В свежия януарски следобед през далечната 1932, високо в планината Монте Албан в Мексико, Алфонсо Касо, уважаван археолог с много години опит зад гърба си, треперел, но не от студ, а от вълнение.  След повече от десет години проучвания и месеци внимателно разчистване на една от елитните къщи в големия град на сапотеките и микстеките, прадедите на днешните мексиканци, той повдигнал една от плочите на пода.   Открило се ниско входно пространство към гробница.  Спуснал се в тъмната хладна камера и пред очите му се разкрила зашеметяваща гледка: съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни, накити от мъниста, резбовани кости и многобройни съдове.  От тъмнината в него се взирал втренчено череп с тюркоазено лице.  Ето как Касо направил едно от най-епохалните открития в археологията на 20 век, недокоснато в продължение на стотици години.  Истинско чудо било, че след толкова тършуване и ровичкане от какви ли не конквистадори, иманяри и опортюнисти, гробницата опазила своите тайни. Всъщност, изобщо не бързала да ги разкрива и на Касо.

От разхвърляните кости било трудно да се определи колко души били погребвани там през годините. Ясно било само, че имали високо положение в обществото.  Нещо като династичен мавзолей, използван многократно и в различни исторически периоди.  Под богатия микстекски слой открили по-стари сапотекски останки. Някои от костите били гравирани и оцветени – очевидно мъртвите били посещавани редовно и с тях правели церемонии.  Навярно точно за такива церемонии бил използван и облепеният с нефритена мозайка череп, който намигнал на откривателите.  Микстеките му отрязали темето, боднали му мида вместо нос и боядисали вътрешността в червено.  Дали са го ползвали за луксозен бокал, или за кадилница – да горят в него някакви билки и да опушват ритуалите си?  Представете си колко ефектен ще да е бил, с валма от пушек през очите и кривите зъби!  Датировката му е 650-800  година.  Само напомням, че Хан Крум победил Никифор през 811 и наредил да посребрят черепа му и да го използват за бокал по време на ханските пирове.  Очевидно сервизите от черепи били някакъв световен тренд по онова време.

Сега, има едно нещо в традициите на Мезоамерика – откак свят светува, сапотеки, микстеки, маи, ацтеки и напоследък дискотеки (извинявайте, не можах да се сдържа!) погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  В село Помуч до ден днешен има запазен ритуал – в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“ Поне не им пият от черепите, де.  Така че едни боядисани и гравирани кокали са си в реда на нормалното. Касо бил наясно с тази традиция и неслучайно започнал разкопки на пода на богаташката къща. 

Бижутата от гробницата са зашеметяващи!  Благодарение на разчетените надписи по барелефите, Касо успял да разчете името, изписано на най-възхитителната от всички – златният нагръдник: Господар 5 Гущер. Името и номерът се определят от датата на раждане в микстекския календар.  Има спорове от  други учени, които твърдят, че знаците означават Дама 3 Кремък, майка на Дама 4 Заек.   Звучи като виц за бивши затворници – Гущерът, Кремъкът и Заекът седнали в един бар и си поръчали текила в чаши от черепите на Петела, Косъма и Боксьора.

Пак се разсеях!  Факт е, че микстеките били изключителни майстори.  Огърлиците, изящните накрайници за пръсти – микстекската версия на ноктопластиката и майсторски гравираните човешки кости са с филигранна изработка.   За златните и сребърните накити използвали матрици.  Първо правели бижуто от восък, обвивали го в глина и изливали вътре разтопения метал.  После счупвали калъпа и допълнително полирали или доукрасявали. 

Монте Албан е през девет планини в десета, през девет баира в десети и през девет гори в десета.  Там аха да излезеш от планината, а навлизаш все по-дълбоко в нея. Пътят е тесен, с легнали полицаи на всеки сто метра.  Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места. 

На всичкото отгоре е на почти 2000 метра надморска височина – все едно да вдигнем град на Алеко.    Основан 500 години преди новата ера от сапотеките, той бил тяхна столица почти 15 века.  Наблюдателница, от която се виждала на длан цялата долина.  По белите тераси на планината, хората сеели всякакви култури – царевица, боб, тикви и чили. Направили си напоителни системи и знаели как да се грижат за почвата.  Завладяли търговските пътища и подчинили околните села.  Когато се замогнали, издигнали високи пирамиди и храмове, офис сгради, игрища за топка и домове. Сред тях направили площад с размера на шест  футболни игрища! Представете си как изравняваш планински връх без динамит и специализирана техника, без да знаеш какво е желязо и що е колело.  Гениални строители!  Само един дребен недостатък имали – не се грижели средата да е достъпна за обикновените хора.  С такива стъпала на пирамидите никой днес не би могъл вземе Акт 16. Как изобщо, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, са се катерили нагоре с късите си крачета! 

