Майка ми, нали все шета, и докато бърсала прах да вземе да счупи рамката на онзи пейзаж с брезите край поточето, наследство от баба и дядо.  Разглобила я и що да види!  Иззад дърветата надникнала чисто гола руса красавица, изтегната на скала, с поглед, вперен в морска шир. Излишно е да казвам, че има луна, пътека и вълни с бели гребени.  Абсолютно романтично!  Дядо ми, видите ли, си бил украсил ергенската квартира със Саманта Фокс от 1918.  За да спази приличието и да ликвидира конкуренцията, след сватбата баба я покрила с брезови клонки. 

Прелестите на красавиците от еротичните пощенски картички в колекцията на музея в Павликени не са покрити с нищо.  Просто не ги възприемали като неприлични.  Трудно е да си представим това днес. Но понякога историята ни показва колко различни сме станали. Преди известно време в Казанлък избухна спор. Учителки отказаха да водят учениците си в художествената галерия заради голите тела в картините. Стигна се дотам издателство „Точица“ да публикува книжката „Сложете гащи на тези картини“, която с чувство за хумор обяснява, че голотата в изкуството не е повод за паника. А ето че преди повече от век хората сякаш са го разбирали без специални обяснения.

Да вземем една гола до кръста девойка с буйни коси, смирено свела поглед с ръце в скута.  Изпратила я Венета Пенчева, ученичка в трети клас, до войника Иван Колев, за да му честити именния ден: „Бай Иване, желая ви скорошно завръщане по домовете“.  Навярно  била 13-14-годишна според системата на българското образование през 1918.

Ако е бил мобилизиран още през Балканските войни, възможно е Иван да бил прекарал далеч от дома повече от шест години. Затова си мисля, че хората гледали на тези картички по-скоро като на нещо мило. Образ на красива жена за човек на фронта, като знак за това, че някой мисли за него и го чака.

Изображението, избрано от Венета, не е случайно.  То е по картина на италианския художник Анджело Асти.  Той  е много интересна фигура, защото е точно на границата между академичното изкуство на XIX век и масовата визуална култура на XX век. Приживе Асти бил известен художник.  Показвал картините си из салоните в Европа и продавал успешно. Бил цар на портретите на млади жени – идеализирани красавици с огромни тъмни очи, дълги коси, гладка кожа и леко мечтателно или меланхолично изражение. По тази причина, още през 90-те години на XIX век литографиите по негови картини започнали да се разпространяват масово. Но бумът дошъл след смъртта му, когато образите, нарисувани от него, се превърнали в пощенски картички и заляли цяла Европа -от Франция и Германия до Русия и Павликени.

Изследователите виждат в Асти един от предшествениците на pin-up културата. Pin-up значи „забождам с кабърче“. Става дума за изображения на привлекателни жени, които хората закачат по стените на стаи, работилници, кораби, казарми, офиси или шкафчета. Разбира се, той не рисувал pin-up момичета в класическия смисъл на 40-те и 50-те години, но превърнал красивата жена в самостоятелен обект на възхищение. И масово потребление.  Днес оригиналните му картини са сравнително рядко срещани, но през миналия век образите му били познати на милиони хора по света без дори да били чували за него. 

В разказа Ванка на Чехов, деветгодишният чирак на московски обущар пише отчаяно писмо и го адресира  „На село за дядо.“  Това е един от най-тъжните финали в световната литература – читателят разбира, че писмото никога няма да стигне до дядото. Венета е адресирала картичката си „За войника Иван Колев, колоездачната рота на I-ва армия“. И тя стигнала. По онова време велосипедът бил модерно нововъведение в армията – по-евтин от конницата и далеч по-бърз от обикновения пехотинец.  Българската армия създала колоездачно подразделение още в началото на ХХ век и го използвала активно през Балканските и Първата световна война за изненадващи разузнавателни маневри и бърза комуникация. Голяма екзотика! Не било трудно на пощаджиите да го открият.

Ето колко много неща може да научи човек от гърба на гола замечтана хубавица.

Освен честитки за именни дни, Рождество и семейни празници, картичките служели за размяна на важна информация, дружески закачки и нежни любовни съобщения. През април 1919 г. някоя си Севда пише: „Ах, миличкия ми, може би си мислиш, че съм още в хубавото Павликени, откъдето имам от едно скоро време мили спомени, които само ти единствен знаеш. Моля ти се, пази всичко в тайна… Защо те немаше на гарата? Дълго аз поглеждах дано да дойдеш, обаче всичко беше празно… Твоя, вечно твоя Севда“. За съобщението си подбрала картичка, наречена „Първата целувка“ – младеж, сведен нежно към момиче в бяло. Прелъстена и изоставена?  Не знам. Но повече от век по-късно в няколко избледнели реда още се усеща разочарованието на момиче с разбито сърце.

Два месеца по-късно сватята Стефанка пратила съобщение до г-н Илия Цанев: „Научих, че Сика Петкова се отровила. Ще ти се моля да ми пишеш как е станала тази работа и кой е причината.“  Възможно ли е Севда да е Сика? И двете картички да са свързани? Едва ли, но пък признайте, че е интригуващо да се потопим провинциалните драми от онова време.

