Капитанът на кораба, като разбрал какво искат да му натоварят, отсякъл че ще я вози само ако я сложат в саднък. Милата! Задушила се и след двайсет дни път пристигнала полуразложена вместо в Софийския зоопарк, в музея. 

Нашите учени, без да са Фердинанд, продължават да откриват нови видове. Като странджанската къртица, описана от д-р Недялко Недялков през 2018.  Тя е по-дребна, има срастнали клепачи и кътниците й са по-различни от това, което къртичите зъболекари са свикнали да виждат.   Едва ли ще се спрете пред нейната витрина, заобиколена от впечатляващи тигри, леопарди, зебри и антилопи.  Но ще ви кажа, че бозайниците са много добре проучени и в последните години все по-рядко се откриват нови видове, така че това си е една малка къртича сензация. 

Много поучителна е скромната наглед витрина, посветена на пришълците.  Внесени у нас от далечни земи и морета, без врагове, те застрашават и без това крехката екосистема.  Като безобидната наглед зеброва мида.  Малка и невзрачна, тя се оказала заплаха за националната ни сигурност в началото на 21 век. Влязла от Черно море на Балканите и започнала бурно да се размножава.  Понеже ларвите й са малки и пъргави, прониквали навсякъде, включително и в тръбите на охладителната система на ТЕЦ „Марица-Изток“, който прекъснал работа за няколко дни през 2002.  Наложило се да изчистят обраслите решетки и шахти ръчно, а количеството на мидите било толкова голямо, че ги извозили с камиони. 

Какво толкова с е захласваш по тоя музей, ще кажете вие. Та той е лабиринт от прашни витрини, пълни с препарирани животни с изцъклени стъклени очи.  Толкова е олд скул, че се е превърнал в музей на музея.  Е да де, но само тук можете да видите и да покажете на децата и внуците си изчезналото в света преди 100 години каролинско папагалче. Ятата му засенчвали небето, но малко по малко фермерите го избили до крак, защото им кълвяло реколтата.  Можете да им покажете също тюлена монах, който в България е бил забелязан за последен път през 1991 на Маслен Нос.  Да видят изчезналия в средата на 20 век брадат лешояд, наричан навремето от народа костобер – санитарят на природата.  Лешоядите в музея са живеели в Софийския зоопарк и са се размножавали там толкова успешно, че от тяхното поколение е била възстановена популацията на брадати лешояди в Австрийските Алпи.  В музея са и малката дропла, сивия жерав, степната усойница и немската есетра, които вече няма как да срещнете в горите и реките на България. Дълъг и тъжен списък, и както сме тръгнали, ще става все по-дълъг, и все по-тъжен. 

Да, музеят изглежда малко като препариран. Но се нядавям, че някой ден учените от Българската академия на науките ще намерят подходящия начин да осъвременят експозициите му, за да може той повече да вълнува посетителите. Да буди в тях стремеж да обичат и пазят природата. За да може бъдещите поколения да виждат животните, птиците и буболечките не в буркани от маринована капия, а живи, в естествената им среда. С истински очи, топла козина, с вятър в крилете и перушина в мустаците.

Можете ли да познаете на кого са тези думи? Едва ли.  Тя не е известен философ, политик или журналист, а е най-обикновена … гарга.  Стояхме пред витрината с папагалите в Националния природонаучен музей, който не е някакъв случаен, а е към Българската академия на науките, сериозна работа, и моят любезен домакин ме попита дали зная кои птици говорят най-добре. Той е доцент Николай Симов, буболечколог. Ръкостискането му троши кости.  Блеки, както му викат, е страстно влюбен в работата си и е най-сладкодумният разказвач. Когато ме посрещна на входа, от ръкава му изпълзя тлъста хлебарка, дълга почти педя.  Знае той как да впечатлява блондинки. Така се разпищях!  Посетителите помислиха, че се е включила противопожарната аларма и тръгнаха да се евакуират.  Поуспокоила се бях вече, но не чак толкова и му се троснах: „Е много ясно, че знам – папагалите естествено!“. И продължих наперено:  „Кой не е чел „Острова на съкровищата“. Подай ми рома, Джим Хокинс!“.  Тогава Блеки ми разказа как жена му, като била малка, се сприятелила с една гарга и я научила да казва „Чичо Митко, дай сланина!“. Учените винаги те карат да се чувстваш малко тъп. Дори да не си блондинка.

