Не обичам да ходя в Несебър.  Красивите къщи на полуострова са замърляни от сергии.  Нови хотели с алуминиеви окачени фасади и грозни силуети буквално са погълнали старите вятърни мелници.  Цялото крайбрежие от Свети Влас, който навремето беше малко селце горе на хълма над морето, с чудесен рибарски ресторант на скалите, през Слънчака, заприличал на луксозен Люлин 5, та до китайската стена на хотелите в Равда, се е превърнало в бетонна джунгла.  Каква почивка! Какъв курорт!

Още преди 30 години народът започна настървено да строи. Връща се моя приятелка-банкерка от командировка – имала проблеми с една от инвестициите. Хотелиерът вечерта, като джапнал две ракии, се овесил на рамото й и се изповядал: „Никога няма да се видя в пари, да знаеш! Тежък грях имам! Построих хотела върху гроб. Два скелета имаше – мъж и жена са били сигурно. Около тях някакви грънци, работи – всичко изринах с багера през нощта. Поне някакво злато да бях набарал!“

Е, той не, но друг един такъв като него „набарал“ възхитително златно съкровище, докато правел изкопа за своя хотел през октомври 2008.  Той всъщност част от новия град на Несебър е построен върху античното гробище на Месамбрия.  Багерът закачил покривните камъни на погребална камера.  Вътре преди 2300 години била погребана богато нагиздена знатна месамбрийка.  То колиета, то пръстени, то обеци и гривни!  Стопаните на имота решили да си траят, но знаете как е в малкия град – този се изпуснал пред онзи, той пък подшушнал на трети, и мълвата стигнала до полицията.  Задействали се антимафиотите, ти да видиш, и през април 2009 съкровището било предадено на музея в Несебър. 

Бижутата са толкова красиви, че всяка днешна жена с голяма радост би ги носила.  Златна огърлица с висулки като миниатюрни върхове на копия, солидна златна верижка с разкошен хераклеев възел, инкрустиран с полускъпоценни камъни, два пръстена с вградени гравирани камъни – наричат се геми. Върху едната от гемите е изобразена Атина, права и в пълно бойно снаряжение, а върху втората – Афродита, богинята на любовта и красотата; 26 златни елемента от огърлица, многобройни елементи от диадема за коса, обеци, гривна за крак. Почти 200 грама злато. Освен бижутата, в гроба имало керамични съдове, бронзово огледало и малка каничка от древна Атина, красиво украсена и единствена по рода си, оцеляла цяла от този исторически период. 

Как ли се е казвала жетната? Какъв ли е бил нейният живот? Нека си я представим като Тимоклея.  И така, Тимоклея се събуждала сутрин от шума на морските вълни, които се разбивали в пристанището. Слугините й донасяли дрехите за деня – мека ленена риза и копринен хитон в синьо и златисто, украсени с деликатна бродерия. Обличала се, слагала си бижутата и се оглеждала в огледалото с бронзова рамка.

Закусвала скромно: хляб, сирене, мед и няколко маслини, докато слушала как мъжете обсъждат новите доставки от Егейско море – вино, зехтин и керамика, които щели да изтъргуват с тракийските племена от вътрешността. Денят минавал неусетно в грижи за дома, разправии със слугите и срещи с приятелки от други богати семейства. Дамите клюкарствали и обсъждали подготовката на предстоящия религиозен празник. Ароматът на маслини, лавандула и свежа трева от градината се смесвал с мириса на морето. Преди да се оттегли, Тимоклея спирала за кратка вечерна молитва пред олтара. Преливала ароматни масла от красивата каничка, която мъжът й й бил подарил от Елада. Пазела я като очите си! Нареждала дарове за Атина и Афродита и молела за здравето на семейството и за дълъг и щастлив живот. След това си лягала, а през прозореца вятърът шушнел морски тайни.

Дали една вечер Тимоклея не е сънувала странен кошмар? Как метални зъби я разкъсват на хиляди парчета. Огърлицата й се пръска, апликациите от диадемата й се разпиляват и през малък отвор на небето към нея надниква гуреливо кафяво око.  Чува някой да вика, но не разбира думите: „Мите, ела тука бе, да видиш какво закачих!“  Сепва се и се изправя в леглото си, обляна в студена пот. „Какво ти е, сърце мое?“, загрижено я пита мъжа й. Не й е добре. Хич не й е добре!

