Може спокойно да зададете този въпрос пред витрината с метеоритите в Музея по минералогия, петрология и полезни изкопаеми в Софийския университет.  Експонатите едва ли ще ви отговорят, но ако никога не сте виждали истински метеорит, там е най-старата и най-голяма колекция в България.  Цели 43 късчета от необятния космос, озовали се тук при нас, на Земята. Е, какво пък толкова, ще кажете вие. Много шум за някакви си камъни.

Метеоритите не са просто камъни.  Те са интересни не само защото шансът някой ден един такъв да ви свирне край ухото е 1 към 700,000. Ако се прицелят добре и имат тонаж, могат направо да ни затрият от лицето на Вселената.  Интересни са и защото пренасят ценна информация.  Някои учени твърдят, че преди милиони години животът на Земята е пристигнал  „на стоп“, яхнал метеорит. Археолозите пък предполагат, че във времената, когато древните хора не са знаели как да добиват и обработват желязо, са го вземали наготово от паднали късове от небето. Като от Хоба, например.  Той ударил Земята преди около 800 века.  Открил го един намибийски фермер през 1920 г.,  докато орял с вола си.  Ралото застъргало като вилица по стъкло. Оказало се, че това е 66-тонно извънземно желязо с дължина 2,5 метра. Въпреки размерите си, Хоба не образувал гигантски кратер, защото паднал под малък ъгъл, а и тогава тази част от Земята била покрита с ледници и кратерът просто се стопил.  Хоба е най-големия метеорит, откриван досега, и най-големия къс необработено желязо. Не се знае дали праисторическият човек го е човъркал, но би могъл. След откриването му, хората късче по късче отмъкнали 2 тона от метеорита, докато през 1955 властите в Намибия го обявили за национален паметник, за да го запазят. Значи това, ако беше паднало на Балканите, за 380 лева на тон скрап хич нямаше да си играят, ами бързо-бързо щяха да му вземат едни 25,000 лева!

Чакайте, че така се разпалвам, като стане дума за космоса, че забравям накъде бях тръгнала.  Музеят е току под покрива в Южното крило на Софийския университет, в гълъбарника, както се казва.  Изглежда като декор от филмите за Хари Потър. Все едно си попаднал в някой от магазините за чудати неща на улица „Диагонали“ – стари витрини, прашни артефакти, избелели етикети, писани с мастило и паркет, който скърца тайнствено. 

Основан в далечната 1892, колекцията му са попълвали учени и ентусиасти.  Като проф. Наум Николов.  По време на Междусъюзническата война, полкът му бил в в Селечката планина в Македония. Той извадил от раницата си всички продоволствия и я напълнил с камъни. Изхвърля храната си, за да събира камъни! И това ако не е ентусиаст! 

Но да се върнем към метеоритите. В България има известни шест.  Парчета от два от тях са в музея – коньовският, който през 1931 г.  с гръм и трясък паднал в градината на Панайот Севков пред смаяните му очи, на него и на съседа му, че после пък съседа придобил паранормални способности и станал лечител, и павелският, който през 1966 се приземил край Полски Тръмбеш, и по който учените намерили органични съставки.  Дали наистина така е възникнал живота на Земята?

От чуждестранните експонати най-интересна е историята за суданския метеорит, наречен Алмахта Сита – Шеста станция. На 6 октомври 2008 г. в обсерваторията в Аризона, астрономът Ричард Ковалски си ровичкал из небето за  астероиди, които биха могли да пресекат орбитата на Земята. Изненадващо се натъкнал на един, който на пръв поглед изглеждал безобиден, но след някои изчисления се оказало, че това 80-тонно чудовище ще удари Земята след по-малко от двадесет часа. Световната астрономическа общност била вдигната на крак.  Астрономите изчислили, че астероидът ще падне в Судан. Взривил се на 37 км височина и се разбил на над 600 парчета. Някои попаднали на влаковите релси между Египет и Судан, край Шеста станция. Едно от тях посланичката на Судан подарила на музея през 2014.

Ако щете вярвайте, но метеоритите са предмет на издирване от частни колекционери, тъй като цената на едно парче може да стигне 70 хил. долара. Най-скъпи са марсианските. Така че във витрината на музея сигурно има едни 3 милиона долара!

Парченца от космоса има също в Природонаучния музей в София и в музея „Земята и хората“, но за тях ще ви разкажа друг път. 

Най-новите попълнения на музея в Софийския университет са скали и минерали от Антарктида, донесени от проф. Пимпирев.  Предполагам, че и той с радост би извадил консервите от раницата си, за да я напълни с камъни и скали.  За разлика от метеоритите, лудите и ентусиастите не идват от космоса, те родени са тук, както се казва в стихотворението за хвърчащите хора на Валери Петров.  И точно като метеоритите, те са редки и ценни, защото в големите си сърца и малките си раници ни донасят знанието за живота, Вселената и всичко останало.

Днес ще ви отведа до едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето, което със дискретност всеотдайна опазваше прекрасната си тайна, както се пееше в популярен шлагер от соца.

През Втората световна война, великолепно златно тракийско съкровище без малко не попаднало в ръцете на нацистите.  Германците разкопавали  могила край града, за да си направят скривалище.  Изкопът им стигнал на сантиметри от кладата, върху която били изгорени тленните останки на знатна тракийка. Още един удар с кирката, и днес нямаше да можем да се насладим на блясъка и красотата му в Бургаския музей. 

