Ужасена съм! Че кой не би бил при такива обстоятелства. Лежа, завързана с ремъци и омотана в системи.  В ореола на прожекторната хирургична лампа над мен се надвесва възрастен лекар с космати уши и мила усмивка.  „Сега ще заспиш.  Хвани ме за ръката и брой от десет до едно.“ Десет, девет, осем… Светът се стопява в златна мъгла.

Хирургия от гръцки означава ръчен труд.  Имахме такъв предмет в училище. Учеха ни да шием и да поправяме счупени неща.  Хирурзите не правят ли същото още от праисторията насам? В Дуранкулак са намерили черепи, по които има следи от трепанации и зарастнали мозъчни операции.  А преди години  археолозите, докато разкопавали терен край село Караново близо до Нова Загора, се натъкнали на некропол с 26 надгробни могили. В една от тях преди повече от 1900 години бил погребан лекар. Приживе имал голяма и престижна практика, защото до него намерили комплект от 18 хирургически инструменти, изработени от бронз и инкрустирани със сребро и злато. Интересното е, че те съвсем малко се различават от съвременните инструменти. Единият е много подобен давиеловата лъжичка, с която доскоро оперираха пердето на очите.  А уж за първи път такъв инструмент използвал Жак Давиел – личен лекар на крал Людовик XV.  Да не би прадедите му да са били тракийци?  Откритите пинсети също са точно като тези, които се използват днес. 

Лекарят от Караново живеел във времената, когато в Римската империя работели двама от най-влиятелните медици в историята – Целз и Гален. В труда си De Medicina Целз описал основните признаци на възпалението – зачервяване, подуване, топлина и болка – които и днес са част от медицинската диагностика. Гален пък създал цялостна медицинска система, основана на теорията за четирите „хумора“ (кръв, жълта и черна жлъчка и слуз). Най-важното му заключение било, че мозъкът, а не сърцето, е основният център, който управлява тялото и движенията му.

Изглежда тракийските доктори били в крак със световните тенденции в медицината.  И нищо чудно.   Августа Траяна, основан в началото на II век, бил един от най-важните градове в вътрешността на римската провинция Тракия.  Заедно с големия централен площад, баните, храмовете и обществените сгради, градът си имал и добри практикуващи лекари.  А Караново си е на хвърлей място.  Комплектът от хирургични инструменти и разнообразното им предназначение – очни, гинекологични, урологични, кара учените да предполагат, че докторите са можели да правят сложни операции. 

Предизвикателствата за здравето в миналото били толкова големи, че хората рядко живеели повече от 35 години.  Епидемии от чума, шарка и морбили убивали милиони – от бедняка до императора.  Хората мрели също от туберкулоза, дизентерия, тиф, малария и гнойни инфекции.  Без антибиотици дори малка рана често водела до сепсис и смърт.  На някои места половината от децата умирали преди да стигнат зряла възраст. Младите жени си отивали от усложнения при раждането, а мъжете  – в битки. 

Болестите се възприемали като наказание от боговете или от злите сили. В Тракия лечението било смес от религиозни вярвания и практична медицина. В селата и сред обикновените хора по-влиятелни били жреците, които лекували чрез ритуали, билки, жертвоприношения и тълкуване на сънища.  В по-големите градове и в армията работели обучени лекари, наследили гръко-римската медицинска традиция. Подозирам, че тракийското здравеопазване е работело много по-добре от Здравната каса днес. 

Разбира се, това е в кръга на шегата.  Все пак живеем три пъти по-дълго от хората отпреди две хилядолетия. Научихме се да присаждаме органи, да използваме роботи и лазери, да предотвратяваме епидемии с  ваксини. Медицината вече не разчита на ритуали и тълкуване на сънища, а на научни изследвания, лабораторни анализи и прецизни технологии, които позволяват да виждаме вътре в човешкото тяло чрез скенери и ядрено-магнитен резонанс. Но за да направим тази гигантска крачка, сме стъпили върху натрупаното знание от хората преди нас, като лекаря от Караново. Инструментите му може да видите в Историческия музей в Нова Загора.

Най-благодарна съм за анестезията!  Десет, девет, осем… полека изплувам от златната мъгла.  Тролският доктор с косматите уши ме щипе по бузите: „Браво! Справихме се страхотно! Честита дъщеря!“

Тя е свела глава към рамото си, сякаш заслушана в любима песен.  Лицето й е нежно и замислено.  Носи красива огърлица и обеци, но скъпите й бижута нямат значение.  Погледнете ли я веднъж, не можете да откъснете очи от нея.  Не знаем коя е била, нито как се е казвала. Не знаем нищо за характера й, за живота й.  Знаем само, че това е най-изящният портрет от тракийско време и един от най-красивите в историята на човешката култура въобще.

Едва ли сте я виждали.  Тя остава в сянката на великолепните стенописи в Казанлъшката гробница.  Има обяснение за това.  Ето, да ви попитам, кой е Джовани Донато да Монторфано? Почти съм сигурна, че не го познавате.  Близо половин милион посетители годишно минават покрай неговото произведение „Разпятието“ в църквата Санта Мария деле Грацие в Милано, но не му обръщат внимание.  Нищо чудно! Защото на стената срещу него е „Тайната вечеря“ на Леонардо.  Както отбеляза дъщеря ми, още замаяна от леонардовия стенопис: „Най-сигурният начин да не те забележат е да застанеш до някой мегаизвестен гений“.

Да направим един експеримент. За какво се сещате, ако ви кажа „Долината на тракийските царе“.  Вероятно първо ви идва наум Казанлъшката гробница.   Тези от вас, които са по-запалени по историята, може би ще се сетят и за Голямата Косматка – гробницата на Севт III с възхитителната бронзова глава на владетеля и златото, открито там. Но едва ли някой ще спомене Оструша. 

Могилата е съвсем близо до Косматката и отвън е невзрачно хълмче. Толкова невзрачно, че по време на Руско-турската война руснаците я използвали за щаб и изобщо не разбрали, че стоят върху един от най-ценните археологически обекти в България.

