Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!

Ти си айти, уседнал в София и нямаш никакво намерение да се връщаш в малкия град? Дядо ти си отиде и ти остави двайсет декара лозе? За Бога, не го продавай! Не само защото селскостопанският труд облагородява, а и защото докато го копаеш, можеш да попаднеш на несметно имане.

Не се шегувам! Това се случило с Пенко Пенков, жител на село Николаево, Плевенско, в далечната 1909 година. Сигурно не знаеш какво означава „риголване“. На мен ми се наложи да го проверя в интернет, понеже се оказа, че често, както си риголва човек, намира несметни иманета. Риголването се прави, за да се засади ново лозе. Трябва да копаеш на дълбочина 50–60 сантиметра. Това никак не е малко, да знаеш. От личен опит ти казвам. Нищо че съм блондинка – копала съм градинка.

Та риголвал си Пенко Пенков, когато от земята започнали да извират златни огърлици и медальони, сребърни накити и монети. Ако обичаш статистиката, ето точни числа – 35 накита (30 златни и 5 сребърни), два сребърни съда (солница и купичка) и цял куп сребърни монети на римски императори. Казвам „цял куп“, защото колко са намерени и колко са предадени – един Бог знае. Богдан Филов описал 933, а във фонда на музея са заведени 899. Да не се задълбочаваме. Важното е, че това е една от най-големите находки на монети накуп по нашите земи. Освен това са много ценни. Само една от тях – да вземем примерно изключително редкия денар на съпругата на Гордиан ІІІ, Сабиния Транквилина – струва около 20 000 евро.

Стойността на съкровището не се измерва само с пари. То е безценно за историята. Монетите позволяват на учените да направят доста точно предположение кога е било заровено. Нумизматиката никога не ми е била слабост, признавам си. Затова помолих един приятел да ми обясни простичко, като за блондинки, защо монетите носят толкова ценна информация за времето. „Ти нали знаеш – каза ми той – колко пъти сменихме парите от 1989 г. насам? Три пъти. А след половин година ни предстои още една смяна. Това значи, че на всеки десет години сме имали нов дизайн на монети и банкноти. Всеки от тях е имал по няколко емисии, тоест допечатвания. На всяка емисия си пише годината.“

Античните монети също били сечени в определени периоди и по конкретни поводи. Най-късните монети в съкровището от Николаево са на Филип I Араб от 248 година и на Требониан Гал, отсечена в периода 251–253 година. Излиза, че притежателят на съкровището не го е укрил, когато готите преминали Дунава и нахлули в Мизия и Тракия през 249–251 г., а няколко години по-късно.

От какво ли е бягал? Предметите и монетите били намерени накуп в земята, без да са били поставени в съд. Вероятно са били в платнена торба, която после изгнила. Приличат на семейни ценности – заровени набързо, с надеждата, че някой ден ще бъдат прибрани обратно. Но каква ли зла съдба е застигнала собствениците им?

Николаево се намира точно по средата между Филипопол и Улпия Ескус. Възможно ли е семейството да е бягало от варварските нападения във Филипопол към Ескус? Пътищата и търговските маршрути на Балканите били опасни. Може да са били нападнати от разбойници. Понякога и войници – когато оставали без заплата или при разпад на легиони – скитали и нападали пътниците.

Пенков продал част от находките на плевенския търговец Атанас Банков.  Част от тях запазил за себе си.  Какво го накарало да ги занесе в Народния музей година по-късно, не знаем.  Отначало посочил едно място на намирането, после казал друго.  Може би се надявал да се върне и да продължи с копаенето.  По едно време властите даже му пратили агент под прикритие, за да разбере това ли е цялото съкровище и къде точно го е  намерил.  Честно да ви кажа, напушва ме смях като си представя бай Пенко в компанията на някой изпечен винтидж Даниел Крейг. 