Съкровището открили години по-късно, когато през 1975 г. от местното ТКЗС разоравали полето.  Трактористът закачил насипа на могилата, видял, че има нещо и се обадил, където трябва.  Пред смаяните очи на археолозите започнали да извират зашеметяващи златни накити – два чифта обеци, огърлица, листа от венец и дребни мъниста, част от разпаднал се наниз.  Намерили също над двайсет бронзови и керамични съда, тоалетни принадлежности, ритуална купичка, магически предмети и луксозна керамика отпреди 2000 години. Всичко това лежало под пепелището на кладата.

Тогава златото не се намирало под път и над път.  Не е като да отскочиш до магазина за бижута в мола и да си избереш каквото ти скимне.  Коя ли била влиятелната дама, заобиколена от такъв лукс в отвъдното?  Върху единия чифт обици, древен майстор-златар с голям финес е изваял сфинкс и е поставил надпис.  Някои изследователи го разчитат като непознатото женско тракийско име „Лесескепра“, а други мислят, че надписа гласи „Лесес направи или купи на Кепра“.   Няма да споря, не съм експерт.  Ясно е едно – или Лесес много обичал Кепра, или Лесескепра била много кипра. А може би и двете.

Навярно била потомствена жрица.  Жрица добре – нали има ритуална купичка и магически неща край нея. Но защо потомствена?  Ами защото предметите, с които била изгорена, са от различни епохи.  Керамиката е датирана от І в. пр. Хр., а колието с висулките е с цели 300 години по-старо. Представяте ли си през колко ръце, или по-точно през колко шии, от майка на дъщеря или от жрица на жрица, е достигнало до лесескеприната шия. 

По онова време, преди 2000 години, Анхиало бил голям търговски център със стени високи, както ще стане ясно ей сега, по-голям от Аполония (Созопол) и Месембрия (Несебър), взети заедно. От тук минавала голяма част от търговията на Константинопол. В града имало дори храм на египетските богове Озирис и Изида. Мистерия е как египетските култове са стигнали до Анхиало. 

Могилата с погребението на Лесескепра е в непосредствена близост до куполна гробница – най-голямата, откривана някога в България,  единствена по рода си на Балканите.  Тя спира дъха на всеки, който прекрачи входа й. Построили са я преди 1800 години.  Изследователите са на мнение, че това е мавзолей, светилище на някой герой. За това говори фактът, че в гробницата не са открити кости, урни или саркофази. А и големината на залата, наличието на кухата колона в средата и олтарът-огнище в нея, говорят за езически ритуали, които най-вероятно са се извършвали в светилището. 

Малко след като догоряла кладата на Лесескепра, през Анхиалос преминал римският поет Овидий и името на града от периферната провинция на римска империя завинаги попаднало в поезията. Четем го в десетата елегия на сборника „Тъги”.  Ето цитат:

„Тинския залив да стигна, а после града Аполонов и под стените високи на Анхиалос преплавал в Месамбрийския порт да закотвя.

Да мина Одесос, след туй крепостта, получила име от Бакх-Дионис,

и невредим да пристигна в града на милетците, дето оскърбеният бог ме запрати…“

Да вметна, че оскърбеният бог го запратил в днешна Констанца, за което сме му много благодарни, защото пътьом Овидий описал най-важните спирки от Константинопол до Констанца по източното Черноморие.

Поетичната карма продължава да витае над града.  Столетия по-късно, един млад телеграфист, едва 21-годишен,  започва работа в пощата на Анхиало.  Пристига като обикновен телеграфист, а си тръгва като известен поет.  Това е Пейо Яворов. В Анхиало е истинският му поетически дебют с поемата “Калиопа” и още 35 стихотворения. Сега затворете очи и се пренесете мислено на брега на морето в Поморие.  Ще ви прочета малко от Яворов:

А сякаш птица, лекокрила,
ей кораб с опнати платна –
стрела не би го опредила.

Току се кораба затули
и огън-сълза из очи
полекичка се претъркули.

Светът – море… И нявга що ли
след мене тук ще поличи
от преживените неволи?

Не зная дали Лесескепра е преживяла неволи, дали е ронила огън-сълзи, или е била щастлива. Какъв ли е бил животът й в Анхиало?  Но в днешния свят-море от нея ни е останал споменът за една любов, изразен не в стихове, а изкован от злато.

Ако нямате средства и време да пътувате до далечен Ню Йорк, можете да посетите Статуята на свободата тук, в България. Добре де, не е 93 метра висока като американската.  Голяма е колкото пощенска картичка.  И е от бронз, а не от мед. Но e произведена далеч преди 1886. И приликата е удивителна, не мислите ли?  Намира се в музея „Абритус“ в Разград.  Археолозите я идентифицират като малоазийската богиня Ма. Преди 1900 години пощенски картички е нямало. Хората са използвали такива матрици, за да отпечатват образите на любимите си божества върху тънки метални листове или кожа. 

Ма била служителка на Кибела, но постепенно започнали да я обожествяват.  Век преди раждането на Христос се сдобила със собствен култ.  Поради войнствения й характер я отъждествяват с римската богиня на войната Белона, сестрата на Марс. Какъв контраст с богинята на свободата Либертас, която е прототип на американската статуя! Външно са същите, а по характер са различни като ин и ян.