През 1993 година, след набезите на иманяри,  археологът Георги Китов започнал спасителни разкопки. Натъкнал се на нещо изключително – цял храмов комплекс от шест помещения от времето на древния град Севтополис – отпреди 24 века. Не си го представяйте като Рилския манастир. Едва сто квадрата са, но са важни за това да разберем как са живели предците ни.   Било място, използвано от тракийски владетели и благородници за религиозни обреди и за погребения.  Построили го с много старание.  Най-впечатляваща е гробната камера. Дали някой е бил погребан в нея или не – не знаем. Не са намерени човешки кости.  Траките я издъбали от монолитен каменен блок с тегло около 40 тона с прецизност, която хайде да видя днес някоя строителна или каменоделска компания да постигне.  Отгоре сложили каменен покрив-капак.  Прагът на гробницата е толкова изтъркан, че си представям върволиците хора, прекрачвали го в продължение на столетия.   Кого ли идвали да почетат?

Неотдавна с европейски пари превърнаха Оструша в лъскав посетителски център и сложиха саркофага в стъклена клетка. Но преди години можеше да се влиза. Легнах на каменното ложе на владетеля и се вгледах в тавана.  Разделен на фасети от 38 квадрата, целият бил изрисуван с портрети, листа и цветя, митологически сцени и сцени от ежедневието.  Кръгът в средата бил боядисан в златно и блестял като слънце.  Корнизът бил покрит с фина бяла мазилка, която наподобявала мрамор.  Фантастичният цветен космос беше по-скоро плод на фантазията ми, защото се виждаха само откъслечни тук ухо, там теме, зелено или кафяво петно.  Унищожили го християните, които види се хич не харесвали езическите рисунки.  Доста злостно са ги стъргали, да ви кажа.  Оставили следи на местопрестъплението – няколко изпуснати монети и гвоздейчета от обувките си.

Възхитителният портрет на знатната тракийка е единственият оцелял.  Той е в един от квадратите и е голям колкото блондински длани една до друга. Шестнадесет века преди Джото, преди началото на Ренесанса в Европа, незнаен тракиец нарисувал този шедьовър, пълен с живот.  В един от срещуположните квадрати се вижда част от главата на мъж със златен венец.  Дали са били двойка? Според Китов, стенописите на Оструша били по-красиви дори тези в Казанлъшката гробница.  Вярвам, че с напредването на технологиите ще дойде ден, в който учените ще могат да ги възстановят с голяма точност.

Иронично, създателите на посетителския център са монтирали в гробницата камера, която показва лицето денонощно. Камера… Като че очакват жената да се раздвижи и да ни се усмихне. 

Могилата крие още  тайни. Пред комплекса в редици били подредени амфори, а в една от камерите ритуално бил принесен в жертва кон с цялата му украса – шест набузника от сребро, юзда, и начелник с 3D глава на грифон.  До него намерили оръжията, с които бил убит, а също сребърна фиала и каничка.

Сред всички златни и сребърни съкровища, архитектурни и художествени постижения на траките, крехкото изображение на жената от Оструша грее най-силно.  Художникът го е нарисувал с такава нежност, че нищо не е успяло да го разруши – нито хората, нито времето.  И може би точно в това се крие истинската и неповторима стойност на Оструша – не в камъка, а в човека, който успял да му вдъхне живот. И да, идете да я видите. Може пък на вас да ви се усмихне.

В свежия януарски следобед през далечната 1932, високо в планината Монте Албан в Мексико, Алфонсо Касо, уважаван археолог с много години опит зад гърба си, треперел, но не от студ, а от вълнение.  След повече от десет години проучвания и месеци внимателно разчистване на една от елитните къщи в големия град на сапотеките и микстеките, прадедите на днешните мексиканци, той повдигнал една от плочите на пода.   Открило се ниско входно пространство към гробница.  Спуснал се в тъмната хладна камера и пред очите му се разкрила зашеметяваща гледка: съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни, накити от мъниста, резбовани кости и многобройни съдове.  От тъмнината в него се взирал втренчено череп с тюркоазено лице.  Ето как Касо направил едно от най-епохалните открития в археологията на 20 век, недокоснато в продължение на стотици години.  Истинско чудо било, че след толкова тършуване и ровичкане от какви ли не конквистадори, иманяри и опортюнисти, гробницата опазила своите тайни. Всъщност, изобщо не бързала да ги разкрива и на Касо.

От разхвърляните кости било трудно да се определи колко души били погребвани там през годините. Ясно било само, че имали високо положение в обществото.  Нещо като династичен мавзолей, използван многократно и в различни исторически периоди.  Под богатия микстекски слой открили по-стари сапотекски останки. Някои от костите били гравирани и оцветени – очевидно мъртвите били посещавани редовно и с тях правели церемонии.  Навярно точно за такива церемонии бил използван и облепеният с нефритена мозайка череп, който намигнал на откривателите.  Микстеките му отрязали темето, боднали му мида вместо нос и боядисали вътрешността в червено.  Дали са го ползвали за луксозен бокал, или за кадилница – да горят в него някакви билки и да опушват ритуалите си?  Представете си колко ефектен ще да е бил, с валма от пушек през очите и кривите зъби!  Датировката му е 650-800  година.  Само напомням, че Хан Крум победил Никифор през 811 и наредил да посребрят черепа му и да го използват за бокал по време на ханските пирове.  Очевидно сервизите от черепи били някакъв световен тренд по онова време.

Сега, има едно нещо в традициите на Мезоамерика – откак свят светува, сапотеки, микстеки, маи, ацтеки и напоследък дискотеки (извинявайте, не можах да се сдържа!) погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  В село Помуч до ден днешен има запазен ритуал – в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“ Поне не им пият от черепите, де.  Така че едни боядисани и гравирани кокали са си в реда на нормалното. Касо бил наясно с тази традиция и неслучайно започнал разкопки на пода на богаташката къща. 

