Живели някога, преди много, преди хиляди години, Палеолит и Палеолита. Те постоянно се местели в търсене на храна.  Палеолита обичала уюта и украсявала пещерите, в които се подслонявали, с прекрасни рисунки от прилепски тор.  Мъжът й по цял ден го нямало. Ходел на лов и риболов с останалите мъже от лагера я за мамути, я за бизони.  Цялата грижа за децата и домакинството се падала на нея. Представям си колко й е било трудно. На мен един единствен път ми се наложи да преместя семейния катун на ново място, децата се изпокриха в кашоните, котката избяга, изчезна флашката със записа от сватбата и половината покъшнина не оцеля.   Апокалипсис!

Навярно един ден на Палеолита адски й писнало, забила си мамутски кокал в косата, сложила ръцете на „Ф“ и изкрещяла „Аз от тука вече не мърдам!“  Така започнала неолитната революция.  Хората престанали да се местят, засяли ниви, завъдили животни и се заседяли в тихите вечери край огъня да си приказват и да пеят тъжни номадски песни за пътища безкрайни. 

Преди повече от 8000 години наследниците на Палеолит и Палеолита – малка група хора – около 150 -200 души, се заселили на речна тераса край река Тополница до днешното село Чавдар.  Построили си къщи от дъбови колове и преплетени лескови и върбови пръчки. Измазали ги с глина, примесена със слама и старателно ги украсили с охлювени спирали, които нарисували с пръсти.  Засяли лимец, ечемик, грах и леща.  Ловяли риба в реката. Хапвали си и месце. Вярно – не много – около 20 кила годишно (за сравнение ние ядем около 80 кила).  Диетата включвала говеждо, козе и овче, а също и разнообразен дивеч.  Направили си пещи, станове и керамични работилници.

Откъде знаем ли?  Всичко започнало съвсем случайно през 1967, когато край днешното село Чавдар решили да засадят ябълкова градина.  От земята започнали да извират останки и местните хора извикали археолози.  На място пристигнали Георги Георгиев и младият изследовател Кънчо Кънчев.  Те ровили, разглеждали и проучвали мястото цели 12 години!  С помощта на науката – скенери, рентгени и микроскопи, те проникнали в сърцевината на предметите.  Специалисти археоботаници и археозоолози изследвали всяка кост и всяко зрънце.  Описали и документирали старателно откритията си.

Не липсват и мистерии. Като тази с изчезването на странния съд. В боклучна яма край една от къщите някой от жителите на селото изхвърлил изящна керамична купа със странна форма – три гърла, тумбесто тяло и широко столче. Съдът е старателно и красиво изрисуван с орнаменти с бяла и кафява боя и се откроява от всички останали.  Всъщност, такъв не е намиран никъде в България.  Добре че Георги Георгиев старателно го описал и заснел през 1981! Защото „…след многобройни участия в задгранични изложби“, както написал Георгиев, съдът мистериозно изчезнал.  Няма никакви данни нито по кое време се е загубил, нито къде може да е. 

Добрата новина е, че вие можете да го видите. Един запален керамик, Георги Генов, е направил точна реплика.  Изложена е във великолепната нова експозиция „Неолитът – първата революция в човешката история“, за която ще ви разкажа след малко.   

Другата неолитна мистерия в Чавдар e свързана с погребение!  В селото е открит само един гроб.  В него открили жена на около 50 години – дълбока старост за неолита, когато средната продължителност на живота била около 25 години.  „Бабата“ била средна на ръст за онова време – около метър и половина висока.  Страдала от силни болки в кръста, понеже имала шипове – резултат от здрав земеделски труд. Погребали я в плитък гроб между къщите, посипали й краката с червена охра и я затрупали с опожарените останки от дома й, както повелявали тогавашните ритуали.  Коя ли е тази жена? Старейшина? Жрица? Къде са погребани останалите хора от селото? 

Знаете колко съм капризна и критична. Гледам изложбите под лупа и все намирам кусури. Но този път няма какво да кажа! Експозицията „Неолитът – първата революция в човешката история“  е изпипана великолепно – историята се лее увлекателно и гладко, дизайнът и рисунките са красиви и елегантни. Създателите споделиха, че археолози и илюстратори са работили заедно, за да има максимална достоверност как наистина са живели хората тогава. Без измишльотини!  Интерактивните елементи – звук, докосване, видео са в баланс с оригиналните находки. 

Създателите на изложбата са постигнали революция. Революция в отношението към посетителя и неговите възприятия. Революция в правенето на изложби!  Горещо ви препоръчвам да я посетите! Намира се в местността „Света Петка“ край село Чавдар, преди осем хиляди години вдясно.

Дневник на кооператора Стоян Киров

16 ноември 1974 г., Борово

Пиша с трепереща ръка.  Намеренията ми бяха просто да направя дълбока оран за пролетниците по норматив, за да изпълня петилетния план за три години. А то какво стана – изорах съкровище на 23 века!  Хората с години проучват, изследват, ровят, а аз фрас – и от раз!

Но нека започна отначало.  Беше съвсем обикновена мразовита утрин: аз, моят стар Кировец – адаш по фамилия, и голямата нива на Сиври тепе, която винаги ми е изглеждала подозрително, заради начина, по който отказва да ражда.  Орем я като всички други, торим я като всички други, сеем я като всички други, а тя повече от 200 кила жито от декар не дава! 