Намерени случайно през 1922, докато разградско семейство си прекопавало лозето, днес шестнадесетте бронзови плочки-матрици са сред най-ценните находки, изложени в музея. Ма е в пъстрата компания на още 15 божества от всякакъв произход – гръцки, римски, тракийски, близкоизточни.  Херкулес в борба с Немейския лъв, Артемида в минижуп и с високи тракийски обувки, Тракийския бог-конник, досущ като Мадарския, и пищни източни богини, окичени със звънчета, с изящни бижута на шиите и ушите, и кошници на главите. 

Около 3,000 души живеели в крепостта по време на разцвета й.  Абритус бил построен стратегически, точно на пътя между Сексагинта Приста (Русе) и Месембрия (Несебър), между Дунав и морето.  Имал четири порти, 35 кули и крепостни стени, дебели по три метра. Не бил голям, но бил спретнат – прави, широки улици, форум, просторни къщи със стройни колонади от бял варовик, с красиви капители и многоцветни фрески, акведукт и храмове. Хора от различни етноси и с различна вяра съжителствали мирно.  Всяка етническа група почитала своите божества.  Затова и по матриците е такова стълпотворение от идоли.  Като стаята на тийнейджър, окичена с какви ли не плакати на любими групи и герои. 

Сякаш изборът не бил достатъчен, та векове по-късно религиозното разнообразие в музея “Абритус” се попълнило с още една находка – бронзова джайнистка статуетка, част от преносим олтар от ХV в., намерена край Завет, на 30 км. от Разград. Джайнистите са секта в Индия. Центърът им е в Ранакпур, на 6000 километра от Делиормана.  Най-големият грях за тях е да причиниш вреда на живо същество. Ортодоксалният джайна прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества и премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Сектата съществува и до днес. Сега си представете следната странна картина. Хиляда четиристотин и не знам коя година е. По междуселския път, в облак прах, се носи нереална процесия. Джайнистки монаси мъкнат олтар, един върви пред тях и мете като луд. Вече аха да стигнат Завет, ги връхлитат разбойници. Избиват ги и им вземат метлата, а олтара пада по лице в полето, да чака шест века по-късно бай Генчо Станев да си прекопае лозето, и да измъкне Махавира Джина от забравата. Това е единственият подобен артефакт в Европа!

Още една космополитна връзка – пръв на останките от крепостта в далечната 1869 г. се натъква Анание Явашов, дядото на Кристо, световноизвестният художник.  Последните години от живота си Кристо изживя в Америка и си отиде в Ню Йорк през 2020 г. Но да се върнем на дядо му – академик, създател на археологическото дружество в Разград. По онова време той нямал възможност за мащабни разкопки, нито успял да идентифицира това, което е открил.  През 1953, когато започва строежът на Завода за антибиотици, от земята наизлизали колони, капители, оръжия и артефакти. Околийският на Разград звъннал тревожно в София и съобщил за откритието.  От там му казали да продължи да гради завода. „Най-важното е да се погрижим за здравето на хората. За историята ще мислим после“, казало началството. Но все пак пратили археолози от София за спасителни разкопки.  Спасили, колкото спасили – половината Абритус си останал погребан под основите на завода.

Както американците си имат Форт Нокс, така и Абритус си има своят златен резерв.  В крепостта живеели богати хора – собственици на големи участъци обработваема земя и търговци.  На 3 май 1971 г., при проучване на една от крепостните стени, археолозите открили съкровище от 835 златни монети – солиди с общо тегло около 4 килограма!  Предполагат, че монетите били в торба, скрита в едно от жилищата и останала затрупана в разрушения дом след нападението на готите. Това е най-голямото съкровище от златни монети в България.  Няма да можете да го видите в музея. Съхраняват го в специален трезор, заедно със златния пегас, символ на града, за който ще ви разкажа в някоя от следващите ми публикации.

Ако Индиана Джоунс знаеше какви неща има из делиорманските полета, веднага щеше да си купи нива или лозе в Лудогорието и щеше да се захване да копае.  Може пък точно той да открие златната колесница на император Траян Деций.  През 250 година готите, предвождани от Книва, преминали Дунава, стигнали до Берое, превзели и оплячкосали Филипопол, и тръгнали да се връщат.  Натоварени със скъпи трофеи, повели със себе си множество военопленници и добитък, варварите се отправили към Дунав, за да се приберат по родните си места.  Опитали да преговарят с Траян Деций да ги пусне, но той бил уверен, че ще ги разгроми.  Пресякъл им пътя точно при Абритус.  В едно горещо лято преди 18 века се разгоряла кървава битка.  Готите  разгромили римляните и убили Херений, синът на императора.  Самият Траян Деций пък потънал безславно в някакво блато.  Той е първият римски император, загинал в битка с външни врагове – едно от най-тежките поражения в историята на Рим. Началото на края за империята.

Мисля си, че Разград просто е център на Вселената.  И да ви кажа, нашата Статуя на свободата ми харесва повече. С жезъл в ръка, ябълка в скута, куче в нозете и орел над раменете, тя умело подръпва невидимите нишки, които свързват малкия град със света – с Рим и Раджастан, с Мала Азия и Америка. 

