Имало едно време едно далечно царство, едно далечно господарство, където живеели работливи, но много прости хора.  Девизът на герба им бил „Прост човек и силен вятър никой не може да ги спре“.  Те се занимавали с работа по полето – копаели, садяли, жънели, оряли, а също гледали животни, които им давали яйца, месо и вълна.  Живеели щастливо и безгрижно, размахвали мотиките, пиели, пеели и се радвали на живота.

Не щеш ли, в един зимен ден през 1924 трима братя от царството – Тодор, Никола и Георги Цветанови – събрали двайсетина работници да риголват една тяхна нива, за да засадят лозе.  А както вие добре знаете, риголването е магия, посредством която без да искат хората намират съкровища под път и над път. Лопатата на най-младия работник -17-годишният тийнейджър Торньо Таров (то самото му име е една цяла приказка) – ударила нещо метално.  Извадил той казанче с похлупак, заринато съвсем на плитко, „голямо колкото да се окъпе едно родилче“, както казал самия Торньо. В казанчето и около него имало странни съдове.  „Имане! Имане!“, викнало момчето.  „Какво имане бе, Торньо, я си гледай копаньето. Не виждаш ли, че тея капаци и купи са от пиринч.  Нищо не струват.“ „Да, ама на мене уйчо ми каза, че където има пиринч, значи тва е нишан за голямо богатство и пари!“ Разровили те наоколо да търсят парите, но нищо друго не намерили.  Теглили един затвратняк на простия Торньо и продължили работата си.  Вечерта показали съдовете в селската кръчма.  Не предизвикали никакво удивление у селяните – тенеке някакво, какво да му гледат. Само голямото казанче с двете здрави дръжки ставало за нещо. Затова единият брат си го отнесъл у тях, да храни прасето в него.  Този взел едно, друг – друго, понарязали похлупаците с една лозарска ножица да си ги разделят, и се разотишли.  Непотребните части от съдовете окачили на акацията сред мегдана.

И едновременно се случили две неща.  Единият от работниците занесъл своето парче на Коста Златарев – златар в съседното царство, където хората не били прости.  Човекът потъркал, позачистил и ахнал!   През това време лакомото прасе лъснало метала на казанчето до златен блясък. Лъснала и сензационната истина – предметите били изработени от чисто злато, 24 карата! При това, както опитният златар Златарев установил, били нашарени и направени с техника, непозната в царството. С боричкане и караници съкровището набързо било събрано от клоните на акацията, от дворовете и къщята. Накрая се намесила полицията и сътрудници от Народния музей (днес Национален археологически музей) в столицата, където и до ден днешен може да видите впечатляващите 13 съда от Вълчитрънското съкровище – всичките от чисто злато, с тегло почти 13 килограма!

Трудно може да се каже какво е представлявало съкровището в първоначалния си вид. Наоколо не открили следи от некропол или от населено място.  Преди повече от 3300 години някой беглец го заровил, за да го скрие от преследвачи. И щом ние сме го намерили, значи той не успял да се върне и да си го прибере.  За какво ли е служело?  Археолозите излизат с най-различни версии – от най-обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, които са ползвали тракийските жреци, та чак до хипотезата, че капаците със странните дръжки са нещо като чинели, сиреч музикални инструменти.

От всички предмети от Вълчитрънското съкровище най-загадъчен е съдът с трите скачени бадемовидни купи. В основата си те са съединени чрез тръби, направени от електрон – сплав между сребро и злато. Загадъчното е, че електронът започнал да се добива по химичен път едва в началото на XX век. Или така сме си мислели досега.  Може би в него са наливали вино, мед и мляко за празненствата в чест на боговете?

Хората от селото се плеснали по челата: „Леле какви сме били прости! Ровим пари да търсим, пък то имането били самите съдове!“ Почувствали се много излъгани. Тук-таме по кьошетата им останало някое друго парченце злато, което си резнали през онази вечер в кръчмата. По-хитрите го разпродали на зъболекари.  Представете си – да се разхождате из Плевен с частичка тракийско съкровище в устата!  В крайна сметка държавата им дала премия – към 400,000 лева.  Но понеже били прости, се изпокарали и за това как да си я разделят.  Както често става с имането, то не донесло щастие и късмет на тримата братя – започнали да боледуват, близките им започнали да измират. Съселяните им ги намразили, понеже от нивата им излязло златно съкровище, а от техните ниви излизал само каманяк.  Затова навремето баба ми казваше: „Сине, нивгаш имане да не търсиш. Дясната ми е златото, лявата ми е парите“ – и протягаше към мен отрудените си ръце. 

Тази приказкасвършва до тук. И тъй, както всяка приказка има своята поука, и тази не прави изключение. Хората от онова царство разбрали твърде късно, че златото не носи нито радост, нито мир. Истинското богатство не е в съкровищата, а в знанието, труда и обичта между хората. Затова трудете се, живейте щастливо и безгрижно, пейте и се радвайте на живота. И за Бога, не бъдете прости!

Ти си айти, уседнал в София и нямаш никакво намерение да се връщаш в малкия град? Дядо ти си отиде и ти остави двайсет декара лозе? За Бога, не го продавай! Не само защото селскостопанският труд облагородява, а и защото докато го копаеш, можеш да попаднеш на несметно имане.

