Детството ми беше наистина вълшебно. Бях тартор на кварталната банда. По цял ден играехме навън. Мятахме ръбче на забранената улица зад блока и народна топка в двора на училището. Всеки си имаше собствен клон на голямата джанка в градината – висяхме на нея и хвърляхме камъчета по главите на минувачите. Събирахме стотинки от хартия, билки и стъклени бутилки и си купувахме дъвки от стрелбището, или ходехме на кино да гледаме уестърните с Гойко Митич. Летата безчинствахме из лозята и обирахме на хората черешите и ягодите. Но най-много обичахме да висим по строежите. Те бяха нашите тайнствени замъци и крепости, в които организирахме епични битки с фунийки.

Аз съм от малък град, без някаква особена историческа стойност. Виж, детството на пловдивските хлапета е било наистина „златно“ в буквалния смисъл. Там, където и да боднеш, излиза по нещо ценно. Все пак е най-старият все още населен град в Европа! Един приятел ми е разказвал как, като дете, живеел в Хаджи Хасан махала – или както пловдивчани й казват на галено „Аджисана“.  Хлапетата от квартала си играели на мястото, където днес е реставрирана и отворена за посетители Малката Базилика на Филипопол.  Целият й под е постлан с раннохристиянски мозайки.  „Да з наеш що камъчета сме събирали като деца! Ей тия липсващите места сигурно са от нас“, сподели той.

Сега ще ви разкажа за един прелюбопитен случай, в който пловдивски хлапета се натъкнали на нещо много по-ценно от камъчета. Случай, в който детските игри прерастнали в археологическо откритие. През 1988 в Пловдив шест деца си играели в изоставен изкоп за жилищен блок до кооперацията, в която живеели.  На строеж ще са, че къде другаде! Сред тях бил третокласникът Стефан Стоянов, син на бъдещия президент Петър Стоянов.  Човъркали стените на изкопа, когато нещо проблеснало.  Нали са си любопитни като свраки, децата продължили да ровичкат и измъкнали от песъчливата почва три златни огърлици с полускъпоценни камъни и златен пръстен.  Мястото на изкопа не било случайно.  Преди 2000 години там се намирал източния некропол на Филипопол. Много от сградите в квартал „Източен“ са построени върху старите римски гробища на града. 

През римската епоха Филипопол бил голям и процъфтяващ град.  Плодородните земи, гъстите родопски гори и пълноводните реки наоколо създавали благоприятни условия за живот.  Нищо чудно, че населението достигнало до цели 100,000 жители. За онези времена това си е било световен размер. За сравнение, горе-долу толкова са били жителите на Лондон и Истанбул тогава.  Градът имал стадион за 30,000 души, десет хектара площад, амфитеатър, укрепления и храмове.  Знатните семейства живеели в красиви вили, от които са останали пищни мозайки.  Градът бил често посещаван от висши сановници и дори императори. 

Голям град – големи гробища.  Четири некропола се намирали край главните пътища, които водели в него. Една надгробна плоча от източния некропол отпреди 19 века разказва историята на Гай Юлий Грат, пенсиониран преторианец, който починал на 40 години. Паметникът поръчал негов колега ветеран, легионер родом от Бейрут, който също се казвал Гай Юлий Грат. Явно това за римляните е било нещо като Иван. Били от ветераните, заселени в Тракия скоро след анексацията от 45 година. А изящните златни огърлици и пръстенът, които момчетата намерили, навярно са били притежание на някоя заможна дама.

Какво се случило по нататък? Децата се обадили на милицията.  Милиционерът, който се отзовал на повикването, прибрал ценните бижута и ги похвалил за доблестната постъпка. И настъпило подозрително затишие.  Ден, два, три, никой не звъни, никой не пита.  А те, разбира се, развълнувано споделили с родителите си какво се било случило.  Как да не се похвалиш, че без да искаш си станал славен археолог!  Антонина Стоянова, майката на Стефан, знаете я, беше Първа дама, е юрист по образование и интелигентна жена.  Досетила се, че нещо не е наред, защото иначе новината за честните пионери би гръмнала веднага.  Написала тя заявление в милицията, онези се разтичали, разнищили случая и арестували мишока.  Той си бил прибрал синджирчетата и пръстена за домашно ползване. Е, какво!? Хлапета някакви си! Много им разбира главата на тях!  Крадецът предал накитите на Археологическия музей в Пловдив, където можете да ги видите днес.  А децата ги наградили тържествено с летен лагер и с по един съветски часовник.  