Дали е плод на дизайнерска грешка, или нарочно търсен ефект, очевидното си е очевидно.  Впечатляващият му чучур подпира една от витрините на Етнографския музей в София.  От Белоградчик е родом момчето.  Нарича се крондир.  Прякорите му са бардук и ракийник.  Чучурът му също си има прякор. Казва се шопка. И е със специална функция – да пази нито грам от скъпоценната ракия да не се разлее. На много места в България канели кума с направен специално за него ракиен крондир. Украсявали го с чемширово венче, а на устието слагали червена захаросана ябълка, да е сладък животът на младоженците. Ако питате мен, ябълката е била излишна. С такъв чучур всеки живот би бил сладък. 

Навремето хората си правели шеги един с друг. Дяволската стомна има пет шопки, но само едната е отпушена.  На сватбата давали на булката да отпие. Ако улучи правилния чучур, на късмет е. Ако не, цялата се оливала с вода, за смях и радост на сватбарите. Голям майтап, няма що. Но без телевизия и интернет, с какво да се развличат хората?

Помня как в училище един съученик дойде с рекламна найлонова торба на „Малборо“ и предизвика фурор.  Млякото беше в стъклени буркани – връщаш празните, за да вземеш пълни. А олиото го наливаха в единствената семейна стъклена бутилка. Продавачката гребеше с черпак от огромен мазен варел.  Казвам ви го, за да си припомните, или ако сте  от поколенията след Y, да си представите, какъв е светът без пластмаса.  От древни времена, та чак допреди стотина години, керамиката била единственият възможен амбалаж.  Хората правели от глина всичко за домакинството и индустрията: бъчви за туршия, резервоари за вода, водопроводни тръби, керемиди, буркани, вази, тенджери. Дори музикални инструменти и бебешки люлки, ако щете вярвайте.

Една от най-известните керамични школи в България е бусинската.  Понеже Бусинци се е кукнало върху гигантско находище на фина глина, преди 400 години имало грънчарско колело във всяка от 300-та къщи.  Бусинските съдове се славели със своята здравина и практичност в целия Близък и Далечен Изток.  Самият султан в дворецът Топкапъ вечерял в бусински съдове. Забутаното трънско село било световна звезда!

В Бусинци предимство е имала функционалността.  Продуктовият дизайн бил по-важен от украсата. Някои стомни били сплескани отстрани. Така било по-лесно да ги возят на дълги разстояния – при товаренето  грънците в каруца заставали по-плътно и не се трошали по пътя. Нещо като квадратните дини, отглеждани от китайците, за уплътняване на каргото.  Стомната, която се използвала за вода на нивата, се нарича решетарка.  На чучура има керамична пластина с дупчици, като я оставиш на синора, да не влизат животинки и буболечки.  Къркавчето пък има пробита дупчица, за да не се образува вакуум. Докато човек пие, водата къркори.  Глинените съдове запазват почти равномерна температура. Освен това не са гледжосани отвътре и попиват.  Затова киселото мляко, съхранявано в глинен съд, трае повече и е по-гъстичко. 

Етнографският музей „Бусинска керамика“ е основан през 1983 от един от най-изявените потомствени бусински майстори Петър Гигов. Бялата соц сграда стои на селото като копринена кръпка на абяни гащи. Навремето са правели летни школи, за да поддържат традицията жива.  Днес в музея ви посреща кисела лелка, която ви иска 30 лева за снимане и минава през експозицията с равен тон на школувана досада.  Не бях впечатлена никак от отношението и разказа.

Грънчарството е тежък занаят – не можеш да се оставиш днешната работа за утре. Хамалогията е голяма. Копаели глината една-две години по-рано, вкарвали я в мазето на тъмно и хладно, където непрекъснато я мокрели и тъпчели с крака, за махнат камъчета и сламки.  Да нямат шупли грънците и да не текат. Майсторите смилали глазурите ръчно, с каменни мелници. До колко градуса да е загрята пещта, какви дърва се слагат в огъня – всеки детайл имал значение. Едно мокро дърво можело да изпотроши цялата партида.

Последното грънчарско колело в Бусинци спряло да се върти преди няколко години, когато си отишъл единственият останал майстор. На кого му е притрябвала керамика и без това? Всичко е за еднократна употреба, не мъкнеш тежки грънци нагоре-надолу, пиеш си кафето в пластмасова чашка. Но пък на Коледа опекох най-вкусната капама в глинен гювеч, подарък от свекър ми. Сватбар бил в Бусинци преди много, много години. В годините, когато веселбите траели по цяла седмица, а крондирите били с ей такива шопки.

Всичко, що е в музей, трябва да е герой. Иначе защо да е в музея? Там няма място за изсъхналото букетче теменужки за мама, прашната колекция от камъчета от всички места, на които сте пътували, или кичозната кутийка за бижута с къдриците на децата от кръщенето. Следите от ежедневния живот на обикновените хора нямат кой знае каква историческа стойност, но носят голям емоционален заряд. Готови ли сте да ме придружите в едно любопитно пътешествие по стъпките на някогашните обитатели на Филипопол? Буквално по стъпките им.