Изборът на сватята за изображение е силно озадачаващ: „Невястата на вятъра“ по картина на E. Schneider – гола морска сирена, разбира се на скала, разбира се над вълни, с чайки в небето и развята от вятъра коса.  Кодът R 152 вероятно е номер от серия на немски или австро-унгарски издател. По онова време германските издатели заляли европейския пазар на художествени картички. Огромни тиражи се печатали в Германия и после се продавали в Русия, България, Румъния и Османската империя. Любопитно е, че картичката е двуезична: Die Windsbraut — Буря, което показва, че е предназначена специално за българския или руския пазар.  Цяло чудо е, че съпругата на Илия не напъхала картичката зад някой пейзаж.

Друга интересна картичка е „Украшение на любовта“, въпреки че е празна – така и не била изпратена до никого.  Сцената е класическа – мъж поставя лавров венец на главата на жена, облечена в древноримски стил. На гърба пише: Книжарница „Отец Паисий“ — Симеон Василев, Пловдив.  Симеон Василев пристигнал в града под тепетата през 1913 г. Тъкмо открил своя будка за вестници и цигари срещу храма „Св. Богородица“ и избухнала войната. Пратили го на фронта, попаднал в плен, но в крайна сметка се прибрал и се захванал с издателската дейност.  Книжарницата, която открил на Джумаята, там където днес е туритсическия информационен център, се превърнала в място за среща на писатели, художници и интелектуалци. И всичко това научаваме от гърба на неизпратено картонче.

Старите картички показват какво са смятали за красиво хората преди повече от век. Те пазят следи от приятелства, несподелени любови, клюки, тревоги и надежди. А това е много по-интересно от голотата, не мислите ли? Дано някой ден музеят в Павликени да направи изложба за великолепната си колекция, за да може да ги видите в целия им блясък. А дотогава, ако имате у вас стара картина с пейзаж — проверете дали зад дърветата не се крие някоя гола девойка.

Благодаря от сърце на госпожа Сашка Кирилова,  уредник в Исторически музей – Павликени за това, че подбра, сканира и ми изпрати 60 картички от колекцията, за да напиша този материал!

Представете си топъл летен ден. Облачно е, не става за плаж, и затова сте решили да заведете семейството си на екскурзия до Калиакра.   Мястото е живописно – яркожълти слънчогледови ниви, лилави полета с ароматна лавандула и гигантски силуети на вятърни генератори.  Пейзажът е като декор на „Дон Кихот“ от  21-век. 

Пред вас блесва изумрудено морето и дългата ивица на носа, вдадена в него. По пътя към крепостта спирате край парапетите за селфи.  Внезапно децата започват да пищят и да сочат към склона.  Вглеждате се и забелязвате череп.  Няма сто и дванайсет, полицаи и сирени… Никой никого не е пречукал.  Костите са древни – дъждовете и свлачищата са оголили част от стар некропол.

Какво ли не са откривали археолозите в некрополите на Калиакра.  Например фаланга от пръстче с нанизана на него обеца.  Когато момичетата умирали малки и не били сгодени или женени, им слагали обеци на пръстите.  Много млади хора има погребани.  Възможно е да ги е покосила чумата, върлувала по тези земи през XIV век. Тя уморила населението на половин Европа и предизвикала в България по-страшна демографска криза и от тази днес. 

Калиакра е населена още отпреди 2400 години. Била популярна в античния свят.  Според древногръцкия географ Страбон, на „тиризийския нос“ – така са казвали на Калиакра в древността, цар Лизимах скрил част от своите несметни съкровища.  Археолозите отдавна проучват терена, но не заради Лизимах, а защото си знаят, че носът има бурно и наситено с история минало. Крепостта, построена още от траките, непрекъснато била укрепвана – от римляните, а после и от византийците, които изградили мощни стени, кули и вътрешни укрепления. Истински процъфтяла в средновековието, когато станала столица на Добруджанското деспотство на Добротица. Той бил сред рекордьорите по продължителност на управлението си – цели 38 години. Но не дължината е важна, както знаем.  Доц. Бони Петрунова, която от 2014 води разкопките на Калиакра, го описва като красив и харизматичен мъж, който печелел сърцата. Създал първия боен флот у нас и превърнал Калиакра в оживен търговски и военноморски център със собствени монети и църкви.

От първите разкопки през 1965 досега са намерени над 2000 предмета – накити, оръжия, работни инструменти, съдове.  Само монетите представят цели 11 империи, царства и държави.  За това, че кипяла здрава търговия, има и писмени доказателства.  Като грамотата, с която Цар Иван Александър разрешил на венецианските търговци свободна търговия в царството срещу 3% мито.  Българските селскостопански стоки били с отлично качество.  Флорентинският банкер Франческо Пеголоти в свой търговски трактат през 1340 не може да нахвали тлъстото жито, най-добрия восък и ценните кожи.

Но стига за търговията. Нека отскочим до жилищния квартал.  В една гореща августовска утрин през 2018, в пода на една от къщите, изследователите попаднали на съвсем обикновено глинено гърне с необикновено съдържание – 895 сребърни и 28 златни монети, пръстени, обеци и други накити от злато и скъпоценни камъни.  Преди 700 години някой хукнал да бяга от горящия си дом и набързо скрил имането под дъските на пода.  Колекцията е такъв сбирщайн, че е съвсем очевидно – собственикът й явно я е добил с грабене и плячкосване. 