Така че поощрявайте децата си да играят на строежи, из ровове и дупки.  Е да, опасно е, но пък току-виж открили съкровище. Макар че, сега като се замисля, за какво пък би им послужил руски часовник в днешно време?!

Днес ще ви запозная с Йолай.  Той е висок и атлетичен красавец, едва на 18. Влюбена съм в това момче!

Представете си го в люспеста ризница с авангарден дизайн и усъвършенствана кройка с подвижна яка.  С къси шлицове отпред и дълги отзад, сякаш развети от вятъра.  Все едно ей сега е излязла от някое ателие на Версаче. Носи червена шапка от агнешка кожа. Върху нея е сложил шлем с три преплетени змии.  Изправен гордо на седлото на любимия си кон, Йолай размахва крива и остра махайра  с изящна дръжка.  През рамо е преметнал два колчана стрели.  Единият е пълен с къси злобарки, бързи като ужилване от пчела. Другият – с по-голям калибър за далекобойни изстрели.  Наметнат е с пурпурно наметало. Вижте!  Протяга към нас лявата си ръка! На кутрето му проблясва златен пръстен.  Обул е мокасини от фина кожа.  Левият му крак е защитен от великолепен наколенник.  Искате ли да се приближим още малко?  Изпипана работа!  Вместо ръце, богинята от наколенника има две отровни пепелянки – символ на мълниеносна бързина и смъртоносно ухапване, поразяващо всеки враг.  Взира се в нас със студен, втренчен поглед, сякаш иска да ни вкамени, също като Горгоната Медуза.    Добре де, не бъди толкова зла! Ето, отстъпваме!

Не й се сърдете, това й била работата – да пази момчето от врагове. За съжаление не успяла.

Йолай е живял в земите край Елхово преди 24 века.  През юли 2005 археоложката Даниела Агре и нейният екип започнали разкопки на Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница. Копаели вече повече от месец и нищо.  Тъкмо започнали да се отчайват, когато един ден се сринал голям къс земя и зейнала дупка.  Отначало помислили, че е леговище на някакво животно.  Постепенно, с напредване на разкритията, установили, че са попаднали на нещо епично – пищно погребение на знатен тракиец.

Според Даниела Агре най-вероятно момчето е Йолай – първородният син на царя на одрисите Керсеблепт.  Йолай Керсеблептов. Кажете го бързо три пъти без грешка и сте готови за водещ в радиото.  Бил истински благородник.  Баща му имал атинско гражданство и заедно със синовете си, според Декрета от Делфи, се ползвал със специални почести и привилегии – постоянно гостоприемство, правото да пререждат опашката пред оракула, място в ложите в театъра, предимство в съда, както и освобождаване от всякакви данъци. 

Йолай бил жилав и фин, обучен в най-добрите традиции на одрисите – в етикет и изискано поведение, да язди, да стреля с лък и да казва истината.

Имал си любимо куче – голямо и с гъста козина.  Заедно тичали из горите, къпели се в реките и ходели на лов.  Косматкото го посрещал всеки път с щастлив лай и подскоци.

Но един ден господарят му не можел повече да го повика.  През 347 година преди Христа Филип Македонски започнал масирано настъпление срещу разединените одриси.  Навярно в някоя от битките загинал Йолай.  Печална процесия го докарала от далечните бойни полета, посипан със сол като херинга, за да се предпази тялото по дългия път.  Смъртта му била толкова внезапна и непредвидена, че знатното му семейство нямало време да му построи гробница. Затова го положили в набързо скалъпен гроб.  За щастие на учените, гробът останал непокътнат в продължение на 24 века.

В отвъдното го последвали двата му коня.  В хълбока на единия имало бронзова стрела.  Явно бил с господаря си до последния му миг.  Убили кучето с голям камък в тила и го погребали редом.  Никога до този момент археолозите не са намирали куче в тракийско погребение. Може би най-трогателната находка е частта от нашийник на скелета му. Милото, явно наистине било най-добрия приятел на Йолай.   