Когато се изправих пред витрината в Националния археологически музей, все едно попаднах в рая. Остави това, че е кило злато 24 карата – дори в магазините на BVLGARI не съм виждала такава изящна изработка и такова разнообразие. А то какво се оказа? Че всъщност едно от най-ценните неща в находката е почти незабележимо сред блясъка на златото и скъпоценните камъни. Малката сребърна статуетка – солница или пиперница – е изключително рядка находка. Само няколко подобни са намерени в света. Статуетката изобразява седнало голо момче, държащо в ръцете си куче. От долната страна на фигурката има дупки и диск, който се върти и ги затваря или отваря. За мен не е важно какво са си солили с нея, но за учените изглежда е – защото около предназначението ѝ се разгарят научни „войни“. Солница е – не е солница; пиперница е – не е пиперница. Що страници научни доклади са изписали по тази тема, а пак още не са се разбрали. Откъде е попаднала по нашите земи – не се знае. Някои учени твърдят, че е от италийските земи, а други – че идва от Сирия.

Едно е сигурно: датировката на предметите от имането е от 70 до 253 година. Това са 180 години разлика! „Е, какво са 180 години – ще кажеш – в сравнение с 1800-те, които ни делят от съкровището?“ Но я кажи ти – имаш ли у вас скъпоценности или монети, събирани от 1845 година насам? Най-старото нещо у нас е един скрин от прабаба ми, подарен за сватбата ѝ през деветстотин и тринадесета година.

Добре де, няма да те лъжа – може и да не намериш имане в лозето на дядо си. Моят копа трийсет години и кьорав пирон не намери. Но пък правеше такова вино, което ще помня цял живот. На всеки неделен обяд ни сипваше в малки стъклени чашки, всяка с различен цвят – заплюла си бях синята. Разказваше ни чудни истории, баба шеташе край печката, ние се смеехме и се карахме кой ще изяде най-препечения картоф, а мама и тате се държаха за ръце и се гледаха влюбено. Сигурно и семейството на клетия беглец е имало такива весели недели. Даже чувам как някой подвиква: „Я подай солницата насам!“ – и малкото сребърно момче с кучето преминава от ръка в ръка. Мигове, по-ценни от кило злато и куп пари.

Навремето като ме хвана един съклет! Бях с две малки деца, с отговорна професия – от работа вкъщи, от къщи на работа. Чувствах се като хамстер, който по цял ден върти колелото, а стои на едно място. Щях да полудея.  Един ден срещам моя приятелка, а тя, като видя в какво тежко душевно състояние съм, ме хвана за ръката и ме заведе в читалището – на хор. Пеех и ревях, ревях и пеех – два пъти в седмицата, в продължение на десет години. Това направо ми спаси живота.  Хористките – повечето автентични певици от Шоплука – окаха, тресяха и бримчеха едни двугласи като разярени праисторически пчели. По сцените в чужбина, като почнеха да го клатят това „е-е-е-е-е“, чужденците и те клатеха глави нагоре-надолу и изпадаха в транс. Накрая, с последното „и-и-и-иййй“, направо ги изстрелвахме в космоса – възторжени и запленени.

За добра кондиция на гласа се препоръчва ракийка.  Певиците, като удареха по някой друг гълток, подхващаха мръсните песни. Фолклорът е пълен с еротични шеги и закачки.  Примерно „Мара сее бе…, Мара сее бе…, Мара сее бело брашно…“. Някой ден ще ви я изпея цялата, ако ме почерпите.

Сетих се за хард кор фолклора, докато обикалях етнографската секция на Регионалния исторически музей в Хасково.  В една от витрините висят гирлянди от дървени стрели.  Попитах мой приятел-етнограф що за странна украса е това, той се усмихна и каза, че това са нещо като лайкове в социалните мрежи, но отпреди 150-200 години. Ритуалът се нарича „Ората копата“.  Познат ли ви е този израз? Помня го от баба ми, която го използваше, когато някой прави каквото му скимне, без да се съобразява с правилата и с мнението на другите. „Абе, сине, така ли се готви  манджа  – ората копата, каквото хванеш и бух – в  тенджерата“, кореше ме тя.