В разцвета си градът имал приблизително 17 200 жители, което го прави един от най-големите в америките по онова време. Пълна мистерия е защо около 1200 години след като го създали, сапотеките напуснали Монте Албан.  Няма следи от война, нито от някакво бедствие.  Възможно е причините да са били чисто икономически, а може и Гущера, Кремъка и Заека да са станали прекалено алчни и да са изтормозили всички.  През 900 година след новата ера на това място дошли микстеките и управлявали до 1521 г., след което ги надвили конкистадорите. 

Най-впечатляващото, останало в града и непренесено в музея, са над триста каменни барелефи, украсявали краищата на площада така, кактно днес по стадионите има мантинели с реклами.  Те изобразяват голи мъже в усукани гротескни пози.  Отначало археолозите ги помислили за танцьори.  Ако се загледате обаче, се вижда, че гениталиите им са увредени, а лицата им са изкривени от болка.   Навярно това били военнопленници, принасяни в жертва. Микстеките ценяли трите свещени течности – кръв, сперма и сълзи. Какъв по-лесен начин да се сдобиеш и с трите, от това да пробождаш гениталиите на клетите жертви с шипове от свещеното дърво. 

Протегнах ръка пред витрината с черепа в Регионалния музей на Оахака и си представих, че съм на площада на Монте Албан пред 17 200 души. Зарецитирах патетично Хамлет: „Бедни ми Йорик! Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях? Добре си увесил челюст, приятелю!“  Но аплодисменти не последваха.

Не обичам да ходя в Несебър.  Красивите къщи на полуострова са замърляни от сергии.  Нови хотели с алуминиеви окачени фасади и грозни силуети буквално са погълнали старите вятърни мелници.  Цялото крайбрежие от Свети Влас, който навремето беше малко селце горе на хълма над морето, с чудесен рибарски ресторант на скалите, през Слънчака, заприличал на луксозен Люлин 5, та до китайската стена на хотелите в Равда, се е превърнало в бетонна джунгла.  Каква почивка! Какъв курорт!

Още преди 30 години народът започна настървено да строи. Връща се моя приятелка-банкерка от командировка – имала проблеми с една от инвестициите. Хотелиерът вечерта, като джапнал две ракии, се овесил на рамото й и се изповядал: „Никога няма да се видя в пари, да знаеш! Тежък грях имам! Построих хотела върху гроб. Два скелета имаше – мъж и жена са били сигурно. Около тях някакви грънци, работи – всичко изринах с багера през нощта. Поне някакво злато да бях набарал!“

Е, той не, но друг един такъв като него „набарал“ възхитително златно съкровище, докато правел изкопа за своя хотел през октомври 2008.  Той всъщност част от новия град на Несебър е построен върху античното гробище на Месамбрия.  Багерът закачил покривните камъни на погребална камера.  Вътре преди 2300 години била погребана богато нагиздена знатна месамбрийка.  То колиета, то пръстени, то обеци и гривни!  Стопаните на имота решили да си траят, но знаете как е в малкия град – този се изпуснал пред онзи, той пък подшушнал на трети, и мълвата стигнала до полицията.  Задействали се антимафиотите, ти да видиш, и през април 2009 съкровището било предадено на музея в Несебър. 

Бижутата са толкова красиви, че всяка днешна жена с голяма радост би ги носила.  Златна огърлица с висулки като миниатюрни върхове на копия, солидна златна верижка с разкошен хераклеев възел, инкрустиран с полускъпоценни камъни, два пръстена с вградени гравирани камъни – наричат се геми. Върху едната от гемите е изобразена Атина, права и в пълно бойно снаряжение, а върху втората – Афродита, богинята на любовта и красотата; 26 златни елемента от огърлица, многобройни елементи от диадема за коса, обеци, гривна за крак. Почти 200 грама злато. Освен бижутата, в гроба имало керамични съдове, бронзово огледало и малка каничка от древна Атина, красиво украсена и единствена по рода си, оцеляла цяла от този исторически период. 