Това не е единственото скрито съкровище в Калиакра. Още през 1965,  под басейна в римската баня намерили пак в глинен съд златни накити и монети.  През 2004 пък открили 60 акчета на Баязид, разпилени по пода на опожарена къща. Малко след това – 80 акчета и бижута в малка каничка. Какви ли драматични събития са се разигравали тук, че да предизвикат такова масово криене на ценности? Историците ни дават някои отговори. В края на XIV век татарите на Актав преминали Дунава, подгонени от монголите.  Поставили се в услуга на султан Баязид и се отдали на грабежи и безчинства. В Несебърската хроника  — кратък средновековен български летопис, четем: „В година 6907 (1399), индикт 7, на 2 февруари, в ден петък, Варна бе разграбена от безбожните татари.“ Навярно са ползвали Калиакра за стан.  В крайна сметка турците ги разгромили през 1401, татарските водачи били екзекутирани, а войската им – разселена. Сигурно тогава било укрито съкровището, къщата била опожарена, а грабителят – убит.

Монетите са разнообразни. По-голямата част са от Османска империя и от Второ Българско царство. Има също от Византия, Влахия, Молдова, Сърбия и Венеция. Осемте златни венециански монети принадлежат на петима от дожовете на Венеция. Според експерти една от тях струва 1 млн. евро там, където има търгове на ценности в Европа.

Украшенията в плячката не са уникални, но са от високи карати злато и с прецизна изработка.  Най-изящни са шест фини копчетата. Такива е можела да си позволи само най-заможната част от християнското население.   Именно разнообразието и голямата стойност на предметите в гърнето кара учените да смятат, че това е заграбено съкровище.  Каква ирония – днес грабителите ги арестуват, съдят и тикват в затвора.  А ние сме му направо благодарни на този бандит, защото от предметите в неговата странна колекция научаваме как са живяли хората в онази епоха. 

Днес татарската плячка е в залата за българското средновековие в Националния исторически музей.  Докато я разглеждате, пренесете се мислено на Калиакра. Нека вятърът разроши косите ви и солените морски пръски полепнат  по кожата ви.  Там, под тревата и камъните лежат следите на хора като нас – търговци, воини, владетели и грабители. А вие от кои сте и каква следа ще оставите след себе си?

Колко пъти сте срещали истинската любов?  Аз за първи път в училище.  Седеше на съседния чин. Бяхме на по 15.  Подаде ми бележка „Сварих малко люляк да ти направя парфюм“.   Толкова мило момче!  Изживяхме прелестни платонични мигове. Измести го един мачо от по-горен клас заради не съвсем платоничните си намерения. 

Дали жените наистина харесваме повече лошите момчета? Представете си, че попаднете на красив мъж в Тиндър. Покрай общи познати разбирате, че е разгулен пияница, женкар, импулсивен, склонен към депресии и със суицидни наклонности.  На всичкото отгоре влюбванията му са маниакални – следи обектите на желанието си и им пише дълги мелодраматични съобщения в месинджър. Една вечер, три дни след запознанството ви, получавате съобщение: „Ще се оженим, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз… Не, няма да се оженим. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам…“.   Какво ще направите?  Ще му пратите ли сърчице и хиксчета? Или ще го блокирате и от ужас направо ще приключите завинаги с платформите за запознанства? 

Не ви разказвам измишльотини.  Става дума за реален човек с точно такъв характер и цитатът е от негово писмо до една от любимите му. Поетът Пеньо Пенев. Живял на толкова бързи обороти, че взел 129 години за 29. Не умеел да обича наполовина. При него всичко било или до край, или до смърт. Освен страстните си стихове, оставил след себе си един емоционален рекорд – най-дългото любовно писмо в българската история. Като казвам „най-дългото“ никак не се шегувам.  Разгънато, писмото достига около метър и двадесет, листовете са изписани двустранно, 129 реда отпред, 120 отзад, от едната страна – с червено, а от другата – със зелено мастило. Сътворено е върху опаковъчна хартия за боеприпаси, която поетът поискал от командира си, докато 19-годишен бил войник в Ямбол.  Че и с два послеписа свършва накрая. Сякаш всички тези думи не били достатъчни!  Получателката била ученичка в 10 клас.  Казвала се Сотирка Робева, но той ѝ викал Ира.  Срещнали се на 3 март 1952 година в дома на народната армия в града.  Влюбил се до уши.  Ето откъс от писмото-рекордьор: „Често идвах край вас. Чакал съм те! Една вечер ти мина край мене и отмина. Сигурен съм, че ме видя, а не се спря. Бях така огорчен! Друга вечер те видях в градината. Обикалях край вас. Но аз ще те потърся. Ще те намеря. Дълго, дълго ще те гледам с обич и радост, и много печал. Ще ти промълвя тихо, по-тихо от топлия вечерник само две думички: Обичам те! Разбери, трябва да бъдем щастливи! Бъди моя!“ Ира изобщо не станала негова.  Опазил я Господ! Заминала за Бургас, да учи в Педагогическия институт, а Пеньо останал в Ямбол да довърши войнишката си служба.  Никога повече не се срещнали.  Години по-късно дарила писмото на музея в Димитровград. 

