Кой е най-шантавият музей, който сте посещавали? В света има всякакви откачени експозиции и изложби.  В Рейкявик, Исландия има музей на пенисите. Основан през 1997 от пенсиониран учител, музеят представя над 300 експоната.  Най-големият е 170 см и е от син кит, а  хамстерският се вижда само под микроскоп, защото е едва 2 мм. В случай че проявявате интерес, все още не са намерили добър човешки екземпляр.

Музеят на изгубените вещи в Париж показва предмети, забравени в метрото, из парковете и в обществения транспорт, които никой не е потърсил.  Чудя се как ли се е прибрал у дома еднокракият гражданин, забравил протезата си.  Добър ли е бил покойникът, чиято урна оставили в автобуса по път за гробището „Пер Лашез“.  И дали се е омъжила някога жената, зарязала чисто новата си булчинска рокля на пейката в някаква градинка. 

В България също си имаме необичайна колекция.  Това е сбирката от бъбречни камъни в Специализираната болница за рехабилитация в Хисаря.  В прашни витрини из коридорите на болницата са показани най-разнообразни екземпляри. Една част от тях са изхвърлени по естествен път – да не уточняваме подробностите. Други са отстранени с операция и са дарени от доц. Атанас Мурджев – един от водещите уролози в средата на 20 век. Той ни е завещал девиза си: „Добрият хирург трябва да има очи на орел, сърце на лъв и ръце на лейди“. Сред експонатите е и най-големият бъбречен камък в България, тежащ 560 грама!  Толкова тежи един голям грейпфрут, например.  Уникалната сбирка датира от 1981 година и съдържа 12 000 бъбречни камъни.

Отидох да го разгледам преди няколко години.  Баба ми по бащина линия всяко лято ходеше да се лекува там.  Имаше една изящна порцеланова каничка с ваденка на „Камилите“ и ръкописен надпис „Хисаря“. С нея си сипваше точната доза на чешмите в градската градина.  Едно лято ме изпратиха с нея.  Щях да умра от скука. Единственото ми забавление беше латернаджията в градската градина, който редеше безкрайни саги за Крали Марко, змейове и синджири роби – българското фентъзи от онези времена.  Маймунката му ми изтегли късметче.  Тогава късметчетата така се получаваха – от маймунки. Не от пиене на еспресо.  Падна ми се „Трендафилът мирише, бодилото боде, а любовта говори ‘Люби ме от сърце’“. Предпочитах нещо, свързано с бонбони или ново колело, но какво да се прави. 

На експонатите в експозицията не пише кои са пациентите. Може и някой камък от баба ми да има там.

Латернаджията отдавна изчезна в гънките на времето заедно с маймунката и късметите.  В някоя по-дълбока гънка е потънал и Диоклецианополис – един от трите големи балнеоложки центъра в Римската империя (заедно с Байе край Неапол и Aquae Sulis  край Бат в Британия).  В просторните терми се лекували римски военачалници, аристократи и дори членове на императорското семейство.  В парка „Момина сълза“ минералната вода все още тече по оригиналната римска водоснабдителна и канализационна система.  Водопроводчиците в Римската империя са били далеч по-добри от днешните.   

Бъбречните камъни са кристали. Но не са диаманти – едва ли пръстен с бъбречен камък би красил ръката на някоя лейди.  Чудех се какво ценно им е намерил доктор Мурджев, че да създаде тази колекция. Навярно е бил привърженик на  психоневроимунологията.  Сложна е думата, да, но пък и вие сте интелигентни хора.  Това е науката, която изследва взаимовръзката между ума, нервната и имунната система.  Според нея оптимизмът, надеждата и вярата в излекуването ускоряват оздравяването.  Може би точно това е искал да постигне с експозицията доктора – да донесе на пациентите си послание за чудото на изцелението.

Гледали ли сте „Ледена епоха“ – гениалната анимация на Blue Sky Studios, която излезе в началото на века?  В един от филмите птици додо се бият за някаква диня.  Когато динята пада в пропастта, след нея по инерция пропадат всички шумни и крякащи додовци.  Тогава един от кибиците отстрани казва „Опа, отиде и последната женска!“ 

Сцената е смешна, но не е исторически достоверна.  Птиците додо не са изчезнали преди 20,000 години, а много по-късно.  За първи път ги споменали писмено холандските моряци, акостирали на Мавриций в края на 16 век.  Нарекли ги “Dood-ars” — което на старохоландски означава нещо като „тромав задник“.  Всъщност за произхода на името има още няколко додоподобни версии – от холандски – подут, трътлест, мързелив или от португалски- луд и глупак.  Имиджът, който човекът изградил на додото и който до ден днешен се разпространява, е на тъп и дебел смотаняк.