Запалих трактора и запях под мустак любимата песен на бригадата: „Буен вятър развя знамената, той обходи села, градове, и в заводите, и във полята всичко живо оре ли оре.“  Направих първата бразда и се замислих за ритуалните практики от древността, в които се преплитат ясно очертани воински и аристократични идеологеми. Изведнъж машината рязко подскочи така, че воланът ми се вряза в корема.  „Да ти се срутят стратиграфските пластове, макар, тъпата му нива с нива!“, изругах на глас. 

Слязох, погледнах — нещо блести. Първо реших, че това е част от стар плуг. После, че някой от селото си е изхвърлил старите тенджери баш тука. Ей, не се научиха тез шашкъни! Но не — беше нещо друго. Поразрових още малко и те си заизлизаха едни предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се показа познатата в тракийското изкуство анималистично- конфронтационна сцена на сърна, нападната от грифон.

Съкровище! Ама такова, което археолозите сънуват и бленуват, а ние трактористите намираме с късмет и неподходящо висока скорост на ротора.  Изпаднах в дилема – сега да продължавам ли да ора или да се правя на учен?  Едната половина на мозъка ми настояваше да продължа да работя, защото бригадирът ми много бързо се изнервя.  Другата ми казваше, че вероятно съм открил нещо, което би трябвало да бъде в музей, а не под задната гума на трактор.  Седях там насред нивата, чешех се по тила и се колебаех. В крайна сметка събрах парчетиите в една кофа и ги отнесох в читалището.  Бай Ради  – читалищният човек,  по-учен така, реши да викне помощ от Русе.  Дойде едно младо наперено археологче, Димитър Иванов.  Заведохме го на нивата.  Аз застанах изправен до трактора, за да изглеждам авторитетен. И както се опитвах да измисля нещо умно, накрая изтърсих „Е, то… явно тука… имаме богат културен пласт.“  Археологът ме погледна стреснато.  Човек, аз откъдето се връщам, ти там отиваш, щях да му кажа, но тактично си замълчах.

Разкопахме всичко наоколо.  Най-напред намерихме още парчета от голямата сребърна купа със сърната и грифона, а след това сребърно-позлатено ойнохое с релефна иконографска програма в трако-персийски стил. Малко и вие да се отъркате в терминологията така.  Абе с думи прости каничка със страхотни сцени, на които траките все едно са изобразили осмомартенския банкет на ТКЗС-то.  Накрая извадихме ритона със сфинкса. Лицето му и прическата досущ като тези на Дафинка от счетоводството – и тя така се носи като по гръцките класически канони. 

Между другото, тая каничка е цяло чудо! Украсена е с два реда сцени – горният ред е шествие в чест на Дионис. На долния ред е изобразен брака между богинята и владетеля.  Повечето трактористи биха казали, че Боровското съкровище е сервиз с култово предназначение и се е използвал при мистериални практики. Най-интересното е, че хората, които пируват на каничката, държат в ръцете си същите ритони от съкровището! Освен това, на някои от съдовете има надписи на гръцки. Успях да разчета „На Котис от Беос“.  Става дума за тракийския одриски цар Котис I, живял преди повече от 2300 години, но дали е бил негов, или са му го подарили, не става ясно. Със сигурност знам, че това е едно от малкото тракийски съкровища със запазен надпис, свързан с реален владетел. И със сигурност знам, че е едно от най-изящните, които са намирани и ще се намират. Не е нещо, което се въргаля под път и над път. Под нива или над нива може би е по-добре да се каже.

Разгледах предметите внимателно.  Установих, че ритонът с образа на бик не е от сервиза.  Рогът му е по-къс и нарезите му са хоризонтални, а не вертикални.  Освен това е доста по-постен откъм направа. Но при всички положения си е от онова време, а не, да каже човек, от хоремага в селото.

Митко археологът отнесе съкровището до Русе в една кошница с влака. Предложих му да го откарам с трактора, но той каза, че не иска да се набива на очи.  После от Русе пак така в една кошница с влака го занесъл в Националния исторически музей в София.  За награда Министерството на културата го изпрати на екскурзия в Тунис и му дадоха орден „Кирил и Методий първа степен“. На мен ми дадоха по 300 лева – две заплати по онова време.  Ето затова е по-добре да си археолог, а не тракторист! 

Само си представям тая нива какъв урожай ще даде най-сетне лятоска, след всичкото оране и копане.  Айде, затварям го тоя дневник, че петилетката за три години кой ще я направи?!

Убедена съм, че на всеки от вас се е случвало да се тревожи и да тича до вкъщи, за да се увери, че не е забравил ютията включена. Обявявам конкурс за най-интересна история с ютия. Ето моята.  Непосредствено след промените през 1989 всичко живо хукна към Щатите.  Условието да получиш виза беше да представиш в посолството покана от кореняк американец. Моя позната, глупаво, но амбициозно момиче, си забърса някакво гадже отатък океана – запознаха се на студентска конференция.  Цъфва ми един ден у дома, реве и размахва някакъв черен лист пред лицето ми: „Виж! Никога няма да замина! Стана инцидент!“ Бре, да му се невиди!  Какъв инцидент?  А то човекът ѝ изпратил поканата по факса, тя я разнасяла насам-натам, листът се измачкал и решила да го оглади.  С ютия. Термична хартия да оглади!  Естествено, станал целия черен. С едната ръка го размахва, с другата бърше сълзи и сополи и животът ѝ свършва направо.   