Поетът непрекъснато търсел любовта. Нужно му било женското внимание.  Животът му бил необуздан вихър от страсти. Една нощ нахлул в стаята на свой приятел с викове: „Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“  Сключил първия си брак след тридневно познанство. С хубавицата Кичка Николова, която поетът наричал Кичона, издържали заедно едва няколко месеца.  То такова нещо как се изтрайва! На 25-годишна възраст го арестували и го дали под съд заради фейлетон в местния вестник и го обвинили в пиянство и разгулен живот. В показанията си казал, че жена му е виновна, защото го била тласнала в лош път. Ама че кавалер, а?!

Когато се върнал в Димитровград след казармата, срещнал красивата като кинозвезда Мария Господинова. Тя била сериозна и стабилна, работела в банка.  Оженили се и им се родил син Владимир – Пеньо го кръстил на Маяковски, пред когото се прекланял. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието – съвсем друго. Непокорният бохем не цепел басма никому. Парите не достигали. Пиянствата и гуляите не спирали.   За да се спаси от глад, жена му си грабнала детето и заминала при родителите си.   Пеньо затъвал все повече – не излизал от кръчмите, „спял където завари, с когото завари“, както се изразява разгневената му съпруга. Приятелите му го изпратили на лечение от алкохолизма в психодиспансер в Боровец, където създал последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказали да я публикуват. На 27 април 1959, след шест опита за самоубийство в лудешкия си живот, изпил фатална доза веронал и най-накрая успял да умре.

Всъщност животът на Пеньо Пенев е почти съвършена метафора за историята на всяко ново начало – постепенно опиянението, ентусиазмът и вярата преминават в разочарование. Като съвсем млад той избягал от дома си и излъгал за възрастта си, за да стане бригадир и да участва в строежа на новия социалистически свят в Димитровград. Вярвал истински – не по задължение, а фанатично и чисто, с онази младежка убеденост, че идва ново време и че човек може да промени света. Но после станал свидетел как лозунгите и реалността все повече се разминават, как честните и талантливите остават встрани, а приспособимите и посредствените изплуват нагоре. Е, навярно е имал и сериозен психически проблем. Ако съдим по симптомите – мрачните пропадания и многобройните опити за самоубийство, може би поетът е страдал от клинична депресия.  Но по онова време психичното здраве почти не се обсъждало.  Никой не питал много-много как се чувстваш и какво изпитваш, какво те тормози. Скърцаш със зъби и се оправяш с живота, ти мъж ли си или лукова глава! 

Странно е колко много не знаех за него. В училище ни го преподаваха по съвсем различен начин, ясно е защо. Така или иначе, рекордно дългото любовно писмо можете да видите и прочетете, ако имате нерви, в музея на Пеньо Пенев в Димитровград. То завършва с думите: „Писах, писах, но едва успях да ти разкажа една минимална част от всичко онова, което чувствувам…“  Сякаш така и не успяло да побере цялата невъзможност един човек да бъде спасен от самия себе си.

Дуванлии. Какво красиво име! Прилича на глухарче.  Прилича също на вятъра, както го рисуват по фреските – дебел херувим с издути бузи.  А всъщност си е съвсем обикновено село между Пловдив и Хисаря.  В един студен януарски ден през 1925 година жителят му Иван Йозов Чапов, придружен от слугата си и от един наемен работник,  отишъл да риголва лозето си на Кукова могила, на десния бряг на река Пикла.  Както виждате, поетиката в имената се изчерпа с названието на селото.  Започнали те да копаят дълбоко, зер риголването на лозе иска поне едно 80 сантиметра да обърнеш, за да влиза повече въздух и вода в земята и да растат силни лозите. Тежък къртовски труд.  Нещеш ли, под лопатите им звъннал камък.  Не било кой-знае какво.  И преди били вадили от тук големи бели камъни, сигурно крепост някаква стара имало навремето.  Но този път било различно. Зейнала дупка.  Заприиждали хора от околните ниви и започнали да разчистват.  Сред пръстта заблестяли злато и сребро.  Тихомълком поделили, каквото намерили и се разотишли.  Добре де, ама знаят ли двама, тайна няма, както гласи една поговорка, а там били бая повече народ. 

Два дни по-късно вестта за находката стигнала до директора на музея в Пловдив Борис Дякович.  Той веднага заминал за Дуванлии. Събрал набързо пишман археолозите и, къде със заплахи, къде с убеждаване, успял да прибере това онова от намерените предмети. „Всичко ли ми дадохте?“, попитал. „Всичко, всичко!“, замърморили местните, и за по-голяма убедителност усърдно заклатили глави.  Не им повярвал и с право.  Малко след това донесли за откупуване в музея прекрасна сребърна амфора с позлата и няколко златни украшения.  На амфората паснали идеално двете зооморфни дръжки – чудовища с обърнати назад лъвски глави, със заострени уши и големи извити рога, които директорът бил конфискувал по време на спасителната акция предната седмица.  Властите разпоредили строго полицейско разследване, в резултат на което дуванлийчани, с мъка на сърце, предали още ценности. Сред тях имало общо кило двеста и шестдесет грама злато – пластина-нагръдник, три шарана, изрязани от златна тенекия, огърлица, торкви, гривни, масивни пръстени и кутийка с капаче, впечатляващи съдове от бронз и сребро, огледала, фини алабастриони и тежки ритуални блюда.  Музеят направил постъпления за разкопки на място. 