Преди години в далечен Тайланд се запознах с две лекарки от Италия.  Млади и симпатични, бяха успели да се откопчат от ежедневните си грижи в болницата и да предприемат екзотично пътуване.  Високо в планините при местните племена гидът, за да ни стъкне огън, несръчно започна да дялка бамбукови пръти с кьопава ножка.  „Да знаеш, ако си отреже някой пръст, двете с теб сме археоложки! Тук съм да си почивам, не да лекувам!“, прошепна едната на другата.   Може би са си мислели, че археолозите са безгрижни, когато са на почивка. 

Безгрижни, друг път!  Представете си следната сцена. Жаркото лято на 2006.  Прекрасният плаж на Велека.  Археолози по бански – Даниела Агре и нейният екип прескочили до Синеморец за уикенда. Слънце, море, пясък и вълни.  Кой дявол ги дръпнал за опашката, обаче, на връщане от плажа да минат покрай могилата, дето била проучвана десетина години преди това – през 1995. Поразровили тогава две трети, не намерили гроб и се отказали. Собственикът на съседния хотел тъкмо бил започнал да взема от там пръст, за да подравни терена, че му пречел на гледката.

Едната трета обаче си стояла непипната. По закона на Мърфи, точно там лежало, скрито от очите на хората близо 2300 години, скъпоценно съкровище.  И значи стигат те до могилата така по джапанки, с хавлиите на рамо, оглеждат и внезапно пред очите им проблеснало златно късче.  Изчовъркали го и що да видят!  Изящна златна плочка от диадема, досущ като диадемите на женските глави от Панагюрското съкровище. При това с надпис!  Златни бижута с надпис от тракийско време въобще не били намирани по нашите земи. 

Сега, Даниела Агре не е случайна! Решила да стане археолог още докато била първолак. Предната година в Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница намерила и изследвала пищното погребение на знатен тракиец с оръжията му, със сребърата и бронзът му и с уникалната му ризница.  А, да, освен това е сред малкото потомци на легендарната Райна Княгиня. Това няма археологическо значение, но пък прабаба й била решителна жена.

„Незабавно уведомих проф. Васил Николов, който е директор на Археологическия институт. Той издаде устна заповед, за да може да се приберат тези находки. Казах и на инж. Петко Арнаудов – кмет на Царево и полицията.  Останахме на място през цялата нощ“, спомня си тя. Направили спешно укрепване и вдигнали паянтов покрив да пази от дъжд.

Така небрежно и по джапанки, на 6 август 2006 г. ваканцията на археолозите завършила скорострелно и започнала историята на едно от най-забележителните тракийски съкровища, откривани някога у нас.

Спешните разкопки продължили през целия август.  Какво всъщност открили? Следи от клада с обгорял скелет.  Край черепа имало златни елементи от две диадеми, едната с въпросната плочка с надписа. В областта на гърдите намерили две разкошни колиета, едното с глава на бик със същия полускъпоценен камък като на плочката.  От двете страни на скелета имало две големи амфори.  Всичко наоколо било обсипано с миниатюрни златни листа, миди, зърна и спирали. За наше щастие, опечалените оставили скъпоценните златни и сребърни предмети в пепелта на кладата след като огънят утихнал. Затова повечето от тях се съхранили и не изгоряли до стопилка.

Разбира се, звездата на находката са чифт великолепни златни обеци, в които богинята Нике управлява двуколка с два коня – изключително фина изработка без аналог у нас.  Пошушнаха ми, че понеже едната обеца била силно повредена в жаравата, а на другата й били разсипани висулките, изложената в Националния исторически музей е сглобена от двете. 

Но да се върнем на плочката, от която започнало всичко.  Надписът върху нея гласи:  „Деметриос направи това за Кортодзунтос.“  Името на майстора е гръцко, а името на собственика – тракийско.  От фината изработка и гръцкото име излиза, че бижутата на знатната дама били направени в едно от най-добрите ателиета в Гърция.  Само изключително заможни хора можели да си позволят Картието на античността.  Но коя била тя? Според покойния проф. Божидар Димитров накитите били дар за жена или безумно красива, или тежко властна – най-вероятно и двете.  Според археолозите тя била съпруга на местен тракийски поземлен аристократ. Домът им се намирал близо – на около 200 метра от могилата. През 2012 г. отново Даниела Агре и нейният екип открили уникално сребърно монетно съкровище от 199 тетрадрахми – спестяванията на собственика, събирани в продължение на 30-40 години.

