Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.

Днес ще ви отведа до едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето, което със дискретност всеотдайна опазваше прекрасната си тайна, както се пееше в популярен шлагер от соца.

През Втората световна война, великолепно златно тракийско съкровище без малко не попаднало в ръцете на нацистите.  Германците разкопавали  могила край града, за да си направят скривалище.  Изкопът им стигнал на сантиметри от кладата, върху която били изгорени тленните останки на знатна тракийка. Още един удар с кирката, и днес нямаше да можем да се насладим на блясъка и красотата му в Бургаския музей. 

Съкровището открили години по-късно, когато през 1975 г. от местното ТКЗС разоравали полето.  Трактористът закачил насипа на могилата, видял, че има нещо и се обадил, където трябва.  Пред смаяните очи на археолозите започнали да извират зашеметяващи златни накити – два чифта обеци, огърлица, листа от венец и дребни мъниста, част от разпаднал се наниз.  Намерили също над двайсет бронзови и керамични съда, тоалетни принадлежности, ритуална купичка, магически предмети и луксозна керамика отпреди 2000 години. Всичко това лежало под пепелището на кладата.

Тогава златото не се намирало под път и над път.  Не е като да отскочиш до магазина за бижута в мола и да си избереш каквото ти скимне.  Коя ли била влиятелната дама, заобиколена от такъв лукс в отвъдното?  Върху единия чифт обици, древен майстор-златар с голям финес е изваял сфинкс и е поставил надпис.  Някои изследователи го разчитат като непознатото женско тракийско име „Лесескепра“, а други мислят, че надписа гласи „Лесес направи или купи на Кепра“.   Няма да споря, не съм експерт.  Ясно е едно – или Лесес много обичал Кепра, или Лесескепра била много кипра. А може би и двете.

Навярно била потомствена жрица.  Жрица добре – нали има ритуална купичка и магически неща край нея. Но защо потомствена?  Ами защото предметите, с които била изгорена, са от различни епохи.  Керамиката е датирана от І в. пр. Хр., а колието с висулките е с цели 300 години по-старо. Представяте ли си през колко ръце, или по-точно през колко шии, от майка на дъщеря или от жрица на жрица, е достигнало до лесескеприната шия. 

По онова време, преди 2000 години, Анхиало бил голям търговски център със стени високи, както ще стане ясно ей сега, по-голям от Аполония (Созопол) и Месембрия (Несебър), взети заедно. От тук минавала голяма част от търговията на Константинопол. В града имало дори храм на египетските богове Озирис и Изида. Мистерия е как египетските култове са стигнали до Анхиало. 

Могилата с погребението на Лесескепра е в непосредствена близост до куполна гробница – най-голямата, откривана някога в България,  единствена по рода си на Балканите.  Тя спира дъха на всеки, който прекрачи входа й. Построили са я преди 1800 години.  Изследователите са на мнение, че това е мавзолей, светилище на някой герой. За това говори фактът, че в гробницата не са открити кости, урни или саркофази. А и големината на залата, наличието на кухата колона в средата и олтарът-огнище в нея, говорят за езически ритуали, които най-вероятно са се извършвали в светилището. 

Малко след като догоряла кладата на Лесескепра, през Анхиалос преминал римският поет Овидий и името на града от периферната провинция на римска империя завинаги попаднало в поезията. Четем го в десетата елегия на сборника „Тъги”.  Ето цитат:

„Тинския залив да стигна, а после града Аполонов и под стените високи на Анхиалос преплавал в Месамбрийския порт да закотвя.

Да мина Одесос, след туй крепостта, получила име от Бакх-Дионис,

и невредим да пристигна в града на милетците, дето оскърбеният бог ме запрати…“

Да вметна, че оскърбеният бог го запратил в днешна Констанца, за което сме му много благодарни, защото пътьом Овидий описал най-важните спирки от Константинопол до Констанца по източното Черноморие.

Поетичната карма продължава да витае над града.  Столетия по-късно, един млад телеграфист, едва 21-годишен,  започва работа в пощата на Анхиало.  Пристига като обикновен телеграфист, а си тръгва като известен поет.  Това е Пейо Яворов. В Анхиало е истинският му поетически дебют с поемата “Калиопа” и още 35 стихотворения. Сега затворете очи и се пренесете мислено на брега на морето в Поморие.  Ще ви прочета малко от Яворов:

А сякаш птица, лекокрила,
ей кораб с опнати платна –
стрела не би го опредила.

Току се кораба затули
и огън-сълза из очи
полекичка се претъркули.

Светът – море… И нявга що ли
след мене тук ще поличи
от преживените неволи?