Всъщност тези птици били мили, доверчиви и спокойни.  Живеели безгрижно, хранели се с плодове, снасяли си по едно яйчице годишно и не пречели на никого.   Братовчеди на гълъбите и гугутките, те еволюирали по свой си начин. Понеже на острова нямали врагове, в течение на хиляди години додо се отказали от летенето и се превърнали в тромави симпатяги.   Не се страхували от хората, а това се оказало най-голямата им грешка.  Холандците бързо ги подпукали въпреки жилавото им месо – нямало нужда да си дават много зор, за да си хванат вечерята. 

Остров Мавриций се образувал след изригването на вулкан преди около 8 милиона години и в началото бил необитаем.  Постепенно вятърът, океанските течения и птиците пренесли първите живинки.  Отдалечен от сушата, островът се превърнал  в естествен експеримент на еволюцията, подобно на Галапагос. Благодарение на изолацията много видове се развили самостоятелно и не се срещат никъде другаде по света. Сред тях била птицата додо.

Равновесието на острова, което съществувало от милиони години, било нарушено за по-малко от десетилетие.  Хората довели със себе си маймуни, прасета, кучета и плъхове, които ядяли яйцата на птиците.  Изсекли горите за дървен материал, за да си построят къщи, и унищожили естествените местообитания на животните. Заедно с гигантските костенурки, моряците хващали клетите додо с голи ръце, толкова доверчиви пилета били, и ги товарели на корабите. Всяка костенурка и додо си били двайсет кила живо месо! Колели ги по път, за да имат прясна храна.

Европейците научили за додо през 1605, когато император Рудолф II получил за подарък препарирана птица.  Той бил известен с огромния си интерес към естествените науки. Създал „Камера на чудесата“ в замъка си във Виена и там събирал екзотични животни, минерали и анатомични образци от целия свят.  За него работел фламандският художник Рьолант Савери, на когото дължим чудесни изображения на птицата додо. И добре че бил той и още няколко художници като него. Иначе така и нямаше да разберем как е изглеждал тромчото.

България си нямала хал хабер за съществуването на додо до 40-те години на миналия век, когато Николай Боев публикувал своята статия „Прокълнати птици“, в която говорел за изтребените от човечеството видове. 

Няколко десетилетия след като човекът я зърнал за първи път, птицата додо била изтребена до крак.  Останките ѝ били пръснати във всички посоки на света – черепче в Лондон, кости – във Виена, цял скелет – в Москва. Перце-тук, човчица-там. Превърнала се в първият унищожен от човека вид.  Печална слава, не мислите ли? 

Додо е нов експонат в Националния природонаучен музей при БАН в София и може би затова гледа малко объркано. Тъжен експонат. Заедно с каролинското папагалче, унищожено напълно през 1916 и тънкоклюният свирец, който последно е забелязан през ноември 2024, той попълва в музея дупките, които човечеството оставя в природата. В сътрудничество с проф. Златозар Боев (син на Николай Боев, за когото ви споменах и който отваря очите на българите за птицата додо преди 80 години), екипът на Торнадо студио е направил блестящ 3D модел в естествен ръст.  Никак не им е било лесно, защото, както се досещате, не са имали истински модел, който да сканират. Милото додо изглежда много смотано, с къси крака и дебело туловище, със смешна опашка и глупаво изражение. Докато го гледам, погледът ми се спира на отражението ми във витрината.  И внезапно проумявам, че всъщност задниците, лудите и глупаците сме от моята страна на стъклото.

Хайде да разкажем заедно история за съкровище!  Никак не е трудно.  Като да измислиш приказка е. Със сигурност сте съчинявали приказка я за дете, я за внуче, я за някой случаен махленски малчуган.  Началото винаги се свежда до три-четири варианта: „Имало едно време“, „Живял някога“, „Преди много, много години“ и „В едно далечно царство“.  След това избирате героите: принц и бедно момиче, принцеса и грахово зърно, ламя, трима братя, зла вещица или в по-съвременните версии, чувствителен робот с объркана душевност.  След известен безоблачен период, вкарвате участниците в страшни и непреодолими трудности.  Една, че втора, че трета.  Те се борят с тях – първият път не успяват, вторият пак и чак на третия път всичко се оправя.  Накрая лепвате един розов хепи енд, където три дни всички яли, пили и се веселили. 