Мислех си за това, докато обикалях „Светът на ютията“ – новата експозиция на Етнографския музей в Пловдив.  През ум не би ми минало, че може да се направи нещо интересно по тази тема. Установила съм, че хората в този свят се делят на две крайности – такива, които страстно обичат да гладят и такива, които страстно не обичат.  Гладенето за мен е равносилно на смърт посредством протяжна скука. Обаче пък дай на майка ми камара пране и хубав сериал и ще я направиш безкрайно щастлива. Към която и половина да спадате, изложбата ще ви хареса.  Спретната, изгладена и изключително приятна – хем ще научите нови неща, хем ще стане по лек и забавен начин (не свързан с гладене!).  Виждали ли сте ютия с комин като парен локомотив?  А миниатюрна ютия за гладене на папийонки?  Или пък камък с дръжка от рог, с който хората преди 6000 години са си гладели… и аз не знам какво. Е, там ще видите всичко това. 

Един ден преди много години пловдивският художник Димитър Добрев намерил стара ютия, захвърлена на улицата и се впечатлил от дизайна и украсата ѝ.  Такива са старите ютии – в тях има някаква монументална красота. Малко преди да почине през 2022, колекцията му наброявала 1200 гладачни машинки, които той дарил на Пловдив. 

Странно как в направата на един обикновен предмет от бита се срещат изкуството и технологиите, естетиката и практичността.  Повечето изобретения и рационализации, свързани с ютиите, са направени от жени. Логично, нали?  През 1870 година американката Мери Потс получава първия си патент за сменяема дръжка.  Представете си чугунена печка, на която се загряват десетина метални платформи.  Прикачваш дървената дръжка на една от тях, а когато изстине, залепяш я обратно на печката и закрепяш дръжката за следващата.  Така ютията ти е винаги гореща.  Просто и много практично! 

Изключително много се впечатлих от Сара Буун, чернокожа американска изобретателка, получила патент за дъската за гладене през 1892 година.  Почти немислимо е било по онова време чернокож, още повече пък жена, да получи патент или каквото и да било признание. Краят на XIX век е белязан с расова сегрегация и кървави сблъсъци с десетки афроамериканци убити от тълпите.  Но родената в робство Сара Буун била трудолюбива и упорита. Научила се да чете и пише. Освен че се преместила на север със съпруга си, може би помогнало и това, че тогава молбите за издаване на патент се изпращали по пощата и никой не гледал какъв си. Хората гледали дали изобретението има смисъл. Сара улеснила живота на милиони шивачки и слугини, както и на нас днес, като скосила дъската в единия край и направила допълнителна приставка за ръкави.

На въглища или на газ, керамични и месингови, украсени с дракони, петли и дяволи, мънички и леки или десеткилограмови чудовища, старите ютии са като железни динозаври, достигнали до нас от миналото.  Чудя се как ли би реагирала Сара Буун, ако можеше да хване в ръката си днешна ютия. Сигурно щеше да изпадне в шок. В сравнение с това, на което е свикнала, днешните ютии са извънземни – загряват за секунди и имат всякакви удобства – керамични плочи за лесно плъзгане, парогенератори, датчици за автоматично изключване.  Но това ли е най-важното? Една приятелка ми разказа за родителите си – майка ѝ все шетала ли шетала, гладела ли гладела, а баща ѝ я хващал под ръка, слагал ѝ новата шапка и я извеждал на разходка с думите: „Скъпа, важното е отношенията ни да са изгладени и чисти.“

Така че изгладете си новите дрехи, сложете си новата шапка и непременно идете да видите новото бижу на Стария Пловдив. Почакайте! Изключихте ли ютията?

Заповядайте в шоурума на Античния керамичен център в Павликени! Ще ви покажем богатия асортимент на нашето производство и се надяваме да си тръгнете като предоволни клиенти!  Вижте тези сервизи за храна! Украсени са с листа и цветя – перфектната посуда, която няма да ви посрами пред никакви гости.  Ако искате да направите хубав подарък на детето си, изберете каруцата с кончето от нашата колекция играчки.  Или може би ви се иска да освежите сексуалния си живот? Разбира се, предлагаме и такива артикули.  Керамичните ни вибратори и плъгове са покрити с кафяв лак и изработени от най-качествена глина.  Фалосите ни завършват с изтъняване на формата, силно извита като дръжка и са много удобни за ползване.  По-добри са от старите гръцки „олисбос“, изработвани от дърво или камък, защото керамиката придава допълнителна топлина на преживяването ви, а и се поддържа по-лесно.  Освен за удоволствие, можете да ги използвате за дефлорация или при обреди за плодовитост. Произвеждаме също големи фалоси като архитектурни елементи за украса на домове ви.  Колкото по-голям е пенисът, толкова по-голям ще е късметът в къщата ви. 

Ако пък имате собствено серийно керамично производство, купете си печат от еротичната ни серия.  С такава визуална идентичност никой няма да обърка изделията ви.  Предлагаме матриците в различни модели: „Ерос и Психея“ – олицетворява първичната сила на сексуалното желание, „Дионис“ – символ на оплодителната сила, и „Венера“ – представена е гола, лявата ръка е повдигната и докосва косите, истинско въплащение на съблазънта. Най-популярен е този с натуралистичната еротична сцена. Размерът му е около 6 см в диаметър.   Както виждате, сцената представя момент от интензивните любовни занимания на двама млади.

