Колко от вас са създали през живота си музей?  Аз самата можех да направя няколко, ако майка ми не нахлуваше непрекъснато „в тая ужасна бърлога, какво момиче си ти!“, както наричаше стаята ми. Какво й пречеха мухите, набодени с карфици в кутии от сръбски бонбони, перата от птици из чекмеджетата и купищата геоложки образци (разбирай камъни от двора) по ъглите? За това как припадна и я закарахме в спешното, след като се натъкна на малката пепелянка в буркан от маринована капия в дрешника, ще ви разкажа някой друг път. 

А какви семейства има само! Като например това на Негово Величество цар Фердинанд.  Те подкрепяли любопитството му и го поощрявали да разгръща природолюбителския си талант.  Даже като бил на 18 го изпратили с брат му на дълго пътешествие по поречието на Амазонка, да проучат птиците и видовете в Южна Америка. Върнали се с богата колекция от екземпляри, някои от които напълно непознати по онова време. А нашите ме пратиха на ученически лагер в Кранево, където хванах само разстройство.  И вместо да му крещят какъв политик и военоначалник ще стане от него, го оставили да си лови пеперуди.  Бил на лов за пеперуди и в началото, когато го поканили за княз на България, и в края, преди да обяви решението си да слезе от трона.  Тогава хванал дяволска пеперуда – последната, уловен по тези земи. Днес е изложен в една от витрините на Националния природонаучен музей. 

Човекът от любител постепенно се превърнал в истински учен, открил и описал непознати видове – Фердинандовата пеперуда, киселия трън, някакъв вид елша и едно малко жълто планинско цвете, което расте по скалите.  След като станал княз на България, донесъл от Виена колекциите си (които майка му не била междувременно изхвърлила, щото само прах събират) и поставил началото на Княжеския музей и на Царската княжеска зоологическа градина. Издържал ги със свои лични средства. 

Ще кажете сега, че майките винаги имат право, поне що се отнася до мухите.  Да, обаче в една от витрините на Националния природонаучен музей има муха месарка. На етикета пише „Уловена от Негово Величество в 4 сутринта“ – става дума за Цар Борис III, който също като баща си обичал насекомите.  Колко ли трябва да е запленила тази муха царя, за да стане посред нощ да я лови.  Ето, и моите мухи сигурно са имали шанс да станат музейни звезди, въпреки че пък аз не съм цар и като гледам, нямам шанс някога да стана.

Природолюбителството явно е хоби на царете и императорите по целия свят.  Например японския император Хирохито подарил на Цар Борис III не самурайски меч, изкован от най-скъпата стомана, не скъпоценности, а препарирана хималайска панда – рядко животно за европейските музеи по онова време.  Синът му пък, принц Акихито, бил запален ихтиолог, дългогодишен изследовател на попчетата в Япония и Индокитай.  През 1979 година той пристигнал в България и пожелал да се срещне с Лиляна Михайлова, блестящ учен и познавач на рибите. Провели разгорещен и изключително интересен разговор.   Очевидно Лиляна много впечатлила принца. Толкова, че през 1984 й изпратил за библиотеката на Природонаучния музей тритомника си “The Fishes of the Japanese Archipelago” – великолепно издание, единствено по рода си в света, с цветни снимки и рисунки на всичките 3200 вида риби в Япония.  Когато се срещнали на някакъв прием година по-късно, Акихито попитал Лиляна дали е получила неговия подарък. Тя смутено смънкала нещо.  Нямала представа за какво става дума.  Обадила се притеснена на отговорните другари, все пак принц е това, те започнали да ровят и се оказало, че някъде по пътя някакъв служител на Държавна сигурност си прибрал книгите в къщи, да си ги разглежда с внучето.

Фердинанд продължил да пътува по света и да го изследва. И въпреки че слязъл от българския трон, продължил да подарява на Националния природонаучен музей в София разни неща.  Като например мумията на крокодилче, намерена в района на Луксор. Балсамирано, в кутийка.  И една кобра, която сам уловил. Капитанът на кораба, като разбрал какво искат да му натоварят, отсякъл че ще я вози само ако я сложат в саднък. Милата! Задушила се и след двайсет дни път пристигнала полуразложена вместо в Софийския зоопарк, в музея. 

Нашите учени, без да са Фердинанд, продължават да откриват нови видове. Като странджанската къртица, описана от д-р Недялко Недялков през 2018.  Тя е по-дребна, има срастнали клепачи и кътниците й са по-различни от това, което къртичите зъболекари са свикнали да виждат.   Едва ли ще се спрете пред нейната витрина, заобиколена от впечатляващи тигри, леопарди, зебри и антилопи.  Но ще ви кажа, че бозайниците са много добре проучени и в последните години все по-рядко се откриват нови видове, така че това си е една малка къртича сензация. 

Много поучителна е скромната наглед витрина, посветена на пришълците.  Внесени у нас от далечни земи и морета, без врагове, те застрашават и без това крехката екосистема.  Като безобидната наглед зеброва мида.  Малка и невзрачна, тя се оказала заплаха за националната ни сигурност в началото на 21 век. Влязла от Черно море на Балканите и започнала бурно да се размножава.  Понеже ларвите й са малки и пъргави, прониквали навсякъде, включително и в тръбите на охладителната система на ТЕЦ „Марица-Изток“, който прекъснал работа за няколко дни през 2002.  Наложило се да изчистят обраслите решетки и шахти ръчно, а количеството на мидите било толкова голямо, че ги извозили с камиони. 