Били тежки времена – 1925 е една от най-напрегнатите и кървави години в историята на Царство България. Атентати и репресии разтърсвали страната.  На 16 април комунистическа група взривила църквата „Света Неделя“ в София по време на погребение на генерал Константин Георгиев. Загинали над 150 офицери, генерали, депутати и цивилни. Последвал жесток отговор от държавата. Властите обявили военно положение, арестували хиляди, избили стотици.  Кой ти ще се занимава с някакви разкопки на стари могили!  Трябвало да минат четири години, за да се намерят пари и да започне здраво копане с 50-тина трудоваци, наети за целта.   

Освен Кукова могила, в района имало още поне петдесет. Най-богати били големите единични погребения от тракийско време.  Тогавашните владетели вече поддържали стабилни контакти с гръцкия свят. Затова в могилите има вносни съдове и луксозни предмети. Като впечатляващите съдове от Башова могила. На четири от тях пише ДАДАЛЕМЕ.  Предположили, че е на човекът, погребан в гробницата, тъй като името е изчукано върху съдовете грубо и с големи букви, явно при придобиването, а не при производството.  В сервизът на ДАДАЛЕМЕ има сребърно блюдо, красиво декорирано с четири колесници, още едно с жена на кон на морски бряг с три риби във водата, сребърен позлатен ритон и чаша.  Интересна е и античната глинена хидрия. От едната й страна е изобразено угощение на боговете, а от другата домашна сцена. 

Най-странно от всички е погребението в Мушовица. В дървен ковчег била положена жена, забележете, без ръце.  Защо? До ден днешен тази загадка няма отговор.  Със сигурност много я обичали и почитали, защото често идвали да я посещават, навярно на всяка тракийска Задушница.  Накитите й са впечатляващи дори днес, когато сме преситени от всичко: златна пластина-нагръдник с птици, три златни фибули, две златни верижки с висулки, огърлица от златни топчета и мъниста, дванадесет златни обеци.  Да се чуди човек за какво са й 6 чифта в отвъдното – все пак, въпреки че нямала ръце, си имала две уши, както си е по стандарт.   

Находките от останалите могили няма да ви ги описвам подробно, че междувременно ще настъпи 22 век.  Но те носят настроението на безкрайни пиршества с вакханки и сатири, разказват за срещи на богини с храбри воини, въоръжени до зъби и облечени в блестящи наметала. Специално ще спомена и голямото дървено легло с крака, изработени на струг, направо като от ИКЕА.

Част от съкровищата, заедно с красивата сребърна амфора с чудатите дръжки, можете да видите в Археологическия музей в София.  Друга част е в музея в Пловдив. Когато се изгубих сред лабиринта от витрини – една след друга пълни с находки от Дуванлии си казах „Бре да му се невиди, що за място е това, че е напълнило цял музей!“  А то какво излезе – обикновено село с кал и студени зими, могили и нивя. Обаче както често става в българската история, обикновени хора тръгват да копаят на обикновени места и често вместо да посадят лозе, изваждат кътните зъби на историята.

Лятото на 1975 година.  На летище София каца правителствен самолет.  По напечената от слънцето писта, пред шпалира от гвардейци край червения килим, е строено цялото политбюро, начело с другаря Тодор Живков.  На официално приятелско посещение пристига шаха на Иран Мохамад Реза Пахлави.  Договарят Иран да ни даде нефт срещу машини, лекарства и специалисти.  Както протоколът изисква, лидерите си разменят подаръци. Шахът подарява на генералния секретар на БКП хладно оръжие, гравирано със скъпоценни камъни и получава в дар два породисти коня от шуменския конезавод. 

Горещ юнски ден през 1978.  На четиридневно приятелско посещение в България пристига Вождът на либийската революция Муамар Кадафи.  Гвардейци, червен килим, политбюро, братска прегръдка с Тодор Живков.  Договаряме Либия да ни даде нефт срещу оръжия и специалисти.  По протокол Кадафи прави подарък на Живков – две седла за камили, извезани със сърма и коприна от местни либийски майстори. 

Ако някога ви е впечатлявала приказката за Али Баба и четиридесетте разбойника, идете в Правец.  Няма нужда да казвате „Сезам, отвори се!“ Просто плащате билетче от три евро и влизате в музейната експозиция в приемната до родната къща на бившия държавен глава, за да видите една от най-необичайните колекции в България: дипломатическите му подаръци.  Усещането е сюрреалистично. В една и съща витрина съжителстват предмети, които никога няма да видите заедно дори в хола на баба ви.   Ритуални африкански маски делят пространство с порцелан от Бавария. Самурайски шлем и най-фина японска коприна са изложени редом до статуетки от слонова и тюленова кост. Сервизи от нефрит и сребърна посуда, обкована със скъпоценни камъни, блестят до вази и чинии с образа на вожда.  Вещите не са подбирани от куратори, нито пък някой ги е събирал с идеята да ги показва пред публика. Трупали са се десетилетия наред — всеки път, когато правителствен самолет кацне или пък нашият излети. Колекция, изградена не по логиката на живота, а по логиката на властта.