Заслепен от блясъка на златото, почти никой не обръща внимание на една проста керамична фигурка. Тя е двуполова – от едната страна е мъж, а от другата – жена. Може би дамата я е използвала, за да измоли плодородие в земите на мъжа си?

Днес даровете от могилата в Синеморец са изложени в Националния исторически музей. Те често пътуват по света и дори отвъд океана – последно участваха в изложбата „Първите владетели на Европа“ в САЩ и Канада.

А могилата?  Покрита с найлони под голямото дърво на хълма над плажа на Велека, тя напомня на туристите да си гледат в краката.  Не се знае къде и кога нещо може да ви проблесне между джапанките. 

Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!

Ти си айти, уседнал в София и нямаш никакво намерение да се връщаш в малкия град? Дядо ти си отиде и ти остави двайсет декара лозе? За Бога, не го продавай! Не само защото селскостопанският труд облагородява, а и защото докато го копаеш, можеш да попаднеш на несметно имане.

Не се шегувам! Това се случило с Пенко Пенков, жител на село Николаево, Плевенско, в далечната 1909 година. Сигурно не знаеш какво означава „риголване“. На мен ми се наложи да го проверя в интернет, понеже се оказа, че често, както си риголва човек, намира несметни иманета. Риголването се прави, за да се засади ново лозе. Трябва да копаеш на дълбочина 50–60 сантиметра. Това никак не е малко, да знаеш. От личен опит ти казвам. Нищо че съм блондинка – копала съм градинка.

Та риголвал си Пенко Пенков, когато от земята започнали да извират златни огърлици и медальони, сребърни накити и монети. Ако обичаш статистиката, ето точни числа – 35 накита (30 златни и 5 сребърни), два сребърни съда (солница и купичка) и цял куп сребърни монети на римски императори. Казвам „цял куп“, защото колко са намерени и колко са предадени – един Бог знае. Богдан Филов описал 933, а във фонда на музея са заведени 899. Да не се задълбочаваме. Важното е, че това е една от най-големите находки на монети накуп по нашите земи. Освен това са много ценни. Само една от тях – да вземем примерно изключително редкия денар на съпругата на Гордиан ІІІ, Сабиния Транквилина – струва около 20 000 евро.

Стойността на съкровището не се измерва само с пари. То е безценно за историята. Монетите позволяват на учените да направят доста точно предположение кога е било заровено. Нумизматиката никога не ми е била слабост, признавам си. Затова помолих един приятел да ми обясни простичко, като за блондинки, защо монетите носят толкова ценна информация за времето. „Ти нали знаеш – каза ми той – колко пъти сменихме парите от 1989 г. насам? Три пъти. А след половин година ни предстои още една смяна. Това значи, че на всеки десет години сме имали нов дизайн на монети и банкноти. Всеки от тях е имал по няколко емисии, тоест допечатвания. На всяка емисия си пише годината.“

Античните монети също били сечени в определени периоди и по конкретни поводи. Най-късните монети в съкровището от Николаево са на Филип I Араб от 248 година и на Требониан Гал, отсечена в периода 251–253 година. Излиза, че притежателят на съкровището не го е укрил, когато готите преминали Дунава и нахлули в Мизия и Тракия през 249–251 г., а няколко години по-късно.

От какво ли е бягал? Предметите и монетите били намерени накуп в земята, без да са били поставени в съд. Вероятно са били в платнена торба, която после изгнила. Приличат на семейни ценности – заровени набързо, с надеждата, че някой ден ще бъдат прибрани обратно. Но каква ли зла съдба е застигнала собствениците им?

Николаево се намира точно по средата между Филипопол и Улпия Ескус. Възможно ли е семейството да е бягало от варварските нападения във Филипопол към Ескус? Пътищата и търговските маршрути на Балканите били опасни. Може да са били нападнати от разбойници. Понякога и войници – когато оставали без заплата или при разпад на легиони – скитали и нападали пътниците.

Пенков продал част от находките на плевенския търговец Атанас Банков.  Част от тях запазил за себе си.  Какво го накарало да ги занесе в Народния музей година по-късно, не знаем.  Отначало посочил едно място на намирането, после казал друго.  Може би се надявал да се върне и да продължи с копаенето.  По едно време властите даже му пратили агент под прикритие, за да разбере това ли е цялото съкровище и къде точно го е  намерил.  Честно да ви кажа, напушва ме смях като си представя бай Пенко в компанията на някой изпечен винтидж Даниел Крейг. 