Какво толкова с е захласваш по тоя музей, ще кажете вие. Та той е лабиринт от прашни витрини, пълни с препарирани животни с изцъклени стъклени очи.  Толкова е олд скул, че се е превърнал в музей на музея.  Е да де, но само тук можете да видите и да покажете на децата и внуците си изчезналото в света преди 100 години каролинско папагалче. Ятата му засенчвали небето, но малко по малко фермерите го избили до крак, защото им кълвяло реколтата.  Можете да им покажете също тюлена монах, който в България е бил забелязан за последен път през 1991 на Маслен Нос.  Да видят изчезналия в средата на 20 век брадат лешояд, наричан навремето от народа костобер – санитарят на природата.  Лешоядите в музея са живеели в Софийския зоопарк и са се размножавали там толкова успешно, че от тяхното поколение е била възстановена популацията на брадати лешояди в Австрийските Алпи.  В музея са и малката дропла, сивия жерав, степната усойница и немската есетра, които вече няма как да срещнете в горите и реките на България. Дълъг и тъжен списък, и както сме тръгнали, ще става все по-дълъг, и все по-тъжен. 

Да, музеят изглежда малко като препариран. Но се нядавям, че някой ден учените от Българската академия на науките ще намерят подходящия начин да осъвременят експозициите му, за да може той повече да вълнува посетителите. Да буди в тях стремеж да обичат и пазят природата. За да може бъдещите поколения да виждат животните, птиците и буболечките не в буркани от маринована капия, а живи, в естествената им среда. С истински очи, топла козина, с вятър в крилете и перушина в мустаците.

Можете ли да познаете на кого са тези думи? Едва ли.  Тя не е известен философ, политик или журналист, а е най-обикновена … гарга.  Стояхме пред витрината с папагалите в Националния природонаучен музей, който не е някакъв случаен, а е към Българската академия на науките, сериозна работа, и моят любезен домакин ме попита дали зная кои птици говорят най-добре. Той е доцент Николай Симов, буболечколог. Ръкостискането му троши кости.  Блеки, както му викат, е страстно влюбен в работата си и е най-сладкодумният разказвач. Когато ме посрещна на входа, от ръкава му изпълзя тлъста хлебарка, дълга почти педя.  Знае той как да впечатлява блондинки. Така се разпищях!  Посетителите помислиха, че се е включила противопожарната аларма и тръгнаха да се евакуират.  Поуспокоила се бях вече, но не чак толкова и му се троснах: „Е много ясно, че знам – папагалите естествено!“. И продължих наперено:  „Кой не е чел „Острова на съкровищата“. Подай ми рома, Джим Хокинс!“.  Тогава Блеки ми разказа как жена му, като била малка, се сприятелила с една гарга и я научила да казва „Чичо Митко, дай сланина!“. Учените винаги те карат да се чувстваш малко тъп. Дори да не си блондинка.

Музеят е пълен със съкровища и любопитни истории, за които посетителите могат да научат, ако си вземат екскурзовод. След вълнуващата ми разходка с доцент Симов съм готова да ви разкажа някои от тях. Ще го направя на серии, че ако е наведнъж, ще стане война и мир и ще спрете да ме четете. Ето първите две.

История първа е за грамадната кафява мечка, която страховито се извисява над посетителите, разперила лапи срещу стълбището на третия етаж. Стръвницата се развилняла в Чамкория през 1936 и всяла ужас сред хора и животни. Управителят на царското ловно стопанство наредил да се изгони звяра с тъпани и викове. Музикалният метод се оказал неефективен и един ден, без знанието на Борис III, управителят я убил.  Царят много се ядосал и уволнил човека. Но за да не става зян животното, препарирали го и през 1937 година го изпратили на Световното ловно изложение в Берлин. То пък взело, че получило първа награда и златен медал.  По това време на власт били нацистите. Медалът, който до ден днешен блести пред очите на всички, е със свастика. В краката на мечката е дипломът, подписан от Херман Гьоринг, дясната ръка на Хитлер.  Това са може би единствените нациски символи в публично пространство, преминали през времето на комунизма до наши дни.

История втора. Тя е хем затрогваща, хем поучителна и е за носорожката, която е изложена в една от залите на третия етаж.  Била бременна, когато през 1987 пристигнала в София от Великобритания с тригодишния си син Чико. Днес Чико е най-старият обитател на Софийския зоопарк, гальовен и звезден, доживял до столетните за носорог четиридесет години. Тук родила момиченце, което по-късно преместили в Дъблин по европейска програма за обмен.  Белият носорог е в червената книга на застрашените видове. В света са останали едва около 10,000 диви животни от този вид.  Бракониерите ги избиват заради рогата, които сме решили, че са чудодеен лек за подмладяване. Това изобщо не е вярно. Рогът на носорога е направен от кератин – същия протеин, от който са нашата коса и нокти.  Но това са суеверията – затриват хора и животни.  Като стана дума за суеверия, в един от броевете на списание „Светулка“, орган на Българското ентомологично (сиреч буболечкологично) дружество, излизал в края на 19 век, Христо Пигулев, основател на дружеството, разказва за следното произшествие:

„Един ентомолог, като отишъл на една ловитба, бил принуден често пъти да минава от градината в гробищата, които били съседни на неговото ловно място. Фенерчето му – като осветявало ту градината, ту гробищата – предизвикало съмнения в селяните. Решили, че това трябва да е вампир. Това съмнение още повече се усилило, когато един от тях потвърдил, че той видял как този вампир е излезнал от гроба на лицето, което преди два дена било погребано.

Решили селяните да нападнат и изгорят вампира. Кой с кол, кой с вила, се отправили към гробищата. Нашият ентомолог, като видял, че има работа със суеверци, почнал да вика, че той е дошъл да лови пеперуди. Обаче тълпата вместо да се укроти, с все по-голяма ярост се спуснала към него и с два-три удара нещастният ентомолог бил повален на земята и яко завързан. Наклали голям огън и почнали да го събличат. Неговият вик дал повод за по-голяма гюрултия в селото.