Музеят е пълен със съкровища и любопитни истории, за които посетителите могат да научат, ако си вземат екскурзовод. След вълнуващата ми разходка с доцент Симов съм готова да ви разкажа някои от тях. Ще го направя на серии, че ако е наведнъж, ще стане война и мир и ще спрете да ме четете. Ето първите две.

История първа е за грамадната кафява мечка, която страховито се извисява над посетителите, разперила лапи срещу стълбището на третия етаж. Стръвницата се развилняла в Чамкория през 1936 и всяла ужас сред хора и животни. Управителят на царското ловно стопанство наредил да се изгони звяра с тъпани и викове. Музикалният метод се оказал неефективен и един ден, без знанието на Борис III, управителят я убил.  Царят много се ядосал и уволнил човека. Но за да не става зян животното, препарирали го и през 1937 година го изпратили на Световното ловно изложение в Берлин. То пък взело, че получило първа награда и златен медал.  По това време на власт били нацистите. Медалът, който до ден днешен блести пред очите на всички, е със свастика. В краката на мечката е дипломът, подписан от Херман Гьоринг, дясната ръка на Хитлер.  Това са може би единствените нациски символи в публично пространство, преминали през времето на комунизма до наши дни.

История втора. Тя е хем затрогваща, хем поучителна и е за носорожката, която е изложена в една от залите на третия етаж.  Била бременна, когато през 1987 пристигнала в София от Великобритания с тригодишния си син Чико. Днес Чико е най-старият обитател на Софийския зоопарк, гальовен и звезден, доживял до столетните за носорог четиридесет години. Тук родила момиченце, което по-късно преместили в Дъблин по европейска програма за обмен.  Белият носорог е в червената книга на застрашените видове. В света са останали едва около 10,000 диви животни от този вид.  Бракониерите ги избиват заради рогата, които сме решили, че са чудодеен лек за подмладяване. Това изобщо не е вярно. Рогът на носорога е направен от кератин – същия протеин, от който са нашата коса и нокти.  Но това са суеверията – затриват хора и животни.  Като стана дума за суеверия, в един от броевете на списание „Светулка“, орган на Българското ентомологично (сиреч буболечкологично) дружество, излизал в края на 19 век, Христо Пигулев, основател на дружеството, разказва за следното произшествие:

„Един ентомолог, като отишъл на една ловитба, бил принуден често пъти да минава от градината в гробищата, които били съседни на неговото ловно място. Фенерчето му – като осветявало ту градината, ту гробищата – предизвикало съмнения в селяните. Решили, че това трябва да е вампир. Това съмнение още повече се усилило, когато един от тях потвърдил, че той видял как този вампир е излезнал от гроба на лицето, което преди два дена било погребано.

Решили селяните да нападнат и изгорят вампира. Кой с кол, кой с вила, се отправили към гробищата. Нашият ентомолог, като видял, че има работа със суеверци, почнал да вика, че той е дошъл да лови пеперуди. Обаче тълпата вместо да се укроти, с все по-голяма ярост се спуснала към него и с два-три удара нещастният ентомолог бил повален на земята и яко завързан. Наклали голям огън и почнали да го събличат. Неговият вик дал повод за по-голяма гюрултия в селото.

Старшият стражар, като чул този глас, веднага се завтекъл на мястото на произшествието. Разбрал, че има работа със суеверие, искал да освободи вампира, ала селяните упорствали. Най-после отстъпили при условие, че вампирът ще бъде прекаран през селото, увит в дебели черги, за да не би да остави смърт по пътя, през който минава. Нещастният ентомолог, увит в черги, както и неговите пеперуди в пакетчета, стигнал благополучно до полицията. Това се случва на 28.08.1899 година.“