Когато се изправих пред витрината в Националния археологически музей, все едно попаднах в рая. Остави това, че е кило злато 24 карата – дори в магазините на BVLGARI не съм виждала такава изящна изработка и такова разнообразие. А то какво се оказа? Че всъщност едно от най-ценните неща в находката е почти незабележимо сред блясъка на златото и скъпоценните камъни. Малката сребърна статуетка – солница или пиперница – е изключително рядка находка. Само няколко подобни са намерени в света. Статуетката изобразява седнало голо момче, държащо в ръцете си куче. От долната страна на фигурката има дупки и диск, който се върти и ги затваря или отваря. За мен не е важно какво са си солили с нея, но за учените изглежда е – защото около предназначението ѝ се разгарят научни „войни“. Солница е – не е солница; пиперница е – не е пиперница. Що страници научни доклади са изписали по тази тема, а пак още не са се разбрали. Откъде е попаднала по нашите земи – не се знае. Някои учени твърдят, че е от италийските земи, а други – че идва от Сирия.

Едно е сигурно: датировката на предметите от имането е от 70 до 253 година. Това са 180 години разлика! „Е, какво са 180 години – ще кажеш – в сравнение с 1800-те, които ни делят от съкровището?“ Но я кажи ти – имаш ли у вас скъпоценности или монети, събирани от 1845 година насам? Най-старото нещо у нас е един скрин от прабаба ми, подарен за сватбата ѝ през деветстотин и тринадесета година.

Добре де, няма да те лъжа – може и да не намериш имане в лозето на дядо си. Моят копа трийсет години и кьорав пирон не намери. Но пък правеше такова вино, което ще помня цял живот. На всеки неделен обяд ни сипваше в малки стъклени чашки, всяка с различен цвят – заплюла си бях синята. Разказваше ни чудни истории, баба шеташе край печката, ние се смеехме и се карахме кой ще изяде най-препечения картоф, а мама и тате се държаха за ръце и се гледаха влюбено. Сигурно и семейството на клетия беглец е имало такива весели недели. Даже чувам как някой подвиква: „Я подай солницата насам!“ – и малкото сребърно момче с кучето преминава от ръка в ръка. Мигове, по-ценни от кило злато и куп пари.

Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!

Това се случило с Владо, багерист в село Къпиново, в началото на май 1987.  Заравнявал земята, за да посее краставици в двора на почивната станция на някогашния радиозавод.   Повечето от вас навярно нямат представа какво означава „почивна станция“.  Фирмен хотел по соца, където трудещите се си отдъхват, в конкретният случай от производството на цветни телевизори.  Внезапно проблеснало нещо. Владо слязъл от багера, навел се и изровил съдинка, подобна на тези, в които баба ни правеше яйца по панагюрски.  Опитал се да я позабърше, но пръстта по нея се била спекла. Затова багеристът решил да я изтърка до блясък посредством домакинска тел, сол и сода. 

Търкал, чистофайникът, търкал и успял да смъкне позлатата от безценния съд, престоял в земята близо 25 века.  На дъното му е изобразен осмият подвиг на Херкулес – победата над тракийския цар Диомед.  Сигурно се сещате – Диомед имал изключително красиви и силни коне, които хранел с човешко месо. Херкулес откраднал конете и разгромил Диомед, но не успял да преодолее телта, солта и содата на Владо.  Киликсът, така се нарича този съд, лъснал с иноксов блясък. 

Покрай това се сетих как, като бях малка, мама си беше купила един сервиз от мед, покрит със зелена патина. Много красиво джезве с шест чашки, все едно току-що отмъкнати от някой музей. Когато й идваха гости, им сервираше греяна ракия или кафе с леблебия.  А те цъкаха и все я питаха от кое поколение в рода ни се предава тази безценна посуда.  Един ден пристигна баба. Останала сама у нас – кой на работа, кой на училище, хванал я съклета и изтъркала до кокал медния сервиз. Голяма суматоха настана. Мама припадна, разтичахме се да я поливаме с вода и да викаме бърза помощ.  Чашките до днес стоят във витрината в хола. По тях, като апотеоз на хигиената, личат драскотините от желязната тел в яките ръце на баба ми.