Старшият стражар, като чул този глас, веднага се завтекъл на мястото на произшествието. Разбрал, че има работа със суеверие, искал да освободи вампира, ала селяните упорствали. Най-после отстъпили при условие, че вампирът ще бъде прекаран през селото, увит в дебели черги, за да не би да остави смърт по пътя, през който минава. Нещастният ентомолог, увит в черги, както и неговите пеперуди в пакетчета, стигнал благополучно до полицията. Това се случва на 28.08.1899 година.“

Ние човек убиваме от суеверие и невежество, пък камо ли на носорозите да простим.  Но да се върнем на носорожката в музея.  Когато умряла през 2003 в дълбока старост, служителите на Софийския зоопарк изпратили кожата й в Националния природонаучен музей, за да я препарират и изложат. Толкова тежала, че москвичът, в който я докарали, пълзял по жълтите павета почти по шаси.  Поканили скулптора Никола Минчев да направи тялото от пластмаса.  Обаче щом опънали по манекена кожата в препараторната, се изправили пред огромен, в буквалния смисъл, проблем.  Носорогът не можел да мине през вратата. Опитали се да го изкарат през прозореца, но той се заклещил. Предницата му на Цар Освободител, а задницата – в музея.  Десет души се събрали да пренесат тристакилограмовата носорожка.  Един дърпал, друг бутал, а препараторката през цялото време крещяла: „Не пипай циците, не я дръж за задника!  Внимавай! Ще се счупи!“  Накрая успяли да я подредят в залата тъкмо навреме, та да може президентът Първанов да пререже лентата на новия експонат.    

Обикновеният посетител в музея вижда лабиринт от витрини с купища препарирани животни. Да, той може да си плати за екскурзовод, но рядко го прави. Предпочита да си браузва свободно. А доцент Симов, както и двайсетте негови колеги учени не са там, за да говорят с посетителите. Имат си друга работа – да откриват и изследват нови видове, да се занимават с опазване на старите и да развиват знанието за живота, който ни заобикаля. Но пък ето, и от блондинката някаква полза да има. Не само да пищи и да всява паника. Още интересни истории от най-стария и най-богатия музей на Балканския полуостров ще научите следващия четвъртък.  А дотогава идете да кажете здрасти на стръвницата и носорога.  И не ловете пеперуди на гробища по тъмно!

(следва продължение)

Кажи на една блондинка, че ще я водиш при юнаци, и тя мигом ще хукне.  Така ме прилъгаха и мен, та се завтекох презглава за Пазарджик. И стана като в оня анекдот, дето на кутията пише „Катеричка“, а като я отвориш вътре има бонбони с лешник. Отворих вратата на Пазарджишкия музей и отвътре излязоха цял куп вълнуващи истории. Въпреки че кьорав юнак не видях.

Крепостни стени, жилищни зони, занаятчийски квартал, централна улица, интензивно производство и търговия – това е описанието на повечето древни европейски градове от 4000 години насам.  Но как ще реагирате, ако ви кажа, че в България такова селище е имало 2700 години по-рано? Още в неолита.  Първообразът на европейския град  се намира край пазарджишкото село Юнаците, там където Тополница се влива в Марица.

Цитаделата била внушителна, със стени дебели четири и високи пет метра, направени от глина и чакъл. Имало дълбок крепостен ров и висок вал.  Хората живеели на това място година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие, в продължение на 7000 години. Избухвали пожари, налитали врагове, но юнаците вдигали всичко отново върху пепелищата, осем пъти през петото хилядолетие, седемнайсет пъти през четвъртото и третото, два пъти през второто.  От натрупванията се образувала могила като торта, висока 12 метра. За десерт праисторическата торта била увенчана с укрепление от римската епоха и средновековен некропол.

Юнаците не били изолирани зад стените на високата си крепост.  Те пътували и търгували на Север и на Юг, от Егейското крайбрежие до Делиормана.  Сега бой да ме бият, няма да си сложа гривна от миди, но по онова време мидата Спондилус, която вирее само в Егейско море, била символ на престиж, нещо като Картие на ръката на холивудска актриса.  Археолозите твърдят, че с нея са правели първата разменна търговия – мида срещу стоки.  Нещо като валута.  В Юнаците са намерени над 60 фрагмента от гривни и мъниста от Спондилус. Сиреч, живеели си охолно и си джиткали по магазините до Гърция. 

Мидите са си миди, но златото си е злато.  Макар че в Юнаците то е микроскопично по размер – само четири златни предмета, сред  които едно мъничко мънисто, то има епохално значение. И сега се дръжте да не паднете.  Мънистото е по-старо от златото във Варненския халколитен некропол и изглежда е един от най-ранните обработени златни предмети, открити досега в света!  Не е внос, нито донесено отнякъде, защото по състав е сходно с Панагюрските жили.  Добивали са го от златоносната река Тополница. В терасата на реката край село Калугерово, на 10 километра от Юнаците, е намерено находище на разсипно злато.  А че са знаели как да обработват метали личи по шлаката на дъното на някои съдове. 

Освен че разбирали от злато и бижута, юнаците били добри къщовници. Домовете им били просторни и старателно поддържани – от по 90-100 квадрата, с по няколко стаи, боядисани с бяла и червена боя и редовно измазвани с глина. В един от тях археолозите се натъкнали на хранилище за прясно месо. В него имало 170 килограма мръвки, предимно агнешко, подредени в запечатани херметически глинени делви.  Без сол.  Направо да ги сготвиш!  Голяма работа, ще кажете, какво пък толкова се захласваш. Да, ама я се опитайте да съхраните 170 кила месо без сол и без фризер! Хрумва ли ви как? Подсказвам, от мен да мине – опушвали са ги.  Това е най-ранното в Европа свидетелство за продължително съхраняване на прясно месо. 

Били също изкусни лечители.  В една от къщите намерили скелет на възрастна жена без дясна китка. Изследванията показали, че ръката била ампутирана. Операцията на жената била сполучлива, направена много прецизно, така че върху костта няма никакви следи от следоперационни усложнения. След ампутацията жената живяла още дълго време. Това е една от най-ранните установени досега сполучливи хирургически операции.