И с историите за съкровища е така.  Началото в повечето случаи е: „Риголвал си бай Едикойси нивата, да засади ново лозе“ или „Един тракторист както си орял, ралото се закачило в нещо“, или „Значи копаели си Мара и Пешо канал за вода, когато кирката ударила в метал“.  Героите са земеделци, селяни, багеристи, тетки и чичаци от затънтени села и махали.  По-нататък в историята се замесва я някой златар, я богат търговец, а ако идните поколения имат късмет – кмет или даскал – по-така образовани, по-интелигентни хора. Те спасяват, каквото могат, а после от големия град пристигат археолози, за да проучат и доизровят, ако има нещо за доизравяне.

Ето, за да се убедите, чуйте какво се случило с Букьовското съкровище – част от наследството на трибалите – най-войнствено тракийско племе, населявало днешните земи на Северозападна България.   Но да започнем както си трябва.  Риголвал си Александър Йончев (по-нататък за краткост ще му викам бай Сандо) нивата в „Гладно поле“ край някогашното село Букьовци, днес град Мизия, да засади ново лозе.  Това се случило преди много, много години, цели сто, през 1925.   Кирката му чукнала нещо метално. Поразровил и извадил чуден сребърен накит и два сребърни съда.  Били на плитко – има-няма 40-тина сантиметра дълбочина.  Веднага ги занесъл в Народния музей за откупуване.  Музеят изпратил младия археолог Васил Миков, едва 25 годишен, да проучи мястото. Това му била първата мисия, първите му теренни проучвания.  Миков не намерил следи нито от селище, нито от гроб. Решил, че съкровището е заровено от някого набързо, докато е бягал от беда.  

И сега следва най-интересната част. Минали десет години.  Бай Сандо все човъркал нещо на лозето.  Един ден решил да си направи колиба.  Започнал да копае за основите и …  намерил другата част на съкровището,  на същата дълбочина, близодо мястото, където преди десет години открил първата част.  Като го прочетох това, веднага си направих прибързани заключения – че младият археолог Миков не е действал професионално, че направил голям пропуск, сляп ли е бил, къде е зяпал, ама то нали младо момче, без опит… И после се замислих.   През 1925 г. условията за археологически проучвания били доста скромни в сравнение с днес. Нямало ни металотърсачи, ни георадари.  Обичайният метод бил повърхностен оглед и ограничени сондажи. Явно Васил Миков просто нямал късмет, за разлика от бай Сандо, и втората част от съкровището останала извън сондажите му. Не зная дали Народният музей предложил на селянина да стане щатен археолог. Аз бих, ако по онова време му бях директор. Такъв късметлия!

Та от основите за колибата бай Сандо изровил сребърна чаша с позлата, няколко кани, куп фиали и апликации за конска сбруя, също сребърни. Очевидно разочарован от цената, която Народния музей му платил за първите находки, бай Сандо предприел друга тактика.  Говори се, че укрил част от съдовете в дома си.  Другата част продал на софийския златар Армениан Сааниан. Не знаем защо Армениан решил да препродаде някои от предметите на Народния музей, а част да остави за себе си. Какво се случило по-нататък с артефактите, останали извън музея, не знаем. Те останали завинаги изгубени за българската наука.

Да обобщим: днес в трезора на Археологическия музей в София се пазят общо 13 предмета, които преди повече от 2400 години принадлежали на знатен тракийски благородник. А в залата „Врачански съкровища“ на Регионалния исторически музей – Враца има копие, експонирано и разказано доста по-добре от оригинала.

На мен, нали съм суетна блондинка, най-интересен ми е накитът.  Той бил закрепван върху дрехата в средата на гърдите с фибули – тракийските безопасни игли.  Вижте им безопасните, пък смятайте какви са им другите неща – то е пищност, то са детайли!  На плетените верижки висят плодове и цветя, макови и човешки глави, мъниста като бадеми и филигранни розети.  Накитът бил носен дълго време и поправян – има следи от ремонтиране. Навярно е бил семейна ценност, предавана от поколение на поколение.   Като го гледаш не остава никакво съмнение, че траките знаели как да добиват и обработват сребро. 