Бижутата от гробницата са зашеметяващи!  Благодарение на разчетените надписи по барелефите, Касо успял да разчете името, изписано на най-възхитителната от всички – златният нагръдник: Господар 5 Гущер. Името и номерът се определят от датата на раждане в микстекския календар.  Има спорове от  други учени, които твърдят, че знаците означават Дама 3 Кремък, майка на Дама 4 Заек.   Звучи като виц за бивши затворници – Гущерът, Кремъкът и Заекът седнали в един бар и си поръчали текила в чаши от черепите на Петела, Косъма и Боксьора.

Пак се разсеях!  Факт е, че микстеките били изключителни майстори.  Огърлиците, изящните накрайници за пръсти – микстекската версия на ноктопластиката и майсторски гравираните човешки кости са с филигранна изработка.   За златните и сребърните накити използвали матрици.  Първо правели бижуто от восък, обвивали го в глина и изливали вътре разтопения метал.  После счупвали калъпа и допълнително полирали или доукрасявали. 

Монте Албан е през девет планини в десета, през девет баира в десети и през девет гори в десета.  Там аха да излезеш от планината, а навлизаш все по-дълбоко в нея. Пътят е тесен, с легнали полицаи на всеки сто метра.  Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места. 

На всичкото отгоре е на почти 2000 метра надморска височина – все едно да вдигнем град на Алеко.    Основан 500 години преди новата ера от сапотеките, той бил тяхна столица почти 15 века.  Наблюдателница, от която се виждала на длан цялата долина.  По белите тераси на планината, хората сеели всякакви култури – царевица, боб, тикви и чили. Направили си напоителни системи и знаели как да се грижат за почвата.  Завладяли търговските пътища и подчинили околните села.  Когато се замогнали, издигнали високи пирамиди и храмове, офис сгради, игрища за топка и домове. Сред тях направили площад с размера на шест  футболни игрища! Представете си как изравняваш планински връх без динамит и специализирана техника, без да знаеш какво е желязо и що е колело.  Гениални строители!  Само един дребен недостатък имали – не се грижели средата да е достъпна за обикновените хора.  С такива стъпала на пирамидите никой днес не би могъл вземе Акт 16. Как изобщо, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, са се катерили нагоре с късите си крачета! 

В разцвета си градът имал приблизително 17 200 жители, което го прави един от най-големите в америките по онова време. Пълна мистерия е защо около 1200 години след като го създали, сапотеките напуснали Монте Албан.  Няма следи от война, нито от някакво бедствие.  Възможно е причините да са били чисто икономически, а може и Гущера, Кремъка и Заека да са станали прекалено алчни и да са изтормозили всички.  През 900 година след новата ера на това място дошли микстеките и управлявали до 1521 г., след което ги надвили конкистадорите. 

Най-впечатляващото, останало в града и непренесено в музея, са над триста каменни барелефи, украсявали краищата на площада така, кактно днес по стадионите има мантинели с реклами.  Те изобразяват голи мъже в усукани гротескни пози.  Отначало археолозите ги помислили за танцьори.  Ако се загледате обаче, се вижда, че гениталиите им са увредени, а лицата им са изкривени от болка.   Навярно това били военнопленници, принасяни в жертва. Микстеките ценяли трите свещени течности – кръв, сперма и сълзи. Какъв по-лесен начин да се сдобиеш и с трите, от това да пробождаш гениталиите на клетите жертви с шипове от свещеното дърво. 

Протегнах ръка пред витрината с черепа в Регионалния музей на Оахака и си представих, че съм на площада на Монте Албан пред 17 200 души. Зарецитирах патетично Хамлет: „Бедни ми Йорик! Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях? Добре си увесил челюст, приятелю!“  Но аплодисменти не последваха.

Не обичам да ходя в Несебър.  Красивите къщи на полуострова са замърляни от сергии.  Нови хотели с алуминиеви окачени фасади и грозни силуети буквално са погълнали старите вятърни мелници.  Цялото крайбрежие от Свети Влас, който навремето беше малко селце горе на хълма над морето, с чудесен рибарски ресторант на скалите, през Слънчака, заприличал на луксозен Люлин 5, та до китайската стена на хотелите в Равда, се е превърнало в бетонна джунгла.  Каква почивка! Какъв курорт!

Още преди 30 години народът започна настървено да строи. Връща се моя приятелка-банкерка от командировка – имала проблеми с една от инвестициите. Хотелиерът вечерта, като джапнал две ракии, се овесил на рамото й и се изповядал: „Никога няма да се видя в пари, да знаеш! Тежък грях имам! Построих хотела върху гроб. Два скелета имаше – мъж и жена са били сигурно. Около тях някакви грънци, работи – всичко изринах с багера през нощта. Поне някакво злато да бях набарал!“

Е, той не, но друг един такъв като него „набарал“ възхитително златно съкровище, докато правел изкопа за своя хотел през октомври 2008.  Той всъщност част от новия град на Несебър е построен върху античното гробище на Месамбрия.  Багерът закачил покривните камъни на погребална камера.  Вътре преди 2300 години била погребана богато нагиздена знатна месамбрийка.  То колиета, то пръстени, то обеци и гривни!  Стопаните на имота решили да си траят, но знаете как е в малкия град – този се изпуснал пред онзи, той пък подшушнал на трети, и мълвата стигнала до полицията.  Задействали се антимафиотите, ти да видиш, и през април 2009 съкровището било предадено на музея в Несебър. 

Бижутата са толкова красиви, че всяка днешна жена с голяма радост би ги носила.  Златна огърлица с висулки като миниатюрни върхове на копия, солидна златна верижка с разкошен хераклеев възел, инкрустиран с полускъпоценни камъни, два пръстена с вградени гравирани камъни – наричат се геми. Върху едната от гемите е изобразена Атина, права и в пълно бойно снаряжение, а върху втората – Афродита, богинята на любовта и красотата; 26 златни елемента от огърлица, многобройни елементи от диадема за коса, обеци, гривна за крак. Почти 200 грама злато. Освен бижутата, в гроба имало керамични съдове, бронзово огледало и малка каничка от древна Атина, красиво украсена и единствена по рода си, оцеляла цяла от този исторически период. 