Абе не са случайни тези юнаци, казвам ви! Дори и най-скучната тема при тях се превръща в откритие. Да вземем кремъците.  Витрина, пълна с кремъци, увеличава скоростта ми на преминаване през музей с около 50 километра в час.  Но в Юнаците кремъците разказват много интересна история.  Сечивата, намерени в могилата, са направени от лудогорски кремък, който се намира в Разградско.  От Пазарджик до Разград са едни 360 километра, колелото не е било открито още, нямало каруци, нямало магистрала (то пък една магистрала…), но хората в неолита си шетали насам-натам. И подозирам, че са стигали по-бързо, отколкото днес.  Ох, отплеснах се.  Докато копаели в пространството между две къщи, археолозите се натъкнали на комплект от 12 кремъчни пластини, плътно една до друга.  Навярно били поставени в кесия.  Интересното е, че край с. Каменово, Разградско, при съвсем други разкопки, археолозите открили производствен център за кремъчни изделия.  В него намерили 24 пластини, същите като в Юнаците, опаковани заедно и подготвени за неолитния „Еконт“.   Учените предполагат, че съществувала търговска мярка, съответстваща на днешната дузина.

Живели си юнаците сговорно и мирно цели 500  години, когато внезапно ги връхлетяло нещастието.  Врагове превзели и опожарили града и избили жителите.  Телата на петдесет от тях открили затрупани под останките от изгорелите жилища. По черепите им личат травми от удари с медни брадви.  По улиците намерили разпръснати костите на още 20 души.   В една от къщите имало скелет на млада жена, легнала по корем на пода, с гърди и глава в килера в напразен опит да се скрие от връхлитащата смърт.  Процъфтяващата култура на юнаците загинала и в продължение на 1000 години никой не се нанесъл обратно на това място.  След това, преди около 5300 години, от север дошли номади, които тъсели по-добри условия за живот от тези в степите, и на Юнаците отново започнало да ври и кипи. 

Запазила съм романтичната част за най-накрая.  Юнаците били влюбени в птиците и правели от глина всякакви птичи фигурки. Повечето са птици в полет, на поставка или на връв. Някои от тях навярно са висяли над люлките на децата. Древните хора вярвали, че племето пpoизxoждa oт oпpeдeлeн вид живoтнo, чиято cилa и ловкост пpeминaвa въpxy члeнoвeтe нa тoзи poд. Явнo юнаците са били от хвърчащите хора.  Затова apxeoлoзитe кръстили дpeвнoто ceлищe „Гpaдът нa птицитe“.

Ако отидете в музея в Пазарджик, поспрете пред витрината на юнаците в обновената зала „Археология“.  Ако се заслушате, ще чуете пърхането на крилете на глинените пилета.  Те нашепват древни истории за любов, мечти и илюзии.  И ни носят посланието, че всичко е преходно. Че всичко отлита.

Помните ли приказката за храбрия оловен войник? Започва така: „Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо и стояха с дигнати глави — да, чудно хубави бяха тия войници!“

Сега ще ви разкажа за оловните войници на Аполон. Те не са само оловни и не са съвсем войници. Повече приличат на каубои. Но да започна по-отдалеч. Зевс, на Аполон баща му, бил доста потентен. Имал 36 любовници и 76 деца!  Нищо чудно, че Хера постоянно му била бясна.  В сладострастен миг Зевс оплодил богинята Лето. Преследвана от Хера, която непрекъснато й пращала дракони и беди, Лето се свряла на голия, скалист и грозен остров Делос, най-малкият от Цикладите, клекнала и родила Аполон и сестра му Артемида. 

Още щом се пръкнал Аполон, над Делос се разляли потоци ярка светлина и всичко наоколо разцъфтяло.  До ден днешен той е идеал за хармония и красота. В него се съчетават любовта към изкуството и науката и балансът между духа и тялото. Животът му бил изпъстрен с подвизи и велики дела.  Убил чудовището Питон, което тормозело майка му. Бил виртуоз на лирата и предвождал музите, които го следвали навсякъде. Какъв мъж!

Да, обаче имал и тъмна страна. Ей сега ще ви стане ясно защо такъв красавец от сой, храбър и талантлив,  нямал никакъв късмет в любовта.  С нимфата Коронида връзката му била, меко казано, драматична. Първо я изнасилил, а после в изблик на ревност я убил. Точно преди да я изгори на погребалната клада, Аполон установил, че Коронида е бременна, и то – както изглежда – от него. Разрязал корема й и оставил бебето Акслепий на кентавъра Хирон да го обучи в умението да лекува. Покрусен от гибелта на дъщеря си, бащата на Коронида запалил храма на Аполон, заради което богът го убил и него. Калиопа пък, най-възрастната и най-мъдрата от музите, която му родила Орфей, му е полусестра, но се съмнявам това да ви изненада, ако сте запознати поне малко с нравите на древните богове. Заради тези издънки, когато се влюбил в нимфата Дафне, тя го отхвърлила. Смятайте на какво била готова, за да се отърве от него, след като помолила баща си, богът на реките Пеней, да я превърне в лаврово дърво!  След нея, Аполон си харесал Касандра. Дарил я с пророчески способности, с надеждата да спечели любовта й. Обаче тя също му знаела номерата и го отсвирила, а той за отмъщение я проклел никой да не вярва на предсказанията й.

