Любимата ми леля, светла й памет, имаше впечатляваща гръд.  Побираше я само в сутиени, специално шити за нея от една фабрика за военни палатки в Търново.  Ако ги опънеш между две дървета, хамаците й можеха да поберат целия вход „Б“ от нейния осеметажен блок в Люлин.   Не й се налагаше да носи чанта. Слагаше всичко в сутиена – ключове и документи, пари и цигари, телефон и зарядно, бутилка вино и суджук за мезе.

Откъде се сетих за леля ми и защо започнах да ви разказвам тези дивотии? Мисълта на една блондинка следва неведоми маршрути, затова се въоръжете с малко търпение.  Всичко стана заради брагетата – мъжката версия на лелиния сутиен.  Брагетата била важна част от облекло през 14-15 век и представлявала калъф за слабините.  Навремето двата крачола на мъжките панталони не се съединявали напълно в предната част.  Когато през 14 век дошли на мода късите жакети, за да не се кандилкат навън частите от мъжката анатомия, шивачите започнали да пришиват триъгълни парчета, които постепенно се превърнали в калъф.   Отначало брагетата била сравнително дискретна, но с течение на времето започнали да я разкрасяват – да й слагат подплънки, да я украсяват с перли, бродерии, копчета и дантели. Тя се превърнала в символ на мъжественост, сексуална сила и дори социален статус.

И също както в случая със сутиена на леля ми, брагетите започнали да служат на мъжете за чантички за съхранение на монети, скъпоценности и други важни предмети. От там и английският идиом „мъжките семейни бижута“.  Мисля, че в този смисъл българското название на тази част от панталоните – дюкян, е право в десетката!  Понякога мъжете слагали в брагетите компреси с билки и илачи, както и аромати против лоша миризма, че нали в средните векове хигиената била доста компромисна, а венерическите болести върлували свободно.  Дюкян за бижута или дюкян за илачи, в зависимост от случая.

Брагетите предизвикват недоумение у нас, съвременните хора. Точно както леля ми веднъж предизвика недоумение у клетия полицай, който има неблагоразумието да я спре.  Жената изхвърча от колата с драматични викове „Защо ме арестувате? Ох, къде я забутах сега тая книжка? Мръднете се малко, де!“ и започна да вади върху капака всичко от сутиена, за да си намери документите.  Човекът така се смути, че хвърли палката и отпраши с мръсна газ към хоризонта. Също толкова срамежлив бил и един викториански куратор, който не посмял да посочи истинското предназначение на колекцията от брагети на Музея на Лондон. Затова, с голяма доза чувство за хумор и намигване към свенливкото, музеят каталогизирал колекцията като „раменни подложки“.

Темата за брагетите ми хрумна, защото в Сабионета попаднах на една изложба на средновековно облекло, пресъздадено по картини на известни художници.  Изследователски екип избрал петнайсетина произведения на Тициан, Джулио Робано, Жан Бахует и други средновековни майстори. Проучвали, кроили, шили и бродирали цели 30 години и накрая създали колекция от тоалети, която обиколила музеите по целия свят. Само за изящната туника и мантия на Винченцо I Гонзага двама души от екипа работили в продължение на една година! И в кръга на  шегата – може би около месец са бродирали и украсявали с перли точно брагетата от костюма.

Къде, по дяволите, е Сабионета ли?  Ако ви дам пари за билет и ви кажа да си изберете град в Италия, който да посетите, сигурно през ум няма да ви мине да отидете точно там.  И аз не бях чувала за този град, въпреки, че е под егидата на ЮНЕСКО.  Известен е с това, че е построен от нулата преди 500 години от херцог Веспасиано Гонзага – самопровъзгласил се благородник без кралство, незначителна звезда на небосклона на ломбардската политика, но с големи мечти и размах.  Бил много различен от съвременниците си.  В години на размирици и боричкане, той се посветил на светла кауза – да създаде идеалния град за идеалните хора.    