Как ли се е казвала жетната? Какъв ли е бил нейният живот? Нека си я представим като Тимоклея.  И така, Тимоклея се събуждала сутрин от шума на морските вълни, които се разбивали в пристанището. Слугините й донасяли дрехите за деня – мека ленена риза и копринен хитон в синьо и златисто, украсени с деликатна бродерия. Обличала се, слагала си бижутата и се оглеждала в огледалото с бронзова рамка.

Закусвала скромно: хляб, сирене, мед и няколко маслини, докато слушала как мъжете обсъждат новите доставки от Егейско море – вино, зехтин и керамика, които щели да изтъргуват с тракийските племена от вътрешността. Денят минавал неусетно в грижи за дома, разправии със слугите и срещи с приятелки от други богати семейства. Дамите клюкарствали и обсъждали подготовката на предстоящия религиозен празник. Ароматът на маслини, лавандула и свежа трева от градината се смесвал с мириса на морето. Преди да се оттегли, Тимоклея спирала за кратка вечерна молитва пред олтара. Преливала ароматни масла от красивата каничка, която мъжът й й бил подарил от Елада. Пазела я като очите си! Нареждала дарове за Атина и Афродита и молела за здравето на семейството и за дълъг и щастлив живот. След това си лягала, а през прозореца вятърът шушнел морски тайни.

Дали една вечер Тимоклея не е сънувала странен кошмар? Как метални зъби я разкъсват на хиляди парчета. Огърлицата й се пръска, апликациите от диадемата й се разпиляват и през малък отвор на небето към нея надниква гуреливо кафяво око.  Чува някой да вика, но не разбира думите: „Мите, ела тука бе, да видиш какво закачих!“  Сепва се и се изправя в леглото си, обляна в студена пот. „Какво ти е, сърце мое?“, загрижено я пита мъжа й. Не й е добре. Хич не й е добре!

Мата, Цеца, Веса – как бихте си кръстили козата, ако имахте коза?  Тази, която откърмила Зевс се казвала Амалтея – доста изискано име за опърничаво рогато, не мислите ли? Тя  се погрижила за невръстния бог, след като майка му Рея го скрила, за да не го изяде баща му Кронос.  Според легендата, Зевс неволно счупил единия ѝ рог. За да й се извини, той я превърнал в звезда, а рогът получил чудодейна сила – от него започнали да извират плодове, цветя и жито. 

И ето че точно рогът на изобилието е на път да се превърне в една от най-емблематичните находки на българската археология през последните години.  Стоях пред витрината на годишната изложба на откритията през сезон 2025 в Националния археологически музей, онемяла от възхита и вълнение пред изящния стъклен предмет. Намерили го докато разкопавали трасето на газопровода „Лупинг от Рупча до Ветрино“ край село Блъсково, Варненско.  Добре че бил този лупинг, за да приземи археолозите там!  Рогът сияе в небесно синьо, като някакво извънземно видение от миналото. 

Съдът е много рядък – не само че е изработен от цветно стъкло, ами е и в тази сложна форма.  Разтрошен на фрагменти, неговото възстановяване изисквало месеци работа с хирургическа прецизност от реставратора Чавдар Чомаков. Господин Чомаков, вие сте Бог!

Прерових целия интернет и намерих два сходни и един подобен. Когато в края на 19 век разкопавали някаква нива край Остерготланд в Швеция, хората се натъкнали на богат воински гроб, горе-долу от същото време – 2-3 век. Сред предметите бил и стъклен рог, който сега се пази в Историческия музей на Швеция.  Как е стигнал толкова далеч, в периферията на империята? Може би чрез търговия, или като плячка от война, пътешествия на скандинавци на юг или дори дипломатически подаръци от римляните. Те, скандинавците, до ден днешен пият много. По време на Желязната епоха, както и сега, пиенето заедно им било важно, за да намират приятели и да правят съюзи. През Римската епоха станало модно да се предлагат напитки във вносни стъклени съдове – това придавало престиж на купона. 

Вторият много подобен е в частната колекция на Карол и Джон Алер от Ню Джърси.  В описанието му на страницата им в интернет пише, че е типичен рейнски продукт.   Тоест направен в стъкларските ателиета в земите на днешна Германия. Третият не прилича толкова на нашия. Той се намира в Датския национален музей и са го открили в гроба на „Жената от Химлингьойе“.

Но що за място е това в Блъсково? Археолозите намерили постройка, а край нея четири металургични пещи на 1700 години. Открили също оброчни плочки, лампи, амулети и накити.  Хората си имали езическо светилище, което ползвали в ежедневието си.  Молели се на тракийските богове за плодородие и благоденствие.  Представям си как изливали ритуално вино от ритона, за да получат божествената благосклонност. И не спирам да се питам – как такава скъпа и рядка вещ е попаднала в затънтен металургичен цех в периферията на империята?!  Какъв ли странен вятър я довял по тези места? Като в Остерготланд. Римска дипломация? Размяна? Почти всички тракийски ритони са от метал, керамика или камък.  В Археологическия пазят керамичен от същата епоха – III век, от района на Кюстендилско.  Все едно да стравняваш пластмасова чаша с бохемски кристал!   

Стъклото е отдавна познато на човека.  Още в праисторията хората използвали обсидиана – естествено вулканично стъкло, за оръжия и инструменти, а от търговията с него процъфтявали цели цивилизации. Първите изкуствени стъклени предмети са мъниста на около 4500 години, вероятно образувани случайно докато хората добивали метал от рудата.  Най-ранните съдове били малки флакони за масла и парфюми, изработвани чрез навиване на разтопено стъкло около глинено ядро.