Как ли се е казвала жетната? Какъв ли е бил нейният живот? Нека си я представим като Тимоклея.  И така, Тимоклея се събуждала сутрин от шума на морските вълни, които се разбивали в пристанището. Слугините й донасяли дрехите за деня – мека ленена риза и копринен хитон в синьо и златисто, украсени с деликатна бродерия. Обличала се, слагала си бижутата и се оглеждала в огледалото с бронзова рамка.

Закусвала скромно: хляб, сирене, мед и няколко маслини, докато слушала как мъжете обсъждат новите доставки от Егейско море – вино, зехтин и керамика, които щели да изтъргуват с тракийските племена от вътрешността. Денят минавал неусетно в грижи за дома, разправии със слугите и срещи с приятелки от други богати семейства. Дамите клюкарствали и обсъждали подготовката на предстоящия религиозен празник. Ароматът на маслини, лавандула и свежа трева от градината се смесвал с мириса на морето. Преди да се оттегли, Тимоклея спирала за кратка вечерна молитва пред олтара. Преливала ароматни масла от красивата каничка, която мъжът й й бил подарил от Елада. Пазела я като очите си! Нареждала дарове за Атина и Афродита и молела за здравето на семейството и за дълъг и щастлив живот. След това си лягала, а през прозореца вятърът шушнел морски тайни.

Дали една вечер Тимоклея не е сънувала странен кошмар? Как метални зъби я разкъсват на хиляди парчета. Огърлицата й се пръска, апликациите от диадемата й се разпиляват и през малък отвор на небето към нея надниква гуреливо кафяво око.  Чува някой да вика, но не разбира думите: „Мите, ела тука бе, да видиш какво закачих!“  Сепва се и се изправя в леглото си, обляна в студена пот. „Какво ти е, сърце мое?“, загрижено я пита мъжа й. Не й е добре. Хич не й е добре!

Преди години в далечен Тайланд се запознах с две лекарки от Италия.  Млади и симпатични, бяха успели да се откопчат от ежедневните си грижи в болницата и да предприемат екзотично пътуване.  Високо в планините при местните племена гидът, за да ни стъкне огън, несръчно започна да дялка бамбукови пръти с кьопава ножка.  „Да знаеш, ако си отреже някой пръст, двете с теб сме археоложки! Тук съм да си почивам, не да лекувам!“, прошепна едната на другата.   Може би са си мислели, че археолозите са безгрижни, когато са на почивка. 

Безгрижни, друг път!  Представете си следната сцена. Жаркото лято на 2006.  Прекрасният плаж на Велека.  Археолози по бански – Даниела Агре и нейният екип прескочили до Синеморец за уикенда. Слънце, море, пясък и вълни.  Кой дявол ги дръпнал за опашката, обаче, на връщане от плажа да минат покрай могилата, дето била проучвана десетина години преди това – през 1995. Поразровили тогава две трети, не намерили гроб и се отказали. Собственикът на съседния хотел тъкмо бил започнал да взема от там пръст, за да подравни терена, че му пречел на гледката.

Едната трета обаче си стояла непипната. По закона на Мърфи, точно там лежало, скрито от очите на хората близо 2300 години, скъпоценно съкровище.  И значи стигат те до могилата така по джапанки, с хавлиите на рамо, оглеждат и внезапно пред очите им проблеснало златно късче.  Изчовъркали го и що да видят!  Изящна златна плочка от диадема, досущ като диадемите на женските глави от Панагюрското съкровище. При това с надпис!  Златни бижута с надпис от тракийско време въобще не били намирани по нашите земи. 

Сега, Даниела Агре не е случайна! Решила да стане археолог още докато била първолак. Предната година в Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница намерила и изследвала пищното погребение на знатен тракиец с оръжията му, със сребърата и бронзът му и с уникалната му ризница.  А, да, освен това е сред малкото потомци на легендарната Райна Княгиня. Това няма археологическо значение, но пък прабаба й била решителна жена.

„Незабавно уведомих проф. Васил Николов, който е директор на Археологическия институт. Той издаде устна заповед, за да може да се приберат тези находки. Казах и на инж. Петко Арнаудов – кмет на Царево и полицията.  Останахме на място през цялата нощ“, спомня си тя. Направили спешно укрепване и вдигнали паянтов покрив да пази от дъжд.