Всъщност точно това било времето, когато хората започнали да преосмислят живота. Дотогава някак вярвали, че всичко ще им се случи след смъртта, в отвъдното, и че Бог старателно ще се погрижи за тях. Затова катедралите били центъра на града и на света. Веспасиано вярвал, че животът е тук и сега. Затова човек има нужда от красива среда и храна за душата.

Когато тръгне човек по тесните улици си казва хмъ, какво пък толкова, какъв ти тук град на мечтите.  Обаче щом влезе в която и да е от сградите, попада във вълшебен свят.  А и винаги трябва да мислим за контекста на времето. Предполагам, че и вие като мен, когато чуете „средновековие“ си представяте смрад, плъхове, инквизиция  и чума.    При такива обстоятелства да построиш прави, павирани улици, да вдигнеш театър и да поканиш художици да изрисуват фантастични сцени в дворците, си е наистина впечатляващо. 

Клетият Веспасиано!  Идеалният му град изобщо не бил населен с идеални хора.  Животът му бил нещастен и изпълнен с трагедии.   Не пиеса, ами цял сериал!   За първата си жена – красивата сицилианска благородничка Диана, се оженил тайно в Пиаченца.  По любов. Такова кощунство било нечувано за онези времена, когато всичко било въпрос на договорки.  Диана била спазарена за някой си Чезаре, но избягала и пристанала на Веспасиано.  Добре де, но мъжът й често отсъствал, а тя била на 19.  И да вземе да се влюби в един от придворните, младия секретар на двора Джовани Раниери.  Подшушнали на Веспасиано за забежката на жена му.   Малко след това тя умряла при неизяснени обстоятелства, заедно с Раниери.  Говори се, че херцогът ги накарал да изпият чаша с отрова.  Но по принцип официалното лекарско становище било, че двамата едновременно били покосени от инфаркт.  След смъртта на Диана, Веспасиано се оженил за нейната братовчедка Анна д’Арагона, роднина на краля на Испания. Преди да умре от рак, едва три години след сватбата им, тя му родила три деца – близначките Джулия и Изабела и синът му Луи. Джулия умряла още при раждането, а Луи си отишъл, когато навършил 15 и оставил херцога без мъжки наследник.

Иначе и Веспасиано не бил света вода ненапита.  Страдал от сифилис, който през 1578 така се изострил, че дворцовият лекар му направил трепанация – махнал му част от черепа, за да облекчи тежките мигрени.  Това удължило живота на благодорника с цели 13 години и му позволило да завъши най-любимия си проект – Античния театър – първата сграда в Европа, построена специално за представления на закрито.

Пет века след смъртта си, Веспасиано отново разбунил духовете.  През 1988, екип от учени отворил саркофага му в църквата Успение Богородично в Сабионета.  Заради течове дрехите били изгнили и станали на прах.  Но каква била изненадата на археолозите, когато открили в саркофага Орденът на Златното руно, който Веспасиано Гонзага получил от крал Филип II на Испания през 1585.  Херцогът бил погребан с тази свещена реликва, въпреки че според кралския указ, орденът трябвало да бъде върнат след смъртта на наградения. Ба, ще го връща! Мъж Стрелец, какво да ви кажа!  Всички трябва да знаят, че е заслужил и награден.

Археолозите не споменават къде точно са намерили ордена – до черепа или по-надолу.  Но вече научихте много за особеностите на мъжкото облекло през 16 век. Някакви предположения къде може да е бил скрит?

Преди време в Кортона екскурзоводът ни заведе в местния музей и се похвали, че ето, пред очите ни е първият комикс в  света, нарисуван от Фра Анджелико в далечната 1440 година. В тази блестяща сцена от Благовещение от устите на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз на италиански зная само две по-сложни фрази – „може ли още един литър вино“ и „защо ме арестувате“, затова направих превод в свободен стил:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

Италианският хвалипръцко ме подразни и се замислих кой ли наистина е първият комикс в света?  Дали са пещерите с праисторически рисунки? Или колоната на император Траян, изобразяваща сагата с победите му над даките?

Добре де, може да не е най-стар, но сега ще ви разкажа за един наш си, който ако го напипат DC или Marvel, моментално ще го лапнат за суперпродукция с Джейсън Момоа и Мария Бакалова. 