Иновацията, която променила стъклопроизводството, била стъкларското духане. Духаното стъкло го наричали юдейско стъкло, защото методът бил измислен в земите на Сирия и в кварталите на Йерусалим.  По-късно Александрия се превърнала в една от големите стъкларски „фабрики“ на Рим и от там изделията плъзнали из целия средиземноморски свят. Точно александрийските стъклари направили другото революционно откритие – въвели в производстото мангановият диоксид, който избелва стъклото и го прави прозрачно. 

Днес приемаме стъклото за даденост – просто опаковка или евтина посуда от китайския за левче. А в миналото то било рядък символ на престиж и лукс. По нашите земи са намирани и други стъклени ритони от по-древни времена, като ритонът с глава на охлюв от богатата тракийска гробница край Караново. Той е с около 200 години по-стар от блъсковския.  Но нито един от намерените досега няма блясъка и формата на великолепния стъклен рог на изобилието от Блъсково, който тепърва ще разкрива своите тайни. 

По време на неделната ми експедиция в планината намерих рог от сръндак. Те ги сменят от време на време.  Махах, махах, но не пусна нищо.  Явно не ставам за богиня.  Е, както казват мъдрите хора –  всяка коза да си знае гьола!

Какво съпътства почти всяка революция в света?  От хилядолетия хората пренаписват историята и променят публичната памет като разрушават символите на предишната власт – събарят статуи, сриват мавзолеи и взривяват гробове.  Вижте собствената ни история: след 1944 г. комунистическият режим премахна паметниците на монархията, за да издигне нов пантеон от партийни герои и култа към личности като Георги Димитров.  След 1989 г. махалото се люшна обратно – взривихме мавзолея и продължаваме да спорим за паметника на Съветската армия.  Битката за паметниците рядко е за камъка и бронза.  Тя е за това кой има право да определя какво помним и как го тълкуваме днес. 

Сега ще ви разкажа една история за паметник от римско време и за неговата интересна съдба.  През пролетта на 1984 г. бригада от геолози правела сондажи на брега на Дунав край село Малък Преславец, на около 30 километра от Силистра.  Не зная какво са търсили, но със сигурност намерили нещо съвсем друго.  Попаднали на фрагменти от бронзова статуя, разчленена, погребана спретнато и сякаш нарочно подредено на дълбочина от около половин-един метър.  Разкопали внимателно, но така и не намерили главата, китките и единия крак. 

Дори в това състояние, когато наредили бронзовия пъзел, статуята излъчвала сила и авторитет.  Стилизираните лъвове по ризницата с изплезените езици били толкова реалистично направени, с такива детайли, чак до зеницата на окото. Над лявото рамо археолозите установили удебеление, което показва, че е носел мантия с типичната гънка. Украсите по военната ризница, позицията на тялото – вдигната дясна ръка и богинята на победата Виктория в лявата (намерили я непокътната сред парчетата), означавали едно – император. Не друг, а Траян, който през 106 година победил даките и установил новите граници на Римската империя отвъд Дунав.  

Даките, та даките! Нима Рим нямал по-важни победи, които да отбележи? Защо победата над тях била събитие с такъв гръмък отзвук в историята?  Дакия (в днешна Румъния) и цар Децебал късали нервите на римляните дълги години. Те били добре организирани, с укрепени планински крепости и често нахлували в римските провинции на Балканите.  Войните с тях били тежки и с променлив успех.  Победата на Траян  отстранила непосредствената заплаха за северната граница на империята. Да не говорим, че след превземането на Дакия, Римската държава рязко се замогнала – в хазната постъпили 165 тона злато и 331 тона сребро. Гражданите получили опрощаване на дълговете и данъците, както и по 650 денария. Траян използвал плячката да организира пищен четиримесечен триумф в Рим с гладиаторски борби, построил нов голям пазар и форум и издигнал знаменитата Траянова колона. Освен това разширил Circus Maximus да побира над 150 000 зрители!  За сравнение капацитетът на най-големите стадиони в момента – Камп Ноу и Уембли, е около 90-100,000 зрители!

Всъщност точно Траян е императорът, при който Римската империя достига максималните си граници с прибавянето на Дакия, земите в днешна Йордания, Сирия и Ливан, Месопотамия и Армения.  Периодът на неговото управление е част от Златния век на Рим.  По онова време статуи на победителя били издигнати в много римски провинции – от Африка до Мала Азия. Известни са около двеста, но повечето са каменни и с човешки размери. Три метра и двайсет сантиметра бронз е изключителна рядкост. 

Стоях респектирана в залата на Националния исторически музей и се опитвах да си представя що за човек е бил.  Ето какво прочетох в дебелите книги.  Траян бил роден под много щастлива звезда.  Въпреки че семейството му нямало патрициански произход, прep 97 г. император Нерва, който бил стар и бездетен, осиновил 44-годишния мъж и го обявил за наследник.  Година по-късно Нерва напуснал този нервен свят и Траян станал новият владетел на Рим. Бил скромен и смел.  Хранел се с войниците и вървял пеша сред гражданите, без страх и надменност.  Репутацията му на военачалник била безупречна, а единствените му известни слабости били виното и любовта към младите мъже.   

Сигурно се питате какво търси такъв забележителен паметник точно край Малък Преславец, в средата на нищото.  Според римските пътеводители, сред големите градове по Дунав: Рациария (Арчар), Улпия Ескус (Гиген), Нове (Свищов), Сексагинта Приста (Русе), Дуросторум (Силистра) имало и един малък военен лагер, наречен Нигринианис.  В него били разположени подразделения на армията, нещо като днешните гранични войски.  Археолозите предполагат, че Траян го посетил.  Когато дошъл на власт, той бил много притеснен за Дунавската граница.  Предшественикът му Домициан бил пълна негова противоположност.  Управлявал с терор и репресии, всявайки страх.  Подписал унизителен договор с Децебал и признал автономията на даките.  Траян се безпокоял, че в долното течение на Дунав били струпани легионите, верни на Домициан. Предполагат, че затова се вдигнал и обиколил градовете и укрепленията в този  район. Резултатът бил забележителен – той успял да сплоти и обедини армията. Възможно е да са издигнали паметника по повод посещението му.