Собственикът на производството е Гай Урсидий Сенецион.  Преди около 1800 години той се заселил в колония на ветерани в земите около днешно Павликени, след като се пенсионирал от легиона в Нове.  Избрал плодородната долина на река Росица, защото през нея минавали важни пътища, които свързвали Мизия с другите краища на огромната Римска империя.  Оженил се за красивата Юлия Валентина, родили си деца. Гай служил на Рим толкова вярно, че с обезщетението, което получил, вдигнал огромна вила на площ от четири декара и половина!  Днес от нея са останали само основите и човек трудно може да придобие представа за мащаба и красотата й.  Ние ще се изхитрим и ще я обиколим мислено.  Първо ще влезем в пищния вътрешен двор, потънал в зеленина и обрамчен с бели мраморни колони.  Ще пийнем студена сладка вода от двата кладенеца.  Вижте банята!  Огромна е, с два басейна, облицовани с мраморни плочи, и с подово отопление.  Стаите са украсени с цветна мазилка и рисунки.   Все едно сме в райска градина. 

Гай Урсидий Сенецион бил предприемчив човек.  Изследвал земите в имението си и установил, че има големи залежи на хубава глина. Наел хора, купил си роби, иззидал пещи и захванал серийно производство на всичко керамично, за което може да се сетите – посуда, лампи, играчки, строителни материали и разни други неща, за които ще стане дума след малко.  Производството процъфтявало. През 1976, докато проучвали вилата, археолозите се натъкнали на съкровище – гърне, затворено с купа и заровено в пода на една от стопанските сгради от имението, с 3727 сребърни денара – около половин милион лева днешни пари.  Дали това е била касата на завода?

Никога нямаше да разберем кой бил човекът, създал цялото това богатство, ако през 2016 година трактористът Валентин Савов от Павликени не беше закачил с плуга си надгробната плоча на Гай, Юлия и децата им.  Сега тя е изложена пред музейната зала на Античния  керамичен център.  Семейството е изобразено застинало едно такова. Не, не като селяни от миналия век пред фотообектива, дето седят вдървено и гледат стреснато. По-скоро като патриции, извисени над плебса.  В буквалния смисъл.  Плочата е висока цели три метра и трийсет и пет сантиметра и все едно си роб в краката на владетеля.  Надписът гласи: „На подземните богове. Гай Урсидий Сенецион живя 40 години. Юлия Велентина, негова съпруга, издигна този паметник. Добре заслужи.“ Представям си пък колко щеше да заслужи, ако беше доживял до 80!  Наистина, колцина от нас за 40 години са оцеляли след битки, вдигнали са имот и са направили фабрика, която е снабдявала с керамика всичко живо от Нове и Никополис ад Иструм, та чак до Кримския полуостров.  Дори след смъртта си Гай останал свързан с глината.  Паметната плоча и гробът са намерени в стара глинена кариера.  Както се казва, „от глина дошъл и на глина станал“.  

Археологът Богдан Султов възстановил последователността на керамичното производство и мечтаел центърът да стане научно-практическа база за обучение по римска керамика. Ценните находки, които открил, обаче заминали за музея във Велико Търново. Ако решите да го посетите, Античният керамичен център може да ви се стори скучен: Музейната сбирка е скромна, керамичните пещи са камари тухли под стъклени покрития, от вилата, както вече стана дума, са останали само основите. Красивият парк и малките стопански постройки представляват изящен комплекс с приятно фън-шуй излъчване, но не дават почти никакви съдържателни сведения.

Е, дотук с нашата разходка из античното семейно предприятие на Гай Урсидий Сенецион – войник, предприемач и баща, който знаел, че животът трябва да се живее пълнокръвно, защо не с малко еротика в глината.  Сред тухлите, фрагментите и старите пещи в Павликени може да ви се стори, че нищо живо не е останало. Но погледнете на Античния керамичен център като на фабрика за удовлетворяване на човешките желания – от най-обикновените до най-интимните.  И ако си тръгнете оттам с усмивка и с мисълта, че древните римляни са били много по-близки до нас, отколкото сме си представяли – значи сте избрали правилния артикул от техния древен шоурум.

Никога не бях ходила в Павликени. Обикновено хората преминават през това градче транзит и спират за малко на гарата, на път от София за Варна.  Какво да търси там човек,  ако не му е родно място или не е по някаква работа?  Например да си закупи креват от Привилегированата креватна фабрика на Дечев и Сие.  Насам народе! Най-здравите железни кревати въ Царството! Всеки нашъ креватъ служи дълги години — безъ скърцане, безъ огъване, безъ разводъ – здравъ сънъ за здравъ народъ! Художникът на фабриката – Владимир Егер, бил на особена почит в града, тъй като освен картините по металните рамки на леглата, рисувал портрети на своите съграждани.

Или пък може да натовари каруца любеници от огромния пазар на мегдана всеки вторник през лятото.  За да добие вид на истински пазар, в първите години павликенци изкарвали добитъка си и собствените си запаси от храна, под предлог че ще ги продават.  Умна стратегия, не мислите ли?  Предприемчиви хора отворили дневно кино с намалени цени в пазарните дни.  Отделете един час и се пренесете в други места и светове! За вторник този месец ще бъде представен „Циркът“ с най-великия филмов комик Чарли Чаплин. Посетители на пазаря, съединете полезното с приятното! Ох, увлякох се! Всичко това е можело да направите в началото на XX век.  Днес креватите са в музея, а от динения пазар са останали няколко снимки, все едно правени от НАСА на някоя далечна динена галактика.

