Няколко пъти ми се е случвало да се разплача пред произведение на изкуството. За първи път беше пред Пиетата на Микеланджело в базиликата „Свети Петър“ в Рим. Обикаляхме двете с дъщеря ми Вечния град и привечер сколасахме да избегнем опашките и да влезем. Завихме вдясно от входа и внезапно се озовахме пред скулптурата.  Ревнахме и двете. За мен ясно – мека Мария съм си и роня сълзи в тъга и радост. Ами детето? „Ти пък що ревеш, бе!“, попитах я. А тя ми вика: „Ми виж я каква е тъжна! Най-тъжната на света!“

Ей така ревнах, когато сред поляна с цветя, сякаш огряна от извънземни лъчи, пред мен затанцува менадата от стъклената чиния в музея в Стара Загора. Във века на пластмасата и хартиените тарелки за еднократна употреба, едва ли сте виждали нещо толкова изящно! Облечена в красиво надиплен хитон, младата жена сякаш левитира, а около нея се вихрят воали. Вдигнала е едната си ръка с цвете над главата, а в другата държи поднос, украсен с панделки. Кой ли е бил този незнаен майстор, който с такова умение е предал всяка гънка на дрехата ѝ, всеки кичур от прическата ѝ? Прерових мрежата, но и сред най-богатите музейни колекции не открих нищо подобно. Затова ще потвърдя думите на Христо Буюклиев – археологът, описал находката в далечната 1960 година: засега този съд от Августа Траяна остава без аналог в света.

Нито в музея, нито в книгата за експозицията пише нещо повече освен сухото: „Фиала с танцьорка, стъклена, Стара Загора, III–IV в.“ Екскурзоводите също не можаха да ми кажат нищо. А историята е много интересна.

Както често става в света на съкровищата, всичко започнало с багери. На 24 ноември 1960 година работници от Строителната организация копаели основите на жилищния блок, който днес извисява панелните си шест етажа на ъгъла на улиците „Августа Траяна“ и „Хаджи Димитър Асенов“. То в Стара Загора, където и да боднеш, все древни руини. Попаднали на масивна гробница, построена с монолитни каменни плочи и постлана с тухли. В нея било положено цяло семейство. Освен разкошната стъклена чиния, в одвъдното ги придружавали фино изработена каничка с деликатен профил, две стъкленици със сферични търбухчета и дълги шийки, тоалетно сандъче, от което били останали бронзовите и железните обкови заедно с ключалката и бронзова пръчка, украсена със спирала.

Не знаем имената на погребаните, нито какви са били, нито какво са работели. Предполагаме само, че били заможни хора от елита на Августа Траяна по времето на най-големия разцвет на града. Дали са държали изящната фиала само за украса, подпряна на поставка в някоя от стаите на обширния им дом? Или я слагали на трапезата, препълнена с плодове и сладкиши? Или пък, щом на нея танцува менада, спътница на Дионис, са наливали вътре вино? За момент си представих напрежението всеки път, щом се налагало да измият чинията. Колчем някоя робиня посягла, господарката започвала да крещи:

– Не пипай! Остави я! Аз сама ще си я измия!

Да беше моя, нямаше да разрешавам на никого даже да диша наоколо!

Менада означава „обезумяла“, „обладана“. Само че върху старозагорския съд тя не изглежда нито безумна, нито страшна. Тя е по-скоро ефирна. В изкуството менадите често са представяни точно така –  сякаш музиката минава през тях. Те танцуват под звуците на флейти, тимпани и чинели, облечени в еленови кожи и увити с бръшлян. В ръцете си носят тирсове – дълги пръчки, украсени с лозови листа и елхови клони с шишарки. Състоянието, в което изпадали, се наричало enthousiasmos – ентусиазъм. За вас ентусиазъм е чувството, с което тръгвате за дълго чаканата почивка в Гърция. За древните гърци това било състоянието, в което богът влиза в човека и го изпълва със своята сила. 

Шефът й, Дионис, е бог на онова, което цивилизованият човек старателно държи заключено, докато един ден ключалката не поддаде. За това разказва и Еврипид във „Вакханки“, най-страшната старогръцка трагедия. Младият тивански цар Пентей не вярвал, че Дионис е син на Зевс, забранил култът към него и решил да възстанови реда. За Пентей вакханките били група побеснели жени, напуснали домовете си, за да пият, танцуват и вършат неща, за които в прилично общество не се говори.  Разбирам го, да ви кажа.  Ако една сутрин всички жени от Стара Загора зарежат работа, дом и деца, грабнат тояги, увият ги с бръшлян и хукнат към Средна гора с викове, кметът вероятно тутакси би свикал кризисен щаб. Само че Пентей допуснал фатална грешка да се изправи срещу бог. Дионис го склонил, щом иска да види какво правят вакханките, да отиде дегизиран в планината – да облече женски дрехи, да си сложи перука и да грабне тирс в ръка.  Предрешил се Пентей, качил се на планината и се скрил в клоните на високо дърво, за да шпионира. Обаче Дионис подло го издал. Жените изтръгнали дървото от земята и се нахвърлили върху царя. Разкъсала го собствената му майка. 

Ето това е Дионис. Не е само весел дебеланко с грозд в ръка, както го рисуват по етикетите на бутилките с вино. Той кара хората да губят контрол.  Премахва границите между човека и животното, между мъжа и жената, между разума и безумието, между живота и смъртта. Напомня, че под тънката дреха на цивилизацията винаги крием нещо диво.

Еврипид доста е преувеличил.  Нямаме основание да мислим, че всяко Дионисиево шествие било античен вариант на филм на ужасите. Повечето публични празници били далеч по-подредени. Начело вървели жреци и носели свещени предмети. След тях се движели граждани с факли, музиканти, менади и жертвени животни, украсени с гирлянди от клони и цветя. Участниците пеели химни и надавали ритуални възгласи. Шествието стигало до храм или олтар, където извършвали жертвоприношения и възлияния с вино, а после започвал празникът. Единствените, които всявали смут, били сатирите – шумни, пияни и неприлични същества. Те пощипвали танцьорките и потъпквали с козите си копита всички правила на доброто възпитание.

Може би от тези разкази и легенди се родила и вакханката върху старозагорската чиния. Гръцки гравьор се е вдъхновил от ваза или скулптура. А може и да е бил местен майстор от Августа Траяна, толкова талантлив, че две хиляди години по-късно все още не се е появила друг подобен съд, равностоен на произведението му.

Вместо воалите на вакханката, от балконите на блока днес се ветреят чаршафи и гащи. Но не пропускайте да видите великолепната стъклена чиния с танцьорката.  Ако притворите очи,  ще чуете флейти и тимпани.  Преживяла смъртта на собствениците си, залеза на Августа Траяна, нашествия, пожари, земетресения и строителството на социализма, тънка, прозрачна и крехка, менадата танцува ли танцува. Чак до свършека на света.