Каква зодия е, според вас? Каго го гледам, сигурно е Козирог. Рогат, себичен, жесток и отмъстителен. Ако не сте убедени в неговата свирепост, ето още един пример. Сатирът Марсий предизвикал Аполон на музикално състезание.  Казал, че ще го надсвири със своята флейта.  Аполон победил. Победил, но не мирясал.  Наказал Марсий за арогантността му, като го окачил на дърво и го одрал жив. Е, смятам, че ви стана ясно. Сега вече не ви е странно защо хората се страхували от него и вярвали, че когато се разгневи, сее ужас и смърт, за да накаже онези, които не го почитат. Затова му строяли храмове под път и над път и непрекъснато му носели дарове.

Та преди 1800 години такъв храм в прослава на Аполон издигнали в покрайнините на своя град жителите на пищната Аугуста Траяна. Построили го на днешния връх Аламура край село Ракитница , Старозагорско. Градът бил заможен, с големи вили на тракийски аристократи, украсени с великолепни мозайки, скъпи мебели и вносни предмети.  Богатите хора обичали да глезят Аполон. При разкопките на Аламура тази година археолозите намериха множество оброчни дарове. Сред тях фрагменти от мраморни статуетки на бога и фигурки, изработени от бронз, сребро и олово. Същите тези, които ми заприличаха на каубои. Фигурките навярно са произведени в някоя от многобройните градски работилници за метал. До 8 юни можете да ги видите в Археологическия музей в София.

Но моля ви, какви са тези глупости за каубои, ще кажат по-осведомените от вас.  Фигурите от Аламура представят Тракийския конник с вдигната дясна ръка в в жест на благословия – benedictio latina. Това го знае всеки специалист!

Аз обаче не съм специалист, а блондинка.  Привиждат ми се каубои и вярвам в какво ли не. Затова ще взема да напълня една торба с пластмасови войничета – и без това децата ги разхвърлят из цялата къща и ми късат чорапогащите. Ще ги поставя в нозете на Аполон Медикус, изваян от Чапкънов пред Централната баня и ще му падна на колене да върне светлината и мира в света, че нещо напоследък тръгнахме в грешна посока. Ще го помоля също да ни върне банята. От древни времена хората идвали и се заселвали на това място заради горещите лековити извори, а ние с целия си акъл взехме, че превърнахме това богатство в музей… Всъщност дали не е по-добре да не го занимавам изобщо? Току виж решил да одере жив някого – я общинар, я политик…

Големи хуни бяхме с брат ми.  Един ден, докато се гонехме из къщи, строшихме любимата керамична ваза на мама. Красиво изрисувана, с издължен силует, тя стоеше в ъгъла в коридора, пълна със сухи треви.  Голяма паника настана.  Купихме лепило „Кале“ от книжарницата, събрахме парчетата и се захванахме за работа.  Лепилото преливаше от пукнатините като гной и се точеше на конци. Коси, носове, уши, пръсти, че даже и изплезените от старание езици – всичко залепна, освен вазата.  Абе накрая се получи нещо, което би красяло холната масичка на Франкенщайн.  От ужас изкопахме една дупка в градината и погребахме вазата там.  Когато мама се усети, шамарената фабрика беше отдавна фалирала. Отървахме боя. 

Я сега си представете как човек събира и залепя стотици грънци, разпарчeтосани на хияди парчета и разхвърляни в  повече от 400 ями. Как от този хаос се раждат извънземни делви с глави на чавки, каквито нямат аналог никъде в света? 

Когато започват разкопките край Капитан Андреево, кметът отваря училището – десет класни стаи, физкултурен салон и учителска стая – за да може археолозите да наредят по подовете намерените керамични парчета. Игла е нямало къде да хвърлиш.  На Мария Славкова, реставратор, се пада сложната задача да сглоби каквото може. 

Но аз пак от главата за краката. Я да се върнем една крачка назад, за да ви обясня по-спокойно за какво става дума. 

Преди около 7300 години, древните хора избрали това място на брега на Марица край днешното Капитан Андреево и в продължение на 300-400 години издълбавали в него ями с диаметър от около метър-два и с различна дълбочина – от 2 до 10 метра. Местността прилича на пита швейцарско сирене. Нашите археолози са изследвали над 420 дупки, което според тях е една десета от цялата площ на комплекса.  Голяма част от него се простира отатък границата, в съседна Турция. 

В ямите древните хора поставяли най-различни неща – покъщнина – хромели за зърно, тежести от станове, статуетки; храна, много храна – парчета месо от различни животни, плодове и зърно.  Трошили и хвърляли в тях всякаква керамика – делви, гърнета, паници, лъжици.  Части от една делва били разхвърляни в няколко ями.  Озадачаващо е, че дори погребвали в дупките части от изгорели къщи.  Не са хвърляли хора. Едва в няколко от тях са намерени човешки кости, и то старателно погребани.

За какво са служели тези дупки?  Бунище?  Съмнявам се. Едва ли бихте си избрали най-плодородната нива за боклучарник.  А и защо ще си играете да обмазвате вътрешността на дупката с глина, ако ще е за смет? Освен това, във времето преди появата на колелото и каруцата, да влачиш боклука си с километри, и без удобни инструменти да копаеш дупки, е крайно непрактично. А както по-нататък ще разберем, праисторическият човек е бил доста практичен.   

Хранилища за зърно? Зърното е едно от многото неща, намерени в ямите, но в малки количества, наред с нахут, секирче и леща. Имало е също плодове – дрян, слива, малина и грозде. Заедно с кости, зъби и рога от благороден елен, тур (диво говедо), дива свиня, заек, лисица, коза, овца, свиня и куче, фрагменти от птичи кости и риби, черупки от речни миди. Днес в силозите не трупаме покъщнина и всякаква посуда, нали? И манджи не оставяме. 

Археолозите забелязали, че всички предмети в ямите са износени, със следи от дълготрайна употреба, на границата на изхабяването.  Сиреч не са жертвали нови неща.  Практични, казах ви!