Когато свършил с търкането, Владо поразровил още малко.  На два метра встрани намерил части от бронзов съд. А след това и две-три златни полусфери, подобни на капзите по кожените якета. Едва тогава се сетил, че тази работа не е току-тъй и звъннал в музея във Велико Търново.  Довтасали археолозите и още в първите дни на разкопките се натъкнали на най-великолепната част от Къпиновското съкровище – златния накит. Бижуто е точно като в песента на Диана Експрес „Богатство“, но не с две праскови и две череши, а с десет жълъда, два бадема и една овнешка глава. От чисто злато. Закачени на сложно изплетена златна верижка с изящна закопчалка.  Жълъдите са различни – някои са по-тумбести, други по-издължени.  Шарките по шапчиците им също не са фабрично еднакви.  Затова археолозите предполагат, че в златарското ателие, някъде по крайбрежието на Егейско море, по бижуто са работили няколко майстори. Навярно човекът, на когото е принадлежал, го е носил закачен за дрехата с фибула. Трудно е да се определи дали бижуто е мъжко или женско. На мястото, където е открито, няма човешки останки. 

Накитът е уникален.  Досега не е намерен друг такъв в тракийския и гръцкия свят. Затова непрекъснато обикаля света – от Щатите до Япония и от Испания до Холандия.

Освен бижуто и киликсът – сребърния съд с позлата, злополучно изтъркан от Владо, съкровището включва още цели тридесет предмета – голям бронзов котел, бронзова кана, дванадесет златни апликации, за които стана дума, навярно украса на кожен колан, бронзова украса за конска амуниция, стрели и няколко рисувани гръцки вази, които били ритуално разбити преди натрупването на могилата.

Но кой бил притежателят на накита? И какво ли се е случило на това място преди всичките тези години? Археолозите не са единодушни по въпроса. Според някои могилата е символичен гроб на воин, загинал надалеч или изчезнал без вест. Близките му спазили тогавашния обичай, устроили погребален ритуал и поставили в гроба негови вещи и дарове. 

А според проф. Диана Гергова, ръководител на разкопките в Къпиново, става дума за събрание на големци. Управниците на живеещите в съседство тракийски племена си устроили пир, по време на който обсъдили политически и дипломатически дела.  Доказателствата за това са две. Първо, няма ложе, а предметите са положени в изградени от речни камъни полукръгове.  И второ, по-важно – върху широката част на необработен камък е изсечена непохватно думата „СКИАС“, което на  гръцки означава „събрание“. Освен това,  в тракийски времена киликсът не е бил използван за яйца по панагюрски, а е бил чаша за ритуално пиене на вино по време на пир. Пировете пък били един от основните начини за комуникация между тракийските аристократи.

И какво излиза – събрали се местните лидери на конгрес, яли, пили и се веселили, и решили окръжните съдбини. После, тъй като нямало цветни телевизори, по които новината за събитието да се излъчи, хвърлили посудата, оставили дарове за боговете и заровили камарата с висок насип. И така 25 века, докато Владо не решил да си посее краставици.

От февруари помагам на мама да си направи разсад, да го пресади в кофички, да го пренесе в оранжерията. Копай, поливай, колтучи, пускай му Бетовен да расте високо. Чакам с нетърпение да узреят сочни краставици и домати. Сложила съм две-три бутилки ракийка във фризера. И изобщо не завиждам на Владо.  Злато ни се яде, ни се пие.

Тази есен се качихме с приятели на Витоша. Когато седнахме на скалите на „Камен дел“ да позяпаме София, забелязах в краката си странни керамични парчета.  Пошегувах се, че някой здраво е купонясвал и е чупил чинии.  А Жоро, археолог с тежко професионално изкривяване, ми вика: „Знаеш ли какво е това? Това е урна. Разпръснали са праха и са я строшили.  Ходим по мъртвите.“  Тогава се замислих, че все пак искам от мен да остане нещо материално и му викам на Жоро: “Я ми стани консултант. Искам да ме посъветваш как да ме погребат, че след 2000 години да съм най-полезна за науката.“  „Вземи прочети за находките в Капитан Петко Войвода.  Може от там да почерпиш някои идеи.“, отговори ми той.

И аз, нали съм си класически нърд, съвестно се зарових в интернет.  Изобщо не очаквах на какво чудо ще попадна. 

В горещото лято на 2024, българската фирма MYT започнала строителството на фотоволтаичен парк край село Капитан Петко Войвода до Тополовград.  Захранващият кабел трябвало да мине през някакви могили. Извикали археолози за всеки случай, да проверят има ли нещо ценно за историята. Пред смаяните очи на екипа на Даниела Агре всеки ден, в продължение на  една седмица, започнали да извират невероятни неща!