Ние човек убиваме от суеверие и невежество, пък камо ли на носорозите да простим.  Но да се върнем на носорожката в музея.  Когато умряла през 2003 в дълбока старост, служителите на Софийския зоопарк изпратили кожата й в Националния природонаучен музей, за да я препарират и изложат. Толкова тежала, че москвичът, в който я докарали, пълзял по жълтите павета почти по шаси.  Поканили скулптора Никола Минчев да направи тялото от пластмаса.  Обаче щом опънали по манекена кожата в препараторната, се изправили пред огромен, в буквалния смисъл, проблем.  Носорогът не можел да мине през вратата. Опитали се да го изкарат през прозореца, но той се заклещил. Предницата му на Цар Освободител, а задницата – в музея.  Десет души се събрали да пренесат тристакилограмовата носорожка.  Един дърпал, друг бутал, а препараторката през цялото време крещяла: „Не пипай циците, не я дръж за задника!  Внимавай! Ще се счупи!“  Накрая успяли да я подредят в залата тъкмо навреме, та да може президентът Първанов да пререже лентата на новия експонат.    

Обикновеният посетител в музея вижда лабиринт от витрини с купища препарирани животни. Да, той може да си плати за екскурзовод, но рядко го прави. Предпочита да си браузва свободно. А доцент Симов, както и двайсетте негови колеги учени не са там, за да говорят с посетителите. Имат си друга работа – да откриват и изследват нови видове, да се занимават с опазване на старите и да развиват знанието за живота, който ни заобикаля. Но пък ето, и от блондинката някаква полза да има. Не само да пищи и да всява паника. Още интересни истории от най-стария и най-богатия музей на Балканския полуостров ще научите следващия четвъртък.  А дотогава идете да кажете здрасти на стръвницата и носорога.  И не ловете пеперуди на гробища по тъмно!

(следва продължение)

Кажи на една блондинка, че ще я водиш при юнаци, и тя мигом ще хукне.  Така ме прилъгаха и мен, та се завтекох презглава за Пазарджик. И стана като в оня анекдот, дето на кутията пише „Катеричка“, а като я отвориш вътре има бонбони с лешник. Отворих вратата на Пазарджишкия музей и отвътре излязоха цял куп вълнуващи истории. Въпреки че кьорав юнак не видях.

Крепостни стени, жилищни зони, занаятчийски квартал, централна улица, интензивно производство и търговия – това е описанието на повечето древни европейски градове от 4000 години насам.  Но как ще реагирате, ако ви кажа, че в България такова селище е имало 2700 години по-рано? Още в неолита.  Първообразът на европейския град  се намира край пазарджишкото село Юнаците, там където Тополница се влива в Марица.

Цитаделата била внушителна, със стени дебели четири и високи пет метра, направени от глина и чакъл. Имало дълбок крепостен ров и висок вал.  Хората живеели на това място година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие, в продължение на 7000 години. Избухвали пожари, налитали врагове, но юнаците вдигали всичко отново върху пепелищата, осем пъти през петото хилядолетие, седемнайсет пъти през четвъртото и третото, два пъти през второто.  От натрупванията се образувала могила като торта, висока 12 метра. За десерт праисторическата торта била увенчана с укрепление от римската епоха и средновековен некропол.

Юнаците не били изолирани зад стените на високата си крепост.  Те пътували и търгували на Север и на Юг, от Егейското крайбрежие до Делиормана.  Сега бой да ме бият, няма да си сложа гривна от миди, но по онова време мидата Спондилус, която вирее само в Егейско море, била символ на престиж, нещо като Картие на ръката на холивудска актриса.  Археолозите твърдят, че с нея са правели първата разменна търговия – мида срещу стоки.  Нещо като валута.  В Юнаците са намерени над 60 фрагмента от гривни и мъниста от Спондилус. Сиреч, живеели си охолно и си джиткали по магазините до Гърция. 

Мидите са си миди, но златото си е злато.  Макар че в Юнаците то е микроскопично по размер – само четири златни предмета, сред  които едно мъничко мънисто, то има епохално значение. И сега се дръжте да не паднете.  Мънистото е по-старо от златото във Варненския халколитен некропол и изглежда е един от най-ранните обработени златни предмети, открити досега в света!  Не е внос, нито донесено отнякъде, защото по състав е сходно с Панагюрските жили.  Добивали са го от златоносната река Тополница. В терасата на реката край село Калугерово, на 10 километра от Юнаците, е намерено находище на разсипно злато.  А че са знаели как да обработват метали личи по шлаката на дъното на някои съдове. 

