Опашката от коли се вие в летния прахоляк. Обед е. Сменят служителите сигурно. Затова не мърдаме.  Над нас прелита ято птици и каца по минаретата на джамията отатък границата.  „За тях граници няма!  Как ми се иска и аз да съм птица, дори гарга да е“, казва дъщеря ми. 

Ще ви разкажа за едно съкровище, разделено на три в продължение на сто и няколко години и как, макар и за кратко, то премахна границите между България, Сърбия и Македония.

Не зная дали сте чували за Требенище – малко селце в Македония, близо до Охридското езеро. Името му идва от глагола „требя“, тоест разчиствам. Иронично, тази история започва точно с разчистване.  На камара камъни.  

Бил топъл майски ден няколко месеца преди края на Първата световна война.  Българските войници поправяли пътя между Охрид и Кичево, много важен, защото свързвал два фронта.  Наблизо нямало каменна кариера, затова започнали да тършуват наоколо, за да намерят материал, с който да запълнят дупките.  За щастие се натъкнали на няколко купчини речни камъни, кой знае как попаднали там.  Работата течала бързо, когато внезапно под една от камарите се показали някакви предмети.  Войниците удвоили усърдието си и отдолу започнали да извират бронзови съдове, оръжия, златни и сребърни накити и други ценни неща. Усетили се, че тази работа не е току тъй и се обадили на началството.  Не знаем в суматохата кой какво успял да поприбере. 

По щастливо стечение на обстоятелствата, началник щаб на тази дивизия бил полковник Димитър Мустаков, виден български офицер, сражавал се рамо до рамо с генерал Вазов.  В студентските си години освен военно дело, той изучавал по свое желание и археология в  Имперския археологически институт в Санкт Петербург.  Мустаков веднага разбрал, че става дума за ценна древна находка.  Подходил изключително професионално превид обстоятелствата.  Описал предметите, снимал ги и на гърба на снимките посочил кое на какво ниво било намерено. Човекът пипал като археолог – по стратиграфски пластове и позиции. Предприел всички необходими мерки след пристигането му нищо да не бъде разграбено, унищожено и изгубено. Едно малко и тъжно отклонение за нерадостната съдба на този забележителен българин: през 1925 бил ранен в атентата в църквата „Света Неделя“. През 1944 го осъдил Народния съд и до 1954, когато вече бил на 80, лежал в Пазарджишкия затвор.   Починал на 99 години, на 24 декември 1973 година, забравен и огорчен.

Но да се върнем в Требенище.  На място, за да продължат проучванията, дошли Карел Шкорпил от Варненски археологически музей и Богдан Филов от Народния археологически музей.  Ето как, с помощта на българската армия, били намерени и разчистени общо седем гроба.  Някои достигали три метра дълбочина и цели пет метра дължина. В тях открили останките на воини, погребани с богато въоръжение и предмети: копия, щитове, мечове, шлемове, бронзови съдове, сребърни, златни и кехлибарени украшения, златни погребални маски, златни пластини за ръцете, златен нагръдник. 

Четири месеца по-късно войната приключила и България била сполетяна от Втората национална катастрофа.  Никой нямал време и ресурси да се занимава с Требенище. Все пак, през 1927 година Богдан Филов публикувал монографията за находките и забутаното селце се превърнало в европейска сензация.  Районът край Требенище получил гръмкото прозвище „Долината на златото“.

Минали няколко години и през 1930 сръбски археолози под ръководството на проф. Никола Вулич подновили проучванията.  Подредбата на гробовете им се сторила странна – един самотен в първата редица и шест един до друг във втората редица.  Може би некрополът бил по-голям?  Прави били.  Открили още шест гроба.  В средата на ХХ век пък македонски учени предприели поредни разкопки в други части от некропола. В целия период на разкопките в Требенище били изследвани 56 гроба с над 600 артефакта.  Но седемте най-богати били открити още в самото начало – пет от българите и два от сърбите.

Некрополът край Требенище е обвит в мистерия.  Всеки път когато учените отговорят на някой въпрос, излизат още десет.  На кого са тези гробове?  Шкорпил предположил, че това били чуждестранни воини, загинали в битка и погребани на място.  Дали не са били гръцки наемници?  Няколко десетилетия по-късно намерили такива некрополи на Халкидики и край Солун със сходни предмети в тях.  Или пък може би били представители на местен елит, както мислел Филов? 

Едно е ясно – покойниците не били случайни. Случаен човек не го изпращат в отвъдното, заобиколен с вносни предмети на лукса.  Бронзовите съдове и оръжията били от Южна Италия и Пелопонес. Стъклото и фаянсът – внос от Близкия Изток и от Египет, рисуваната керамика – от Атина и Коринт, кехлибарът – от Балтийско море.  Били погребани на тихо, но много комуникативно място – в близост минавал един от основните пътища, предшестващ римския Виа Игнация.  На север водели още два пътя, също изключително важни. Този, който контролирал кръстовището сигурно е можел да се облагодетелства от всеки преминаващ.

За съжаление археолозите от онова време не разполагали с методите на науката днес. Затова не запазили кости, които да бъдат изследвани. То и без това скелетите на покойниците не били в добро състояние при намирането, заради влажното място.  Малката част, съхранявана в музея в Белград била унищожена по време на бомбардировките.  

Датирането обаче не било проблем– VI – V век преди новата ера. Извършили го на базата на многобройните предмети.  Най-интересни сред находките са четирите златни маски. Те са направени от тънък златен лист. Устата и очите са затворени. На челото на едната има пчела.  В древността пчелата символизирала безсмъртие и душа – вярвало се е, че пчелите въплъщават душите на мъртвите. Били също знак за царска власт и чистота – особено при гърците. Ако питате мен, не са ги носили по приеми.  Това са си посмъртни маски. А кой уважаващ себе си воин ходи по битки с посмъртната си маска под ръка?