Така небрежно и по джапанки, на 6 август 2006 г. ваканцията на археолозите завършила скорострелно и започнала историята на едно от най-забележителните тракийски съкровища, откривани някога у нас.

Спешните разкопки продължили през целия август.  Какво всъщност открили? Следи от клада с обгорял скелет.  Край черепа имало златни елементи от две диадеми, едната с въпросната плочка с надписа. В областта на гърдите намерили две разкошни колиета, едното с глава на бик със същия полускъпоценен камък като на плочката.  От двете страни на скелета имало две големи амфори.  Всичко наоколо било обсипано с миниатюрни златни листа, миди, зърна и спирали. За наше щастие, опечалените оставили скъпоценните златни и сребърни предмети в пепелта на кладата след като огънят утихнал. Затова повечето от тях се съхранили и не изгоряли до стопилка.

Разбира се, звездата на находката са чифт великолепни златни обеци, в които богинята Нике управлява двуколка с два коня – изключително фина изработка без аналог у нас.  Пошушнаха ми, че понеже едната обеца била силно повредена в жаравата, а на другата й били разсипани висулките, изложената в Националния исторически музей е сглобена от двете. 

Но да се върнем на плочката, от която започнало всичко.  Надписът върху нея гласи:  „Деметриос направи това за Кортодзунтос.“  Името на майстора е гръцко, а името на собственика – тракийско.  От фината изработка и гръцкото име излиза, че бижутата на знатната дама били направени в едно от най-добрите ателиета в Гърция.  Само изключително заможни хора можели да си позволят Картието на античността.  Но коя била тя? Според покойния проф. Божидар Димитров накитите били дар за жена или безумно красива, или тежко властна – най-вероятно и двете.  Според археолозите тя била съпруга на местен тракийски поземлен аристократ. Домът им се намирал близо – на около 200 метра от могилата. През 2012 г. отново Даниела Агре и нейният екип открили уникално сребърно монетно съкровище от 199 тетрадрахми – спестяванията на собственика, събирани в продължение на 30-40 години.

Заслепен от блясъка на златото, почти никой не обръща внимание на една проста керамична фигурка. Тя е двуполова – от едната страна е мъж, а от другата – жена. Може би дамата я е използвала, за да измоли плодородие в земите на мъжа си?

Днес даровете от могилата в Синеморец са изложени в Националния исторически музей. Те често пътуват по света и дори отвъд океана – последно участваха в изложбата „Първите владетели на Европа“ в САЩ и Канада.

А могилата?  Покрита с найлони под голямото дърво на хълма над плажа на Велека, тя напомня на туристите да си гледат в краката.  Не се знае къде и кога нещо може да ви проблесне между джапанките. 

Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!

Ти си айти, уседнал в София и нямаш никакво намерение да се връщаш в малкия град? Дядо ти си отиде и ти остави двайсет декара лозе? За Бога, не го продавай! Не само защото селскостопанският труд облагородява, а и защото докато го копаеш, можеш да попаднеш на несметно имане.

Не се шегувам! Това се случило с Пенко Пенков, жител на село Николаево, Плевенско, в далечната 1909 година. Сигурно не знаеш какво означава „риголване“. На мен ми се наложи да го проверя в интернет, понеже се оказа, че често, както си риголва човек, намира несметни иманета. Риголването се прави, за да се засади ново лозе. Трябва да копаеш на дълбочина 50–60 сантиметра. Това никак не е малко, да знаеш. От личен опит ти казвам. Нищо че съм блондинка – копала съм градинка.

Та риголвал си Пенко Пенков, когато от земята започнали да извират златни огърлици и медальони, сребърни накити и монети. Ако обичаш статистиката, ето точни числа – 35 накита (30 златни и 5 сребърни), два сребърни съда (солница и купичка) и цял куп сребърни монети на римски императори. Казвам „цял куп“, защото колко са намерени и колко са предадени – един Бог знае. Богдан Филов описал 933, а във фонда на музея са заведени 899. Да не се задълбочаваме. Важното е, че това е една от най-големите находки на монети накуп по нашите земи. Освен това са много ценни. Само една от тях – да вземем примерно изключително редкия денар на съпругата на Гордиан ІІІ, Сабиния Транквилина – струва около 20 000 евро.