Всъщност „Ората копата“ било нещо като платформа за свалки.  Още в началото на годината ергените започвали да си дялкат дрянови стрели – правели по 40 – 50.  Острели ги отпред, а от другия край слагали перки от пера или тънки трески.  Тренирали упорито да ги изстврелват надалеч с хилавите си лъкове от жилави пръчки. По-големите обучавали по-неопитните още от Атанасовден. Март месец, на Сирни Заговезни, щом запалели големия огън, момчетата мажели върховете на стрелите с катран, запалвали ги и ги изстрелвали в двора на възлюбената мома.  През това време подвиквали пиперливи изрази, които започват с „ората копата“.

Ората, копата, дай ми чичо момата, да я водя из дол в дол, да ѝ сека бяла фурка, да ми дава … (тук сами може да се досетите какво би си поискало едно младо момче от едно любимо момиче).

Ората, копата, дай, чичо, момата, да ят турим у кацата, да ми мъти яйцата.

Ората, копата, дай ми, чичо, момата, ке я водам на таринци, ке я ковам с триста клинци. (“таринци“ е стара дума за купон).

От летенето на стрелата гадаели за любовта.  Дали ще пламне и бързо ще изгасне, или пък ще се разгори буйно.  Големи шеги, големи закачки. В тази нощ никой не протестирал за цинизмите и белите.  На момчетата било позволено да говорят каквото им скимне.  А момичетата харесвали тези закачки.  Даже си преброявали стрелите и се хвалели на коя в двора най-много са паднали.  Родителите пък покривали всичко с мокри черги и давали противопожарни дежурства в двора, без да кажат гък. 

Етнографите смятат, че ритуалът е много древен – още от тракийски времена.  Косвено доказателство за това е Правило 65, прието преди 1300 години, по време на Турилския църковен събор в Константинопол.  Ето какво гласи то: „Заповядваме: от сега занапред при новолуние да не се палят пред дюкяните и къщите огньове, които по някакъв стар обичай безумни прескачат. Който стори нещо такова, ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен.“ 

Църквата, ората копата, изпозабранила де що има езически ритуали и всякакви неща, но Сирни Заговезни продължава да си съществува, повече от 1300 години след събора и кой знае още колко години преди това.  Стрелите вече не летят в нощта и не описват красиви огнени дъги. Популярността на тази или онази девойка в селото днес се измерва по броя на лайковете в социалните мрежи. Само формата се е сменила. Иначе откак свят светува Земята си се върти и нищо ново под слънцето. 

Археологът проф. Хитко Вачев, специалист по Средновековието и мой добър приятел, наскоро ме попита защо никога не пиша за този период.  „Ама то има ли нещо интересно там?“, възкликнах аз с блондинска наивност.  Човекът правилно прецени, че няма да ме спечели с битки, църкви и крепости.  „Какво ще кажеш за най-старата кръчма в България? На някакви си осем века“, каза той подкупващо. Ето какво научих.

През зимата на 2024 започнали да подменят водопровода на улица „Ксилифорска“ във Велико Търново, в близост до хълма „Трапезица“.  Понеже трасето на канала минавало през квартал, за който се знаело, че през Средновековието бил оживен и гъсто населен, на обекта изпратили дежурен археолог – Илиан Петракиев.  Той се натъкнал на яма с многобройни парчета от глинени съдове. Предположил, че това е посуда от квартална кръчма.  А мястото, на което намерили парчетата, бил контейнера за отпадъци на кръчмата.  Боклукът за хората в миналото е истинско съкровище за археолозите днес. 