Не се шегувам! Това се случило с Пенко Пенков, жител на село Николаево, Плевенско, в далечната 1909 година. Сигурно не знаеш какво означава „риголване“. На мен ми се наложи да го проверя в интернет, понеже се оказа, че често, както си риголва човек, намира несметни иманета. Риголването се прави, за да се засади ново лозе. Трябва да копаеш на дълбочина 50–60 сантиметра. Това никак не е малко, да знаеш. От личен опит ти казвам. Нищо че съм блондинка – копала съм градинка.

Та риголвал си Пенко Пенков, когато от земята започнали да извират златни огърлици и медальони, сребърни накити и монети. Ако обичаш статистиката, ето точни числа – 35 накита (30 златни и 5 сребърни), два сребърни съда (солница и купичка) и цял куп сребърни монети на римски императори. Казвам „цял куп“, защото колко са намерени и колко са предадени – един Бог знае. Богдан Филов описал 933, а във фонда на музея са заведени 899. Да не се задълбочаваме. Важното е, че това е една от най-големите находки на монети накуп по нашите земи. Освен това са много ценни. Само една от тях – да вземем примерно изключително редкия денар на съпругата на Гордиан ІІІ, Сабиния Транквилина – струва около 20 000 евро.

Стойността на съкровището не се измерва само с пари. То е безценно за историята. Монетите позволяват на учените да направят доста точно предположение кога е било заровено. Нумизматиката никога не ми е била слабост, признавам си. Затова помолих един приятел да ми обясни простичко, като за блондинки, защо монетите носят толкова ценна информация за времето. „Ти нали знаеш – каза ми той – колко пъти сменихме парите от 1989 г. насам? Три пъти. А след половин година ни предстои още една смяна. Това значи, че на всеки десет години сме имали нов дизайн на монети и банкноти. Всеки от тях е имал по няколко емисии, тоест допечатвания. На всяка емисия си пише годината.“

Античните монети също били сечени в определени периоди и по конкретни поводи. Най-късните монети в съкровището от Николаево са на Филип I Араб от 248 година и на Требониан Гал, отсечена в периода 251–253 година. Излиза, че притежателят на съкровището не го е укрил, когато готите преминали Дунава и нахлули в Мизия и Тракия през 249–251 г., а няколко години по-късно.

От какво ли е бягал? Предметите и монетите били намерени накуп в земята, без да са били поставени в съд. Вероятно са били в платнена торба, която после изгнила. Приличат на семейни ценности – заровени набързо, с надеждата, че някой ден ще бъдат прибрани обратно. Но каква ли зла съдба е застигнала собствениците им?

Николаево се намира точно по средата между Филипопол и Улпия Ескус. Възможно ли е семейството да е бягало от варварските нападения във Филипопол към Ескус? Пътищата и търговските маршрути на Балканите били опасни. Може да са били нападнати от разбойници. Понякога и войници – когато оставали без заплата или при разпад на легиони – скитали и нападали пътниците.

Пенков продал част от находките на плевенския търговец Атанас Банков.  Част от тях запазил за себе си.  Какво го накарало да ги занесе в Народния музей година по-късно, не знаем.  Отначало посочил едно място на намирането, после казал друго.  Може би се надявал да се върне и да продължи с копаенето.  По едно време властите даже му пратили агент под прикритие, за да разбере това ли е цялото съкровище и къде точно го е  намерил.  Честно да ви кажа, напушва ме смях като си представя бай Пенко в компанията на някой изпечен винтидж Даниел Крейг. 

Когато се изправих пред витрината в Националния археологически музей, все едно попаднах в рая. Остави това, че е кило злато 24 карата – дори в магазините на BVLGARI не съм виждала такава изящна изработка и такова разнообразие. А то какво се оказа? Че всъщност едно от най-ценните неща в находката е почти незабележимо сред блясъка на златото и скъпоценните камъни. Малката сребърна статуетка – солница или пиперница – е изключително рядка находка. Само няколко подобни са намерени в света. Статуетката изобразява седнало голо момче, държащо в ръцете си куче. От долната страна на фигурката има дупки и диск, който се върти и ги затваря или отваря. За мен не е важно какво са си солили с нея, но за учените изглежда е – защото около предназначението ѝ се разгарят научни „войни“. Солница е – не е солница; пиперница е – не е пиперница. Що страници научни доклади са изписали по тази тема, а пак още не са се разбрали. Откъде е попаднала по нашите земи – не се знае. Някои учени твърдят, че е от италийските земи, а други – че идва от Сирия.

Едно е сигурно: датировката на предметите от имането е от 70 до 253 година. Това са 180 години разлика! „Е, какво са 180 години – ще кажеш – в сравнение с 1800-те, които ни делят от съкровището?“ Но я кажи ти – имаш ли у вас скъпоценности или монети, събирани от 1845 година насам? Най-старото нещо у нас е един скрин от прабаба ми, подарен за сватбата ѝ през деветстотин и тринадесета година.

Добре де, няма да те лъжа – може и да не намериш имане в лозето на дядо си. Моят копа трийсет години и кьорав пирон не намери. Но пък правеше такова вино, което ще помня цял живот. На всеки неделен обяд ни сипваше в малки стъклени чашки, всяка с различен цвят – заплюла си бях синята. Разказваше ни чудни истории, баба шеташе край печката, ние се смеехме и се карахме кой ще изяде най-препечения картоф, а мама и тате се държаха за ръце и се гледаха влюбено. Сигурно и семейството на клетия беглец е имало такива весели недели. Даже чувам как някой подвиква: „Я подай солницата насам!“ – и малкото сребърно момче с кучето преминава от ръка в ръка. Мигове, по-ценни от кило злато и куп пари.

Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!