„Виждаш ли ги? Ето тук, в хоросана. На 1700 години са! Носел е моя номер – 42. Премерих. Само че аз съм с маратонки, а той е бил с островърхи чехли с налчета. Това до тях са детски стъпчици. Довел е детенцето си на обекта. Може би е нямало на кого да го остави“, обяснява Митко, реставратор от екипа, който върна живота на мозайките. „Тук са работели всякакви хора. Някои от тях са били чуждестранни експерти, навярно от Тунис или Алжир. Личи си по финия стил. Виж тук вдясно от входа, където е надписът на епископа. Може би той лично е платил за тази част. Гледай колко прецизно е наредена!“

Базиликата е като машина на времето, в която изминавате 1700 години, докато стигнете от единия до другия ѝ край. Отляво на централния вход, в основата на една от колоните, има изсечена буквата „делта“. Вижда се отвътре, като застанете с гръб към пауна на входа. Археолозите предполагат, че древният каменоделец е подписал произведението си. А аз имах щастието да се запозная с Димитър, един от заварчиците на подпорните греди за конструкцията на Базиликата, точно когато изрисува с електрожена си буквата „Д“. От 30 години той, също като своя древен колега, подписва всяка своя работа. Архитектите запазиха тази греда. Можете да я видите на малката тераса над детската площадка. 1700 години делят двамата майстори и техните произведения, подписани с гордост. С една и съща буква.

Най-невзрачната монета във витрината с археологическите находки на втория етаж е номер 9. Но тя е и най-важната. Намерена е от реставраторите в хоросана на долния пласт мозайки. С лика на Лициний е. Била в обръщение между 308 и 324 година. Всички останали монети, намерени в Базиликата, са износени от много години преминаване от ръка в ръка и от кесия в кесия. Тази е като нова. Представете си как някой я е поставил там нарочно. Така, както днешните строители хвърлят стотинки в цимента на първата плоча на къщата – за късмет и богатство. Защо е толкова важна тази монета? Защото благодарение на нея учените могат да кажат кога е била построена Базиликата. Християнството става официална религия през 313. Това означава, че Епископската базилика на Филипопол е един от първите християнски храмове, издигнати в света!

Раздрусана от няколко земетресения и най-накрая срината през 6. век от най-свирепото – цели 8 по скалата на Рихтер, Базиликата потъва в забрава и разруха. През Средновековието хората си построили къщи на това място и използвали част от него за гробище. Жилищата им били малки – колкото кухненския ви бокс или банята ви, ако е по-просторна. Живеели са кратко и бедно. Бижутата и предметите, които археолозите намериха, са от скромни по-скромни.

Гробището е дар за антрополозите! Какво пък му е толкова уникалното на едно гробище? Ами това, че в него са погребани всякакви граждани, а не само монасите от някой манастир, например. Доцент д-р Георги Томов е изследвал костите с най-съвременната медицинска апаратура, за да потърси информация как са живяли. Установил, че филипополци били по-високи от обичайното за Средните векове. Две трети от погребаните са млади по днешните стандарти – под 30-годишна възраст. Страдали са от анемия и недохранване. Моряли са ги туберкулоза и малария. Занимавали са се с тежък физически труд. Сред погребаните има един дърводелец – съдят за това по изтриването на зъбите. По онова време гвоздеите и клинците не са били кръгли, а триъгълни и острите им ръбове направили цепка в резците на мъжа, докато ги държал в уста, за да са му свободни ръцете. Когато изследването приключи, всички кости бяха погребани отново в амвона на Базиликата, с благодарност, че са послужили на науката.

Освен многото намерени неща при разкопките, има и едно изгубено. Оглеждайте се за избягал паун. Работници се натъкнали на античните мозайки през 1982, докато строяли надлеза до католическата катедрала в Пловдив. Тогава нямали представа, че това е Епископската базилика на Филипопол. Археолозите заснели находката, покрили всичко с пясък и найлони и го оставили за след малко. А днес, а утре – мястото обрасло с тополи и храсталак, в него се изливала част от градската канализация и се трупали боклуци, изхвърляни от минаващите по шосето коли. „Следмалкото“ се превърнало в тридесет и две години. Каква била изненадата на всички, когато разчистили терена повторно през 2014, за да започне мащабният проект по реставрацията и консервацията? Единият паун от фонтана на живота бил безвъзвратно отлетял! Можем само да гадаем къде е кацнал и как се е случило това.

Епископската базилика на Филипопол е музей на световно ниво – подреден, интерактивен и с чудесен разказ за всичко, свързано с двата декара възхитителни мозайки. Неслучайно има реален шанс да стане десетата българска забележителност в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, ако общината спре да се занимава с интриги срещу хората, през чиито ръце мина всяко камъче, и вземе да се концентрира върху важните за обществото задачи. Сред красивите птици, сред гирляндите от бръшлян и лози, сред вълни и слънца човек се чувства като в рая. Когато влезете, наострете уши и отворете широко очи. Ще чуете дърводелеца, който удря с чука и ругае под нос с пирон в устата. Край вас ще мине майсторът на мозайки, стиснал ръчицата на детето си, да му покаже червеногушата гъска, която току-що е наредил. Ще заобиколите строителя, клекнал да забоде в хоросана монетата на Лициний. И ще се почувствате неразделна част от миналото на този прекрасен град.

Слагам знак 18+, че да не вземете да се съберете с децата пред компютъра за поредната интересна история на блондинката и да стане охче.

Напоследък ви е скучно в леглото? Искате да внесете свежест в сексуалния си живот? Заведете половинката си в музея.  Да, да, правилно прочетохте. В музея. Ще се изненадате на какви интересни идеи ще попаднете.

Това е жетон за публичен дом от колекцията на Регионалния исторически музей в Кюстендил.  Били са много разпространени в цялата Римска империя преди около 2000 години. Има ги и в други музеи в България, но сякаш се стесняват да ги показват и ги държат по хранилищата.