В едната могила бил кремиран мъж в пълно бойно снаряжение заедно с коня си. Ето скромния списък с находките (неизчерпотелен): интересна плетена ризница, рядко срещана през онези времена, копия, два меча, единият от които богато украсен със сребърни апликации,  ловен нож, инкрустиран със скъпоценни камъни, златен венец, масивен пръстен, златна фибула, изключителна златна огърлица, която няма аналог в България и златна гривна с плочки   (над всички тези неща Луи Франсоа Картие би ридал с глас от завист), тоалетно сандъче със сребърен и костен обков и масивен златен начелник с изображение на змия.  А конят е погребан с цели три сбруи – златна, сребърна и бронзова.

Във втората могила, три века по-късно, била погребана млада жена, чието тяло първоначално положили върху специално сковано над гроба дървено ложе, а след това кремирали. След като кладата изгаснала, върху пепелта оставили златен венец, костени и стъклени хурки, прекрасно бронзово огледало в специална дървена кутия, изящно сандъче, облицовано със сребърни и златни пластини с орнаменти и с огромен полускъпоценен камък върху капака, без аналог в България. Изработката му издава ръката на изкусен майстор, владеещ в съвършенство работата с метала. В краката й поставили два чифта кожени обувки с извезани цветя и листа, обточени със златни ширити и покрити със златен варак.  Такива обувки не са намирани досега в света! Маноло Бланик, имаш много поздрави от България!  Не са забравили за монета – бронзова, на император Хадриан (117-138 г.), с която мъртвата трябвало да плати за превоза си през река Стикс, за да премине в подземното царство на Хадес. 

Обикаляла съм много музеи по света, но такива бижута и обувки никъде не бях виждала.  То е ясно какво ще кажат учените.  Че тези находки са важни, защото хвърлят нова светлина върху историята на Тракия през късния елинизъм (II-I в. пр.Хр.) и периода, в който траките просперирали и царял разцвет и  спокойствие по време на Римската империя. Че навярно някъде наоколо има заровен град – столица на тракийска династия.

Аз, като една обикновена суетна блондинка, отначало се отчаях. Той пък и Жоро значи, какъв пишман погребален консултант излезе!  Защо ме накара да ги чета тези неща!? Злато нямам. Нито пък си падам по луксозни предмети и маркови обувки. Очевидно няма как да предизвикам сензация в археоложките среди след двайсет века.  Обаче после се замислих – що пък да не ме закопаят ей така както съм си с планинското оборудване и снаряжение – яки зимни обувки, импрегнирани и с подметки като танкове, титаниеви туристически щеки, скиорско яке, ръкавици и пластмасови очила, метално плоско шише за ракийка и раница от непромокаема материя, която купих на такава цена, че трябва да има поне 2000 години гаранция.  Ето ти го фурора!  Ще ме свържат с някакъв култ към снега, който е започнал да изчезва точно по това време.  Или ще решат, че съм била храбър воин, отбранявал София от нашествията на перничани.

Но дори да ме намерят непокътната, нагиздена в зимните си доспехи, археолозите от бъдещето няма да разберат за прекрасния ми глас, че съм свирила на пиано, за странстванията ми в далечни страни и че любимото ми време от деня е залеза. Няма да узнаят за караваната на плажа и веселите вечери с приятели. В какво съм вярвала, кого съм обичала и кои са били най-досадните ми черти.   Това й е лошото на археологията – намира всякакви предмети, но за хората не може да ни каже почти нищо. 

За находките от Капитан Петко Войвода археолозите тепърва ще говорят, ще изследват и ще публикуват.  Можете да видите една много малка част от тях в Националния археологически музей, в изложбата за археологическите постижения през 2024.  А междувременно ви предлагам да си сложите едни въображаеми VR очила и да надникнете в ежедневието на храбрия воин и красивата девойка през стотиците години, които ни делят от тях.  Да чуете подрънкването на оръжията и звъна на плетената ризница. Да подвикнете на коня – как ли се е казвал? Да потанцувате сред лайкучка и синчец на напечена от слънцето поляна и да усетите колко хубав е всеки обикновен ден.

Днес ще ви отведа до едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето, което със дискретност всеотдайна опазваше прекрасната си тайна, както се пееше в популярен шлагер от соца.

През Втората световна война, великолепно златно тракийско съкровище без малко не попаднало в ръцете на нацистите.  Германците разкопавали  могила край града, за да си направят скривалище.  Изкопът им стигнал на сантиметри от кладата, върху която били изгорени тленните останки на знатна тракийка. Още един удар с кирката, и днес нямаше да можем да се насладим на блясъка и красотата му в Бургаския музей. 

