Дуванлии. Какво красиво име! Прилича на глухарче.  Прилича също на вятъра, както го рисуват по фреските – дебел херувим с издути бузи.  А всъщност си е съвсем обикновено село между Пловдив и Хисаря.  В един студен януарски ден през 1925 година жителят му Иван Йозов Чапов, придружен от слугата си и от един наемен работник,  отишъл да риголва лозето си на Кукова могила, на десния бряг на река Пикла.  Както виждате, поетиката в имената се изчерпа с названието на селото.  Започнали те да копаят дълбоко, зер риголването на лозе иска поне едно 80 сантиметра да обърнеш, за да влиза повече въздух и вода в земята и да растат силни лозите. Тежък къртовски труд.  Нещеш ли, под лопатите им звъннал камък.  Не било кой-знае какво.  И преди били вадили от тук големи бели камъни, сигурно крепост някаква стара имало навремето.  Но този път било различно. Зейнала дупка.  Заприиждали хора от околните ниви и започнали да разчистват.  Сред пръстта заблестяли злато и сребро.  Тихомълком поделили, каквото намерили и се разотишли.  Добре де, ама знаят ли двама, тайна няма, както гласи една поговорка, а там били бая повече народ. 

Два дни по-късно вестта за находката стигнала до директора на музея в Пловдив Борис Дякович.  Той веднага заминал за Дуванлии. Събрал набързо пишман археолозите и, къде със заплахи, къде с убеждаване, успял да прибере това онова от намерените предмети. „Всичко ли ми дадохте?“, попитал. „Всичко, всичко!“, замърморили местните, и за по-голяма убедителност усърдно заклатили глави.  Не им повярвал и с право.  Малко след това донесли за откупуване в музея прекрасна сребърна амфора с позлата и няколко златни украшения.  На амфората паснали идеално двете зооморфни дръжки – чудовища с обърнати назад лъвски глави, със заострени уши и големи извити рога, които директорът бил конфискувал по време на спасителната акция предната седмица.  Властите разпоредили строго полицейско разследване, в резултат на което дуванлийчани, с мъка на сърце, предали още ценности. Сред тях имало общо кило двеста и шестдесет грама злато – пластина-нагръдник, три шарана, изрязани от златна тенекия, огърлица, торкви, гривни, масивни пръстени и кутийка с капаче, впечатляващи съдове от бронз и сребро, огледала, фини алабастриони и тежки ритуални блюда.  Музеят направил постъпления за разкопки на място. 

Били тежки времена – 1925 е една от най-напрегнатите и кървави години в историята на Царство България. Атентати и репресии разтърсвали страната.  На 16 април комунистическа група взривила църквата „Света Неделя“ в София по време на погребение на генерал Константин Георгиев. Загинали над 150 офицери, генерали, депутати и цивилни. Последвал жесток отговор от държавата. Властите обявили военно положение, арестували хиляди, избили стотици.  Кой ти ще се занимава с някакви разкопки на стари могили!  Трябвало да минат четири години, за да се намерят пари и да започне здраво копане с 50-тина трудоваци, наети за целта.   

Освен Кукова могила, в района имало още поне петдесет. Най-богати били големите единични погребения от тракийско време.  Тогавашните владетели вече поддържали стабилни контакти с гръцкия свят. Затова в могилите има вносни съдове и луксозни предмети. Като впечатляващите съдове от Башова могила. На четири от тях пише ДАДАЛЕМЕ.  Предположили, че е на човекът, погребан в гробницата, тъй като името е изчукано върху съдовете грубо и с големи букви, явно при придобиването, а не при производството.  В сервизът на ДАДАЛЕМЕ има сребърно блюдо, красиво декорирано с четири колесници, още едно с жена на кон на морски бряг с три риби във водата, сребърен позлатен ритон и чаша.  Интересна е и античната глинена хидрия. От едната й страна е изобразено угощение на боговете, а от другата домашна сцена. 

Най-странно от всички е погребението в Мушовица. В дървен ковчег била положена жена, забележете, без ръце.  Защо? До ден днешен тази загадка няма отговор.  Със сигурност много я обичали и почитали, защото често идвали да я посещават, навярно на всяка тракийска Задушница.  Накитите й са впечатляващи дори днес, когато сме преситени от всичко: златна пластина-нагръдник с птици, три златни фибули, две златни верижки с висулки, огърлица от златни топчета и мъниста, дванадесет златни обеци.  Да се чуди човек за какво са й 6 чифта в отвъдното – все пак, въпреки че нямала ръце, си имала две уши, както си е по стандарт.   

Находките от останалите могили няма да ви ги описвам подробно, че междувременно ще настъпи 22 век.  Но те носят настроението на безкрайни пиршества с вакханки и сатири, разказват за срещи на богини с храбри воини, въоръжени до зъби и облечени в блестящи наметала. Специално ще спомена и голямото дървено легло с крака, изработени на струг, направо като от ИКЕА.

Част от съкровищата, заедно с красивата сребърна амфора с чудатите дръжки, можете да видите в Археологическия музей в София.  Друга част е в музея в Пловдив. Когато се изгубих сред лабиринта от витрини – една след друга пълни с находки от Дуванлии си казах „Бре да му се невиди, що за място е това, че е напълнило цял музей!“  А то какво излезе – обикновено село с кал и студени зими, могили и нивя. Обаче както често става в българската история, обикновени хора тръгват да копаят на обикновени места и често вместо да посадят лозе, изваждат кътните зъби на историята.