Става дума за подвизите на юнака от Летница. Тя цялата история около този юнак е много драматична, пълна със загадки и противоречия, малко секс и много смърт. 

В чудната пролет на 1963 трима работници копаели за основите на нов овчарник под цъфналите череши в стопанския двор на ТКЗС-то.   Кирката звъннала в дъното на бронзов котел.  Измъкнали го и от него се пръснали сребърни и позлатени плочки.  „Забогатяхме! Забогатяхме!“ развикали се копачите, а единият така се развълнувал, че паднал и умрял на място.  Извикали селския лекар, но той само констатирал смъртта. Събрали имането и го отнесли в кабинета на кмета. „Хубави са“, рекъл той, не особено ентусиазиран и прибрал плочката, на която юнакът прави бурен секс с някаква девойка, докато друга им вее с палмово листо.  Тракийската Кама Сутра. 

Решили да си траят.  Лекарят също взел една от плочките, а двамата оцелели – Кънчо и Атанас, си поделили останалото.  Добре де, ама се разчуло. Последвали разпити и бой в милицията. Признали си и върнали всичко в Окръжния музей в Ловеч.  Или почти всичко.  Стандартът на Кънчо, който преди това  два пъти лежал в затвора за кражби, рязко се променил. Започнал да харчи нашироко. Дали бил свил част от съкровището? Вие размишлявайте, а аз ще продължа с разказа.

Всъщност комиксът е украса за кон и за презрамен колан на тракийски воин.  Ето моята версия за фабулата. Героят спасява девойка в беда.  От благодарност, тя прави с него разюздан секс.  След това, облечен в златна люспеста ризница като русалка, юнакът яхва коня си и хуква на лов.  Изтрепва де що намира мечки, лъвове и вълци.  Трепе и хора. На някои плочки е млад и голобрад, на други е вече зрял и брадат, с авангардна прическа top knot на темето, популярна сред днешните джензита.  Накрая на жената й писва да го чака да се прави на бог, яхва един змей и потъва в нощта. Това е доста свободна блондинска интерпретация, да знаете.

Много интересен факт е, че на едната плочка конникът е с наколенник с човешка глава. Такъв е намерен в Могиланската могила във Враца и на още няколко места в България. Според проф. Иван Венедиков това е било мода по онова време.

Има и друга, научна сюжетна линия.  Според учените на плочките са изобразени герои от гръцката митология.  Зевс първо спал с Деметра и се родила Коре. След това Зевс се преобразил на змей и спал с Коре, дъщеря си, с други думи.  От това спане се родил Загрей.  Цяло чудо е, че след всичкото това кръвосмешение децата станали богове, а не изроди. 

Учените не дават отговор защо Зевс и Загрей се явяват в тези странни образи на конници, които не се срещат никъде другаде вън от Тракия. Но всички са единодушни, че подредени една до друга, независимо от поредността, плочките показват пътя, който тракийският войн трябва да извърви, за да достигне съвършенство.

И все пак, кое е уникалното в Летнишкото съкровище? Първо, че върху  плочките има изобразени хора.  Човешки фигури в конска амуниция е нововъведение за онова време.  Плочки с фон, ограничени от рамка, били новост в изкуството на тракийските майстори.  

А за липсващите плочки научих следното.  Във всички украси за кон образите се делят на леви и десни. Тоест едната страна е огледален образ на другата.  Затова едната част от плочките в Летница са с движение наляво, а друга с движение надясно.  Седем са с движение наляво.  Пет са с движение надясно.  Следователно трябват още две, за да има симетрия.  В находката има още две, но те са без движение.  Тоест липсват поне две апликации. Но пък съдбата отмъстила на Кънчо – дъщеря му изчезнала безследно.

Чудя се как ли е попаднало съкровището в Летница? Наоколо няма нито град, нито некропол.  Намерено е съвсем на плитко – едва на 60 сантиметра дълбочина.  Защо котелът е с дъното нагоре?   И защо изобщо е в котел? Едва ли някой в античността е варил супа от конска украса.  Историците предполагат, че имането е скрито около 335 година преди Христа, когато Александър Македонски тръгва срещу тракийските племена. 