Съдовете от Букьовското съкровище поразително приличат на тези от Рогозенското.  Дори има предположение, че находките от Букьовци и от Рогозен са отделни части от общо съкровище. Двете съкровища  си приличат и по още нещо – заровени са при някаква опасност.  Може би при една и съща опасност – вероятно нападение на племена от север.  Букьовци и Рогозен са на разстояние само 28 километра едно от друго. Разстояние, което човек би могъл да измине пеш в светлата част на деня.  Вечер заравя, през деня продължава да бяга. Като в приказката за Хензел и Гретел, но вместо трохички, ръсел съкровища. 

Богати хора били трибалите.  Имали – заравяли.  Ако вие тръгнете да бягате, какво бихте заровили?  Джантите на опела?  Козметиката на жена ви?  Или колекцията от магнити за хладилник? Аз лично бих заровила сервизът ми от сватбата за дванадесет души със супник и сосиера.  Който го намери, да го поизмие, да покани хора, да си пуснат Елениното хоро на Дико Илиев, който живял и творил цели 16 години в Букьовци и три дни да ядат, да пият и да се веселят!

Един ден тате се прибра в приповдигнато настроение, все едно беше спечелил от тотото. „Та-дааа!“, извика той и артистично набра с шаващи пръсти завесата на прозореца, като за представление.   „Имам подарък за теб, маце!“, каза той на мама.  Тя надникна навън с очакване и надежда.  В нашето семейство подаръците и изненадите си бяха чиста глезотия.  Погледна и се разрева с глас.  На паркинга пред блока беше паркиран чисто нов лимоненожълт „Москвич“.  Бяха чакали за кола десетина години.  „Да я махаш тая грозна бричка!“, занарежда тя през сълзи.  „Селяните с такива си возят зарзавата на пазара! Да я върнеш откъдето си я взел!“ – реве и хълца и сополи бърше. Разбира се, после скъса бричката от каране. С нея взехме книжки аз и брат ми. С нея отидох да раждам.  Накрая служеше за катерушка на децата ми. Историческа бричка се оказа. Грозна, но държелива.

Бричките на Мито Орозов също разплаквали хората, но от щастие.  В края на 19 и началото на 20 век, това били най-елегантните и здрави возила не само в България, ами и в цяла Европа. 

След Освобождението по прашните пътища скърцали предимно волски каруци.  Хората се нуждаели от по-бърз и удобен превоз – брички, кабриолети и файтони.  Орозов се заел да запълни пазарното търсене на модерни коли.  Роден в бедно семейство и учил само до втори клас, простият  врачански чирак се превърнал в един от най-големите предприемачи в България.  Влагал само качествени материали – добре изсушена и лека дървесина, устойчиви и трайни бои, най-доброто желязо.  Изработвал по 50-100 коли годишно,  включително и катафалки, боядисани с искрящо черен лак, с резба и сърмени пискюли. Хората умирали да се возят на тях! 

Назначил опитни чужди специалисти.  Главен майстор-дърводелец му бил сърбинът Йован, а за бояджия и тапицер взел ненадминатия унгарец Едуард. Надницата им била 5 златни лева (при стандартна 1 лев за майстор). Авангардни специалисти с авангардна заплата за авангардно производство.

Днес Орозов би повел класацията „Мениджър на годината“ и би красял корицата на списание „Форбс“, със син костюм и важно скръстени на гърдите ръце, заради иновативния си подход в управлението.  Уважавал работниците си. От ранни зори до късен мрак се трудел заедно с тях.  През 1907 г. пръв в страната въвел 9-часов работен ден при обичайното тогава работно време от 10 до 12 часа дневно. Това разгневило занаятчиите в града, но той не отстъпил.  „От преуморения работник ползата е малка!“, отсякъл.  Пръв в България въвел стандартизирани цени и каталог на продуктите си, години преди това да се превърне в практика.  Бързо схванал, че за да те забележат трябва да се показваш. Ходел по всички изложения – Пловдив ’92 (1892, да не се объркате), Плевен’95, Русе ’97. Излязал и на международна сцена в Лондон през 1907.  Отвсякъде неминуемо се връщал с най-високите отличия – златни медали и грамоти.  