В гробът на младежа имало многобройни скъпи вещи. Те са толкова ценни, че непрекъснато пътуват по света, за да представят тракийската култура. Една част са изложени в Националния исторически музей в София.  Сред тях е златен маслинов венец. Венец като венец, ще кажете вие. Виждали сме такива колкото щеш.  Да, но няма друг такъв открит цял и толкова запазен. Освен това е с централна плочка, на която е изобразена богинята Нике в целия й блясък. Такива венци са изключителна рядкост.  Но най-интересното за мен беше, че е бил носен често. Откъде знам ли?  Даниела Агре пише, че някои от листата и плодчетата са били монтирани обратно и поправяни, при това небрежно.  Златният пръстен на кутрето на лявата му ръка също е носен е много дълго време, дори се е полирал. Може би се е предавал по наследство и е служел за печат.

На главата на покойника сложили златната му диадема с 29 еднакви златни апликации.  За да си представите колко висок е рангът на момчето ще ви  кажа, че подобен венец и диадема има и в гроба на Филип Македонски.  А за да си представите как е изглеждала диадемата, ето снимка на един съд от Tell-el-Maskuhuta в Египет, който сега е в Британския музей.  Диадемата е досущ като тази, намерена в Златиница.

Момчето било погребано с многобройни оръжия, сребърни, бронзови, керамични съдове и апликации от конските сбруи на двата коня. Имаме уникален шанс, че заради осоляването са се запазили парчета кожа и текстил.  Според изследванията, тъканта е най-ранната коприна, внесена в Европа!

Близките на Йолай не го забравили дълги години.  Ходели често на гроба му и носели дарове и храна – вино, мед и мляко. Сигурно приживе наистина бил добър и уважаван млад мъж.

Миналото достига до нас основно чрез смъртта. Погребенията са едни от най-ценните носители на информация. Но ми се иска да запомним това храбро тракийско момче, дали е Йолай или не, живо и жизнено. Виждам го как тича, играе с кучето си и препуска през зелените гори на Странджа. Как се взира напред в бъдещето и ни маха приветливо, сякаш животът е безкраен и тепърва му предстои.

Хайде да изиграем една бърза игра!  Избройте десетте най-известни български оперни прими. Готови ли сте?  Обзалагам се, че Люба Велич не е една от тях! Поне не беше сред моите десет.  Но не защото съм блондинка. А защото вместо пищна оперна завеса с пискюли, между нас е стояла Желязната завеса. И защото е слязла от сцената много години преди да се родя. Когато директорът на музея в Попово посочи към блестяща рокля с пайети и каза гордо, че това е сценичен костюм на Люба Велич, аз лицемерно се усмихнах, все едно знам коя е и разсеяно казах а, да, да…

За каква звезда говорим? През 1956 Метрополитън опера била на път да наеме Мария Калас. Директорът Рудолф Бинг казал, че я иска само ако е по-добра от Люба Велич. Агентът му върнал телеграма, че не е. Рекордът на Велич от 34 биса в Метрополитън още не е подобрен.  Когато си отива от този свят през 1996, Щатсоперата за първи път спуска черни знамена. 

Казват, че Наполеон избирал генералите си не според бойните им умения, а според късмета.  Но дали освен талант, желязна дисциплина и трудолюбие, Люба Велич имала късмет?  Клетата й майка я родила на нивата в поповското село Славяново. Отрязва пъпната й връв със сърпа.  Жътва е. Кой има време за глезотии.  Измила бебето със сълзи. Мъжът й я напуснал бременна и с още две малки  деца. Но по-лошото е, че после се върнал в семейството. Бил тираничен и зъл.  Децата да си знаят мястото на полето и да шетат в къщата! А Люба пасяла овцете и пеела, копаела и пеела, дояла козите и пеела.  Не мисля, че била нещастна.  Но отрудената й майка за нищо на света не искала дъщеря й да сподели нейната бедняшка съдба.  Един ден й дала малкото пари, които била скътала, и я изпраила в столицата със заръката никога повече да не се връща към тая мизерия. А баща й до смъртта си отказал да приеме успехите й по световните сцени.  Според него тя била лека жена и позоряла семейството.   