Но що за съдове са това?!  Реставраторите успели да възстановят 13 от тях. Седем са еднакви – с чучури и с по три дръжки, гледжосани в горната си част и украсени през пръсти, колкото да не е без хич с успоредни тънки линии.  Гледани в профил, приличат на надарени мъже, поставили ръцете си на хълбоците в поза „Ф“.  Не са нито кани, тъй като имат чучур, нито пък са стомни, защото са с твърде широко устие. И защо са им по три дръжки?  Вместимостта им е литър-литър и половина.  Едва ли някоя домакиня би държала в дома си такъв сервиз. 

Един от съдовете е бъклица.   Въпреки че е скромно декорирана, сякаш от дете в час по рисуване, с вълнообразни линийки и вдлъбнатини, по повърхността й личат златисти частици. Може би е била цялата позлатена.  Два други съда – кана и малка керамична чаша, имат петна от опушване.  Били са в близост до огнището и навярно в тях са приготвяли греяни напитки.

Много интересно е единственото стъклено съдче в находката. Намерили го в гърлого на една от каните. Това е стъклена чаша с изящна изработка. Нежна и бледолилава като виолетка, тя била оцветена с манган, за да се постигне този деликатен цвят. Побира глътка повече от една малка ракия.

Археолозите датирали тринадесетте съда от тринадесети век.  Звучи почти като онзи стар шлагер от соца, в който се пее за петнадесет лалета на петнадесети ред. Досега историците от Търново са локализирали поне четири-пет кръчми на Царевец и две на Трапезица. Но тази имала топ локация на кьоше – на пътя между към двете крепости на града – Царевец и Трапезица.

Може би тук войниците на Калоян отпразнували победата при Адрианопол. Или пък строителите на Балдуиновата кула са идвали да пийнат по едно след тежък работен ден.  Представете си как в някоя дъждовна нощ вратата с трясък отхвърчала и нахлули стражи да търсят предрешени богомили. Макар че богомил в кръчма е също толкова абсурдно, колкото страж в книжовна школа.  Възможно е в тази пивница народът да е празнувал всяка една от сватбите на цар Иван Асен II с пиене на корем, платено от владетеля.  Все пак времената са били богати, а царството – стабилно и процъфтяващо.  Докато не нахлула Златната орда и татарите не съсипали всичко по пътя си. 

Какво ли било менюто в тази страноприемница?  Преди време проф. Константин Тотев открил на хълма Трапезица фрагмент от керамичен съд от XIV век с надпис „азъ пихъ ракиня“.   Това предизвикало жужене сред историците.  До този момент смятали, че дестилацията на ракия по нашите земи се случила 100-150 години по-късно.  Съдели за това от османски данъчни регистри от XV век, в които се споменава налог върху „арак“ или „аракия“.  Май ще излезе, че  благословената напитка е дошла при нас много по-рано, макар и без шопска салата. 

Тринадесетте съда са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново до края на тази година. Ако имате път от там, минете за едно „наздраве“. А аз се допитах до Гугъл. Той ме уведоми, че най-старата кръчма в света е Барът на Шон в Атлън, Ирландия, но не беше много категоричен по въпроса. Не зная какво значение има. Дори да не е в чашка с цвят на нежна виолетка, бих изпила една малка ракиня някъде с гледка към старопрестолния град. С радост и надежда очаквам покани!

Като бях малка си мечтаех да стана космонавт и да се омъжа за Люк Скайуокър.  Гледах с вълнение всички репортажи за изстрелване на ракети, четях цялата фантастика, която ми попаднеше и бях научила съзвездията и планетите като същински астроном. Единственото колебание, което се прокрадваше в мен, беше за храната.  Какво ще ям в космоса? Обичах да си хапвам и не можех да заменя храната на баба с гадни хапчета и каши.  Един ден тате сложи край на терзанията ми.  Домъкна отнякъде два пакета космическа храна – таратор и ягоди. Леле какво вълнение настана!  Отворихме ги внимателно, все едно бяха пълни с диаманти. Съръдържанието им на вид си беше ягоди и таратор, но на консистенция приличаше на шпертплат – сухо и ронливо.  Заляхме ги с вода и хоп – истински аромат и вкус, все едно ей сега си ги набрал и забъркал.