Лятото на 1975 година.  На летище София каца правителствен самолет.  По напечената от слънцето писта, пред шпалира от гвардейци край червения килим, е строено цялото политбюро, начело с другаря Тодор Живков.  На официално приятелско посещение пристига шаха на Иран Мохамад Реза Пахлави.  Договарят Иран да ни даде нефт срещу машини, лекарства и специалисти.  Както протоколът изисква, лидерите си разменят подаръци. Шахът подарява на генералния секретар на БКП хладно оръжие, гравирано със скъпоценни камъни и получава в дар два породисти коня от шуменския конезавод. 

Горещ юнски ден през 1978.  На четиридневно приятелско посещение в България пристига Вождът на либийската революция Муамар Кадафи.  Гвардейци, червен килим, политбюро, братска прегръдка с Тодор Живков.  Договаряме Либия да ни даде нефт срещу оръжия и специалисти.  По протокол Кадафи прави подарък на Живков – две седла за камили, извезани със сърма и коприна от местни либийски майстори. 

Ако някога ви е впечатлявала приказката за Али Баба и четиридесетте разбойника, идете в Правец.  Няма нужда да казвате „Сезам, отвори се!“ Просто плащате билетче от три евро и влизате в музейната експозиция в приемната до родната къща на бившия държавен глава, за да видите една от най-необичайните колекции в България: дипломатическите му подаръци.  Усещането е сюрреалистично. В една и съща витрина съжителстват предмети, които никога няма да видите заедно дори в хола на баба ви.   Ритуални африкански маски делят пространство с порцелан от Бавария. Самурайски шлем и най-фина японска коприна са изложени редом до статуетки от слонова и тюленова кост. Сервизи от нефрит и сребърна посуда, обкована със скъпоценни камъни, блестят до вази и чинии с образа на вожда.  Вещите не са подбирани от куратори, нито пък някой ги е събирал с идеята да ги показва пред публика. Трупали са се десетилетия наред — всеки път, когато правителствен самолет кацне или пък нашият излети. Колекция, изградена не по логиката на живота, а по логиката на властта.

Тя е карта на външната политика на България през втората половина на ХХ век. Срещите на Тодор Живков с лидери като Кадафи, Ясер Арафат, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Самора Машел, Аугуштину Нето, Ануар Садат и Индира Ганди са част от специфична геополитическа епоха — времето, когато България активно търси влияние и пазари в Африка и Близкия изток чрез мрежата на социалистическия и антиколониалния свят. За НРБ това има реални икономически ползи: евтин нефт, износ на оръжие, строителни договори, работа за хиляди български инженери, лекари и техници, както и приток на валута (и банани по Нова година) в иначе дефицитната социалистическа икономика. Повечето от тези управници и техните режими не са блестящ пример за подражание.   Започват като революционери или национални освободители, а завършват като авторитарни управници с култ към властта, склонност към корупция и репресии, довели до граждански войни или икономически сривове. Това е поколение лидери, родени от деколонизацията и Студената война — хора, които обещават справедливост и независимост, но много често завършват в капана на едноличната власт.

Сред подаръците, съвсем обяснимо, най-изобилни са тези от съветските другари. Следват индийските – заради близостта със семейство Ганди. Отчел се е и Фидел Кастро. Има и такива от Запада, като писалка от папа Йоан Павел Втори или порцеланова чиния с позлатения герб на САЩ. Отчели са се също български работнически колективи и градове. Трявна, например, е подарила на вожда казан за ракия.  Не мога да се сдържа: представяте ли си как Живков се люлее на гърба на камила на везаното седло от Кадафи или вари ракия в гаража в сетчето от признателните тревненци? Между другото, в изложбата има и снимки. Я да видя дали ще познаете някои известни политици от настоящето.

Но можем да погледнем на колекцията и от друг ъгъл.  Предметите разказват за най-добрите занаятчии от това време – ювелири, оръжейници, тъкачи, резбари. Защото какво да подариш, ако не най-ценното от своята култура. 

А искате ли сега да направим един експеримент.  Нека се пренесем мислено в 3026 година.  Човечеството е успяло да се съвземе от Големия Апокалипсис и да започне отначало.  Земята се е укротила и жестоките земетресения, сринали половината планета са далечен спомен.  Група млади археолози са на разкопки край селище, за което древни източници твърдят, че е родното на един от най-дълго управлявалите владетели по тези земи.  Надяват се да попаднат на двореца му. Или на гробницата му.  И ето че внезапно от земята започват да извират бляскави вази, златни фигурки и оръжия.  Каква богата култура!  Какви занаятчии!  Какви майстори!  На полето до тях каца транспортна совалка.  От нея слиза Галактическият президент. Минава по червената пътека през шпалир от роботи-гвардейци.  От ефирния усилвател гърми Маршът на обединената Вселена.  По протокол, президентът носи на археолозите безценен подарък – дигитален оригинал на събраните съчинения в 28 тома на Тодор Живков.