Последната кампания на император Траян завършила злощастно.  През 113 г. той тръгнал на изток, превзел Армения и стигнал чак до Персийския залив — най-далечната точка, до която Рим някога бил стигнал на изток. И тогава триумфът се превърнал в кошмар: избухнали местни въстания,  снабдяването на армията станало трудно, а императорът бил вече болен и изтощен.   Римската армия тръгнала да се изтегля.  Траян умрял малко преди да навърши 64 години в Селинус, край съвременния град Газипаша в Анталия.  Положили праха му в основата на Траяновата колона в Рим. Това е един от малкото императори, погребани в рамките на града. 

Как се разчленява триметрова бронзова статуя?  Трябва да имаш голяма мотивация, за да го направиш.  Учените отхвърлят теорията, че това е символично обезличаване на властта (damnatio memoriae)  и заличаване на паметта за политическа фигура. Траян бил обожествен след смъртта си и останал образец за добър император.  Сенатът дори пожелавал на новите владетели да бъдат „по-щастливи от Август и по-добри от Траян“.  По-вероятно е статуята да е била скрита в късната античност при варварски нападения или разрушена при християнизацията.

Кой и защо се опитал да заличи паметта за този забележителен владетел и пълководец, не знаем.  Но историята си прави странни шеги – понякога изважда на показ неща, които хората са се опитали старателно да скрият.  Застанете срещу възстановката на статуята в Националния исторически музей. Дори без глава, ще бъдете готови да последвате Траян навсякъде. 

Спомняте ли си онази приказка, в която царят попитал дъщерите си колко го обичат?  Колкото златото, казала първата и наследила половината царство. Колкото скъпоценните камъни, казала втората и наследила другата половина. Колкото солта, казала най-малката и баща й я изгонил да се оправя както може.  А накрая стана ясно, че солта е най-ценна.  Ама това хич не е вярно, сърдеха се моите деца, когато им я разказвах.  В магазина сол колкото искаш за има-няма 50 стотинки килото.  Кеф ти едра, кеф ти с йод, пък ако си някаква еко-кокона може и розова хималайска. 

Да, но преди 7500 години хората нямали супермаркети, а солта не се въргаляла под път и над път. Била един от най-ценните ресурси, защото без нея не можеш да оцелееш.  Ако стоиш мирно в продължение на едно денонощие ти трябват минимум 4 грама сол, за да си жив.  Ако пък копаеш, ходиш на лов за елени или тичаш след 5-6 малки деца, ти трябват около 12 до 18 грама на ден.  Недостигът й води до тежки вреди за тялото и дори до смърт.  С нея консервирали храната и обработвали кожите.  С други думи солта била златото на неолита.  А това означава, че всеки, който можел да я добива, ставал мощен играч в икономиката и търговията. 

Добре де, разбрахме, важна е. Но защо ни разказваш всичко това?  Защото преди 7500 години край Провадия заработил най-старият солодобивен център в Европа.   Мястото не е случайно. Преди милиони години от движенията на земната кора се образувал огромен солен конус. Ама наистина огромен – на дълбочина до три километра и половина, а в диаметър почти километър!  От него на повърхността извирала вода с концентрация на сол като в саламурата – 312 грама на литър.  Какъв разкош!  Пълниш кацата с листа и корени и туршията е готова! 

Неолитчани усетили потенциала и се заселили край изворите.  Бързо се светнали, че могат да извличат солта, като варят водата. Отначало го правели у дома в тънкостенни керамични купи. Минали-неминали едни триста години и си направили плитки пещи извън селото.  Това значително увеличило производството.  Постепенно усъвършенствали технологията, въвели иновации и след още има-няма 28 века производственият капацитет толкова нараснал, че станал направо индустриален – до 10 тона годишно от една пещ! А пещите били десетки.  Както се досещате, по онова време нямало опаковки, но производството било стандартизирано – изсипвали готовата сол в калъпи и след това я изпичали на кюлчета с различен грамаж – от 20 грама до няколко килограма. Търговията на едро и на дребно процъфтявала, обществото край Варненските езера също.  Археолозите смятат, че има връзка между производствената база в Провадия с богатия Варненски халколитен некропол с първото обработено злато в света.

Натрупаното богатство трябвало да се защитава. Затова хората вдигнали около селището си мощна отбранителна система. Тя се състояла от дълбок изкоп и каменни стени, а зад тях глинена ограда с дървени стълбове. Керамиката, която археолозите намерили, е с високо качество, улиците, поне ценралните, били павирани, което значи, че населението си живеело охолно.   По периферията на укреплението си построили двуетажни къщи – долният етаж за производство, горният – жилищен.  Хем да служат и като още една допълнителна преграда за враговете. 

През 2024 временната изложба „Повелителите на солта“ гостува в Националния археологически музей в София и предизвика голям интерес. Тази възстановка на къща от селището е от там. Странно е, че в научните публикации се говори за двуетажни къщи, а тази е на три етажа, но все пак я показвам, за да имате представа.

С нарастването на производството били нужни много повече работници с различна квалификация.  Да не говорим, че търговията си е отделен вид занаят, за който днес учат в университетите.  Тоест това вече не било праисторическо село с ниви и крави, а оживен град с подредено общество, в което всеки имал различни умения и си знаел мястото.  Град, който врял и кипял в буквалния смисъл.  Имало йерархия, но като цяло хората били равни по власт и влияние, и решенията навярно се взимали колективно.  Престижът се основавал на лични качества, а не на синя кръв и унаследяване на властта.