Друг интересен артефакт е пластината с формата на ръка с пръстен.  Каква била нейната функция изобщо не е ясно.  Впечатляващ е и златния нагръдник, който си има съвсем парадно и практично предназначение. В краищата му има отвори за пришиване. Украсен е с кръгъл медалион с фигурите на два лъва. Така че аз клоня повече към теорията на Богдан Филов, че притежателите на тези символи на престижа са били представители на местния елит.

Днес можете да видите българската част от съкровището – артефактите от първите седем погребения, в зала „Трезор“ на Националния археологически музей. Иначе общата изложба мина и замина от България през 2024 без много шум.  Малко хора разбраха за какъв безпрецедентен акт на доброжелателство и културна дипломация става въпрос.  Аплодисменти за всички учени, археолози, реставратори и историци от България, Сърбия и Северна Македония, които в продължение на повече от пет години неуморно са бутали този проект да се случи.  Всички те доказаха, че за знанието и науката граници няма.

Не обичам да ходя в Несебър.  Красивите къщи на полуострова са замърляни от сергии.  Нови хотели с алуминиеви окачени фасади и грозни силуети буквално са погълнали старите вятърни мелници.  Цялото крайбрежие от Свети Влас, който навремето беше малко селце горе на хълма над морето, с чудесен рибарски ресторант на скалите, през Слънчака, заприличал на луксозен Люлин 5, та до китайската стена на хотелите в Равда, се е превърнало в бетонна джунгла.  Каква почивка! Какъв курорт!

Още преди 30 години народът започна настървено да строи. Връща се моя приятелка-банкерка от командировка – имала проблеми с една от инвестициите. Хотелиерът вечерта, като джапнал две ракии, се овесил на рамото й и се изповядал: „Никога няма да се видя в пари, да знаеш! Тежък грях имам! Построих хотела върху гроб. Два скелета имаше – мъж и жена са били сигурно. Около тях някакви грънци, работи – всичко изринах с багера през нощта. Поне някакво злато да бях набарал!“

Е, той не, но друг един такъв като него „набарал“ възхитително златно съкровище, докато правел изкопа за своя хотел през октомври 2008.  Той всъщност част от новия град на Несебър е построен върху античното гробище на Месамбрия.  Багерът закачил покривните камъни на погребална камера.  Вътре преди 2300 години била погребана богато нагиздена знатна месамбрийка.  То колиета, то пръстени, то обеци и гривни!  Стопаните на имота решили да си траят, но знаете как е в малкия град – този се изпуснал пред онзи, той пък подшушнал на трети, и мълвата стигнала до полицията.  Задействали се антимафиотите, ти да видиш, и през април 2009 съкровището било предадено на музея в Несебър. 

Бижутата са толкова красиви, че всяка днешна жена с голяма радост би ги носила.  Златна огърлица с висулки като миниатюрни върхове на копия, солидна златна верижка с разкошен хераклеев възел, инкрустиран с полускъпоценни камъни, два пръстена с вградени гравирани камъни – наричат се геми. Върху едната от гемите е изобразена Атина, права и в пълно бойно снаряжение, а върху втората – Афродита, богинята на любовта и красотата; 26 златни елемента от огърлица, многобройни елементи от диадема за коса, обеци, гривна за крак. Почти 200 грама злато. Освен бижутата, в гроба имало керамични съдове, бронзово огледало и малка каничка от древна Атина, красиво украсена и единствена по рода си, оцеляла цяла от този исторически период. 

Как ли се е казвала жетната? Какъв ли е бил нейният живот? Нека си я представим като Тимоклея.  И така, Тимоклея се събуждала сутрин от шума на морските вълни, които се разбивали в пристанището. Слугините й донасяли дрехите за деня – мека ленена риза и копринен хитон в синьо и златисто, украсени с деликатна бродерия. Обличала се, слагала си бижутата и се оглеждала в огледалото с бронзова рамка.

Закусвала скромно: хляб, сирене, мед и няколко маслини, докато слушала как мъжете обсъждат новите доставки от Егейско море – вино, зехтин и керамика, които щели да изтъргуват с тракийските племена от вътрешността. Денят минавал неусетно в грижи за дома, разправии със слугите и срещи с приятелки от други богати семейства. Дамите клюкарствали и обсъждали подготовката на предстоящия религиозен празник. Ароматът на маслини, лавандула и свежа трева от градината се смесвал с мириса на морето. Преди да се оттегли, Тимоклея спирала за кратка вечерна молитва пред олтара. Преливала ароматни масла от красивата каничка, която мъжът й й бил подарил от Елада. Пазела я като очите си! Нареждала дарове за Атина и Афродита и молела за здравето на семейството и за дълъг и щастлив живот. След това си лягала, а през прозореца вятърът шушнел морски тайни.

Дали една вечер Тимоклея не е сънувала странен кошмар? Как метални зъби я разкъсват на хиляди парчета. Огърлицата й се пръска, апликациите от диадемата й се разпиляват и през малък отвор на небето към нея надниква гуреливо кафяво око.  Чува някой да вика, но не разбира думите: „Мите, ела тука бе, да видиш какво закачих!“  Сепва се и се изправя в леглото си, обляна в студена пот. „Какво ти е, сърце мое?“, загрижено я пита мъжа й. Не й е добре. Хич не й е добре!