Но да се върнем към чавките. Изключително красиви и загадъчни керамични съдове.  Птици ли са или хора?  Без уста, но с кок на тила, спираловидни уши, остър нос и красива геометрична украса.  Ръцете им са протегнати напред, но са късички и не могат да им обхванат обемистите шкембета.  Истинско чудо е, че сред морето от чирепи екипът успява да намери частите и да сглоби 12 от тези делви.  Най-голямата е почти метър и е била счупен на 120 парчета!  Най-малкият съд е едва десетина сантиметра.  Всъщност точно по него Мария и екипът й се ориентирали как да сглобят големите.  Мъникът е съвсем цял, даже с капаче на главата.  Въпреки че е твърде недодялан, той им послужил като картинката на кутията на съвременните пъзели – гледаш от нея и редиш. 

Глинените делви не са правени в едно ателие, нито от един майстор. Датирането им показва около 150-200 години разлика във възрастта.  Навярно е имало някакъв канон, някакво правило всички грънци да са като чавки. Традиция на изображението, която се е предавала на това място от поколение на поколение. 

И аз, чавката любопитна, кацнах в музея в Багдад и що да видя!  Съд с лице с остър нос и с геометрични рисунки, правен около 200-300 години по-късно от нашите.  На глед не прилича много, но принципът е същия.  И да, за мен следите от въглена, с които древният човек си е скицирал как да оцвети съда, са по-ценни от злато. 

Мария беше много въодушевена и от гърнетата, украсени с дупки.  Тя каза, че вдлъбнатините по тях са толкова прецизно подредени и еднакво дълбоки, все едно са правени с компютър.  А според проф. Васил Николов, който оглавява разкопките на Капитан Андреево, най-ценната находка е бикът, язден от жена, който стотици години по-късно превъплащава мита за Зевс и Европа.  Бикът наистина е много красив, но според мен го язди мъж.  Имам набито око за интимни подробности, но моля ви , погледнете и вие, да не е само плод на мой еротичен блян. Направо отидете в зала „Праистория“ на Археологическия музей в София, да ги видите на живо и отблизо.

Ями има и на други места – във Великобритания, в Испания, край Любимец в България. Науката тепърва ще открива, ще разсъждава и ще изследва тези коплекси.  Дали са пускали покойниците по реката, а после са яли, пили и трошили?  Или това е било тяхнто място за поклонение пред боговете. Място за свещенодействие, на което са се опитвали да измолят по-добра реколта, по-хубаво време, мир и здраве?

Засега въпросите са повече от отговорите.  Но ме напушва смях като си представя какво ще стане, когато след 7300 години някой клет археолог се натъкне на дупката, в която заровихме с брат ми франкенщайновата ваза.  

Навремето имах много сладка класна с ужасен вкус за бижута. Вечно ходеше с едни грамадни пластмасови гердани, с едни тънки метални гривни в зелени нюанси и с коланчета от макреме.  Последният път, когато ходих в Националния исторически, веднага вляво от входа на изложбената зала, се спънах във витрина, в която, бога ми, помислих че са наредили спретнатичко аксесоарите на другарката Бонева.  На указателната табелка пише само „Дарове от символично погребение, с. Белиш, общ. Троян, VIII – VII век пр.Хр.“ и от 1 до 9 са изброени находките.  Туй то! Под номер 1 пише „Брадва, желязо“.  Другарката Бонева със сигурност не носеше желязна брадва в училище. Не беше войнствен човек.    

На 2800 години, а изглеждат като вчера правени!  Викам си, я да се разровя аз и да разбера какво му е толкова важното на това комплектче.  Оказа се, че мънистата са от планински кристал, а шестте камъка от огърлицата са от кехлибар.  Още в древността от Балтийско море, където са богатите кехлибарени залежи, към Средиземноморието е минавал прочутият Кехлибарен път.  Той се разклонявал на две – през днешна Естония, Полша, Словения и Италия, ценната смола е достигала до северните брегове на Африка. Когато изследвали в лаборатория нагръдника на Тутанкамон се оказало, че мънистата в него са направени от балтийски кехлибар. Същият като в нашата огърлица.  А от днешния Санкт Петербург през Гърция, кехлибарът е стигал до Микена и Сирия.  Точно това разклонение е пресичало нашите земи. Освен в Белиш, археолозите са открили балтийски кехлибар на още няколко места у нас.

За това, че кехлибарът бил добре познат в древността има писмени свидетелства.  „Добре установено е,“ пише Плиний Стари, „че кехлибарът е продукт на острови в Северния океан.“  Хората го ползвали за лечение и магии.  Бил дефицитен и скъп, а носенето му като бижу, при това така пищно, било привилегия на малцина. 

Кой ли бил човекът, на когото са принадлежали тези накити?  Понеже не са златни, намирчът им, който разровил тракийския некропол край Белиш през 2000 г., ги предал в музея. Бил достатъчно светнат в археологическите дела, за да направи точна схема как ги е заварил.  Положени били на съответните места спрямо тялото, но тяло нямало.  Това означава, че погребението е символично.  В кои ли далечни земи загинал?  Каква ли лоша съдба го застигнала? 

В онези времена зимите били люти.  От ноември до късна пролет Стара планина била непроходима.  Дали се изгубил и потънал някъде из снежните преспи по време на лов?  Сега е лесно – вземаш пушката и гърмиш.  Я пробвай с лък и стрела! Светът бил суров. Трябвало да се браниш от набези на други племена.  Затова още от днешният първи клас – седемгодишна възраст, децата били отделяни и подготвяни, но не от другарката Бонева в кварталното училище, а в тракийските спец-части.  Учителите били опитни ветерани. Освен боравене с брадва и меч, много важна била подготовката по езда.   Траките обяздвали конете без стремена, да се срастнат с животното. Навярно от там произлиза легендата за кентаврите.

Със сигурност не е бил случаен.  Това е част от украсата на парадно облекло. Полагането на брадвата до главата означава, че е имала ролята на скиптър. Възможно е човекът да е бил местен владетел или жрец. 