Освен че разбирали от злато и бижута, юнаците били добри къщовници. Домовете им били просторни и старателно поддържани – от по 90-100 квадрата, с по няколко стаи, боядисани с бяла и червена боя и редовно измазвани с глина. В един от тях археолозите се натъкнали на хранилище за прясно месо. В него имало 170 килограма мръвки, предимно агнешко, подредени в запечатани херметически глинени делви.  Без сол.  Направо да ги сготвиш!  Голяма работа, ще кажете, какво пък толкова се захласваш. Да, ама я се опитайте да съхраните 170 кила месо без сол и без фризер! Хрумва ли ви как? Подсказвам, от мен да мине – опушвали са ги.  Това е най-ранното в Европа свидетелство за продължително съхраняване на прясно месо. 

Били също изкусни лечители.  В една от къщите намерили скелет на възрастна жена без дясна китка. Изследванията показали, че ръката била ампутирана. Операцията на жената била сполучлива, направена много прецизно, така че върху костта няма никакви следи от следоперационни усложнения. След ампутацията жената живяла още дълго време. Това е една от най-ранните установени досега сполучливи хирургически операции.

Абе не са случайни тези юнаци, казвам ви! Дори и най-скучната тема при тях се превръща в откритие. Да вземем кремъците.  Витрина, пълна с кремъци, увеличава скоростта ми на преминаване през музей с около 50 километра в час.  Но в Юнаците кремъците разказват много интересна история.  Сечивата, намерени в могилата, са направени от лудогорски кремък, който се намира в Разградско.  От Пазарджик до Разград са едни 360 километра, колелото не е било открито още, нямало каруци, нямало магистрала (то пък една магистрала…), но хората в неолита си шетали насам-натам. И подозирам, че са стигали по-бързо, отколкото днес.  Ох, отплеснах се.  Докато копаели в пространството между две къщи, археолозите се натъкнали на комплект от 12 кремъчни пластини, плътно една до друга.  Навярно били поставени в кесия.  Интересното е, че край с. Каменово, Разградско, при съвсем други разкопки, археолозите открили производствен център за кремъчни изделия.  В него намерили 24 пластини, същите като в Юнаците, опаковани заедно и подготвени за неолитния „Еконт“.   Учените предполагат, че съществувала търговска мярка, съответстваща на днешната дузина.

Живели си юнаците сговорно и мирно цели 500  години, когато внезапно ги връхлетяло нещастието.  Врагове превзели и опожарили града и избили жителите.  Телата на петдесет от тях открили затрупани под останките от изгорелите жилища. По черепите им личат травми от удари с медни брадви.  По улиците намерили разпръснати костите на още 20 души.   В една от къщите имало скелет на млада жена, легнала по корем на пода, с гърди и глава в килера в напразен опит да се скрие от връхлитащата смърт.  Процъфтяващата култура на юнаците загинала и в продължение на 1000 години никой не се нанесъл обратно на това място.  След това, преди около 5300 години, от север дошли номади, които тъсели по-добри условия за живот от тези в степите, и на Юнаците отново започнало да ври и кипи. 

Запазила съм романтичната част за най-накрая.  Юнаците били влюбени в птиците и правели от глина всякакви птичи фигурки. Повечето са птици в полет, на поставка или на връв. Някои от тях навярно са висяли над люлките на децата. Древните хора вярвали, че племето пpoизxoждa oт oпpeдeлeн вид живoтнo, чиято cилa и ловкост пpeминaвa въpxy члeнoвeтe нa тoзи poд. Явнo юнаците са били от хвърчащите хора.  Затова apxeoлoзитe кръстили дpeвнoто ceлищe „Гpaдът нa птицитe“.

Ако отидете в музея в Пазарджик, поспрете пред витрината на юнаците в обновената зала „Археология“.  Ако се заслушате, ще чуете пърхането на крилете на глинените пилета.  Те нашепват древни истории за любов, мечти и илюзии.  И ни носят посланието, че всичко е преходно. Че всичко отлита.