Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!

Всичко, що е в музей, трябва да е герой. Иначе защо да е в музея? Там няма място за изсъхналото букетче теменужки за мама, прашната колекция от камъчета от всички места, на които сте пътували, или кичозната кутийка за бижута с къдриците на децата от кръщенето. Следите от ежедневния живот на обикновените хора нямат кой знае каква историческа стойност, но носят голям емоционален заряд. Готови ли сте да ме придружите в едно любопитно пътешествие по стъпките на някогашните обитатели на Филипопол? Буквално по стъпките им.

„Виждаш ли ги? Ето тук, в хоросана. На 1700 години са! Носел е моя номер – 42. Премерих. Само че аз съм с маратонки, а той е бил с островърхи чехли с налчета. Това до тях са детски стъпчици. Довел е детенцето си на обекта. Може би е нямало на кого да го остави“, обяснява Митко, реставратор от екипа, който върна живота на мозайките. „Тук са работели всякакви хора. Някои от тях са били чуждестранни експерти, навярно от Тунис или Алжир. Личи си по финия стил. Виж тук вдясно от входа, където е надписът на епископа. Може би той лично е платил за тази част. Гледай колко прецизно е наредена!“

Базиликата е като машина на времето, в която изминавате 1700 години, докато стигнете от единия до другия ѝ край. Отляво на централния вход, в основата на една от колоните, има изсечена буквата „делта“. Вижда се отвътре, като застанете с гръб към пауна на входа. Археолозите предполагат, че древният каменоделец е подписал произведението си. А аз имах щастието да се запозная с Димитър, един от заварчиците на подпорните греди за конструкцията на Базиликата, точно когато изрисува с електрожена си буквата „Д“. От 30 години той, също като своя древен колега, подписва всяка своя работа. Архитектите запазиха тази греда. Можете да я видите на малката тераса над детската площадка. 1700 години делят двамата майстори и техните произведения, подписани с гордост. С една и съща буква.

Най-невзрачната монета във витрината с археологическите находки на втория етаж е номер 9. Но тя е и най-важната. Намерена е от реставраторите в хоросана на долния пласт мозайки. С лика на Лициний е. Била в обръщение между 308 и 324 година. Всички останали монети, намерени в Базиликата, са износени от много години преминаване от ръка в ръка и от кесия в кесия. Тази е като нова. Представете си как някой я е поставил там нарочно. Така, както днешните строители хвърлят стотинки в цимента на първата плоча на къщата – за късмет и богатство. Защо е толкова важна тази монета? Защото благодарение на нея учените могат да кажат кога е била построена Базиликата. Християнството става официална религия през 313. Това означава, че Епископската базилика на Филипопол е един от първите християнски храмове, издигнати в света!

Раздрусана от няколко земетресения и най-накрая срината през 6. век от най-свирепото – цели 8 по скалата на Рихтер, Базиликата потъва в забрава и разруха. През Средновековието хората си построили къщи на това място и използвали част от него за гробище. Жилищата им били малки – колкото кухненския ви бокс или банята ви, ако е по-просторна. Живеели са кратко и бедно. Бижутата и предметите, които археолозите намериха, са от скромни по-скромни.

Гробището е дар за антрополозите! Какво пък му е толкова уникалното на едно гробище? Ами това, че в него са погребани всякакви граждани, а не само монасите от някой манастир, например. Доцент д-р Георги Томов е изследвал костите с най-съвременната медицинска апаратура, за да потърси информация как са живяли. Установил, че филипополци били по-високи от обичайното за Средните векове. Две трети от погребаните са млади по днешните стандарти – под 30-годишна възраст. Страдали са от анемия и недохранване. Моряли са ги туберкулоза и малария. Занимавали са се с тежък физически труд. Сред погребаните има един дърводелец – съдят за това по изтриването на зъбите. По онова време гвоздеите и клинците не са били кръгли, а триъгълни и острите им ръбове направили цепка в резците на мъжа, докато ги държал в уста, за да са му свободни ръцете. Когато изследването приключи, всички кости бяха погребани отново в амвона на Базиликата, с благодарност, че са послужили на науката.

Освен многото намерени неща при разкопките, има и едно изгубено. Оглеждайте се за избягал паун. Работници се натъкнали на античните мозайки през 1982, докато строяли надлеза до католическата катедрала в Пловдив. Тогава нямали представа, че това е Епископската базилика на Филипопол. Археолозите заснели находката, покрили всичко с пясък и найлони и го оставили за след малко. А днес, а утре – мястото обрасло с тополи и храсталак, в него се изливала част от градската канализация и се трупали боклуци, изхвърляни от минаващите по шосето коли. „Следмалкото“ се превърнало в тридесет и две години. Каква била изненадата на всички, когато разчистили терена повторно през 2014, за да започне мащабният проект по реставрацията и консервацията? Единият паун от фонтана на живота бил безвъзвратно отлетял! Можем само да гадаем къде е кацнал и как се е случило това.

Епископската базилика на Филипопол е музей на световно ниво – подреден, интерактивен и с чудесен разказ за всичко, свързано с двата декара възхитителни мозайки. Неслучайно има реален шанс да стане десетата българска забележителност в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, ако общината спре да се занимава с интриги срещу хората, през чиито ръце мина всяко камъче, и вземе да се концентрира върху важните за обществото задачи. Сред красивите птици, сред гирляндите от бръшлян и лози, сред вълни и слънца човек се чувства като в рая. Когато влезете, наострете уши и отворете широко очи. Ще чуете дърводелеца, който удря с чука и ругае под нос с пирон в устата. Край вас ще мине майсторът на мозайки, стиснал ръчицата на детето си, да му покаже червеногушата гъска, която току-що е наредил. Ще заобиколите строителя, клекнал да забоде в хоросана монетата на Лициний. И ще се почувствате неразделна част от миналото на този прекрасен град.