Стойността на съкровището не се измерва само с пари. То е безценно за историята. Монетите позволяват на учените да направят доста точно предположение кога е било заровено. Нумизматиката никога не ми е била слабост, признавам си. Затова помолих един приятел да ми обясни простичко, като за блондинки, защо монетите носят толкова ценна информация за времето. „Ти нали знаеш – каза ми той – колко пъти сменихме парите от 1989 г. насам? Три пъти. А след половин година ни предстои още една смяна. Това значи, че на всеки десет години сме имали нов дизайн на монети и банкноти. Всеки от тях е имал по няколко емисии, тоест допечатвания. На всяка емисия си пише годината.“

Античните монети също били сечени в определени периоди и по конкретни поводи. Най-късните монети в съкровището от Николаево са на Филип I Араб от 248 година и на Требониан Гал, отсечена в периода 251–253 година. Излиза, че притежателят на съкровището не го е укрил, когато готите преминали Дунава и нахлули в Мизия и Тракия през 249–251 г., а няколко години по-късно.

От какво ли е бягал? Предметите и монетите били намерени накуп в земята, без да са били поставени в съд. Вероятно са били в платнена торба, която после изгнила. Приличат на семейни ценности – заровени набързо, с надеждата, че някой ден ще бъдат прибрани обратно. Но каква ли зла съдба е застигнала собствениците им?

Николаево се намира точно по средата между Филипопол и Улпия Ескус. Възможно ли е семейството да е бягало от варварските нападения във Филипопол към Ескус? Пътищата и търговските маршрути на Балканите били опасни. Може да са били нападнати от разбойници. Понякога и войници – когато оставали без заплата или при разпад на легиони – скитали и нападали пътниците.

Пенков продал част от находките на плевенския търговец Атанас Банков.  Част от тях запазил за себе си.  Какво го накарало да ги занесе в Народния музей година по-късно, не знаем.  Отначало посочил едно място на намирането, после казал друго.  Може би се надявал да се върне и да продължи с копаенето.  По едно време властите даже му пратили агент под прикритие, за да разбере това ли е цялото съкровище и къде точно го е  намерил.  Честно да ви кажа, напушва ме смях като си представя бай Пенко в компанията на някой изпечен винтидж Даниел Крейг. 

Когато се изправих пред витрината в Националния археологически музей, все едно попаднах в рая. Остави това, че е кило злато 24 карата – дори в магазините на BVLGARI не съм виждала такава изящна изработка и такова разнообразие. А то какво се оказа? Че всъщност едно от най-ценните неща в находката е почти незабележимо сред блясъка на златото и скъпоценните камъни. Малката сребърна статуетка – солница или пиперница – е изключително рядка находка. Само няколко подобни са намерени в света. Статуетката изобразява седнало голо момче, държащо в ръцете си куче. От долната страна на фигурката има дупки и диск, който се върти и ги затваря или отваря. За мен не е важно какво са си солили с нея, но за учените изглежда е – защото около предназначението ѝ се разгарят научни „войни“. Солница е – не е солница; пиперница е – не е пиперница. Що страници научни доклади са изписали по тази тема, а пак още не са се разбрали. Откъде е попаднала по нашите земи – не се знае. Някои учени твърдят, че е от италийските земи, а други – че идва от Сирия.

Едно е сигурно: датировката на предметите от имането е от 70 до 253 година. Това са 180 години разлика! „Е, какво са 180 години – ще кажеш – в сравнение с 1800-те, които ни делят от съкровището?“ Но я кажи ти – имаш ли у вас скъпоценности или монети, събирани от 1845 година насам? Най-старото нещо у нас е един скрин от прабаба ми, подарен за сватбата ѝ през деветстотин и тринадесета година.

Добре де, няма да те лъжа – може и да не намериш имане в лозето на дядо си. Моят копа трийсет години и кьорав пирон не намери. Но пък правеше такова вино, което ще помня цял живот. На всеки неделен обяд ни сипваше в малки стъклени чашки, всяка с различен цвят – заплюла си бях синята. Разказваше ни чудни истории, баба шеташе край печката, ние се смеехме и се карахме кой ще изяде най-препечения картоф, а мама и тате се държаха за ръце и се гледаха влюбено. Сигурно и семейството на клетия беглец е имало такива весели недели. Даже чувам как някой подвиква: „Я подай солницата насам!“ – и малкото сребърно момче с кучето преминава от ръка в ръка. Мигове, по-ценни от кило злато и куп пари.

Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!