След около 31 века, с кратки прекъсвания, праисторическият солодобивен център престанал да съществува. Настъпило засушаване, температурите се покачили и изворите пресъхнали. Моята хипотеза е за екологична катастрофа, причинена не само от глобалните промени в климата по онова време, но и от хората. Индустриалният солодобив изисквал големи количества дърва, което означава системно и дългогодишно изсичане на околните гори. А без гори няма сянка, няма влага, няма задържане на вода. Всичко се превръща в пустош. За това има паралели в историята. Обезлесяването, свързано с добива на вар за строителство, е сред факторите, които допринесли за изчезването на цивилизацията на маите, например.

Има и още един паралел с маите. Музейният гид се приближи до мен, докато разглеждах експонатите в „Повелителите на солта“ и ми прошепна: „Виж, ето тези амулети са от човешки кости. От черепи.“ Дали е имало жертвоприношения на хора или просто са използвали мъртвите са красота, все още не знаем.

Производството на сол рязко спаднало и започнали кървави вътрешни битки за разпределението на ресурсите.  Археолозите се натъкнали на два масови гроба на хора, навярно победени от конкурентни производители. Единият със седем трупа на мъже и жени със следи от смъртоносни рани.  В другия пък били погребани шестима избити– две деца, юноша и трима възрастни. 

Разкопките на Провадия-Солницата продължават. Очакваме от проф. Васил Николов и неговия екип още вълнуващи открития.  Намереното досега можете да видите в Историческия музей в Провадия, в Националния археологически и Националния исторически музей в София.  И следващият път, когато посегнете към солницата, не прекалявайте с ръсенето. Все пак говорим за златото на неолита!

Внимание, внимание! До всички илюстратори и художници!  Обявявам конкурс за илюстрации към популярните истории от моя блог „Блондинка в музея“.  Блогът бързо набра скорост и за една година се сдоби с над 3500 последователи във Фейсбук и Инстаграм.  Историите бяха публикувани в редица издания, между които „Дневник“, „Площад Славейков“, „Стършел“ и „Вижте – новините на детски език“. Партнирах си със Софийския университет за създаване на съдържание. Имам предложение от водещо издателство за публикуване на книга. Хич не мога да рисувам, а снимките, които правя в музеите не са професионални, нито пък са красиви. Затова си търся талантлив съмишленик с интересен визуален почерк.

Бих предпочела илюстрациите да са в стила на 30-40-те години на 20-ти век, в съответствие с визуалната идентичност и бранда на Блондинката, но пък имате и творческа свобода.  Победителят в конкурса ще получи 300 евро и възможност за сключване на договор за създаване на илюстрации към предстояща книга.

Тематика: Илюстрациите трябва да бъдат вдъхновени от тези три подбрани истории от блога „Блондинка в музея“:

Еротика в глината

Колко лайка имаш, Маро?

Кило злато, куп пари

Представям си илюстрациите да са в стила на 30-те и 40-те години на 20 век, но аз не съм специалист. Затова няма да ви ограничавам и ще ви оставя да развихрите творческия си потенциал. Все пак държа рисунките да отразяват духа на разказите ми – иронични, с чувство за хумор, изпипани от историческа гледна точка, със свежи герои и съвременно звучене. 

Целева аудитория: По-голямата част от читателите ми – над 75%, са жени на възраст 45-64 години.  Над 65% от тях са от София. 

Изисквания:

• Конкурсът е отворен за всички професионални и непрофесионални илюстратори и художници.
• Всеки участник може да изпрати до 3 илюстрации, всяка в цифров формат (PNG или JPG, 300 dpi, минимум 2000 px на страната).
• Илюстрациите трябва да бъдат оригинални и да не нарушават авторски права.
• Моля изпратете кратко ваше представяне и илюстрациите на email: blondeinthemuseum@gmail.com с тема „Илюстрации за Блондинка в музея“.

Краен срок

• Период за кандидатстване: 9 февруари – 9 април 2026 г.
• Обявяване на резултатите: 30 април 2026 г.

Критерии за оценяване

• Художествено качество, креативност и оригиналност;
• Съответствие с тематиката на историите в блога;
• Възможност за интегриране в книга.

Награден фонд

• Победителят в конкурса ще получи награда от 300 евро и възможност за сключване на договор за илюстриране на съдържанието на „Блондинка в музея“. За слава не гарантирам, но със сигурност ще популяризирам работата му заедно с моята.
• Класиралият се на второ място ще получи поощрителна награда от 200 евро.

Допълнителна информация

• Наградените участници запазват авторските си права, но ми предоставят неексклузивно право за публикуване и използване на илюстрациите за нуждите на книгата и промоцията ѝ, в блога „Блондинка в музея“, в социалните медии на „Блондинка в музея“ – Фейсбук, Инстаграм и Линктин, както и за сувенири, свързани с бранда на Блондинката.
• Ще сключа договор с избрания илюстратор, в който допълнително ще се уточнят правата на ползване на илюстрациите.
• Резултатите ще бъдат публикувани в блога, както и във Фейсбук и Инстаграм страниците на „Блондинка в музея“.
• Запазвам си правото да не присъдя награда, ако няма подходящи кандидати.

Контакти: За въпроси и допълнителна информация: Ела Русева
Email: blondeinthemuseum@gmail.com

Приложения:

Визуален бранд на Блондинката: https://drive.google.com/file/d/1LjtQ9oW12ELRxsUjN8FxEFaCwBA26Jtq/view?usp=drive_link

Линкове и примери към илюстратори от епохата (1930–1940 г.): За визуално вдъхновение вижте работите на Helen Dryden, Ruth Sigrid Grafstrom и Gluyas Williams. Линковете са само за визуална референция, без да ограничава вашето оригинално виждане.