Две от изложенията променили живота му: пловдивското и лондонското.  В Пловдив, колите му привлекли вниманието на българския княз Фердинанд I.  Князът лично си купил каляска за 1300 лева – огромна сума за онова време и направил врачанеца придворен доставчик – голямо признание за провинциален български занаятчия.  В Лондон пък кабриолетите на Орозов спечелили сърцето не на кого да е, а на Хенри Форд.  Четири години по-рано, американецът бил вече основал фабриката си за автомобили в Детройт.  Форд предложил Мито Орозов да му произвежда купетата на прочутия „Форд Т“.  След срещата, двамата започнали активна кореспонденция.   Днес всеки стартъп би убил човек, за да се пласира като подизпълнител на някоя от мегакорпорациите.  Мито обаче бил предпазлив реалист.  Претеглил внимателно плюсовете и минусите и преценил, че неговата фабрика не била пригодена за серийно производство.  Освен това го спряла липсата на достатъчно квалифицирани работници, недоразвития пазар и ненадеждните доставчици. Отказал съдружието на известния американец.  Щял да да развива фабриката си със собствени сили и средства и в по-късен етап отново да преговаря с Форд.  Така и не успял, заради трагичната си кончина.

На 19 децата ни завършват гимназия и се записват в  университет. На 19 Мито Орозов поел сам занаята на майстора, при когото чиракувал и го издигнал до производство на световно ниво.  С образование първи и втори клас!  И много труд и постоянство. Обаче животът се върти като фурнаджийска лопата. Днес си горе, а утре не се знае на какъв огън ще се печеш. В нашия случай, както ще разберете, дори буквално. 

Войните спрели устрема на Мито.  Работниците му били мобилизирани на фронта, вносът спрял, клиентите намаляли.  Но истинската трагедия дошла ненадейно през септември 1923. Метежници запалили гарнизонните складове във Враца и предизвикали истинска катастрофа.  Бомбите и снарядите подпалили и разрушили половината град. Ето какво пише Врачанският митрополит Климент: „Грозна стихия потопи всички ни в горчиви сълзи. Изгубиха живота и здравето си повече от стотина граждани: едни изгореха живи и умреха от тежки рани, други ослепяха и осакатяха завинаги.  Опожарени и разорени са около 500 къщи в най-хубавата и най-новата част на града, разрушена е голяма част от чаршията, унищожени са няколко склада на стока, изгорели са много еснафски работилници, търговски магазини и дюкяни.“

Него ден бай Мито отишъл във фабриката, както винаги, рано призори.  Когато започнали взривовете, сградата се подпалила.  Той тръгнал да гаси, но бил разкъсан от  снаряд.  Намерили го над кофа с вода – килнал се и не мръднал.

Така завършила историята на този буден, трудолюбив и предприемчив българин.  После синовете му възстановили производството, но през 1944 фабриката била национализирана и всичко приключило. Други заводи в братски страни започнали да произвеждат други лимоненожълти брички, които карали хората да плачат.

Когато имате възможност, идете да видите модерните коли на Мито Орозов в Етнографския музей във Враца. Сложете си лачените чепици, врътнете чадърчето и си представете, че тържествено минавате по улиците на града, по времето когато е можел да се побратими с Детройт.

Виждали ли сте някога елен в природата, не в зоопарк?  На мен ми се случи преди няколко години, когато с едни приятели  празнувахме Трифон Зарезан в известно ловно стопанство в Лудогорието.  Единият, пишман ловец, си беше донесъл пушката да трепе фазани. От любопитство и келешлък отидохме с него в укритието рано сутринта.  Над хълмистата равнина, изорана за пролетниците и набодена с минзухари в синорите, се стелеше тънка мъгла.  И тъкмо слънцето се показа иззад баира, когато внезапно на хоризонта, тежко и грациозно, излезе елен.  Силуетът му в контражур затули изгрева.  Навири глава, постоя, подуши въздуха и плавно изчезна.  Остави ни занемели от възхита. 

Вторият път занемях пред елен преди няколко месеца в Археологическия музей в Пловдив.  Теракотеният красавец, намерен на парчета при разкопки край Пловдивското село Мулдава през 1967, е на повече от 8000 години!  Това никак не му личи – и шарките, и цветовете са реставрирани до съвършенство от опитни специалисти. На муцуната му има дупка за изливане на течността.  Тялото му е кухо, моделирано от добре пречистена глина и побира 12 литра. Наистина впечатляващ размер – представете си 10-литрова бутилка минерална вода и прибавете два литра отгоре за разкош.   