В София Люба намерила своя ангел-хранител.  Композиторът и педагог Георги Златев-Черкин я чул при едно свое гостуване в Шумен, още докато била ученичка, и бил поразен от нейния глас.  Започнал да й дава безплатни уроци и й намерил работа в хора на операта.  Поощрил я да кандидатства във Виенската консерватория и й подарил билет за Виена.  Люба наела мизерна квартира. Всеки ден изминавала дългия път до консерваторията пеш. Един ден припаднала от глад по време на урок.  Професорът й започнал да й дава пари за храна. По-късно Люба ще каже в едно интервю пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“. Завъшила консерваторията за две години вместо за шест и тръгнала към световната сцена.

Гласът й е с диапазон повече от три октави!  Звънък и чист. Дебютирала през 1937 в ролята на Неда от „Палячи“ на Леонкавало. Веднага станала любимка на публиката. Пяла е във всички големи спектакли и на всички големи сцени. Само Вагнер отказвала да изпълнява.  Когато я питали защо, Люба отговаряла: „Аз не съм немска селянка, а секси българка.“

През 1944 Рихард Щраус я чул в ролята на Саломе в едноименната му опера.  Твърдят, че казал: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Ако Орфей е бил гениален певец, вие сте негова дъщеря.“  Саломе се превърнала в коронната й роля. Люба споделя, че тоналността и диапазона, в които е написана ролята, са все едно скроени точно по нейния глас. За съжаление в разгара на кариерата й звукозаписът не е бил все още толкова разпространен. Затова голяма част от нейните изпълнения не са достигнали до нас.

Малко след световният триумф на „Саломе“, войната свършила и Люба останала от другата страна на Желязната завеса.  И потънала в забрава в родната си страна.  Невъзвръщенците не ги хвалим и не ги рекламираме.  А тя винаги и навсякъде гордо заявявала, че е българка.  Секси при това, както разбрахме.

Шумната, екстравагантна примадона никога не оставала сама, но до края на живота си била самотна.  Първият й мъж бил известен актьор, по-голяма примадона от жена си. Искал Люба да напусне сцената, за да му угажда.  Издържали заедно само година.  Един ден певицата се върнала по-рано от гастрол. Имала извинителна причина – започнала била Втората световна война. И заварила Фред в леглото с …мъж. А тя била бременна. Загубила бебето и никога повече не забременяла.

Вторият й съпруг, когото истински обичала, си отишъл рано. И както Люба Велич казвала с прочутото си чувство за хумор, може би затова той единствен й останал верен.

Виенският хайлайф така и не успял да й прости, че третият й съпруг бил с 14 години по-млад от нея и бил катаджия-регулировчик.  Типично в стила си на звезда тя заявила нахакано: „Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва!“ Бракът й завършил с трясък, когато един ден заварила регулировчика в леглото да управлява с умели движения голото тяло на прислужницата. Това никак не му попречило нагло да отмъкне каквото може от примата по време на кървавия им развод. 

През 1956 Люба се оттегля от сцената заради проблеми с гласа. Но не спряла да работи. Снимала се в повече от седемдесет филма, в един от които си партнирала със самия Луис Армстронг.

Звезда от световна класа, боготворена от публиката, почитана от световни лидери, триумфирала на всички големи сцени, в последното си интервю Люба Велич казва, че за нея любовта никога не е в минало време. „Тя не може да се улови, но аз ще я търся! Търсете я и вие!“.  Странно нещо е животът.  Понякога изсипва талант и слава, но ти отнема топлината.  Как мислите? Дали Люба Величкова щеше да бъде по-щастлива от Люба Велич?  Никога не знаем какво губим, когато печелим. Сигурно е едно – публиката и светът щяха да загубят един велик талант. А музеят в Попово щеше да има една увлекателна история по-малко за разказване.

Той не е красавец.  Над ниското му чело се вият дребни къдрици.  Очите му са полусвити, с набръчкани, подпухнали клепачи.  Има дълъг и дебел нос, от дясната страна поиздут.  Устните му са свити решително.  Това придава на физиономията му загрижен и съсредоточен вид.  Може би е бил храбър воин или мъдър владетел?  Не знаем.  Времето заличава всеки спомен, особено ако са минали 19 века!  Тогава за какво да му се впечатляваме толкова? Или?

В света има много маски и шлемове, но само още две са подобни на тази в Пловдив. Нищо чудно, че тя станала обект на зрелищен обир като в Холивудски филм.