Преди 130 години районът обиколил италианският публицист Жорж Нурижан и написал следното: “… Павликени. Макар да се смята за паланка, това е градец, който крие голямо и завидно бъдеще. Той се развива почти шеметно, за отлика от много други градове.  Оттук се изнасят големи количества грозде, вина, яйца, птици, добитък, кожи, соя, пшеница и други селскостопански произведения.“

За съжаление май не познал за голямото и завидно бъдеще. Но затова пък музеят в града е много хубав – специално проектиран за музей, с прилежно поддържан парк и обновена експозиция. Може да пипнете, да помиришете и да послушате какви ли не истории.

Представяте ли си на 21 години да ви изпратят съвсем сам да управлявате няколко села и 4000 декара имоти?  Това се случило с Атанас Хаджиславчев, който се оказал на правилното място в правилното време.  Той бил от стар търновски род на известни майстори кожухари. Баща му Славчо бил добър приятел на Етем бей, последният османски владетел на селата около днешно Павликени.  Когато руските войски минали Дунава, Етем бей дал пълномощно на Славчо да управлява имотите му и заминал за Шумен с файтона си. По пътя катастрофирал – возилото се обърнало, беят бил тежко ранен и по-късно починал.  Атанас бил седмото дете в семейството. Братята му отдавна били подхванали бизнес – търговия, страноприемници в Търново, така че баща му го изритал да се оправя с имотите в павликенско.  И тогава настъпил символичният момент, в който османският феодализъм отстъпил място на новото българско управление. Младият Хаджиславчев изградил чифлик, модернизирал стопанството, развил земеделието и търговията, и превърнал Павликени в процъфтяващо селище. Дарил земя за построяване на църквата, земеделското училище, основното училище, опитното поле, казармата, централния площад и ловния дом.  Вдигнал голям и модерен театрален салон.  Друго си е да си момче от сой! В признателната памет на поколенията е останал като Старейшината. 

Друг познат герой, за когото ще научите неочаквани неща, е  Моно Сеизмонов. Кой е той, ще се зачудите. Знаете го като Отец Матей Преображенски – Миткалото – една от най-необикновените фигури на Българското възраждане.  Освен революционер, близък съратник на Левски и книжовник – написал е цели  шест книги, Миткалото бил изобретател, човек с енциклопедични знания и неизчерпаемо любопитство.   Едва деветгодишен изгубил цялото си семейство – чумата ги тръшнала в буквалния смисъл.  Израснал из манастирите и се самообразовал в манастирските библиотеки.  Увлякъл се по механиката и науката. Непрекъснато нещо измислял и проектирал – нови машини, пясъчни и морски мелници, многоцевни оръжия и най-различни селскостопански рационализации. Търсил начин да сътвори вечен двигател. Бил нещо като българския еквивалент на Леонардо Да Винчи, но без рисуването. 

През 1870 Матей основал взаимно училище в село Михалци до Павликени, където по негов проект и под негов надзор тревненският зограф Венко Венков изрисувал върху стената на училището Вечен календар – сложна система от кръгове, дати, планети, празници и житейски цикли. Голяма работа, ще кажете вие от позицията на разглезени от глобалната мрежа и дигиталните технологии хора. Но преди 150 години календарите и часовниците не се валяли под път и над пот. Освен това календарът на Миткалото не просто показвал дните, месеците и годините. Той учел учениците на ред, дисциплина, морал и ценности – как да живеят според законите на природата и трудовия ритъм. В центъра му са изобразени двете полукълба на Земята с континентите, паралелите и меридианите. Нещо като стенен атлас за децата.  Сцените от селския живот в различните сезони имат символично значение – детството, младостта, зрелостта и старостта в човешкия живот. Най-симпатичното нещо в календара са старите имена на месеците – Сечко, Лют, Брезен, Цветен, Тревен, Червен, Сърп, Зарник, Руен, Листопад, Груден и Студен.  Зарник!  Сечко!  Преди години го свалили от стената на училището, защото щял да се съсипе. Реставрирали го и днес е звездата на музея в Павликени – доказателство за размаха на мисленето на един възрожденски шемет.

Друг шемет, роден в Павликени и станал световна звезда е Факира Мити.  Не се задържал много в родния си град – семейството му все пътувало и всичките им деца били родени на различно място. Но музеят му отрежда специално място. Димитър се изучил за маг в Букурещ, при мадам дьо Теп. Тя му показала как да забива игли в тялoтo cи и да допира с език нaжeжeнo жeлязo. От малък го интересували окултните науки – магията, телепатията и хипнозата. Ha cцeнaтa влaдeeл публиката и xopaтa ce тълпяли дa гo глeдaт. Превърнал се в един от най-големите български шоумени.  В сеансите си безпогрешно избирал от публиката нaй-чувствителния мeдиyм и четял мислите му като вчерашен вестник. Това предизвиквало фурор.  Бил първият вентрилоквист в България – говорел с корема си и „озвучавал“ куклите Иванчо и Ганчо.  Като Капитана и куклата му Бай Тъньо, които са много популярни днес.  

През 1930 читалището в Павликени решило да не изостава от световните новости и закупило „магически фенер“ – днес му казваме проектор, с който да онагледява беседите си. Той предизвикал шеметна сензация сред местното население. Селските глашатаи се изхитрявали да обявяват лекциите в читалището като кино без пари. Народът се трупал и слушал с внимание, и искал всичко да се повтаря и потретва.