Има две теории защо са ги използвали, вместо да си плащат направо с пари. Едната е, че в древен Рим се е смятало за държавна измяна да си купуваш такива услуги с монети с лика на императора.  В един анекдот се разказва, че при император Каракала осъдили някакъв конник на смърт, защото платил с истинска монета в бардак. Спасил кожата само защото императора умрял скоропостижно. В писмените източници от онова време го няма конкретно този случай. Но често се срещат описания на жестоки наказания заради действия, считани за обида към императора.

Другата теория е, че на входа на лупанариума (много хубава дума са имали римляните за бордей, не мислите ли?) някоя „мадам“ обменяла парите на хората. Те идвали от целия свят. Носели всякакви валути. И понеже момичетата не говорели езици, „мадам“ обменяла парите по трънския курс и давала на клиентите жетон с изображение на това, което искат да получат.

Жетоните се наричат спинтрии и са с размер на двулевка.  По тях я има цялата камасутра. Някои от позите са направо акробатични. Ако потърсите в интернет, ще ви излязат.

Публичните домове са били ясно означени с недвусмислени указателни табели.  Една от тях се пази във Варненския археологически музей и е от римските терми на Одесос. Размерът й е внушителен – метър на два, така че хората преди 1900 години да не се изгубят случайно по пътя към лупанариума.

В късната античност очевидно е нямало еротична цензура. Еротиката е била неразделна част от живота и на занаятчиите, и на прилежните домакини.  Доказателство са този глинен печат, с който незнаен майстор е подпечатвал грънците си, и тази лампа с дизайн на изящен пенис с крилца. Можете да ги видите в Археологическия музей в Силистра.

Музеите по света привличат хиляди посетители с такова съдържание.  Ако ходите в Неапол, не пропускайте Националния археологически музей. Помпей ви дава мащаба, но музея ви дава пищната красота на находките. В музея има Тайна стая. Означена е с два големи каменни пениса на входа. В нея не пускат деца и ученици.  Там са събрани над 250 предмета – покъщнина, лампи, статуетки, стенописи, мозайки – от обзавеждането и декорацията на публичните домове в Помпей и Херкулан. 

Вдъхновен от Тайната стая в Неапол, в края на 2020, Регионалният исторически музей – Шумен събра много хубава и смела изложба. „Еротичното в изкуството (по археологически данни)“. Включи артефакти от 11 музея от цяла България. Цитирам медиите: „с повей на табу“. За съжаление само за три месеца по време на Ковида. Кой видял – видял.

Стига толкова засега. Оставям ви да приложите наученото на практика. Само ви моля – внимавайте да не се контузите!

Тунинговахте ли возилото си?  Ако сте се уморили да ходите по автосалони, да прелиствате последните броеве на „Авто свят“ и да слушате хвалбите на досадните си приятели какви мегаспойлери и космически лети джанти са си сложили на голфовете, идете в музея в Пазарджик.  Там има такъв невероятен тунинг, какъвто никъде другаде в България няма.  Че и в света. 

През есента на 1986, докато заравнявали картофена нива край село Равногор в Родопите, палешникът на трактора закачил тухли и пред смаяните собственици на имота зейнала дупка. За да не си докарат някоя беля, те веднага позвънили в музея. На място пристигнал най-младият служител, току-що назначен, археологът Георги Китов.  Същият, който двайсетина години по-късно ще се превърне в българския Индиана Джоунс. 

Китов установил, че това е тракийска гробница, и че в близост до нея има още седемнадесет.  До този момент следи от тракийци не били намирани толкова високо в планината.  През лятото на 1987, ЮНЕСКО организирало експедиция, за да проучат некропола.

Могилата, която тракторът си харесал, се оказала най-голямата куполна гробница в България.  В нея намерили златна халка и късове от плетени железни ризници. Не че е малко, все пак това дало на археолозите  знак, че там е бил погребан някой знатен тракиец, но нищо повече. Затова пък във втората могила попаднали на истинско съкровище – юзда, начелник и седем кръгли медальона от сребро с позлата, възхитителен тунинг за конска сбруя. Шестте странични медалиона са големи колкото юбилейни монети, а седмият, този за гърдите, е колкото чаена чинийка.   Начелникът на коня, в който са събирали гривата му в прическа „конска опашка“, е уникален и има един единствен известен аналог в света.

Историята за аналогът е хем вълнуваща, хем много тъжна. Става дума за загубеното съкровище от Каварна. През 1902 г., в могила край селото, случайно открили невероятно красиво златно съкровище: венец, фиала с изображения на колесница с три коня, златна статуетка на пантера и 66 елемента от украса за конска сбруя. Имането тежало почти килограм и било изящно и майсторски изработено.  За съжаление, от него е останала само снимка и описание на Карел Шкорпил. Тогавашният руски консул във Варна купил находките. Венецът бил разкъсан на части и всеки от семейството си взел по късче „за спомен“. Останалите предмети консулът разпродал в чужбина и до днес следите им се губят.  Но от описанието на Шкорпил знаем, че намерената конска украса в Равногор е аналогична на тази от Каварна.