В една прохладна неделя на април 1995, точно по обед, на вратата на Археологическия музей в Пловдив се позвънило.  В този ден на смяна бил пазачът Йордан Тихов.  Той отворил и видял насреща си двама мъже с насочени към него пистолети.  Зашеметили го с удар в главата и той рухнал в безсъзнание.  Хванали го за краката и го извлачили пред витрина, в която се пази византийско съкровище от 760 монети.  Но крадците не били дошли за тях.  Събули обувката на Тихов и с нея разбили витрината, в която се съхранявала маската-шлем.  Алармата запищяла и охранителите долетяли след три минути.  Открили пазачът по кървавата диря, но от маската и крадците нямало и следа.   Нищо друго от музея не липсвало.  Когато се съвзел, пазачът описал нападателите си, но това не довело до нищо.  Знатният тракиец потънал в неизвестност. 

Дали е съвпадение, че една година по-късно, през 1996, отново през пролетта, майсторски обир оставил музея в Разград без бронзовата римска шлем-маска от античният град Арбитус, с около 200 години по-стара от тази в Пловдив? Крадците проникнали във фондохранилището през вентилационните шахти на покрива. И тази маска потънала в неизвесност.  До 2001, пет години след обира, когато български учен отишъл на археологически конгрес в Германия.  Видял маската от Абритус рекламирана за продан в каталог на частен колекционер. Веднага алармирал българските власти. С намесата на Интерпол, макар и изтъргувана на черния пазар, антиката била открита, иззета от последния й купувач и върната на държавата ни.

Пловдивската глава юнашка също се завърнала у дома след цели 20 години изгнание.  От ГДБОП дълго време следяли някакъв иманяр. По едно време излязла информация, че мошеникът е на път да сключи голяма сделка. Полицаите направили светкавична акция и го заловили в крачка. Притиснат в ъгъла, мъжът решил да се откупи.  Сам предал на полицаите маската, скрита в специален тайник. Говори се, че кражбата била поръчана от швейцарски колекционер. Дали е така или не – кой знае?

Археологическото откритие на Борис Дякович през далечната 1905 също било в стил Индиана Джоунс.  Макар че говорим за музеен и библиотечен работник и много сериозен човек, основател на Археологическото дружество и музея в Пловдив, представете си го как в проливен дъжд и кал преследва крадци и спасява историята.  Могилата, където намерил маската, била отдавна известна на пловдивчани.  Какво ли не се било случвало по склоновете й. Била е турско гробище. По едно време я разрязали на две, за да прокарат нова улица. Изгребвали от склоновете й пясък и пръст за строежите си.  Отгоре си засаждали зеленчук.  Все ровичкали, все човъркали.  До един студен декември на 1905, когато „невежи и неблаговъзпитани пловдивски момчета“, както пише в книгата си Борис Дяковски,  строшили част от покрива и стените на гробницата. Втурнали се вътре да грабят злато и сребро, и да изхвърлят всичко, което им попадне под ръка.  Целият ред в гробницата бил унищожен.  Веднага, щом научил за този вандалски акт, Дякович се завтекъл да спасява, каквото останало.  Сред порой и кал той и помощникът му прибрали в пловдивската библиотека находките.  Измили ги и ги наредили в една витрина, където цяла зима им се любували любопитните граждани. 

През пролетта на следващата година, Дякович започнал разкопки.  Оказало се, че гробницата била пълна с предмети. Върху тях била изсипана жарта от погребална клада.  Най-ценната находка била железният шлем-маска.  Из пепелта и въглищата в гробницата, археологът намерил златен пръстен с кристален камък с оранжев цвят, с издълбан върху него разярен лъв, стъпил върху стрела.  Тъй като в древността право да носят такива пръстени имали само сенатори, магистрати, дипломати и висши военни, ясно било, че погребаният бил „човек герой, главатар на юнашка чета, водител на някое тракийско племе“, по описанието на Дякович.