През 1979 България става третата страна в света след САЩ и СССР, която започва да произвежда космическа храна.  Нашите учени искали първият български космонавт Георги Иванов да хапва здравословно домашни манджи, за да има сили да изплънява сложните си задачи.  Гладен космонавт хоро не играе!  Но да готвиш за космонавти не е като да пуснеш котлона, да сложиш едно тиганче и да чукнеш две яйца.  За тази цел бил създаден специален Институт по криобиология и хранителни технологии.  Космическият мастършеф се казва академик Цветан Цветков.

Какъв научен фокус направил академикът? Нарича се лиофилизация. Първо замразяваш храната до -80°C.  След това я слагаш във вакуум и ледените кристалчета на водата се изпаряват. После я изсушаваш още малко, за да се махне и последната остатъчна влага и готово! Какво по-лесно от това!  Е, не съвсем. Има три неприятни предизвикателства.  Първо, храната трябва да запази ценните си съставки и да не е с вкус на джапанка.  А замразяването и вакуума, ако не внимаваш, могат да предизвикат такъв ефект.  Второ, вкусовите рецептори на космонавтите са притъпени заради ниското налягане и микрогравитацията.  В условията на микрогравитация течностите се преместват от долната част на тялото към горната – включително към главата и лицето. Космонавтите наричат това „лунно лице“. Синусите и носа им са задръстени като при грип, а това намалява обонянието и вкуса им.  Значи се налага звездния мастършеф да сложи много повече подправки, за да запази пикантното усещане на българската кухня.  И трето, в Космосът има радиация, така че храната трябва да е в опаковка, която я предпазва. 

„Абе ти как ни заби в тая технология“, ще кажете. „Я по-добре ни дай менюто!“ Заповядайте!  За закуска има кисело мляко с боровинки. За обяд предлагаме таратор, супа топчета, боб в доматен сос, мусака и сарми.  За вечеря – чушки със сирене, свинско със зеле и ябълков сладкиш. Да донеса ли сметката? В брой или с карта? Ето, моля! Сметката ви е $90,000. Без бакшиша.  Ама защо се чудите? През 1979 изстрелването на един килограм в космоса е струвало $90,000 на днешни цени. Днес, ако летите със Space X храната ще ви струва значително по-евтино – към $2,700, благодарение на многократното използване на ракетите и техническия напредък.    

След като лицензира над 100 български космически ястия, Институтът прекъсва своята работа през 1989, заради политическите и икономически промени в България.  Но космическата храна върви на пазара.  Затова от 2000 година Институтът възобновява своята дейност.  Произвежда храна за алпинисти, полярници, военни, къмпингуващи и пътешественици.  Македонски алпинисти специално си поръчали да им лиофилизират наденица. То ще се окаже, че за македонецът наденицата на Еверест е по-ценна от бутилката с кислорода!  Използват я в хуманитарни и спасителни мисии и за държавен резерв.  Нищо чудно – космическата храна е с безупречни хранителни качества, лека, лесна за пренасяне и висококалорична. Изисква само гореща вода, няма нужда от хладилник и е с дълъг срок на годност.

България има още едно голямо постижение в областта на космическата храна, но за него ще ви разкажа друг път.  Ако посетите Политехническия музей, там има цяла витрина с пакетчета разнообразни космически манджи.     

Така и не станах космонавт, въпреки усилията на тате да разсее съмненията ми за храната.  Не за друго – много височка израснах и нямаше да им се побера в капсулите.  Често гледам небето нощем. И всеки път, когато над главата ми прелети сателит, кой знае защо ми замирисва на мешана скара. 

Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!

Днес ще ви запозная с Йолай.  Той е висок и атлетичен красавец, едва на 18. Влюбена съм в това момче!