Конструкцията му е непрактична за пиене. Ако сте се опитвали да вдигнете 10-литрово шише, знаете колко тежи.  Но може би функцята му е била друга. Каква ли?

Реставрацията му разбулила факти, които може би дават отговор на този въпрос.  През 1967 археологът-проучвател събрал фрагментите на натрошената фигура, сглобил ги с гипс и лепило, оцветил пукнатините с пигмент, а от вътрешната страна направил пълнеж с вестници с туткал.  Не че си свършил работата лошо.  Просто такъв бил тертипът тогава.  Оригиналът получил „твърде неугледен вид“, както пише специалистът, при който еленът попаднал 15 години по-късно, когато технологиите напреднали.  Захванал се наново с основен ремонт на фигурата.  Разглобил съда на части, почистил го и преди да го залепи със съвременни материали и фенси-шменси лепила и да го обагри с фенси-шменси багрила, го изпратил за изследване в лабораторията към Института по криминалистика. Там го подложили на спектрален анализ.  Добре де, ама нас какво ни интересуват тези технически подробности, ще попитате. Не ви го казвам случайно. 

Винаги съм била скептична към твърденията на археолозите, че този или онзи предмет има култово предназначение.  То като погледнеш, кьорав съд от праисторията не остана, дето да не са го ползвали в разни церемонии. Защо пък еленът просто да не е бил луксозната дамаджана на вожда на селото? 

Да, но в този случай спектралният анализ показал нещо много странно – върху шията на елена има четирнадесет удара с остър предмет, при това не какъв да е, а халцедон, ахат или яспис. Това са полускъпоценни камъни.  Защо вождът ще седне да си убива дамаджаната, па ще си играе да си намери, кой знае откъде, специален полускъпоценен камък за тази цел.  Добре, този път успяха да ме убедят, че са го ползвали за ритуали. Но ще продължавам да съм бдителна и да следя дали не вадят сакралния коз под път и над път. 

Ето ви интересен паралел между ритуалните удари във врата на елена от Мулдава преди 8000 години и народните вярвания и обичаи от миналия век.  В коледарските песни се пее за млад юнак, който тръгва да лови сур елен: „на чело му ясно слънце, на гърди му месечина, на плешките му ситни звезди”.   Когато юнакът успее да го догони и убие, направо се отприщва рогът на изобилието:

Подгони го, настигна го,
удари го в сърцето.
Потекли са дор три реки:
първа река — бяло мляко,
втора река — руйно вино,
трета река — жълто жито.
Възможно ли е хората преди 8000 години да са вярвали, че жертването на елен води до плодородие и изобилие? И не е ли възхитително как едно такова вярване може да пропътува 8000 години, предавано през вековете и да стигне до нас почти незасегнато от смущенията на времето.

В Мулдава археолозите разкопали общо четири помещения от праисторическата могила.  Три от тях със сигурност били домове – с огнищата му, със зърнохранилищата му, с посудата му, със земеделските му сечива и с ръчните мелници за зърно.   В един от съдовете намерили даже обгоряло тесто. 

В четвъртото помещение открили елена, а покрай него намерили култова масичка с необичайна форма, без аналог в праисторическите находки досега.  „Ако се обърне е ваза“, казва в записките си археологът Петър Детев.  Намерили също изобилие от глинени съдове, нашарени с бяла боя с десен като на елена.  Може би това е бил храмът на хората от Мулдава. 

Елените са предизвиквали у хората възхищение и почит от много, много отдавна.  Имах щастието да видя с очите си древните рисунки в пещерите Шове и Ласко във Франция.  Тези в Шове са на 36 000 години, а в Ласко са по-млади – на 17 000 години.  И в двете пещери, сред всички изобразени животни, важно място се пада на елените.  Това е обяснимо. Във времената, когато хората все още не са били земеделци и скотовъди, ловът е бил основен източник за прехрана. 

Стада елени препускат из човешката история – през пещери и праисторически храмове, през тракийски гробници и народни песни.   Убиваме ги, принасяме ги в жертва, правим си амулети от рогата им, тъпчем се с месата им. А те носят слънцето на челото си, луната на гърдите си и ни посипват със ситните звезди на прошката си.