Мама имаше колие от кехлибар със запечатана мушичка в него.  Прекарвах часове да я зяпам. Веднъж дори се опитах да срежа смолата, за да ми се побере под лупата на микроскопа.  Изядох си боя, но уви, всеки гений е неразбран.  Та някак ми се иска с вас да се опитаме да запечатаме в кехлибар една сцена.  Какво ли би станало, ако другарката Бонева и този тайнствен тракиец можеха да се срещнат в паралелен свят някъде по прашния Кехлибарен път? Той крачи напет, брадат, смолистата му коса вързана на куку на темето, с брадва в ръка. На гърдите му се полюлява огърлицата, по ръцете и краката му се вият спиралите на бронзовите гривни.  Тя трака като две страстни костенурки с пластмасовия си гердан, обиците й – масивни колела от винил с принт на хипнотизиращи спирали, се люлеят примамливо.  Тънките й гривни от китките до лактите звънят тревожно. Спират, поглеждат се смутено, протягат ръце един към друг и кехлибарът ги залива.

Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.

Преди време в Кортона екскурзоводът ни заведе в местния музей и се похвали, че ето, пред очите ни е първият комикс в  света, нарисуван от Фра Анджелико в далечната 1440 година. В тази блестяща сцена от Благовещение от устите на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз на италиански зная само две по-сложни фрази – „може ли още един литър вино“ и „защо ме арестувате“, затова направих превод в свободен стил:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

Италианският хвалипръцко ме подразни и се замислих кой ли наистина е първият комикс в света?  Дали са пещерите с праисторически рисунки? Или колоната на император Траян, изобразяваща сагата с победите му над даките?

Добре де, може да не е най-стар, но сега ще ви разкажа за един наш си, който ако го напипат DC или Marvel, моментално ще го лапнат за суперпродукция с Джейсън Момоа и Мария Бакалова. 

Става дума за подвизите на юнака от Летница. Тя цялата история около този юнак е много драматична, пълна със загадки и противоречия, малко секс и много смърт. 

В чудната пролет на 1963 трима работници копаели за основите на нов овчарник под цъфналите череши в стопанския двор на ТКЗС-то.   Кирката звъннала в дъното на бронзов котел.  Измъкнали го и от него се пръснали сребърни и позлатени плочки.  „Забогатяхме! Забогатяхме!“ развикали се копачите, а единият така се развълнувал, че паднал и умрял на място.  Извикали селския лекар, но той само констатирал смъртта. Събрали имането и го отнесли в кабинета на кмета. „Хубави са“, рекъл той, не особено ентусиазиран и прибрал плочката, на която юнакът прави бурен секс с някаква девойка, докато друга им вее с палмово листо.  Тракийската Кама Сутра. 

Решили да си траят.  Лекарят също взел една от плочките, а двамата оцелели – Кънчо и Атанас, си поделили останалото.  Добре де, ама се разчуло. Последвали разпити и бой в милицията. Признали си и върнали всичко в Окръжния музей в Ловеч.  Или почти всичко.  Стандартът на Кънчо, който преди това  два пъти лежал в затвора за кражби, рязко се променил. Започнал да харчи нашироко. Дали бил свил част от съкровището? Вие размишлявайте, а аз ще продължа с разказа.

Всъщност комиксът е украса за кон и за презрамен колан на тракийски воин.  Ето моята версия за фабулата. Героят спасява девойка в беда.  От благодарност, тя прави с него разюздан секс.  След това, облечен в златна люспеста ризница като русалка, юнакът яхва коня си и хуква на лов.  Изтрепва де що намира мечки, лъвове и вълци.  Трепе и хора. На някои плочки е млад и голобрад, на други е вече зрял и брадат, с авангардна прическа top knot на темето, популярна сред днешните джензита.  Накрая на жената й писва да го чака да се прави на бог, яхва един змей и потъва в нощта. Това е доста свободна блондинска интерпретация, да знаете.

Много интересен факт е, че на едната плочка конникът е с наколенник с човешка глава. Такъв е намерен в Могиланската могила във Враца и на още няколко места в България. Според проф. Иван Венедиков това е било мода по онова време.

Има и друга, научна сюжетна линия.  Според учените на плочките са изобразени герои от гръцката митология.  Зевс първо спал с Деметра и се родила Коре. След това Зевс се преобразил на змей и спал с Коре, дъщеря си, с други думи.  От това спане се родил Загрей.  Цяло чудо е, че след всичкото това кръвосмешение децата станали богове, а не изроди. 

Учените не дават отговор защо Зевс и Загрей се явяват в тези странни образи на конници, които не се срещат никъде другаде вън от Тракия. Но всички са единодушни, че подредени една до друга, независимо от поредността, плочките показват пътя, който тракийският войн трябва да извърви, за да достигне съвършенство.

И все пак, кое е уникалното в Летнишкото съкровище? Първо, че върху  плочките има изобразени хора.  Човешки фигури в конска амуниция е нововъведение за онова време.  Плочки с фон, ограничени от рамка, били новост в изкуството на тракийските майстори.  

А за липсващите плочки научих следното.  Във всички украси за кон образите се делят на леви и десни. Тоест едната страна е огледален образ на другата.  Затова едната част от плочките в Летница са с движение наляво, а друга с движение надясно.  Седем са с движение наляво.  Пет са с движение надясно.  Следователно трябват още две, за да има симетрия.  В находката има още две, но те са без движение.  Тоест липсват поне две апликации. Но пък съдбата отмъстила на Кънчо – дъщеря му изчезнала безследно.

Чудя се как ли е попаднало съкровището в Летница? Наоколо няма нито град, нито некропол.  Намерено е съвсем на плитко – едва на 60 сантиметра дълбочина.  Защо котелът е с дъното нагоре?   И защо изобщо е в котел? Едва ли някой в античността е варил супа от конска украса.  Историците предполагат, че имането е скрито около 335 година преди Христа, когато Александър Македонски тръгва срещу тракийските племена. 