Майсторът, изработил тези плочки, е бил малко смотан.  Женските образи се различават от мъжките по изсечените кръгчета вместо гърди. Гънките по дрехите не съответстват на позицията на телата. Фигурите са леко статични, като трупове, както пише проф. Иван Венедиков в публикацията си за съкровището.  Но въпреки това, тракийският автор е следвал ново, оригинално направление в изкуството, без да имитира никого.  Затова днес Летнишкият юнак препуска по целия свят – бил е в Лувъра, а напоследък и във Вила Гети в Лос Анджелис.  И дори да не е най-древен, този наш си комикс отпреди 2300 години разказва вълнуващата история за мъж във фигурални чорапогащи, змейове и богове, битки и победи, любов и супергеройска храброст.

Слагам знак 18+, че да не вземете да се съберете с децата пред компютъра за поредната интересна история на блондинката и да стане охче.

Напоследък ви е скучно в леглото? Искате да внесете свежест в сексуалния си живот? Заведете половинката си в музея.  Да, да, правилно прочетохте. В музея. Ще се изненадате на какви интересни идеи ще попаднете.

Това е жетон за публичен дом от колекцията на Регионалния исторически музей в Кюстендил.  Били са много разпространени в цялата Римска империя преди около 2000 години. Има ги и в други музеи в България, но сякаш се стесняват да ги показват и ги държат по хранилищата.

Има две теории защо са ги използвали, вместо да си плащат направо с пари. Едната е, че в древен Рим се е смятало за държавна измяна да си купуваш такива услуги с монети с лика на императора.  В един анекдот се разказва, че при император Каракала осъдили някакъв конник на смърт, защото платил с истинска монета в бардак. Спасил кожата само защото императора умрял скоропостижно. В писмените източници от онова време го няма конкретно този случай. Но често се срещат описания на жестоки наказания заради действия, считани за обида към императора.

Другата теория е, че на входа на лупанариума (много хубава дума са имали римляните за бордей, не мислите ли?) някоя „мадам“ обменяла парите на хората. Те идвали от целия свят. Носели всякакви валути. И понеже момичетата не говорели езици, „мадам“ обменяла парите по трънския курс и давала на клиентите жетон с изображение на това, което искат да получат.

Жетоните се наричат спинтрии и са с размер на двулевка.  По тях я има цялата камасутра. Някои от позите са направо акробатични. Ако потърсите в интернет, ще ви излязат.

Публичните домове са били ясно означени с недвусмислени указателни табели.  Една от тях се пази във Варненския археологически музей и е от римските терми на Одесос. Размерът й е внушителен – метър на два, така че хората преди 1900 години да не се изгубят случайно по пътя към лупанариума.

В късната античност очевидно е нямало еротична цензура. Еротиката е била неразделна част от живота и на занаятчиите, и на прилежните домакини.  Доказателство са този глинен печат, с който незнаен майстор е подпечатвал грънците си, и тази лампа с дизайн на изящен пенис с крилца. Можете да ги видите в Археологическия музей в Силистра.

Музеите по света привличат хиляди посетители с такова съдържание.  Ако ходите в Неапол, не пропускайте Националния археологически музей. Помпей ви дава мащаба, но музея ви дава пищната красота на находките. В музея има Тайна стая. Означена е с два големи каменни пениса на входа. В нея не пускат деца и ученици.  Там са събрани над 250 предмета – покъщнина, лампи, статуетки, стенописи, мозайки – от обзавеждането и декорацията на публичните домове в Помпей и Херкулан. 

Вдъхновен от Тайната стая в Неапол, в края на 2020, Регионалният исторически музей – Шумен събра много хубава и смела изложба. „Еротичното в изкуството (по археологически данни)“. Включи артефакти от 11 музея от цяла България. Цитирам медиите: „с повей на табу“. За съжаление само за три месеца по време на Ковида. Кой видял – видял.

Стига толкова засега. Оставям ви да приложите наученото на практика. Само ви моля – внимавайте да не се контузите!