Съкровището открили години по-късно, когато през 1975 г. от местното ТКЗС разоравали полето.  Трактористът закачил насипа на могилата, видял, че има нещо и се обадил, където трябва.  Пред смаяните очи на археолозите започнали да извират зашеметяващи златни накити – два чифта обеци, огърлица, листа от венец и дребни мъниста, част от разпаднал се наниз.  Намерили също над двайсет бронзови и керамични съда, тоалетни принадлежности, ритуална купичка, магически предмети и луксозна керамика отпреди 2000 години. Всичко това лежало под пепелището на кладата.

Тогава златото не се намирало под път и над път.  Не е като да отскочиш до магазина за бижута в мола и да си избереш каквото ти скимне.  Коя ли била влиятелната дама, заобиколена от такъв лукс в отвъдното?  Върху единия чифт обици, древен майстор-златар с голям финес е изваял сфинкс и е поставил надпис.  Някои изследователи го разчитат като непознатото женско тракийско име „Лесескепра“, а други мислят, че надписа гласи „Лесес направи или купи на Кепра“.   Няма да споря, не съм експерт.  Ясно е едно – или Лесес много обичал Кепра, или Лесескепра била много кипра. А може би и двете.

Навярно била потомствена жрица.  Жрица добре – нали има ритуална купичка и магически неща край нея. Но защо потомствена?  Ами защото предметите, с които била изгорена, са от различни епохи.  Керамиката е датирана от І в. пр. Хр., а колието с висулките е с цели 300 години по-старо. Представяте ли си през колко ръце, или по-точно през колко шии, от майка на дъщеря или от жрица на жрица, е достигнало до лесескеприната шия. 

По онова време, преди 2000 години, Анхиало бил голям търговски център със стени високи, както ще стане ясно ей сега, по-голям от Аполония (Созопол) и Месембрия (Несебър), взети заедно. От тук минавала голяма част от търговията на Константинопол. В града имало дори храм на египетските богове Озирис и Изида. Мистерия е как египетските култове са стигнали до Анхиало. 

Могилата с погребението на Лесескепра е в непосредствена близост до куполна гробница – най-голямата, откривана някога в България,  единствена по рода си на Балканите.  Тя спира дъха на всеки, който прекрачи входа й. Построили са я преди 1800 години.  Изследователите са на мнение, че това е мавзолей, светилище на някой герой. За това говори фактът, че в гробницата не са открити кости, урни или саркофази. А и големината на залата, наличието на кухата колона в средата и олтарът-огнище в нея, говорят за езически ритуали, които най-вероятно са се извършвали в светилището. 

Малко след като догоряла кладата на Лесескепра, през Анхиалос преминал римският поет Овидий и името на града от периферната провинция на римска империя завинаги попаднало в поезията. Четем го в десетата елегия на сборника „Тъги”.  Ето цитат:

„Тинския залив да стигна, а после града Аполонов и под стените високи на Анхиалос преплавал в Месамбрийския порт да закотвя.

Да мина Одесос, след туй крепостта, получила име от Бакх-Дионис,

и невредим да пристигна в града на милетците, дето оскърбеният бог ме запрати…“

Да вметна, че оскърбеният бог го запратил в днешна Констанца, за което сме му много благодарни, защото пътьом Овидий описал най-важните спирки от Константинопол до Констанца по източното Черноморие.

Поетичната карма продължава да витае над града.  Столетия по-късно, един млад телеграфист, едва 21-годишен,  започва работа в пощата на Анхиало.  Пристига като обикновен телеграфист, а си тръгва като известен поет.  Това е Пейо Яворов. В Анхиало е истинският му поетически дебют с поемата “Калиопа” и още 35 стихотворения. Сега затворете очи и се пренесете мислено на брега на морето в Поморие.  Ще ви прочета малко от Яворов:

А сякаш птица, лекокрила,
ей кораб с опнати платна –
стрела не би го опредила.

Току се кораба затули
и огън-сълза из очи
полекичка се претъркули.

Светът – море… И нявга що ли
след мене тук ще поличи
от преживените неволи?

Не зная дали Лесескепра е преживяла неволи, дали е ронила огън-сълзи, или е била щастлива. Какъв ли е бил животът й в Анхиало?  Но в днешния свят-море от нея ни е останал споменът за една любов, изразен не в стихове, а изкован от злато.