Животът се върти като колелата на влака, минаващ през Павликени и като Вечният календар на Миткалото.  Историите за чешити, шемети и големи хора се усукват и преплитат в музея на този малък град.  Някои от тях са живели там за кратко, други – за по-дълго.  Като тухли в градежа на хубава къща, те спояват здраво миналото с бъдещето.  Листопад след Листопад, година след година и век след век. Така че следващият път слезте на гара Павликени и отделете един безгрижен следобед на прекрасния им музей!

„Мила ми Янге, пиша ти от фронта. Добре ли сте? Проходи ли Михалчо?“.  Това са последните думи на прадядо ми Смилен до семейството му.  Изчезнал безследно някъде около Кукуш през лятото на 1913 по време на Балканската война.  Макар че родната му Горна Джумая вече била освободена, заедно с хиляди други мъже от Македония и Тракия се записал доброволец.  За него войната била лична кауза – битка за земите на дедите му.  Тръгнал с такъв възторг, сякаш отивал на сватба.  Оставил младата си жена самичка с три момчета, най-малкото от които, дядо ми – въпросният Михалчо, едва на няколко месеца.

„Толкова го обичах, че бях готова да целувам земята, по която стъпва“, споделяла прабаба ми с внуците си. Войната свършила, но той не се прибрал.  Не бил и в списъците със загиналите. Взводният му казал на прабаба ми, че останал в окопа да си оправи партенките, защото обувките му били скъсани и краката му били разранени.  Така и не се разбрало какво се случило с него.  Тя ходела всеки ден на края на града да го чака. Никога през дългия си и тъжен живот не се разделила с писмото.  Когато го сложили в ковчега й, било станало на парцали, покрито с петна от сълзи.

Сигурна съм, че и във вашата родова памет се пази подобна история.  Ако не е прадядо, ще е чичо или братовчед.  Тях няма да ги видим в музеите.  За да попадне някой в музей, трябва да е голям герой, висш военен или политик.  Но то пък и да попаднеш в музея хич не е оферта.  Залите за войните са пълни с прашни витрини с прашни пушки и прашни униформи. И гигантска скука.  Нещо, което нито един участник – било то редови войник, изявен офицер или прославен генерал, не заслужават. 

И ето ти събитие!  Регионалният исторически музей в Плевен ви кани да се запишете доброволец в Девета пехотна Плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918).  Да се превърнете в редник, който пред страшното лице на войната е принуден да оцелява и да защитава семейството, родината и идеалите си.  Изключително интересен и много емоционален прочит на тази част от българската история!  Ще си поплачете. Дори да сте от камък. 

Първо ще чуете звъна на камбаната, която ще ви извести, че мобилизацията започва.  След това ще получите униформа, въоръжение и противогаз и ще се снишите в укритието, където ще усетите взривовете и ще чуете оръжейната канонада.   В тази част от експозицията има две малки снимки на полковник Георги Панев – едната в началото на войната – красив мъж с ясен поглед, а другата – в края – изтерзан старец. В учебниците по медицина по този начин илюстрират посттравматичния стрес.  Да помълчим!

Битките не са били единственото изпитание.  В много български части по фронтовата линия войниците били голи или облечени в дрипи. Много от тях умирали от измръзване.  В някои части били боси. Нямало достатъчно обувки, а как се водят битки с боси крака?!  Фуражът свършвал и добитъкът измирал.  Хората гладували.  Затова в моментите на затишие войниците се занимавали със земеделие – отглеждали жито, царевица, ечемик, бостани и лозя, зеленчукови и овощни градини.  

В сърцето на изложбата е землянката. Там, на импровизирания нар, в затишията между боевете войниците пишели писма на близките си.  Също като моя прадядо Смилен. Четяли кореспонденцията от дома.  Извиквали в съзнанието си спомени за мирните и спокойни дни, за жените и децата си. Мечтаели да се приберат живи и здрави, да варосат къщата, да окопаят градината и да излязат с кучето из полето.  Да преминат през кошмара и отново да заживеят нормално, с всички дребни радости и ядове на ежедневието.   Постойте вътре и послушайте простичките думи на една съпруга, която копнее войната да свърши и мъжът й да се завърне.

Историите, разказани в експозицията, се фокусират върху човека — върху това какво са преживявали войниците и техните семейства, през какви изпитания на психиката и физиката са преминали. Тя говори на езика на младите хора — на езика на днешния ден. Подвигът на полковник Шишков, спасил знамето, е представен във великолепен комикс. Но нека не издавам всички тайни — открийте сами своята вълнуваща версия.

„Войникът в униформата на човек“ не е просто изложба. Това е бурно емоционално пътешествие из онези страшни години. Вече е част от постоянната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен – домът, в който се е помещавала Девета пехотна Плевенска дивизия.  Непременно я посетете.  Ще ми бъде интересно да разбера дали след като видите и научите всичко, бихте се записали доброволци днес?  Бихте ли дали живота си за някакъв идеал – за свобода или обединение?  Ако трябва да напишете прощално писмо, до кого бихте го адресирали?  Какво ще му кажете?  Тези въпроси не са лесни, но е хубаво да си ги задаваме. Защото истинската битка не е за земи, нито е за граници, а е за това да останем хора – дори когато това изглежда напълно невъзможно.