Представете си го в люспеста ризница с авангарден дизайн и усъвършенствана кройка с подвижна яка.  С къси шлицове отпред и дълги отзад, сякаш развети от вятъра.  Все едно ей сега е излязла от някое ателие на Версаче. Носи червена шапка от агнешка кожа. Върху нея е сложил шлем с три преплетени змии.  Изправен гордо на седлото на любимия си кон, Йолай размахва крива и остра махайра  с изящна дръжка.  През рамо е преметнал два колчана стрели.  Единият е пълен с къси злобарки, бързи като ужилване от пчела. Другият – с по-голям калибър за далекобойни изстрели.  Наметнат е с пурпурно наметало. Вижте!  Протяга към нас лявата си ръка! На кутрето му проблясва златен пръстен.  Обул е мокасини от фина кожа.  Левият му крак е защитен от великолепен наколенник.  Искате ли да се приближим още малко?  Изпипана работа!  Вместо ръце, богинята от наколенника има две отровни пепелянки – символ на мълниеносна бързина и смъртоносно ухапване, поразяващо всеки враг.  Взира се в нас със студен, втренчен поглед, сякаш иска да ни вкамени, също като Горгоната Медуза.    Добре де, не бъди толкова зла! Ето, отстъпваме!

Не й се сърдете, това й била работата – да пази момчето от врагове. За съжаление не успяла.

Йолай е живял в земите край Елхово преди 24 века.  През юли 2005 археоложката Даниела Агре и нейният екип започнали разкопки на Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница. Копаели вече повече от месец и нищо.  Тъкмо започнали да се отчайват, когато един ден се сринал голям къс земя и зейнала дупка.  Отначало помислили, че е леговище на някакво животно.  Постепенно, с напредване на разкритията, установили, че са попаднали на нещо епично – пищно погребение на знатен тракиец.

Според Даниела Агре най-вероятно момчето е Йолай – първородният син на царя на одрисите Керсеблепт.  Йолай Керсеблептов. Кажете го бързо три пъти без грешка и сте готови за водещ в радиото.  Бил истински благородник.  Баща му имал атинско гражданство и заедно със синовете си, според Декрета от Делфи, се ползвал със специални почести и привилегии – постоянно гостоприемство, правото да пререждат опашката пред оракула, място в ложите в театъра, предимство в съда, както и освобождаване от всякакви данъци. 

Йолай бил жилав и фин, обучен в най-добрите традиции на одрисите – в етикет и изискано поведение, да язди, да стреля с лък и да казва истината.

Имал си любимо куче – голямо и с гъста козина.  Заедно тичали из горите, къпели се в реките и ходели на лов.  Косматкото го посрещал всеки път с щастлив лай и подскоци.

Но един ден господарят му не можел повече да го повика.  През 347 година преди Христа Филип Македонски започнал масирано настъпление срещу разединените одриси.  Навярно в някоя от битките загинал Йолай.  Печална процесия го докарала от далечните бойни полета, посипан със сол като херинга, за да се предпази тялото по дългия път.  Смъртта му била толкова внезапна и непредвидена, че знатното му семейство нямало време да му построи гробница. Затова го положили в набързо скалъпен гроб.  За щастие на учените, гробът останал непокътнат в продължение на 24 века.

В отвъдното го последвали двата му коня.  В хълбока на единия имало бронзова стрела.  Явно бил с господаря си до последния му миг.  Убили кучето с голям камък в тила и го погребали редом.  Никога до този момент археолозите не са намирали куче в тракийско погребение. Може би най-трогателната находка е частта от нашийник на скелета му. Милото, явно наистине било най-добрия приятел на Йолай.   