Тунинговахте ли возилото си?  Ако сте се уморили да ходите по автосалони, да прелиствате последните броеве на „Авто свят“ и да слушате хвалбите на досадните си приятели какви мегаспойлери и космически лети джанти са си сложили на голфовете, идете в музея в Пазарджик.  Там има такъв невероятен тунинг, какъвто никъде другаде в България няма.  Че и в света. 

През есента на 1986, докато заравнявали картофена нива край село Равногор в Родопите, палешникът на трактора закачил тухли и пред смаяните собственици на имота зейнала дупка. За да не си докарат някоя беля, те веднага позвънили в музея. На място пристигнал най-младият служител, току-що назначен, археологът Георги Китов.  Същият, който двайсетина години по-късно ще се превърне в българския Индиана Джоунс. 

Китов установил, че това е тракийска гробница, и че в близост до нея има още седемнадесет.  До този момент следи от тракийци не били намирани толкова високо в планината.  През лятото на 1987, ЮНЕСКО организирало експедиция, за да проучат некропола.

Могилата, която тракторът си харесал, се оказала най-голямата куполна гробница в България.  В нея намерили златна халка и късове от плетени железни ризници. Не че е малко, все пак това дало на археолозите  знак, че там е бил погребан някой знатен тракиец, но нищо повече. Затова пък във втората могила попаднали на истинско съкровище – юзда, начелник и седем кръгли медальона от сребро с позлата, възхитителен тунинг за конска сбруя. Шестте странични медалиона са големи колкото юбилейни монети, а седмият, този за гърдите, е колкото чаена чинийка.   Начелникът на коня, в който са събирали гривата му в прическа „конска опашка“, е уникален и има един единствен известен аналог в света.

Историята за аналогът е хем вълнуваща, хем много тъжна. Става дума за загубеното съкровище от Каварна. През 1902 г., в могила край селото, случайно открили невероятно красиво златно съкровище: венец, фиала с изображения на колесница с три коня, златна статуетка на пантера и 66 елемента от украса за конска сбруя. Имането тежало почти килограм и било изящно и майсторски изработено.  За съжаление, от него е останала само снимка и описание на Карел Шкорпил. Тогавашният руски консул във Варна купил находките. Венецът бил разкъсан на части и всеки от семейството си взел по късче „за спомен“. Останалите предмети консулът разпродал в чужбина и до днес следите им се губят.  Но от описанието на Шкорпил знаем, че намерената конска украса в Равногор е аналогична на тази от Каварна.

Да се върнем към Равногорското съкровище.  Медальоните са толкова фино изработени, че на Нике, Атина и Артемида им се виждат зениците, всяко косъмче от косата и всяко перо от крилата.  Възхитително произведение на тракийското изкуство. Знатен тракиец, да, живял, бил се и загинал преди 2200 години.  Кой друг би си позволил такава украса за коня.  Изгорили го на огромна клада, под която били положили две конски амуниции, всяка в отделна яма.  Едната изгоряла и се превърнала в стопилка, но другата оцеляла и достигнала до нас.  Урната с праха на владетеля останала в гробницата. Мястото се превърнало в светилище, в мавзолей, който местните хора посещавали по време на празници и изпитания.  Откъде знаем ли? Прагът на гробницата е протрит от стъпките на многобройните молители.   

Археолозите не намерили нищо кой знае какво в останалите гробници.  Преди 2100 години траките въстанали срещу римляните и Рим им изпратил армия, за да потуши бунта.  Според Тацит битката била продължителна и много кръвопролитна. Римляните победили и разграбили всичко, до което се докопали. Включително некропола в Равногор. Мародерите оставили следа – в една от гробниците археолозите открили бронзова монета, сечена по времето на Тиберий, вероятно изпусната от грабителите.

След като обиколи целия свят и поспря в Лувъра, съкровището от Равногор най-сетне получи дом в обновената зала „Археология“ на музея в Пазарджик.  Да, забутано е под рампата, да, описанието на табелата до него едва ли ще ви грабне, но вие вече ще знаете какво стои пред вас.  Звездата на музея! 

Ако питате равногорци къде е тяхното село, те ще ви кажат, че е по-близо до небето, отколкото до земята.  Затова навярно получаваме такъв невероятен дар, по изработка по-близо до небето, отколкото до земята, от господарите на Великата планина, препускали гордо и свободно по тези места преди стотици години.