Върху мъртвия бил положен златен венец, какъвто бил обичаят при погребването на големци.  Около въглищата край главата в пълна безредица били пръснати златни листа.  Броят им не бил определен, тъй като някои от тях археолозите намерили изпокрити из дрехите на злосторниците, които разрушили гробницата.  Сред останалите находки имало оръжия, глинени, метални, бронзови и сребърни съдове и стъклени шишета. Споменавам ги мимоходом, макар че и тези находки са изключително ценни. Вижте само каква прекрасна сцена е изобразена на една от сребърните купи! Морски бог се опива да укроти коня на млада ездачка. Изправил е мощното си тяло срещу разярения кон. Момичето е красавица, със стройна снага и буйни къдрици, с щит и мантия, като амазонка. Освен това купата е така направена, че декоративният слой се отделя, за да може основата да се мие, без да се поврежда изображението. Фина работа. Вносна. Сега на мястото на могилата е пивоварна „Каменица“.  Знатният тракиец едва ли би оценил това.  Траките обичали вино. Но според мен би се зарадвал, че парадната му маска днес е оценена на 2 милиона евро.

Един момент, че някой ми звъни. А, моят приятел Спилбърг се обажда. Искал да снима нова продукция „Маската на Жоро“. Извинете ме! Отивам да се запиша на езда, че ролята на стройна златокоса амазонка много ще ми прилегне.

Преди година се запознах с единия от митрополитите. Голяма клечка. Докато разговаряхме, стоеше изправен като бастун, извръщаше се към мен целият, а не само главата, вдървен един такъв, и бавно поглаждаше дългата си брада. Обръщах се към него с „дядо“, макар че е с десет години по-млад от мен. Такива бебешори в махалата ги биех под път и над път. Както разбирате, не съм религиозна и не изпитвам никакво благоговение пред представителите на църковната власт и символите на вярата. До онзи ден, когато попаднах на най-красивия Христос, когото съм виждала. При това вълшебник!

Но да започна отначало. През 2012 в центъра на Пловдив, зад Партийния дом, EVN копаели за прокарване на топлопровод.  Пред очите на смаяните работници изникнал вълшебник с магическа пръчка.  Древният художник едва ли си представял, че 1700 години по-късно толкова много хора ще се дивят на великолепното му произведение.  Все пак изографисвал гробница. Неблагодарна работа, ако питате мен. Гарантира нула лайкове. 

Строителите веднага се обадили на археолозите. Отначало специалистите помислили, че е някаква бойна сцена. Постепенно обаче разкрили истинската същност на рисунката.  Оказало се, че това е най-ранното изображение на Христос по нашите земи и едно от най-ранните в света! Той е млад и красив, строен и жилав, с черна къдрава коса и без брада. Облечен е в ежедневни дрехи. Ако го рисуваха така по иконите и фреските, щях отдавна да съм станала дълбоко религиозна.  В ръката си държи вълшебна пръчка, с която от едната страна на гробницата съживява Лазар, а от другата вдига на крака парализиран човек.  Добре че Джоан Роулинг е написала първата книга за Хари Потър през 1997. Иначе щях сериозно да я заподозра, че освен Виктор Крум е взела и прототипа за главния си герой от България.

Сюжетът на сцените, изобразени в гробницата, не е уникален.  Сто години по-рано в най-старата църква в света – жилищна къща, превърната в храм в Дура-Европос в Сирия, Христос, наглед обикновен човек в римска тога, изправя на крака паралитика.  Досущ както в Пловдивската гробница.  Но древният филипополски художник е бил истински Микеланджело.  Майсторството на четката му и колоритът на изображението далеч превъзхождат тези на сирийския му колега.  Вълшебната пръчка също не е единствена.  В римските катакомби и в църквата Света Сабина в Рим Христос я размахва над делвите с вода, за да ги превърне във вино и възкресява Лазар с нея.  Но нашият си е най-красив и най-вълшебен!

Изображенията от гробницата в Пловдив са много ценни, защото разказват за годините на границата между езичеството и християнството.  Освен това представят талантлив живописец от онези далечни времена, макар и останал анонимен.  Тогава хората не рисували Исус под път и над път. Те спазвали втората божия заповед да не си правят кумири и да не се кланят на изображения.  А иконописния канон Христос да е с ореол и брада бил създаден едва два века по-късно. 

Дали по канон, или не – Христос е най-изобразяваната личност в света за всички времена. Иронията е, че никой не знае как всъщност е изглеждал. В Библията няма негово описание. Дали е бил висок и синеок? Или може би нисък и плешив? Иска ми се да вярвам, че е приличал на мъжът от Пловдивската гробница.