Тя е карта на външната политика на България през втората половина на ХХ век. Срещите на Тодор Живков с лидери като Кадафи, Ясер Арафат, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Самора Машел, Аугуштину Нето, Ануар Садат и Индира Ганди са част от специфична геополитическа епоха — времето, когато България активно търси влияние и пазари в Африка и Близкия изток чрез мрежата на социалистическия и антиколониалния свят. За НРБ това има реални икономически ползи: евтин нефт, износ на оръжие, строителни договори, работа за хиляди български инженери, лекари и техници, както и приток на валута (и банани по Нова година) в иначе дефицитната социалистическа икономика. Повечето от тези управници и техните режими не са блестящ пример за подражание.   Започват като революционери или национални освободители, а завършват като авторитарни управници с култ към властта, склонност към корупция и репресии, довели до граждански войни или икономически сривове. Това е поколение лидери, родени от деколонизацията и Студената война — хора, които обещават справедливост и независимост, но много често завършват в капана на едноличната власт.

Сред подаръците, съвсем обяснимо, най-изобилни са тези от съветските другари. Следват индийските – заради близостта със семейство Ганди. Отчел се е и Фидел Кастро. Има и такива от Запада, като писалка от папа Йоан Павел Втори или порцеланова чиния с позлатения герб на САЩ. Отчели са се също български работнически колективи и градове. Трявна, например, е подарила на вожда казан за ракия.  Не мога да се сдържа: представяте ли си как Живков се люлее на гърба на камила на везаното седло от Кадафи или вари ракия в гаража в сетчето от признателните тревненци? Между другото, в изложбата има и снимки. Я да видя дали ще познаете някои известни политици от настоящето.

Но можем да погледнем на колекцията и от друг ъгъл.  Предметите разказват за най-добрите занаятчии от това време – ювелири, оръжейници, тъкачи, резбари. Защото какво да подариш, ако не най-ценното от своята култура. 

А искате ли сега да направим един експеримент.  Нека се пренесем мислено в 3026 година.  Човечеството е успяло да се съвземе от Големия Апокалипсис и да започне отначало.  Земята се е укротила и жестоките земетресения, сринали половината планета са далечен спомен.  Група млади археолози са на разкопки край селище, за което древни източници твърдят, че е родното на един от най-дълго управлявалите владетели по тези земи.  Надяват се да попаднат на двореца му. Или на гробницата му.  И ето че внезапно от земята започват да извират бляскави вази, златни фигурки и оръжия.  Каква богата култура!  Какви занаятчии!  Какви майстори!  На полето до тях каца транспортна совалка.  От нея слиза Галактическият президент. Минава по червената пътека през шпалир от роботи-гвардейци.  От ефирния усилвател гърми Маршът на обединената Вселена.  По протокол, президентът носи на археолозите безценен подарък – дигитален оригинал на събраните съчинения в 28 тома на Тодор Живков.

Наскоро ми попадна стар лаф от соца – най-голата сцена в съветски филм била Ленин да си свали каскета. Разсмях се до сълзи.  Спомних си как като деца се катерехме по дърветата край триметровите стени на лятното кино в родния ми град, за да гледаме не стриптийза на Ленин, слава богу, а уестърните с Гойко Митич.  Клатехме си краката и люпехме семки по  главите на хората. 

А знаете ли, че първото лятно кино в България се появило спонтанно във Варна преди стотина години? Кирил Стамов, заклет киноман, с помощта на свой приятел фотограф си направил сам прожекционен апарат. Всяка седмица черпел киномеханиците от големите варненски кина да му дават бракуваните ленти.  Научили го как да залепва парчетата и в резултат се получавал някакъв франкенщайнов филм, съшит от изрезки. Опъвал бял колосан чаршаф на дървото в двора на къщата си и събирал махалата.  Бил факир на разказа.  Съчинявал най-различни истории и свързвал героите от миналата седмица с актуалните от тази седмица в заплетени сюжети.  Развинтената фантазия на Кирил превръщала частите в едно безкрайно цяло с хиляди разклонения и продължения.  Нещо като турските сериали днес.  Дворът се пълнел с верни почитатели на седмото изкуство, които си носели столчета и мезета, а също и по няколко носни кърпички за вълнуващите моменти.  Пък майката на Кирил правела по две-три баници за всяка прожекция, да се отсрами пред зрителите.

Но аз, както винаги, се отплеснах.  Нали за съкровище щях да ви разказвам, а се раздърдорих за братовчедката на шурея на снахата на доведения син от втората жена на злодея.  И така, съвсем на пъпа на Варна, току да ВИНС-а, там където днес е галерия „Графити“, по време на соца партията решила да вдигне лятно кино.  Лятно кино „Ленин“.  Естествено, ползвали бригадирски труд. В един горещ юлски ден на 1961, чевръстите лопати на студентите-икономисти звъннали в нещо. Злато!  Веднага занесли предметите заедно с пръстта в Археологическия музей.  На място тутакси пристигнали археолози начело с Димитър Димитров.  Не открили нищо друго – нито гроб, нито основи на къща. 