Да се върнем към Равногорското съкровище.  Медальоните са толкова фино изработени, че на Нике, Атина и Артемида им се виждат зениците, всяко косъмче от косата и всяко перо от крилата.  Възхитително произведение на тракийското изкуство. Знатен тракиец, да, живял, бил се и загинал преди 2200 години.  Кой друг би си позволил такава украса за коня.  Изгорили го на огромна клада, под която били положили две конски амуниции, всяка в отделна яма.  Едната изгоряла и се превърнала в стопилка, но другата оцеляла и достигнала до нас.  Урната с праха на владетеля останала в гробницата. Мястото се превърнало в светилище, в мавзолей, който местните хора посещавали по време на празници и изпитания.  Откъде знаем ли? Прагът на гробницата е протрит от стъпките на многобройните молители.   

Археолозите не намерили нищо кой знае какво в останалите гробници.  Преди 2100 години траките въстанали срещу римляните и Рим им изпратил армия, за да потуши бунта.  Според Тацит битката била продължителна и много кръвопролитна. Римляните победили и разграбили всичко, до което се докопали. Включително некропола в Равногор. Мародерите оставили следа – в една от гробниците археолозите открили бронзова монета, сечена по времето на Тиберий, вероятно изпусната от грабителите.

След като обиколи целия свят и поспря в Лувъра, съкровището от Равногор най-сетне получи дом в обновената зала „Археология“ на музея в Пазарджик.  Да, забутано е под рампата, да, описанието на табелата до него едва ли ще ви грабне, но вие вече ще знаете какво стои пред вас.  Звездата на музея! 

Ако питате равногорци къде е тяхното село, те ще ви кажат, че е по-близо до небето, отколкото до земята.  Затова навярно получаваме такъв невероятен дар, по изработка по-близо до небето, отколкото до земята, от господарите на Великата планина, препускали гордо и свободно по тези места преди стотици години. 

Коя  е първата дума, която ви идва наум, когато чуете „Чипровци“? Ако отговорът ви е „килими“, получавате потупване по рамото.  Килимите на Чипровци са истински звезди.  Те създават уют на папи и крале, на министри и президенти, на колекционери и обикновени хора от Япония до Норвегия и от Нова Зеланция до Америка.   И са в ЮНЕСКО.  Какво пък им е толкова уникалното на тези килими? Ами хайде да видим.

В орнаментите на чипровските килими са закодирани послания отпреди хиляди години. Ето малко доказателства.  Един от основните мотиви в килимите е маказа – два допрени триъгълника. Маказа е символ на сливането на мъжа и жената, на плодородието.  Прилича ли ви на нещо? Ще ви помогна – по подобен начин изглеждат някои фигури, изобразени в пещерата „Магурата“.   

Символите се изменят през вековете.  В зората на човечеството са едни, после стават други с приемането на християнството.  Между шарките в чипровските килими и раннохристиянските мозайки в Епископската Базилика на Филипопол също има няколко много интересни прилики. В Базиликата, първият слой мозайки е геометричен.  Век по-късно, вторият слой е с птици, животни и гирлянди от цветя.  И в килимите така – отначало жените тъкат геометрични шарки, а век по-късно птици, животни и гирлянди от цветя. В Базиликата е изобразен фонтанът на живота с два пауна, кацнали на него.  В чипровските килими виждаме същия символ. 

Килимарството е един от най-древните занаяти. Идете в близкия исторически музей и със сигурност ще намерите глинени тежести за станове и вретена на по 8,000 години.  Можете също да видите как по дъната на някои глинени съдове от праисторията има отпечатъци от изтъкан плат.

Тъкането не е никак проста работа. И животът не е никак проста работа.  Затова в митовете и легендите на почти всички народи, тъкачките и предачките определят съдбите на хората. Мойрите предат нишката на човешкия живот.   Атина превръща в паяк фуклата Арахна, изкусна тъкачка, за да я накаже за високомерието й.  Пенелопа, съпругата на Одисей, всеки ден тъче платно, а всяка нощ го разплита, за да забави претендентите, които искат ръката й. Индианците навахо вярват, че Тъкачката вплита душата си в килима на Вселената. Може би затова до днес в Чипровци тъкачките прошепват молитви преди да започнат нов килим. 

Преди повече от 400 години, багрите в чипровските килими били пастелни, защото ги получавали от растения и минерали, по рецепти, предавани от от майките и бабите на дъщерите, докато тъкат заедно. Ако наострите уши, ще чуете как си бъбрят. „Айде, повторай сега, щерко, кво ти требе за червено? За червено, мале, ми треба кора от глог и люспи от лук.  А за зелено? За зелено – орехова шума, за жълто – кори от смрадлика, за синьо – цвете от синчец, черното е от сажди. Какво правиш да не изветреят? Сипвам вар или пепел. Мале, стига ме питай и ти! Сичко съм запомнила. Чукай тука с биячката, да стегнеш нишката.“ Моделите на килимите си имат имена, от които някой поет може да напише цяла ода: големи куки-шарени буки-крилцата- бибиците-перцата-лозниците.  

Производството на чипровски килими процъфтява през 19 век.  По онова време турската армия закупувала по 8 000 килима годишно за постеля и молитва. През 1878, годината на Освобождението, чипровчанки изтъкават 14 000 кв.м., достатъчни днес да покрият целия площад около „Александър Невски“, барабар с катедралата и Парламента! 

Днес в Чипровци са останали само двайсетина жени, които тъкат.  Кой ще седне да се занимава с тая пипкава работа. Два квадрата се правят за месец и се продават за 3000 лева, а като сметнеш материалите и процента за прекупвачите, за килимарките я останат, я не останат 1500 лева.  Вярно, Чипровци е едно от най-красивите градчета в България, но малко млади хора искат да  се зачукат там, в подножието на Миджур, в далечния край на дивия Северозапад. 