В осмото пътешествие от своите “Звездни дневници” Станислав Лем описва заседание на Организацията на обединените планети.  Един от галактическите делегати вирва назидателно пръст и споделя, че вместо да приемат Земята и нейните клети представители на вида Monstroteratum Furiosum (Гнусотник Беснеещ), които сами се наричат Homo sapiens, за пълноправни членове, трябва по-скоро да им изплащат годишна издръжка. Заради вселенските престъпници, които преди милиони години кацнали и замърсили планетата.  Бан и Пуг, междугалактически пияници, решили да си аранжират биологична еволюция.  Излели върху скалите на мъртвата Земя шест бъчви гранясало желатиново лепило и два бидона с развалена албуминова паста; към тази каша добавили ферментирала рибоза, пентоза и левулоза. Накрая Пуг, който страдал от силна хрема, се изкихал в плазмения зародиш, заразявайки го със злокачествени вируси.  Изхилил се, че вдъхва „божествен дух“ в нещастната еволюционна подкваса.  Така, според любимия ми Лем, възникнал животът на Земята. 

Както знаете, науката за човека и човечеството се нарича антропология. Но знаете ли, че в София има Антропологичен музей? Години наред съм минавала покрай сградата, без да зная какви тайни се крият в нея.  Там е националната костница, където събират всички черепи и кости, открити при археологически разкопки. Хайде да помогнем на учените с идентифицирането на един от скелетите, открит в късносредновековен манастир край Враца.  Сложете белите престилки, наденете маски и гумени ръкавици и да започваме.  Пред нас е възрастен индивид, което личи по размера на скелета и зъбите.  Между другото, има един кариес. Мийте си зъбите редовно!  Първо ще разберем дали е мъж или жена, като сравним тазовата кост с мъжката и женската проба. Правилно установихте, че е мъж. Сега измерете лъчевата и лакътната кост, а после големия и малкия пищял.  Да проверим резултатите по таблицата за изчисляване на ръста.  Бил е висок за времето си. Цели 180 сантиметра.  Ще установите, че десните кости са по-дълги от левите. Ако е с до сантиметър, това е нормално. Нарича се функционална асиметрия, породена от това, че едната ръка е по-активна от другата.  Нашият индивид бил десняк.  Разликата в дължината на костите на краката е голяма. Означава, че е бил куц.  Но това не е всичко, скъпи сътрудници от екипа на Шерлок Холмс.  Вижте гръбнака. Няма изкривяване, което да компенсира куцането. Това означава, че е носел висока обувка. А това, от своя страна, означава, че не е бил прост селянин с цървули.  Навярно е бил сред богатите дарители на манастира. 

От стотиците скелети на нашите предци, учените са установили, че преди 8000 години хората са били ниски –  мъжете на ръст едва 160 см. През бронзовата епоха по нашите земи се заселило ново население – пришълци, предимно мъже, които носели със себе си нов алел в гените – за разграждане на кравето мляко.  Менюто започнало да включва и млечни храни.  В резултат, средният ръст нараснал с цели 10 сантиметра! Храната прави борбата, ей!  И да знаете, всички, които имате лактозна непоносимост, не сте еволюирали много от 8000 години насам. 

Има и зловещи експонати. Преди години във Варненско археолозите открили масов гроб с над 70 безразборно нахвърляни трупа, датиран от 9 век.  От тях 28 били жени, 34 деца и юноши и трима старци.  След подробно изследване се оказало, че те не са умрели от естествена смърт. Повечето от черепите имали белези за изкуствено удължаване, което било типично за аристократичните среди от онова време. Учените предполагат, че това са избитите семейства на разбунтувалите се срещу покръстването боили през 865 година.

Освен кости, в музея се пазят  различни човешки отпечатъци по глинени повърхности.  Те са уловили хората в различни житейски сцени. На една от плочите има босо детско краче и кокоши крак. Можем да чуем как петелът пляска с крила и кукурига, а детето го гони със звънък смях. Частичка от миналото, достигнала до нас толкова жива, сякаш записана на видео.

Ще се запознаете с жреца от Варненския некропол с най-старото обработено злато в Европа. А също с тракийската принцеса от Могиланската могила във Враца.  Красиво, фино лице с остър нос, без джуки, скули и екстеншъни. Образите им са възстановени от проф. Йордан Йорданов по метода на Герасимов за възстановяване на меките тъкани по костите на черепа.  Той възстановил и образите на Захари Стоянов (носът му изненадва с дължината си), Георги Раковски, Любен Каравелов и цар Самуил. 

Е, голяма работа, ще кажете вие. Кой се интересува как е изглеждала някаква тракийска принцеса, живяла преди повече от 2400 години. Ами, погледнете на антропологията като на мост между мъртвите и живите, между историята и настоящето. Сещам се за църквата Св. Богородица на Капуцините в Рим, на Via Veneto, недалеч от площад „Барберини“. В костницата под нея в сложни орнаменти – цветя, розетки и кръстове, са подредени костите на около 4000 монаси капуцини.  Надписът на входа на криптата отговаря много точно на въпроса защо да ни пука за черепите и костите: „Quod sumus, vos eritis. Quod estis, nos fuimus.“ В превод: „Това, което сме ние, ще бъдете вие. Това, което сте вие, някога бяхме ние.“

Кое е любимото ви цигулково произведение?  Дали е тъжната мелодия от „Списъкът на Шиндлер“?  Или жизнерадостните трели от „Четирите годишни времена“? А може би сте почитатели на Чайковски?  Затворете очи и си представете, че сте в красивата зала на Военния клуб в София и сте унесени във виртуозно изпълнение.  Последните ноти отзвучават, поглеждате, и с изненада установявате, че свири малко момиче, облечено в бяла рокличка.  Мига стреснато от аплодисментите. Внезапно от публиката се надига белокос мъж с бели мустаци, вдига я на ръце и я целува по челото с думите „Да запомним! Тези малки ръчици затрогват не само нашите души, но те ще прославят България!“  Това е самият Иван Вазов, а думите му се оказват пророчески. 