В гробът на младежа имало многобройни скъпи вещи. Те са толкова ценни, че непрекъснато пътуват по света, за да представят тракийската култура. Една част са изложени в Националния исторически музей в София.  Сред тях е златен маслинов венец. Венец като венец, ще кажете вие. Виждали сме такива колкото щеш.  Да, но няма друг такъв открит цял и толкова запазен. Освен това е с централна плочка, на която е изобразена богинята Нике в целия й блясък. Такива венци са изключителна рядкост.  Но най-интересното за мен беше, че е бил носен често. Откъде знам ли?  Даниела Агре пише, че някои от листата и плодчетата са били монтирани обратно и поправяни, при това небрежно.  Златният пръстен на кутрето на лявата му ръка също е носен е много дълго време, дори се е полирал. Може би се е предавал по наследство и е служел за печат.

На главата на покойника сложили златната му диадема с 29 еднакви златни апликации.  За да си представите колко висок е рангът на момчето ще ви  кажа, че подобен венец и диадема има и в гроба на Филип Македонски.  А за да си представите как е изглеждала диадемата, ето снимка на един съд от Tell-el-Maskuhuta в Египет, който сега е в Британския музей.  Диадемата е досущ като тази, намерена в Златиница.

Момчето било погребано с многобройни оръжия, сребърни, бронзови, керамични съдове и апликации от конските сбруи на двата коня. Имаме уникален шанс, че заради осоляването са се запазили парчета кожа и текстил.  Според изследванията, тъканта е най-ранната коприна, внесена в Европа!

Близките на Йолай не го забравили дълги години.  Ходели често на гроба му и носели дарове и храна – вино, мед и мляко. Сигурно приживе наистина бил добър и уважаван млад мъж.

Миналото достига до нас основно чрез смъртта. Погребенията са едни от най-ценните носители на информация. Но ми се иска да запомним това храбро тракийско момче, дали е Йолай или не, живо и жизнено. Виждам го как тича, играе с кучето си и препуска през зелените гори на Странджа. Как се взира напред в бъдещето и ни маха приветливо, сякаш животът е безкраен и тепърва му предстои.

Хайде да изиграем една бърза игра!  Избройте десетте най-известни български оперни прими. Готови ли сте?  Обзалагам се, че Люба Велич не е една от тях! Поне не беше сред моите десет.  Но не защото съм блондинка. А защото вместо пищна оперна завеса с пискюли, между нас е стояла Желязната завеса. И защото е слязла от сцената много години преди да се родя. Когато директорът на музея в Попово посочи към блестяща рокля с пайети и каза гордо, че това е сценичен костюм на Люба Велич, аз лицемерно се усмихнах, все едно знам коя е и разсеяно казах а, да, да…

За каква звезда говорим? През 1956 Метрополитън опера била на път да наеме Мария Калас. Директорът Рудолф Бинг казал, че я иска само ако е по-добра от Люба Велич. Агентът му върнал телеграма, че не е. Рекордът на Велич от 34 биса в Метрополитън още не е подобрен.  Когато си отива от този свят през 1996, Щатсоперата за първи път спуска черни знамена. 

Казват, че Наполеон избирал генералите си не според бойните им умения, а според късмета.  Но дали освен талант, желязна дисциплина и трудолюбие, Люба Велич имала късмет?  Клетата й майка я родила на нивата в поповското село Славяново. Отрязва пъпната й връв със сърпа.  Жътва е. Кой има време за глезотии.  Измила бебето със сълзи. Мъжът й я напуснал бременна и с още две малки  деца. Но по-лошото е, че после се върнал в семейството. Бил тираничен и зъл.  Децата да си знаят мястото на полето и да шетат в къщата! А Люба пасяла овцете и пеела, копаела и пеела, дояла козите и пеела.  Не мисля, че била нещастна.  Но отрудената й майка за нищо на света не искала дъщеря й да сподели нейната бедняшка съдба.  Един ден й дала малкото пари, които била скътала, и я изпраила в столицата със заръката никога повече да не се връща към тая мизерия. А баща й до смъртта си отказал да приеме успехите й по световните сцени.  Според него тя била лека жена и позоряла семейството.   