Не зная дали Лесескепра е преживяла неволи, дали е ронила огън-сълзи, или е била щастлива. Какъв ли е бил животът й в Анхиало?  Но в днешния свят-море от нея ни е останал споменът за една любов, изразен не в стихове, а изкован от злато.

Тунинговахте ли возилото си?  Ако сте се уморили да ходите по автосалони, да прелиствате последните броеве на „Авто свят“ и да слушате хвалбите на досадните си приятели какви мегаспойлери и космически лети джанти са си сложили на голфовете, идете в музея в Пазарджик.  Там има такъв невероятен тунинг, какъвто никъде другаде в България няма.  Че и в света. 

През есента на 1986, докато заравнявали картофена нива край село Равногор в Родопите, палешникът на трактора закачил тухли и пред смаяните собственици на имота зейнала дупка. За да не си докарат някоя беля, те веднага позвънили в музея. На място пристигнал най-младият служител, току-що назначен, археологът Георги Китов.  Същият, който двайсетина години по-късно ще се превърне в българския Индиана Джоунс. 

Китов установил, че това е тракийска гробница, и че в близост до нея има още седемнадесет.  До този момент следи от тракийци не били намирани толкова високо в планината.  През лятото на 1987, ЮНЕСКО организирало експедиция, за да проучат некропола.

Могилата, която тракторът си харесал, се оказала най-голямата куполна гробница в България.  В нея намерили златна халка и късове от плетени железни ризници. Не че е малко, все пак това дало на археолозите  знак, че там е бил погребан някой знатен тракиец, но нищо повече. Затова пък във втората могила попаднали на истинско съкровище – юзда, начелник и седем кръгли медальона от сребро с позлата, възхитителен тунинг за конска сбруя. Шестте странични медалиона са големи колкото юбилейни монети, а седмият, този за гърдите, е колкото чаена чинийка.   Начелникът на коня, в който са събирали гривата му в прическа „конска опашка“, е уникален и има един единствен известен аналог в света.

Историята за аналогът е хем вълнуваща, хем много тъжна. Става дума за загубеното съкровище от Каварна. През 1902 г., в могила край селото, случайно открили невероятно красиво златно съкровище: венец, фиала с изображения на колесница с три коня, златна статуетка на пантера и 66 елемента от украса за конска сбруя. Имането тежало почти килограм и било изящно и майсторски изработено.  За съжаление, от него е останала само снимка и описание на Карел Шкорпил. Тогавашният руски консул във Варна купил находките. Венецът бил разкъсан на части и всеки от семейството си взел по късче „за спомен“. Останалите предмети консулът разпродал в чужбина и до днес следите им се губят.  Но от описанието на Шкорпил знаем, че намерената конска украса в Равногор е аналогична на тази от Каварна.

Да се върнем към Равногорското съкровище.  Медальоните са толкова фино изработени, че на Нике, Атина и Артемида им се виждат зениците, всяко косъмче от косата и всяко перо от крилата.  Възхитително произведение на тракийското изкуство. Знатен тракиец, да, живял, бил се и загинал преди 2200 години.  Кой друг би си позволил такава украса за коня.  Изгорили го на огромна клада, под която били положили две конски амуниции, всяка в отделна яма.  Едната изгоряла и се превърнала в стопилка, но другата оцеляла и достигнала до нас.  Урната с праха на владетеля останала в гробницата. Мястото се превърнало в светилище, в мавзолей, който местните хора посещавали по време на празници и изпитания.  Откъде знаем ли? Прагът на гробницата е протрит от стъпките на многобройните молители.   

Археолозите не намерили нищо кой знае какво в останалите гробници.  Преди 2100 години траките въстанали срещу римляните и Рим им изпратил армия, за да потуши бунта.  Според Тацит битката била продължителна и много кръвопролитна. Римляните победили и разграбили всичко, до което се докопали. Включително некропола в Равногор. Мародерите оставили следа – в една от гробниците археолозите открили бронзова монета, сечена по времето на Тиберий, вероятно изпусната от грабителите.

След като обиколи целия свят и поспря в Лувъра, съкровището от Равногор най-сетне получи дом в обновената зала „Археология“ на музея в Пазарджик.  Да, забутано е под рампата, да, описанието на табелата до него едва ли ще ви грабне, но вие вече ще знаете какво стои пред вас.  Звездата на музея! 

Ако питате равногорци къде е тяхното село, те ще ви кажат, че е по-близо до небето, отколкото до земята.  Затова навярно получаваме такъв невероятен дар, по изработка по-близо до небето, отколкото до земята, от господарите на Великата планина, препускали гордо и свободно по тези места преди стотици години.