На около 500 метра извън тогавашните крепостни стени на града, преди повече от 1500 години някой бил скрил набързо почти половин кило чисто злато – повече от 22 карата.  Сякаш набързо изсипал съдържанието на семейната кутия с бижута в кърпа или торба някаква и я заровил в малка яма надве-натри.  Със сигурност се е надявал да се върне и да си прибере имането.  От какво ли бягал?  Най-вероятно от поредното опустошително варварско нападение.  Хич не били готини тия готи и други разни варвари!  Рушели, палели и убивали.  В края на V и началото на VI век съсипали не само Одесос и района, ами и Балканите.  Превърнали се във фактор, с който Византия трябвало да се съобразява.

Съкровището е  възхитително – чифт филигранни гривни със златни лози и гроздове от перли, три огърлици, декорирани с емайл и полускъпоценни камъни – малахит и гранат, диадема с геометрични фигури и начелник от перли, цветен кръст, украсен с емайл и две плочки-апликации от колан.  Не са от един комплект. По-скоро били събирани от няколко поколения или били придобити кой знае как.

Очевидно принадлежали на знатно и заможно одесоско семейство. С подобни накити са окичени Императрица Теодора и дамите от нейния двор. Можете да ги видите в мозайка от църквата „Сан Витале“ в Равена, датирана преди 547 г.  Сега, с мозайка не можеш да предадеш много детайлите, но се вгледайте и ще познаете в тях стила на варненските гривни. Очевидно били моден аксесоар във висшето дамско общество. А с диадема, подобна на варненската, са натруфени светите деви от мозайката в нефа на църквата „Сант Аполинаре Нуово“ пак в Равена.  Освен диадемите, те носят  и огърлици от продълговати мъниста, досущ като нашата.

Ценното в съкровището не е толкова златото, а еволюцията на символите. Сега ще обясня. В ранновизантийската култура всеки орнамент носел някаква християнска идея – растителните мотиви напомняли за райската градина, лозата обещавала блаженство, а птиците символизирали душата, устремена към небето. Но с времето тези образи постепенно изгубили своя сложен символизъм.  Превърнали се просто в орнаменти – красиви и изящни, но не толкова духовни знаци. Кръстът и инициалите на Христос изместили по-сложните визуални разкази. Точно в това е чарът на находката – тази тиха еволюция.  Тя улавя момента, в който смисълът отстъпва място на стила, а символиката – на чистото визуално въздействие.

В крайна сметка чистото визуално въздействие на двайсети век заляло възторжената публика от големия екран на кино „Ленин“.  От май до октомври хората обличали новите си дрехи, лъскали обувките си със зъбна паста „Чайка“, купували си сечена мента и скариди в книжни фунийки, плачели и се смеели, а после дълго обсъждали артистите, костюмите, героите и фабулата.  И въпреки че киното се затрило с промените, заедно с останалите десетина варненски кина, все пак ни оставило безценно наследство.  Касовият хит, достоен за Оскар, една невероятна продукция, една загадъчна история за богатство и разруха – „Тайната на перлената диадема“.

Съкровището се намира в Археологическия музей във Варна.

Виждали ли сте някъде по света музей на чудото?  E, в България има.  Може би сте попадали на официалното му име: Литературно-художествен музей „Чудомир“ в Казанлък.   В сравнение с колоритното творчество на Димитър Чорбаджийски, когото многобройните приятели наричали “Чудото”, откритата през далечната 1979 година постоянна експозиция е консервативна и скучна наглед.  Докато не се взрете по-внимателно.  Елате с мен и ще ви покажа.

Първата ни спирка е витрината, където е изложено свидетелството му за завършен пети клас в село Турия. От горе до долу само двойки и единствено по рисуване и гимнастика съответно отличенъ и много добъръ. Използвам свидетелството му за предметно поучение, когато истерични приятелки ми се оплакват, че децата им не четат достатъчно.  Ето, казвам им,  светът не е произлязъл от отличниците. И другото, което им казвам – правете деца, бе!  Чудомир е седмото от осем, Бах бил осмото, Моцарт – седмото.  Постигането на съвършенство изисква труд и многократни опити.  Ама те моите дружки до една начетени и много умни.  Не можеш току тъй ги излъга.  Леонардо да Винчи и Леонардо ди Каприо, викат ми, са единствени деца, пък им се е получило.  Ей, надприказване нямат тези кикимори!

А Чудомир си е чудо.  Всеки път, когато ми е криво, сядам и си го чета.  Като казах „предметно поучение“ та се сетих какво е написал той за предметното обучение в един от разказите си:  „Работа ли ми е мене кокошката предмет ли е, или обучение, ама домъкнал даскал Минко една голяма черна кокошка…Главният учител му рекъл: — Минко — рекъл, — изпадаш в абсурд — рекъл, — дето носиш такъв популярен предмет да го гледат децата. Друг е въпросът — рекъл, — ако им донесеш носорог, бизон или хипопотам, да речем, ама кокошките се ползуват с известност и твоите рошльовци до един са им скубали перата и са гледали майките си, като ги пипат за яйца изотзад.“

Добре че не станал офицер или търговец, какъвто искал да го направи баща му. Горкият, отишъл си твърде млад с твърдото убеждение, че от сина му човек няма да стане.  Виж, майка му си знаела стоката, а и очевидно обърнала внимание на оценките му в пети клас, и го подкрепила да се занимава с рисуване.