Майсторът, изработил тези плочки, е бил малко смотан.  Женските образи се различават от мъжките по изсечените кръгчета вместо гърди. Гънките по дрехите не съответстват на позицията на телата. Фигурите са леко статични, като трупове, както пише проф. Иван Венедиков в публикацията си за съкровището.  Но въпреки това, тракийският автор е следвал ново, оригинално направление в изкуството, без да имитира никого.  Затова днес Летнишкият юнак препуска по целия свят – бил е в Лувъра, а напоследък и във Вила Гети в Лос Анджелис.  И дори да не е най-древен, този наш си комикс отпреди 2300 години разказва вълнуващата история за мъж във фигурални чорапогащи, змейове и богове, битки и победи, любов и супергеройска храброст.

Този уикенд се чудех какво да правя, та припалих старата машина на времето и отпърпорих към село Слатино край Кюстендил.  Стигнах в един топъл февруарски четвъртък преди 6800 години.  Спрях пред просторната, измазана с фина глина къща на Неолитини. Неолита ме посрещна и от вратата започна да нарежда:

“Ще го убия тоя моя!  По цял ден клечи в прахта с разни пройдохи, дълбаят дупки, хвърлят в тях камъчета и играят комар.  Профука ми гривната от мида Спондилус – от баба ми я имах.   Влез де, влез, тъкмо съм сварила леща. Ще хапнем с децата. Няма го днеска. Отиде на лов. За какво ли изобщо ходи, само да се фука! Миналата седмица лъв ми довлече.  В него месо няма. Утрепал го да се покаже какъв герой е.

Цялото домакинство на моите плещи се крепи. Кошове плетем с децата, дърва събираме, от хромела ръцете ми мазоли хванаха. Полето да прекопая, да ожъна ечемика, хляб да замеся, животните да нахраня, вода от реката да донеса.  Вчера целия под на къщата измазах с прясна глина, виж колко чистичко стана.  Крак не подвивам.  А той, вместо да си гледа грънчарството, се захванал с някаква глупост.  Аз, вика ми, жено, започвам нов бизнес.  И ми показва някакво глинено кубче с ямички и една шепа керамични топчета.  Какво е това бе, питам го. Игра, вика ми.  Вдигам грънчарството на ново ниво!  Всички правят гърнета и паници, но никой не прави настолни игри.  Нямам конкуренция! Ще залея пазара!  Вече имам продажби надолу по Струма. Ще те окича от главата до петите с мида Спондилус, като на жреца жена му.

Гледам, подредил по рафтовете още седемдесетина такива. Че и си играл и да ги украсява! Нарисувал отстрани звездите, дето по цяла нощ ги зяпа.  И тук-там мазнал червена боя.  Ама това къщата да боядиса – няма да се сети! 

Леле, как се ядосах!  Грабнах вретеното и се развилнях.  Изпотроших всичко. Остана само една цяла – тази, дето я държеше.  На, виж каква тъпотия! И топчетата изхвърлих, навсякъде се пръснаха.  Предприемач ще ми става! Нехранимайко!”

Виж, на съседката мъжът й е друга работа. Измайстори ме от глина. Със сукмана, дето си го изтъках. Дупчици сложи. Окачих се пред къщи. То аз съм си била красавица, бе! Като видяха жените от селото, че и мъжете, хукнаха всички при него и те да се увековечат. Човекът студио си направи.

Имаше нужда да си излее душата. Оставих я да бърбори. Не се реших да й кажа, че стартапът на мъжа й е щял да успее.  Че наистина е бил иноватор.  Защото като питах жрецът Гугъл, който се прави на много отворен, коя е най-древната настолна игра, ми извади три отговора – таблата, намерена в Иран, на 5000 години, „Го“ от Китай на 4000 години и  „Сенет“ от Египет, на 3500 години.  Гугъле, Гугълеее, Гугъле, изяж си жреческата диплома!  Мъжът на Неолита е произвел бордова игра 1800 години преди в Иран дори да си помислят за таблата. 

Щеше да падне голям смях, ако Неолита можеше да види как нашите археолози се почесваха по главите, когато намериха изпотрошени седемдесетината глинени предмети, старателно украсени, с ямички по тях. Изобщо не се досетиха какво може да е. Решиха веднага, че са култови масички. Нещо свещено, нещо религиозно.  Направо я чувам как се киска!  Религиозно и свещено!? И чак когато намериха напълно запазеното кубче и пръснатите глинени топчета, започна да им просветва, че може да е някаква популярна развлекателна игра.  А като откопаха костите от лъва, заключиха, че щом хората са започнали да ловуват за удоволствие, а не за прехрана, значи вече имали свободно време от домакинската и кърска работа. Следователно имали и време за игри. Логично, нали? Но ако моята древна дружка го беше чула това, мигом щеше да довтаса и да подпука всички археолози с вретеното. Свободно време ли?! Ще им даде тя на тях едно свободно време, да не могат да си седнат на научните букви!

Щях също да й кажа, че учените днес разглеждат всички женски фигурки като култови изображения на богинята майка, а не като Неолита със сукмана. Сигурно много би се зарадвала някой да й вика, че е богиня и да й се кланя в някоя ниша.

Днес една брюнетка се занимава с възстановка на игрите от древността.  Казва се Роси и също като Неолита върти света на плещите си. От 2020 Росината организация АЛОС, заедно с историци и археолози от музеите в страната, изследват настолните игри в България през Древността. Изработват ръчно възстановки и адаптират правилата. Я им влезте в сайта, купете си по една Манкала и ще ви заведа на гости на Неолита. Ще й помогнем да си свърши къщната работа, ще приспим децата и после ще седнем да поиграем под блестящите звезди на неолитното небе.