Е добре де, а каква все пак е тази магическа пръчка?  Учените смятат, че ние просто я виждаме така заради съвременните концепции за магьосници, като Хари Потър.  Според тях по-скоро става въпрос за жезъл, който хората са приемали като символ на сила. Така, както  брадата или свитъкът се приемат за символ на начетеност.  Абе колкото и да я гледам, пръчка си е.  Вие как мислите?  

А символиката на сцените в гробницата?  Лазар бил брат на Мария и Марта, приятели на Исус. Разболял се и умрял. Сестрите отишли при Исус, за да поискат помощ и той се отзовал, макар чак на четвъртия ден.  Отишъл на гроба и казал „Лазаре, стани!“  Той пък взел, че наистина станал.  Така Лазар се превърнал в символ за победата над смъртта и предвестник на възкресението на Исус.  

Другата история пък описва как пред дома на Исус се бил събрал много народ.  В това време четирима души донесли парализирания си приятел и понеже нямали възможност да влязат през вратата, разкрили покрива на къщата и спуснали болния с постелката. Исус му казал: „Стани, дигни постелката и иди у дома си.“ Човекът така и направил пред очите на онемялото множество. Разбира се, хората най-накрая повярвали в способностите на Исус да прави чудеса.  В очите им той се издигнал над римските богове.  Те можели да изцеляват и възкресяват мъртвите, но не директно като него. Например Асклепий, богът на изцелението, лекувал хората чрез сънища. 

Археолозите предполагат, че гробницата била семейна и е използвана продължително време, понеже в нея са открити останки от три тела.  За съжаление, вълшебната пръчка на Исус не успяла да ги възкреси.  Нито пък успяла да спре крадците и вандалите, които ограбили даровете още в древността. Оставили само една костена игла за коса. Но в случая най-големия дар са стенописите. 

Късите страни на гробницата също са изрисуавани.  На едната има два великолепни пауна с кантарос между тях. Тази сцена се нарича „Фонтанът на живота“ и присъства в много раннохристиянски храмове и гробници, включително в Епископската базилика на Филипопол и в гробницата в Силистра.   На другата има две палми със старогръцките букви алфа и омега, които представят словото Божие „Аз съм алфата и омегата, началото и края“.

Гробницата е изложена в Регионалния археологически музей в Пловдив. Реставрацията отнела цели три години и е майсторски направена с най-съвременните технологии.

Толкова грехове съм натрупала вече, че може би е време най-после да се изповядам.  С радост бих го направила пред господ, който изглежда по този начин.  Наистина е много хубав!  Какво богохулство, ще кажете вие!  Да, ама ако му се помоля, току виж размахал вълшебната пръчка и направил бръчките ми да изчезнат. И вместо този път да каже „Стани!“, ще вземе да каже „Легни в този пъстър хамак на Бали под две палми“. С радост ще го послушам. И ще ви видя тогава няма ли и вие да повярвате в чудеса.

Някога плакали ли сте от вълнение в музей?  На мен ми се е случвало няколко пъти.  Последният беше не в Уфици пред Венера на Ботичели, нито в Милано пред „Тайната вечеря“ на Леонардо, а в Попово. Да, да, не ми се смейте.  Сега, като ви разкажа това, което научих в поповския музей, нищо чудно да ревнете и вие. 

Обикновено залите за войните са ми най-скучни.  Честно казано, минавам през тях транзит.  Навсякъде едно и също.  Какво да им гледам на прашните витрини с прашни униформи и оръжия, едрозърнестите снимки на мустакати мъже и жени, пожълтелите писма, написани с нечетлив почерк и табелите с дребен шрифт, но затова пък с много текст, изобилстващ от сухи факти. 

