Помните ли Динго, Лебеда и Сопола – тримата мошеници от филма „Топло”?  Е, сега си ги представете в затвора в Белене през 1982 – четири години след заснемането на продукцията.  Копаят отводнителен канал за Писачевското блато в източната част на остров Персин.  Над главите им кръжат нахални чапли.  Дунав лениво влачи есенни води.  „Да му се невиди и късмет!“, изругава Сопола.  Всъщност казва нещо друго, далеч по-нецензурно, което е неуместно да цитирам точно.  „Кво стана бе, Сопол? Пак ли коренища? Тия върби са кат’ бръснарски каиш! Жилавоч!“  Но този път не е корен.  Сопола държи с два пръста някаква мърлява ламарина, която е закачил с лопатата.  Местата, където отпечатъците му са поизтрили калта, проблясват в жълтичко.  Сбърчил е чело и я гледа съсредоточено, сякаш ей сегичка ще проумее що за чудо е това.  „Хайде, хайде, не се разсейвай!“, подмятат аверите му. „Да си изпълним нормата, че ше има пиячка и джамбуре.“

Тъмнината се спуска и залепва по ливадите на тихия остров. След вечерната проверка пазачите отвеждат тримата под строй в кабинета на заместник-началника Николай Яков.  „Шефе, донели сме ти подарък!“, казва Лебеда и слага на масичката находката от днешното копане.  Поогъната и поизмита, тя прилича на странен пепелник.  Яков потрива ръце, вади чашки и разсипва по коняче.  Динго раздава картите.  Пика, срещу пика не се вика, терца майорна с белот и ти къде го стиска тоя коз през целото време закънтяват в задимената стая. Ламарината бързо се напълва с фасове. От портрета на стената през димната завеса срамежливо наднича другарят Тодор Живков.

Норма след норма, вечер след вечер, белот след белот и фас след фас неусетно се претъркулили четири години.  И ето че в един мразовит януарски ден на 1986, малко след Нова година, в затвора се случило нещо важно. Дали приели нова партида затворници и сред тях бил, да кажем, Доктора, интелигентен софиянец, осъден да лежи за иманярство? Или пристигнала делегация от най-горе да провери условията в затвора, а в нея по случайност бил директорът на отдела за разследване трафика на културни ценности? Каквото и да е станало, ламарината била забелязана от опитно око. „Яков, откъде го изкопахте това?“, навярно го запитали.  „Мястото му е в музея, да знаете!“, вероятно го посъветвали.

Така на 31 януари 1986 година, Николай Първанов Яков, заместник-началник на затвора в Белене, неохотно предал “пепелника” в Плевенския окръжен музей.   Обяснил за блатото, канала и затворниците, и че нищо друго не намерили там.   

Не зная дали някой от вас някога е ходил в Белене. Да не говорим пък за остров Персин. Диво и красиво място, печално известно с концлагера, създаден през 1949.  Там пращали политически неудобните – от опозиционери и интелектуалци до обикновени граждани, понякога заради абсурдни причини – задето разказали политически виц, слушали чуждо радио или, представяте ли си, били на сватба и се веселили в деня на смъртта на Георги Димитров. За мъките и несгодите на концлагеристите днес разказва скромна и въздействаща експозиция, раазположена в единствената запаазена сграда там. За да я посетите, трябва да получите разрешение от Министерството на правосъдието, защото затворът все още си е действащ. Но за това – друг път.  Сега да се върнем на ламарината.

Когато я поизлъскали и пооправили се оказало, че това е безценна златна купа от края на второто хилядолетие преди Христа. На цели 3100 и кусур години!  Никъде по света не била намирана друга такава.  Подобни – да, но същата – не!  Изкована е от тънък лист от чисто злато – 23,65 карата. Тежи малко повече от 77 грама и е с размер на чаена чаша от елегантен сервиз. Украсена е с 12 равномерни издатини като рогца, учените ги наричат букели. Изглежда намачкана и крехка, все едно направена от алуминиево фолио от неопитни ръце.   Що ще такава единствена и неповторима купа в блатата на остров Персин?  Наоколо няма нищо друго – ни останки от дом, ни гробница.  Кои ли незнайни води са я довлекли на този пуст бряг? Или пък някой е бягал от някаква беда и я е изпуснал? По онова време територията на днешна България била населена с разпокъсани тракийски племена, които често воювали помежду си.  Никога няма да разберем.  Можем само да гадаем кой и за какво я е използвал. Обаче не е ли вълнуващо, че Омир е описал подобна чаша в „Илиада“. За да откупи тялото на Хектор, баща му Приам заплатил на Ахил с вещи – скъпи дрехи, наметки, килими, купища злато, мебели и посуда и … „чаша прекрасна – голямо богатство, която тракийци дар му дариха, когато при тях бе изпратен.“

Златната купа от Белене е заведена в инвентарната книга на Регионалния исторически музей в Плевен, но не можете да я видите там, тъй като нямат специално охранявана зала.   Затова пък често пътува. Ако се случи във вашия град, не я пропускайте.  Докато сте пред нея, наострете уши.  Пирът е в разгара си, ехтят гласове, греят свещи. Тракийски аристократ държи чашата в ръка, отпива от виното в нея, протяга ръка през портала на времето и внимателно я поставя в мърлявата длан на Сопола.  Голяма шегаджийка е историята, не мислите ли?