В София Люба намерила своя ангел-хранител.  Композиторът и педагог Георги Златев-Черкин я чул при едно свое гостуване в Шумен, още докато била ученичка, и бил поразен от нейния глас.  Започнал да й дава безплатни уроци и й намерил работа в хора на операта.  Поощрил я да кандидатства във Виенската консерватория и й подарил билет за Виена.  Люба наела мизерна квартира. Всеки ден изминавала дългия път до консерваторията пеш. Един ден припаднала от глад по време на урок.  Професорът й започнал да й дава пари за храна. По-късно Люба ще каже в едно интервю пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“. Завъшила консерваторията за две години вместо за шест и тръгнала към световната сцена.

Гласът й е с диапазон повече от три октави!  Звънък и чист. Дебютирала през 1937 в ролята на Неда от „Палячи“ на Леонкавало. Веднага станала любимка на публиката. Пяла е във всички големи спектакли и на всички големи сцени. Само Вагнер отказвала да изпълнява.  Когато я питали защо, Люба отговаряла: „Аз не съм немска селянка, а секси българка.“

През 1944 Рихард Щраус я чул в ролята на Саломе в едноименната му опера.  Твърдят, че казал: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Ако Орфей е бил гениален певец, вие сте негова дъщеря.“  Саломе се превърнала в коронната й роля. Люба споделя, че тоналността и диапазона, в които е написана ролята, са все едно скроени точно по нейния глас. За съжаление в разгара на кариерата й звукозаписът не е бил все още толкова разпространен. Затова голяма част от нейните изпълнения не са достигнали до нас.

Малко след световният триумф на „Саломе“, войната свършила и Люба останала от другата страна на Желязната завеса.  И потънала в забрава в родната си страна.  Невъзвръщенците не ги хвалим и не ги рекламираме.  А тя винаги и навсякъде гордо заявявала, че е българка.  Секси при това, както разбрахме.

Шумната, екстравагантна примадона никога не оставала сама, но до края на живота си била самотна.  Първият й мъж бил известен актьор, по-голяма примадона от жена си. Искал Люба да напусне сцената, за да му угажда.  Издържали заедно само година.  Един ден певицата се върнала по-рано от гастрол. Имала извинителна причина – започнала била Втората световна война. И заварила Фред в леглото с …мъж. А тя била бременна. Загубила бебето и никога повече не забременяла.

Вторият й съпруг, когото истински обичала, си отишъл рано. И както Люба Велич казвала с прочутото си чувство за хумор, може би затова той единствен й останал верен.

Виенският хайлайф така и не успял да й прости, че третият й съпруг бил с 14 години по-млад от нея и бил катаджия-регулировчик.  Типично в стила си на звезда тя заявила нахакано: „Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва!“ Бракът й завършил с трясък, когато един ден заварила регулировчика в леглото да управлява с умели движения голото тяло на прислужницата. Това никак не му попречило нагло да отмъкне каквото може от примата по време на кървавия им развод. 

През 1956 Люба се оттегля от сцената заради проблеми с гласа. Но не спряла да работи. Снимала се в повече от седемдесет филма, в един от които си партнирала със самия Луис Армстронг.

Звезда от световна класа, боготворена от публиката, почитана от световни лидери, триумфирала на всички големи сцени, в последното си интервю Люба Велич казва, че за нея любовта никога не е в минало време. „Тя не може да се улови, но аз ще я търся! Търсете я и вие!“.  Странно нещо е животът.  Понякога изсипва талант и слава, но ти отнема топлината.  Как мислите? Дали Люба Величкова щеше да бъде по-щастлива от Люба Велич?  Никога не знаем какво губим, когато печелим. Сигурно е едно – публиката и светът щяха да загубят един велик талант. А музеят в Попово щеше да има една увлекателна история по-малко за разказване.