Навремето като ме хвана един съклет! Бях с две малки деца, с отговорна професия – от работа вкъщи, от къщи на работа. Чувствах се като хамстер, който по цял ден върти колелото, а стои на едно място. Щях да полудея.  Един ден срещам моя приятелка, а тя, като видя в какво тежко душевно състояние съм, ме хвана за ръката и ме заведе в читалището – на хор. Пеех и ревях, ревях и пеех – два пъти в седмицата, в продължение на десет години. Това направо ми спаси живота.  Хористките – повечето автентични певици от Шоплука – окаха, тресяха и бримчеха едни двугласи като разярени праисторически пчели. По сцените в чужбина, като почнеха да го клатят това „е-е-е-е-е“, чужденците и те клатеха глави нагоре-надолу и изпадаха в транс. Накрая, с последното „и-и-и-иййй“, направо ги изстрелвахме в космоса – възторжени и запленени.

За добра кондиция на гласа се препоръчва ракийка.  Певиците, като удареха по някой друг гълток, подхващаха мръсните песни. Фолклорът е пълен с еротични шеги и закачки.  Примерно „Мара сее бе…, Мара сее бе…, Мара сее бело брашно…“. Някой ден ще ви я изпея цялата, ако ме почерпите.

Сетих се за хард кор фолклора, докато обикалях етнографската секция на Регионалния исторически музей в Хасково.  В една от витрините висят гирлянди от дървени стрели.  Попитах мой приятел-етнограф що за странна украса е това, той се усмихна и каза, че това са нещо като лайкове в социалните мрежи, но отпреди 150-200 години. Ритуалът се нарича „Ората копата“.  Познат ли ви е този израз? Помня го от баба ми, която го използваше, когато някой прави каквото му скимне, без да се съобразява с правилата и с мнението на другите. „Абе, сине, така ли се готви  манджа  – ората копата, каквото хванеш и бух – в  тенджерата“, кореше ме тя.

Всъщност „Ората копата“ било нещо като платформа за свалки.  Още в началото на годината ергените започвали да си дялкат дрянови стрели – правели по 40 – 50.  Острели ги отпред, а от другия край слагали перки от пера или тънки трески.  Тренирали упорито да ги изстврелват надалеч с хилавите си лъкове от жилави пръчки. По-големите обучавали по-неопитните още от Атанасовден. Март месец, на Сирни Заговезни, щом запалели големия огън, момчетата мажели върховете на стрелите с катран, запалвали ги и ги изстрелвали в двора на възлюбената мома.  През това време подвиквали пиперливи изрази, които започват с „ората копата“.

Ората, копата, дай ми чичо момата, да я водя из дол в дол, да ѝ сека бяла фурка, да ми дава … (тук сами може да се досетите какво би си поискало едно младо момче от едно любимо момиче).

Ората, копата, дай, чичо, момата, да ят турим у кацата, да ми мъти яйцата.

Ората, копата, дай ми, чичо, момата, ке я водам на таринци, ке я ковам с триста клинци. (“таринци“ е стара дума за купон).

От летенето на стрелата гадаели за любовта.  Дали ще пламне и бързо ще изгасне, или пък ще се разгори буйно.  Големи шеги, големи закачки. В тази нощ никой не протестирал за цинизмите и белите.  На момчетата било позволено да говорят каквото им скимне.  А момичетата харесвали тези закачки.  Даже си преброявали стрелите и се хвалели на коя в двора най-много са паднали.  Родителите пък покривали всичко с мокри черги и давали противопожарни дежурства в двора, без да кажат гък. 

Етнографите смятат, че ритуалът е много древен – още от тракийски времена.  Косвено доказателство за това е Правило 65, прието преди 1300 години, по време на Турилския църковен събор в Константинопол.  Ето какво гласи то: „Заповядваме: от сега занапред при новолуние да не се палят пред дюкяните и къщите огньове, които по някакъв стар обичай безумни прескачат. Който стори нещо такова, ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен.“ 

Църквата, ората копата, изпозабранила де що има езически ритуали и всякакви неща, но Сирни Заговезни продължава да си съществува, повече от 1300 години след събора и кой знае още колко години преди това.  Стрелите вече не летят в нощта и не описват красиви огнени дъги. Популярността на тази или онази девойка в селото днес се измерва по броя на лайковете в социалните мрежи. Само формата се е сменила. Иначе откак свят светува Земята си се върти и нищо ново под слънцето. 

