Опашката от коли се вие в летния прахоляк. Обед е. Сменят служителите сигурно. Затова не мърдаме.  Над нас прелита ято птици и каца по минаретата на джамията отатък границата.  „За тях граници няма!  Как ми се иска и аз да съм птица, дори гарга да е“, казва дъщеря ми. 

Ще ви разкажа за едно съкровище, разделено на три в продължение на сто и няколко години и как, макар и за кратко, то премахна границите между България, Сърбия и Македония.

Не зная дали сте чували за Требенище – малко селце в Македония, близо до Охридското езеро. Името му идва от глагола „требя“, тоест разчиствам. Иронично, тази история започва точно с разчистване.  На камара камъни.  

Бил топъл майски ден няколко месеца преди края на Първата световна война.  Българските войници поправяли пътя между Охрид и Кичево, много важен, защото свързвал два фронта.  Наблизо нямало каменна кариера, затова започнали да тършуват наоколо, за да намерят материал, с който да запълнят дупките.  За щастие се натъкнали на няколко купчини речни камъни, кой знае как попаднали там.  Работата течала бързо, когато внезапно под една от камарите се показали някакви предмети.  Войниците удвоили усърдието си и отдолу започнали да извират бронзови съдове, оръжия, златни и сребърни накити и други ценни неща. Усетили се, че тази работа не е току тъй и се обадили на началството.  Не знаем в суматохата кой какво успял да поприбере. 

По щастливо стечение на обстоятелствата, началник щаб на тази дивизия бил полковник Димитър Мустаков, виден български офицер, сражавал се рамо до рамо с генерал Вазов.  В студентските си години освен военно дело, той изучавал по свое желание и археология в  Имперския археологически институт в Санкт Петербург.  Мустаков веднага разбрал, че става дума за ценна древна находка.  Подходил изключително професионално превид обстоятелствата.  Описал предметите, снимал ги и на гърба на снимките посочил кое на какво ниво било намерено. Човекът пипал като археолог – по стратиграфски пластове и позиции. Предприел всички необходими мерки след пристигането му нищо да не бъде разграбено, унищожено и изгубено. Едно малко и тъжно отклонение за нерадостната съдба на този забележителен българин: през 1925 бил ранен в атентата в църквата „Света Неделя“. През 1944 го осъдил Народния съд и до 1954, когато вече бил на 80, лежал в Пазарджишкия затвор.   Починал на 99 години, на 24 декември 1973 година, забравен и огорчен.

Но да се върнем в Требенище.  На място, за да продължат проучванията, дошли Карел Шкорпил от Варненски археологически музей и Богдан Филов от Народния археологически музей.  Ето как, с помощта на българската армия, били намерени и разчистени общо седем гроба.  Някои достигали три метра дълбочина и цели пет метра дължина. В тях открили останките на воини, погребани с богато въоръжение и предмети: копия, щитове, мечове, шлемове, бронзови съдове, сребърни, златни и кехлибарени украшения, златни погребални маски, златни пластини за ръцете, златен нагръдник. 

Четири месеца по-късно войната приключила и България била сполетяна от Втората национална катастрофа.  Никой нямал време и ресурси да се занимава с Требенище. Все пак, през 1927 година Богдан Филов публикувал монографията за находките и забутаното селце се превърнало в европейска сензация.  Районът край Требенище получил гръмкото прозвище „Долината на златото“.

Минали няколко години и през 1930 сръбски археолози под ръководството на проф. Никола Вулич подновили проучванията.  Подредбата на гробовете им се сторила странна – един самотен в първата редица и шест един до друг във втората редица.  Може би некрополът бил по-голям?  Прави били.  Открили още шест гроба.  В средата на ХХ век пък македонски учени предприели поредни разкопки в други части от некропола. В целия период на разкопките в Требенище били изследвани 56 гроба с над 600 артефакта.  Но седемте най-богати били открити още в самото начало – пет от българите и два от сърбите.

Некрополът край Требенище е обвит в мистерия.  Всеки път когато учените отговорят на някой въпрос, излизат още десет.  На кого са тези гробове?  Шкорпил предположил, че това били чуждестранни воини, загинали в битка и погребани на място.  Дали не са били гръцки наемници?  Няколко десетилетия по-късно намерили такива некрополи на Халкидики и край Солун със сходни предмети в тях.  Или пък може би били представители на местен елит, както мислел Филов? 

Едно е ясно – покойниците не били случайни. Случаен човек не го изпращат в отвъдното, заобиколен с вносни предмети на лукса.  Бронзовите съдове и оръжията били от Южна Италия и Пелопонес. Стъклото и фаянсът – внос от Близкия Изток и от Египет, рисуваната керамика – от Атина и Коринт, кехлибарът – от Балтийско море.  Били погребани на тихо, но много комуникативно място – в близост минавал един от основните пътища, предшестващ римския Виа Игнация.  На север водели още два пътя, също изключително важни. Този, който контролирал кръстовището сигурно е можел да се облагодетелства от всеки преминаващ.

За съжаление археолозите от онова време не разполагали с методите на науката днес. Затова не запазили кости, които да бъдат изследвани. То и без това скелетите на покойниците не били в добро състояние при намирането, заради влажното място.  Малката част, съхранявана в музея в Белград била унищожена по време на бомбардировките.  

Датирането обаче не било проблем– VI – V век преди новата ера. Извършили го на базата на многобройните предмети.  Най-интересни сред находките са четирите златни маски. Те са направени от тънък златен лист. Устата и очите са затворени. На челото на едната има пчела.  В древността пчелата символизирала безсмъртие и душа – вярвало се е, че пчелите въплъщават душите на мъртвите. Били също знак за царска власт и чистота – особено при гърците. Ако питате мен, не са ги носили по приеми.  Това са си посмъртни маски. А кой уважаващ себе си воин ходи по битки с посмъртната си маска под ръка?

Друг интересен артефакт е пластината с формата на ръка с пръстен.  Каква била нейната функция изобщо не е ясно.  Впечатляващ е и златния нагръдник, който си има съвсем парадно и практично предназначение. В краищата му има отвори за пришиване. Украсен е с кръгъл медалион с фигурите на два лъва. Така че аз клоня повече към теорията на Богдан Филов, че притежателите на тези символи на престижа са били представители на местния елит.

Днес можете да видите българската част от съкровището – артефактите от първите седем погребения, в зала „Трезор“ на Националния археологически музей. Иначе общата изложба мина и замина от България през 2024 без много шум.  Малко хора разбраха за какъв безпрецедентен акт на доброжелателство и културна дипломация става въпрос.  Аплодисменти за всички учени, археолози, реставратори и историци от България, Сърбия и Северна Македония, които в продължение на повече от пет години неуморно са бутали този проект да се случи.  Всички те доказаха, че за знанието и науката граници няма.