Детето-чудо се казва Недялка Симеонова, а действието се развива през 1910, малко след като семейството ѝ се преселило от Хасково в София.  Тя е била на девет.  Животът ѝ бил бурен и пъстър, огласен от гръмки аплодисменти и изпълнен с тиха омраза, преминал по прави пътища и съпътстван от криви хора.  Талантливата цигуларка била първата българка, която свирила в Карнеги хол.  Преди да влезе в тийнейджърството, направила серия от концерти в САЩ, в най-големите зали, за да събере пари за възстановяването на България от войните.  Импресариото й предложил да я прекръстят на Нели Смит за по-лесно. „Аз съм българка и такава ще си остана! А те, ако харесват музиката ми, ще се научат да произнасят името ми!“, отсякла тя. Американската критика я обсипвала с комплименти и я поставила сред най-добрите музиканти в света през 20-те години на ХХ век. Богат меценат, възхитен от таланта ѝ, ѝ подарил уникална цигулка „Галиано“ от 1725 година, произведена от известния неаполитански лютиерски род.

Бащата на Недялка, самоук музикант, бил много разочарован, че не е момче.  По онова време не било прието жените да свирят на инструменти.  Те трябвало да са прилежни домакини, които да се грижат за къщата, да раждат и да възпитават децата. Момиче да ми се шматка по сцените – абсурд!  Това ми напомни за писмото на Римският воин Иларион до жена му Алис, написано две хиляди години преди Недялка да се роди – не цитирам дословно, който иска да провери в библиотеката на Оксфорд за пълния текст: „Ако родиш момче, нека живее, ако е момиче – изхвърли я.“  Е, Недялка, слава Богу, не я изхвърлили.   Тя грабвала цигулката при всеки удобен повод с такава страст и толкова бързо учела, че  баща ѝ се предал и започнал да ѝ преподава.

Талантът и професионалните й успехи вървяли ръка за ръка с нещастия в личния живот.  Четирите ѝ брака били пълен провал.  Едва на 23, млада и наивна, се омъжила за един индиец – красив и магнетичен шарлатанин, който се занимавал със спиритически сеанси.  Дали я е хипнотизирал, не знаем, но си загубила ума по него.  Той пък се оказал зъл и алчен.  Замъкнал я чак в Египет, заключвал я в стаята й, забранявал й да концертира и я принуждавал да свири само на неговите сбирки.  Един ден забравил вратата отворена и тя успяла да избяга със сина си, който тогава бил бебе на няколко месеца.  Детето умряло от дизинтерия години по-късно.  Вторият й брак бил с пианиста Жорж Хайдутов. Той пък бил страшен ревнивец – ревнувал я от кариерата й, от публиката ѝ и от славата ѝ.  От него се родил прекрасният български джазмен Димитър Симеонов.  Той не можел да понася майка си. И как няма, клетият – оставила го на родителите си да го гледат и до дванадесетата му година го видяла само два пъти за кратко.  На всичкото отгоре когато кандидатствал в Музикалната академия, майка му напуснала журито с думите „Аз не съм го готвила. Пишете му, колкото прецените.“ Приели го, завършил и станал прекрасен саксофонист, цигулар, композитор и диригент, останал в българската музикална памет като колосът на българския джаз.  Но нека да не я съдим прибързано. Та кой от нас е хем гений, хем добър родител, хем световна звезда, а?

Недялка Симеонова обиколила световните сцени – от САЩ до Япония и от Китай до Германия и навсякъде предизвиквала фурор.  Но какво се случило с цигулката й? През Втората световна война, когато напуснала Дрезден, музикантката оставила инструмента си на една приятелка. След края на войната двете загубили връзка.  Цигулката потънала в неизвестност цели 11 години!  Най-накрая опитите да издирят жената се увенчали с успех. Тя била запазила инструмента и го върнала непокътнат. 

През 1959 Недялка Симеонова се разболяла тежко и заминала за Париж да се лекува. В деня, в който починала, цигулката изчезнала.  Близките й вдигнали полицията на крак и седем часа по-късно ценният инструмент бил намерен. Синът й го продал на българското правителство, за да покрие дълговете по лечението на майка си.  А после Вълко Червенков, комунистическият лидер от онези времена, го дал на прочутата Дина Шнайдерман, омразна нейна конкурентка.    

Къде можете да видите вещи и снимки на тази прочута и позабравена българка?  Идете в Хасково, в Кирковото училище.  Историята му е не по-малко интересна, но ще ви я разкажа някой друг път.  Сега е музей, който ме развълнува повече, отколкото Регионалният исторически музей в града.  Когато ми казаха, че в нея има експозиция „Хасковски будители“, веднага си представих снимки на мустакати мъже и жени по стените и скучни избелели писма с неразбираем почерк в прашни витрини.  То пък се оказа, че Хасково е роден град на звезди и чешити с нашенска и световна слава. Като Недялка Симеонова. А какво се случило с нейния великолепен „Галиано“, никой не може да каже. Цигулката изчезнала, също както един по един изчезват спомените за тази талантлива българка, прославила страната ни по света.