Археологът проф. Хитко Вачев, специалист по Средновековието и мой добър приятел, наскоро ме попита защо никога не пиша за този период.  „Ама то има ли нещо интересно там?“, възкликнах аз с блондинска наивност.  Човекът правилно прецени, че няма да ме спечели с битки, църкви и крепости.  „Какво ще кажеш за най-старата кръчма в България? На някакви си осем века“, каза той подкупващо. Ето какво научих.

През зимата на 2024 започнали да подменят водопровода на улица „Ксилифорска“ във Велико Търново, в близост до хълма „Трапезица“.  Понеже трасето на канала минавало през квартал, за който се знаело, че през Средновековието бил оживен и гъсто населен, на обекта изпратили дежурен археолог – Илиан Петракиев.  Той се натъкнал на яма с многобройни парчета от глинени съдове. Предположил, че това е посуда от квартална кръчма.  А мястото, на което намерили парчетата, бил контейнера за отпадъци на кръчмата.  Боклукът за хората в миналото е истинско съкровище за археолозите днес. 

Но що за съдове са това?!  Реставраторите успели да възстановят 13 от тях. Седем са еднакви – с чучури и с по три дръжки, гледжосани в горната си част и украсени през пръсти, колкото да не е без хич с успоредни тънки линии.  Гледани в профил, приличат на надарени мъже, поставили ръцете си на хълбоците в поза „Ф“.  Не са нито кани, тъй като имат чучур, нито пък са стомни, защото са с твърде широко устие. И защо са им по три дръжки?  Вместимостта им е литър-литър и половина.  Едва ли някоя домакиня би държала в дома си такъв сервиз. 

Един от съдовете е бъклица.   Въпреки че е скромно декорирана, сякаш от дете в час по рисуване, с вълнообразни линийки и вдлъбнатини, по повърхността й личат златисти частици. Може би е била цялата позлатена.  Два други съда – кана и малка керамична чаша, имат петна от опушване.  Били са в близост до огнището и навярно в тях са приготвяли греяни напитки.

Много интересно е единственото стъклено съдче в находката. Намерили го в гърлого на една от каните. Това е стъклена чаша с изящна изработка. Нежна и бледолилава като виолетка, тя била оцветена с манган, за да се постигне този деликатен цвят. Побира глътка повече от една малка ракия.

Археолозите датирали тринадесетте съда от тринадесети век.  Звучи почти като онзи стар шлагер от соца, в който се пее за петнадесет лалета на петнадесети ред. Досега историците от Търново са локализирали поне четири-пет кръчми на Царевец и две на Трапезица. Но тази имала топ локация на кьоше – на пътя между към двете крепости на града – Царевец и Трапезица.

Може би тук войниците на Калоян отпразнували победата при Адрианопол. Или пък строителите на Балдуиновата кула са идвали да пийнат по едно след тежък работен ден.  Представете си как в някоя дъждовна нощ вратата с трясък отхвърчала и нахлули стражи да търсят предрешени богомили. Макар че богомил в кръчма е също толкова абсурдно, колкото страж в книжовна школа.  Възможно е в тази пивница народът да е празнувал всяка една от сватбите на цар Иван Асен II с пиене на корем, платено от владетеля.  Все пак времената са били богати, а царството – стабилно и процъфтяващо.  Докато не нахлула Златната орда и татарите не съсипали всичко по пътя си. 

Какво ли било менюто в тази страноприемница?  Преди време проф. Константин Тотев открил на хълма Трапезица фрагмент от керамичен съд от XIV век с надпис „азъ пихъ ракиня“.   Това предизвикало жужене сред историците.  До този момент смятали, че дестилацията на ракия по нашите земи се случила 100-150 години по-късно.  Съдели за това от османски данъчни регистри от XV век, в които се споменава налог върху „арак“ или „аракия“.  Май ще излезе, че  благословената напитка е дошла при нас много по-рано, макар и без шопска салата. 

Тринадесетте съда са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново до края на тази година. Ако имате път от там, минете за едно „наздраве“. А аз се допитах до Гугъл. Той ме уведоми, че най-старата кръчма в света е Барът на Шон в Атлън, Ирландия, но не беше много категоричен по въпроса. Не зная какво значение има. Дори да не е в чашка с цвят на нежна виолетка, бих изпила една малка ракиня някъде с гледка към старопрестолния град. С радост и надежда очаквам покани!