🎨 Helen Dryden – модна и редакционна илюстрация

📌 Историческа икона на модните илюстрации, работила за Vogue и други списания.
🔗 Преглед на нейни Vintage Vogue илюстрации (жени, облекло, атмосфера в ретро стил):
👉 Pinterest: Helen Dryden illustrations
🔗 Допълнителни колекции с нейни идеи и ретро изображения:
👉 Pinterest: Helen Dryden
🔗 Примери на принтове/постери с нейни илюстрации:
👉 King & McGaw: Helen Dryden

---

🎨 Ruth Sigrid Grafström – дамски фигури и модна илюстрация

📌 Американска илюстраторка, работила за Vogue и други списания през 30-те и 40-те години.
🔗 Пример на стилна и елегантна илюстрация, създаваща атмосферата на дамско списание:
👉 Pinterest: Ruth Sigrid Grafstrom

---

🎨 Gluyas Williams – редакционни илюстрации и карикатурни сцени

📌 Известен с „slice-of-life“ илюстрации, публикувани в The New Yorker и други списания.
🔗 Примерна илюстрация (офис сцена, динамичен ретро стил):
👉 Comics Ha: Gluyas Williams
🔗 Общо представяне и примери от различни работи (New Yorker style, сцени от ежедневието):
👉 AskArt: Gluyas Williams

Преди години в далечен Тайланд се запознах с две лекарки от Италия.  Млади и симпатични, бяха успели да се откопчат от ежедневните си грижи в болницата и да предприемат екзотично пътуване.  Високо в планините при местните племена гидът, за да ни стъкне огън, несръчно започна да дялка бамбукови пръти с кьопава ножка.  „Да знаеш, ако си отреже някой пръст, двете с теб сме археоложки! Тук съм да си почивам, не да лекувам!“, прошепна едната на другата.   Може би са си мислели, че археолозите са безгрижни, когато са на почивка. 

Безгрижни, друг път!  Представете си следната сцена. Жаркото лято на 2006.  Прекрасният плаж на Велека.  Археолози по бански – Даниела Агре и нейният екип прескочили до Синеморец за уикенда. Слънце, море, пясък и вълни.  Кой дявол ги дръпнал за опашката, обаче, на връщане от плажа да минат покрай могилата, дето била проучвана десетина години преди това – през 1995. Поразровили тогава две трети, не намерили гроб и се отказали. Собственикът на съседния хотел тъкмо бил започнал да взема от там пръст, за да подравни терена, че му пречел на гледката.

Едната трета обаче си стояла непипната. По закона на Мърфи, точно там лежало, скрито от очите на хората близо 2300 години, скъпоценно съкровище.  И значи стигат те до могилата така по джапанки, с хавлиите на рамо, оглеждат и внезапно пред очите им проблеснало златно късче.  Изчовъркали го и що да видят!  Изящна златна плочка от диадема, досущ като диадемите на женските глави от Панагюрското съкровище. При това с надпис!  Златни бижута с надпис от тракийско време въобще не били намирани по нашите земи. 

Сега, Даниела Агре не е случайна! Решила да стане археолог още докато била първолак. Предната година в Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница намерила и изследвала пищното погребение на знатен тракиец с оръжията му, със сребърата и бронзът му и с уникалната му ризница.  А, да, освен това е сред малкото потомци на легендарната Райна Княгиня. Това няма археологическо значение, но пък прабаба й била решителна жена.

„Незабавно уведомих проф. Васил Николов, който е директор на Археологическия институт. Той издаде устна заповед, за да може да се приберат тези находки. Казах и на инж. Петко Арнаудов – кмет на Царево и полицията.  Останахме на място през цялата нощ“, спомня си тя. Направили спешно укрепване и вдигнали паянтов покрив да пази от дъжд.

Така небрежно и по джапанки, на 6 август 2006 г. ваканцията на археолозите завършила скорострелно и започнала историята на едно от най-забележителните тракийски съкровища, откривани някога у нас.

Спешните разкопки продължили през целия август.  Какво всъщност открили? Следи от клада с обгорял скелет.  Край черепа имало златни елементи от две диадеми, едната с въпросната плочка с надписа. В областта на гърдите намерили две разкошни колиета, едното с глава на бик със същия полускъпоценен камък като на плочката.  От двете страни на скелета имало две големи амфори.  Всичко наоколо било обсипано с миниатюрни златни листа, миди, зърна и спирали. За наше щастие, опечалените оставили скъпоценните златни и сребърни предмети в пепелта на кладата след като огънят утихнал. Затова повечето от тях се съхранили и не изгоряли до стопилка.

Разбира се, звездата на находката са чифт великолепни златни обеци, в които богинята Нике управлява двуколка с два коня – изключително фина изработка без аналог у нас.  Пошушнаха ми, че понеже едната обеца била силно повредена в жаравата, а на другата й били разсипани висулките, изложената в Националния исторически музей е сглобена от двете. 

Но да се върнем на плочката, от която започнало всичко.  Надписът върху нея гласи:  „Деметриос направи това за Кортодзунтос.“  Името на майстора е гръцко, а името на собственика – тракийско.  От фината изработка и гръцкото име излиза, че бижутата на знатната дама били направени в едно от най-добрите ателиета в Гърция.  Само изключително заможни хора можели да си позволят Картието на античността.  Но коя била тя? Според покойния проф. Божидар Димитров накитите били дар за жена или безумно красива, или тежко властна – най-вероятно и двете.  Според археолозите тя била съпруга на местен тракийски поземлен аристократ. Домът им се намирал близо – на около 200 метра от могилата. През 2012 г. отново Даниела Агре и нейният екип открили уникално сребърно монетно съкровище от 199 тетрадрахми – спестяванията на собственика, събирани в продължение на 30-40 години.

Заслепен от блясъка на златото, почти никой не обръща внимание на една проста керамична фигурка. Тя е двуполова – от едната страна е мъж, а от другата – жена. Може би дамата я е използвала, за да измоли плодородие в земите на мъжа си?

Днес даровете от могилата в Синеморец са изложени в Националния исторически музей. Те често пътуват по света и дори отвъд океана – последно участваха в изложбата „Първите владетели на Европа“ в САЩ и Канада.

А могилата?  Покрита с найлони под голямото дърво на хълма над плажа на Велека, тя напомня на туристите да си гледат в краката.  Не се знае къде и кога нещо може да ви проблесне между джапанките.