Докле е младост златно слънце грей.  Митарствал Чудомир по света – от Париж до Виена и Рим, организирал  безкрайни гуляи за чудо и приказ със своите приятели –  „пияниците и пройдохите“, както състудентката му Мара Нонова наричала безгрижните писатели, художници и артисти от кръга им – Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Константин Щъркелов.  Следването в Художествената академия  и веселите години били прекъснати от Балканската и след това от Първата световна война.  Когато се върнал от фронта, оженил се за Мара и се установили в Казанлък.   Освен че размахвал и четката, и перото, Чудомир се занимавал с какво ли не – рисувал декори, дегизирал актьорите, бил експерт в съда и директор на музея. По едно време даже и народен представител станал. С други думи – въобщественик. 

Построил си малка къща по свой проект, така че бюрото в кабинета му да гледа към улицата, та да може животът в малкия да минава край него на парад и да не изпуска от очи любимата  си творческа тема – хората.  Направил ателие на жена си на тавана, май просто за да я държи по-далеч от себе си.  Мара била талантлива художничка – ученичка на Мърквичка. Още преди да завърши през 1919, уредила първата си самостоятелна изложба. След нея последвали още много. Публиката я харесвала, колегите я обичали.  Но според Чудомир тя била прекалено амбициозна и непрекъснато мрънкала и му натяквала.    Не спирал да се шегува с нея. Веднъж написал по повод на нейна изложба „тръгнала жена ми пак да се излага“.  Понякога бил и по-краен: „Както предвиждах, казвах й и я молих да не ги праща, картините за Общата изложба, изпратени от жена ми не са одобрени.  Как не си знае силите тази одъртяла вече жена!“

На мен нейното творчество ми харесва. Мисля, че Казанлък й се е виждал тесен и провинциален. Искало й се е известният й съпруг да й даде едно рамо, вместо вечно да тича по обществени дела.  Когато посетите музея, качете се до ателието й. То носи топлина и уют, също като картините й, и се различава по дух от иначе мрачната мъжка атмосфера на останалата част от къщата.  Разгледайте творбите й в музея и в интернет.  Сами преценете дали Чудомир е имал право.

Двамата нямали деца, но били грижовни към племенниците си. Ще започна малко по-отдалеч, за да усетите времето.  Ето какво пише в дневника си Чудомир: „Ние сме много бедна страна.  Аз например, който сравнително имам повече приходи, съм със скъсани чорапи, скъсани обуща, кърпени галоши, кърпен панталон и оръфано зимно палто, останало отпреди осем години.“   В антрето на къщата има един негов балтон.  Той тъкмо си го бил купил, чисто нов, когато срещнал в града братовото си дете да зъзне. Избягал бил от училище, за да изкара някой лев на пазара.  Чудомир свалил новия балтон от гърба си, облякъл племенника си и го изпратил обратно в училището.

Когато понапреднал с възрастта, станал хаплив и критичен не само към жена си. Говорел право куме в очи. Докато сте в Казанлът, идете и в родната къща на художника Ненко Балкански. Хем ще видите картините му, хем ще се убедите в острия език на Чудомир: „Ненко Балкански. Брутален, зле възпитан, интригант и…даровит. “ И още: „Ненко е един способен шмекер, какъвто рядко се среща…Само с евреин може да се сравни по своята безскрупулност, нахалство и двуличие.“ Както виждате, изобщо не си поплювал.

Целият му живот бил смях през сълзи и сълзи през смях.  Както сам казвал: „Роден съм в едно малко балканско селце в долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата им, а повече тръните им.“  Е, все пак имал голям късмет.  В крайна сметка Вселената се стиска и не раздава талант току тъй, а на него, бедното селско момче с двойки от горе до долу, му дала цели два – на писател и на художник.  Живял в интересни времена и не пропуснал да осмее всеки миг от тях.  Наблюдавал внимателно хората, изтърбушвал с хастара навън противоречивата им душевност и ги подреждал с фина ирония – добри, зли, вятърничави, оптимисти или съвсем безнадеждни. Над хилядата му  карикатури, портрети и скици, а също и разказите и фейлетоните му, издадени в пет сборника, преиздадени над 60 пъти и преведени на десетки езици,  продължават да разсмиват света.

На 26 декември 1967 година Чудомир скочил от прозореца на третия етаж на Правителствена болница.  Повече не можел да търпи умора на тумора, който убил хумора. Но преди това, с типичното си чувство за самоирония, написал в дневника си: „Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите, че просто да ти е драго да умреш.“ И се сетих за края на неговия разказ „На погребение“, когато пияният и в отлично настроение председател на контролната комисия се прибира при вбесената си жена: „Споминал се наш член подофицер… Ама… ядене падна, Василке, ама пиене, ти казвам! Що не дойде и ти бе!… Много весело беше!“

Чудомир дарил дома си и къщата в Турия на общината, ведно с книгите и вещите си. А на нас, читателите, дари възможността да преживяваме със смях дребните си страсти, радости и несгоди, докато се гледаме отстрани, изтипосани в целия ни блясък!  Така че, граждани, посетете Литературно-художествения музей „Чудомир“, сложете едно цвете на гроба на този чуден българин в двора и се засмейте от сърце!  Мисля, че би му станало приятно.