Непременно идете в музея в Чипровци! Първо, защото е много хубав и второ, за да се запознаете лично с чипровското жабе, божествената костенурка – канатицата, черноокото булче  – каракачката и змията – пазителка на семейното огнище.  Ако никой не се заеме да запази традицията, те ще си отидат от света, а с тях ще се откъсне една красива и цветна страница от дневника на нашата национална памет.

Айде да си менкаме!  Така навремето попълвахме наивните си колекции от колички и карти със супергерои.  Според статистиката, всеки втори човек на планетата колекционира нещо.  Някои събират монети, порцеланови фигурки или играчки. Други пътуват по света и си правят хербарий от държави.  Но има страсти, които никак не са безобидни. 

През уикенда ми попадна брошурата на Васил Божков и неговата Фондация „Тракия“.  Онемях! Зашеметяващи артефакти, с каквито малко български музеи могат да се похвалят!  Нищо чудно.  Десетилетия наред, Черепът е обирал каймака от иманярските набези.

Ето какво казва той във въпросната брошура: „Участвал съм в търговете на всички аукционни къщи по света и нямам загубено наддаване за артефакт, свързан с българската история. Тази колекция е събирана двайсетина години. Ежедневно. Всеки ден съм отделял време, средства и грижи. За науката и защото българският народ заслужава да притежава историята си.“

Преди да потъна в сълзи от умиление, звъннах на мои приятели, археолози, от Националния исторически музей.  Те са участвали в описването на повече от 6,000 артефакта, които прокуратурата е иззела в акцията срещу Божков през 2020.  Споделиха с мен, че малка част от находките имали документи. Повечето от тях ги намерили увити във вестници, както са си били изкопани, с пръстта. Датите по вестниците показвали период от около десетина години.  Да не би пък да има някакъв алтернативен начин на опаковане на покупките от аукционните  къщи, за който да не сме чували?   

И се сетих за един анекдот от времето на соца. Някакво детенце бродело гладно, изтощено и измръзнало из гората, когато видяло светлинка.  Приближило се към колиба и потропало. Вратата отворил самият Ленин. Отвътре лъхнала топлина и ухание на току-що изпечен хляб, и вкусна гозба.  – Чичко Ленин, гладен съм, може ли да вляза? – помолило детето.  – Марш! Върви откъдето си дошъл! – изкрещял чичко Ленин. А очите му добри, добри. Та и Божков така. Очите му добри, добри, докато лишава нас, децата ни и внуците ни от културно-историческо наследство, за да задоволи страстта си да притежава. Че защо пък да ни лишава, ще попитате вие. Нали събира и връща? Изложби прави, човекът.

Иманярството не е просто акт на кражба – то е форма на унищожение. Иманярите ограбват историята на артефактите.  Когато ги измъкват от земята, те не описват как и къде са ги намерили.  Дали предметът е бил част от гробница, жилище или храм?  Как е бил разположен? Какви други находки е имало около него? Всички тези детайли ни помагат да разберем културата, която го е създала.  Научаваме за вярванията, ритуалите и обичаите на отминалите времена.  Като унищожават контекста, бандитите превръщат артефакта само в естетически обект, красива вещ, но лишена от значението, което я прави част от историята на човечеството.

Твърдят, че в България има над 100,000 иманяри.  Дори само 2-3 хиляди от тях да са професионалисти, щетите са необратими. Почти всички археологически обекти вече са с нарушени културни пластове. От 50 000 могили в България, няма нито една, която да не е прекопавана. Няма селище, крепост, нива или трънка, които да са останали непроверени. Твърди се, че средствата, които се въртят в нелегалната търговия с културно наследство, са втори или трети по обем след наркотиците, трафика на хора и проституцията. Иманярите са свързани с прекупвачи. Прекупвачите – с трафиканти.  Трафикантите – с аукционни къщи и колекционери.  Добре смазана машина, която от десетилетия работи с протекцията на полицията и държавата.   

Преди години ходих в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк и попаднах на златна фиала. Прилича ли ви на нещо? На фиалата оп Панагюрското съкровище? От къде ли е била отмъкната?  В музеите на запад често излагат предмети с неясен произход, без да уточняват къде и при какви обстоятелства са намерени. „Финансирана от фондация „Роджърс“, 1962 г.“ Ама откъде я е придобила фондация Роджърс?  В българските музеи винаги пише откъде е находката: Оходен, Долище, Римски терми – Одесос. Това не са просто географски бележки, а и ключ към разбирането на историята на обекта.

Държавата не я е еня.  Хвърля някакви подаяния на археолозите за разкопки и не отделя почти никакви пари за консервация, реставрация и експониране по съвременен и интересен начин.  Фондохранилищата на повечето музеи са в плачевно състояние. Дигитализацията на колекциите е неясен мираж.  Но аз имам план.  Моля ви да шернете под сурдинка една голяма тайна. Делю Хайдутин е заровил на Марс имането си от десетките години скитане в Космоса.  Разполагам с карта, която ще изпратя само на шепа избрани хора. Разчитам новината да плъзне, пълчищата иманяри да хукнат натам през глава и да оставят на мира оглозганата ни България, преди културно-историческото ни наследство да се е превърнало в череп и купчина кости.