Има ли връзка между Аmazon на Джеф Безос и античната керамика? Ей, ама, пак започна с твоите измишльотини, ще кажете.  Само чуйте! Амазон живял преди повече от 2300 години. Бил художник, изпедепцал се особено добре в рисуването на амазонки по грънци.  Той и колегите му от атинските ателиета наводнили Черноморието с произведенията си.  Особено харесвани били техните стоки в Аполония Понтийска, днешният Созопол. 

Но да започна отначало.  Освен църковната утвар и всякаквите видове оръжия, в музеите обикновено подминавам с триста гръцката керамика.  Чернофигурна, червенофигурна, ваза до ваза, лекит до лекит, грънец до грънец ми се точат като една безкрайна протяжна песен.  Да, сцените по тях са великолепни. Да, носят ценна информация за това как хората са се обличали, в какво са вярвали и с какво са се занимавали.  Обаче трябва време, задълбочено взиране и разбиране. 

Не щеш ли обаче, вчера се спънах в една от витрините на Националния исторически музей.  В нея са наредени изящни ойнохои, пеликета, киликси и лекити – звучат като имена на феи, но всъщност са канички с източени гърла, цветни едни такива, лъскави, луксозни, все едно минати през Инстаграм филтър с добавени ефекти. Върху тях подхвръкват еросчета с позлатени крилца. Важни лели носят златни бижута, дрехи със златни нишки  и златни венци.  Тук таме просветва египетско синьо, охра, розово в различни нюанси и дори бледо виолетово и жълто. На места си имат и релеф, за да подчертае я корона, я гирлянда.  Бре, викам си! Чудо невиждано! 

Оказа се античен моден бранд.  Нещо като Версаче Хоум или Гучи Декор.  Навремето археолозите го нарекли Керченски стил заради Керч в Крим, където са намерени най-много такива грънци.  Произвеждали ги предимно в Атина и после ги изнасяли по цялото Черноморие.  А художникът Амазон бил един от многото, които рисували в този стил. Истинските им имена не са запазени, защото никой не подписвал съдовете си. Затова днес учените, за да ги различават, ги кръщават на какво ли не. Някои майстори си имали любими форми съдове и рисували само върху тях. Други са кръстени с  инвентарните им номера в музеите, например Художник 1375. Трети носят имената на местата, където са намерени съдовете или на сцените, които рисували, като Художникът на сватбени процесии, например.  Или Еротичният художник.   Звучат като тайни кодове, нали?

В периода 380-320 година преди Христа тази мода се превърнала в истинска краста.   Рядко ще намериш такъв съд в самата Гърция. Почти цялата продукция била за износ.  И си мисля: може би атинската аристокрация ги гледала с вирнат нос. Представям си как клюкарствали: „Небеса, тези варвари нямат никакъв вкус!  Истинско безобразие! Да ме сложат в гроба с това?! Само през трупа ми!“  За тях може би прекалената украса си била кич. А за нас, днешните хора, тези вази съчетават новаторски художествени тенденции и декоративни техники. 

Дали кичът узрява с времето? Дали след години се превръща в произведение на изкуството?  Стилно ли е рококото?  По едно време колекционирах кич.  Спрях, когато посетих комплекса „Дамасцена“. Не само защото такъв шедьовър на кича е почти невъзможно да се надмине. А и защото си представих как, ако днес се затрие светът и след 2000 години археолозите започнат разкопки, стенописите с целата рода на собственика, бронзовите скулптури на Алеко, Бай Ганю, тракийската царица, Орфей и Манекин Пис и дамаджанените стъкларии от етнографската секция, ще бъдат обявени за ненадминати шедьоври на 21 век.  Кои сме ние, та да съдим!

Пак се отплеснах!  Да се върнем към скъпоценните канички.  С тях е свързан пробив в българската наука.  По едно време специалистите ни изследвали съдовете от Созопол в лаборатория. И…химичният им състав не съвпаднал с този на атинската керамика. Изненада! Оказало се, че Атина не била единственият производител. Част от тях може да са правени на място в Аполония или поне някъде в Черноморския регион. Представете си: не само си ги поръчвали по каталог, ами може би си имали и местен клон на фабриката. 

Витрината в Националния исторически е нещо като шоурум на производството.  Ще вляза в ролята на настойчив продавач: „Насам народе! Обърнете внимание!  Този червенофигурен лекит е най-продавания ни артикул за луксозни погребения.  Искате да изпратите близките си със стил?  Преливането на гроба трябва да стане само с най-добрите съдове? Дошли сте на правилното място!  Стандартният ни размер е около 14 сантиметра.  Достатъчни са да поберат масло колкото за още пет поклонения!  Елегантната дръжка го прави изключително удобен за ползване. А украсата – истински шедьовър! Вижте тези прелестни ероси как размахват изящни криле! Направо да ти се прииска да умреш“

Не зная дали ви убедих.  Търговията никога не ми е била сила.  Но сред даровете в некрополите на Аполония Понтийска – на Харманите, Калфата, Колокита и край провлака, са намерени толкова много такива канички, че древните производители и търговци със сигурност процъфтявали. 

Не зная за високомерните атински аристократи, но на мен този стил ми харесва. Да ви кажа откровено, ако утре умра, няма да мръдна към отвъдното без такъв лекит. Това не е обикновен съд. Това е покупка с гаранция минимум две хиляди години.  И остава с вас завинаги. Буквално.