В училище се увличах от биология и химия.  Историята я знам като за тройка.  Почти като във вица за блондинката, която по време на някакъв прием се заговорила с един от присъстващите: “Омръзна ми да слушам това клише, че блондинките сме тъпи! Задайте ми въпрос и ще ви докажа, че сме интелигентни същества.“  Без да се колебае, човекът я попитал: „Великият мореплавател Джеймс Кук направил три околосветски пътешествия през 18 век.  По време на кое от тях го убиват хавайските туземци?“  Блондинката помислила малко, сбърчила нос и казала „Може ли само без исторически въпроси, че точно в тази област не съм много специалист.“

Все пак зная, че Балканската война избухнала през есента на 1912. По чукарите на Странджа се водели ожесточени сражения.   Ако се вслушате, ще чуете как отеква вик „На нож!“. Ще видите как българските войници се втурват в атака под куршумите.  Край тях другарите им падат покосени.   Вали проливен дъжд.  Битката стихва. А сега обърнете поглед към окопите.  Сред море от кал и кръв един войник тича към тях.  Скача вътре и внимателно отваря раницата си. Около него се събират оцелелите и сключват ръце за молитва.

Насред ужасът и смъртта, поповските войничета си направили църквица в дамаджана.  Не, не е шега.  От списание ли, от книга ли, изрязали сцените на Възнесение Господне и ги залепили от вътрешната страна на стъклото. Внимателно сглобили от летви нещо като олтар с църковни текстове.  Отгоре изрязали дървена тапа с формата на кръст.  Предполагам, че се редували кой да я носи.  Пазели я като знаме. Като зеницата на очите си.  Били религиозни и имали нужда да се помолят от сърце. Да благодарят на Бога, че са живи.  Та само в сблъсъка при Люлебургас загиват над 20,000 български бойци!  През какви ли перипетии е преминала тази свещена за войниците реликва?  Пукната е и е лепена.  Дали всички, които са я носели в раниците си са оживели?  Това е един от най-трогателните артефакти, които съм виждала.

Втората история е по-скоро комична.  Знаете ли кой е Йордан Георгиев от село Славяново? Едва ли. Той не е висш офицер, нито е награждаван герой. Но в музея в Попово е изложен негов портрет в цял ръст, с униформа, сабя, пагони, лампази и ширити, с румени бузи и щръкнали на три без петнайсет великолепни мустаци.  Прилича на цар, или най-малкото поне на генерал. А всъщност е най-обикновен поручик. Отишъл на война човекът, оцелял и се върнал жив и здрав. Слязъл на гарата в Попово и посрещачите притихнали озадачени.  В ръцете си стискал свой портрет в човешки ръст.  Едно към едно.  „Чакай бе, ти на война ли беше, или на изложба?“, заразпитвали го. И той, леко притеснен, им обяснил: „Нали, таковата, знаете, че на фронта има всякакви хора, та в моята рота бяха две войничета-художници. През цялото време само за, таковата, за четки и бои ми приказваха. Дошло ми беше до гуша от тях.  Обаче един ден в някакво градче попаднахме на разбито художническо ателие.  Очите им засветиха като на деца в сладкарница.  Па като се тръшнаха, па като ми се примолиха – началство, дай да ни позираш да те нарисуваме, да се видиш колко си красив.“  Нарисували го те и толкова се постарали, че наистина станал по-красив, отколкото бил в действителност. То само мустаците като му погледне човек…  Толкова се харесал, че казал аз друго от фронта може да не върна, но жив или умрял ще се прибера в Попово с тоя портрет. Как го е мъкнал, как го е влачил, но ето на, пренесъл си го.

Третата история е за Трифон Трифонов от село Кардам, Поповско.  За него също не сте чували. А то какво ли да чуете – човекът бил най-обикновен бръснар.  През Втората световна война го мобилиизирали на фронта със задължението да бръсне и подстригва войниците.  Трифон никога не работел безплатно.  На всеки обслужен войник взимал по левче. Имал работа непрекъснато, но така и не забогатял. Защо?  Ами защото когато загине някой от войниците, изпращал всички изкарани с много труд пари на вдовицата и дечицата му.  Помогнал на десетки семейства. Един лев не взел за себе си. Прибрал се от фронта пеша.  Хората в Попово не могли да го познаят – толкова бил окъсан и изпосталял.  Нямал никакъв друг багаж.  Стискал в ръце само бръснарското си куфарче.  И тогава, в тежката следвоенна гладна година, сред разрухата и нямането, хората събрали кой каквото може, за да му помогнат.  Той отказал да вземе парите, но го придумали.  Построил си дюкян и дълги години бил най-известния поповски бръснар.   

Йордан, Трифон и безименните войничета, измайсторили и съхранили полевата църква в дамаджана, нямат ордени и медали.  Няма да ги намерите в учебниците по история, нито във военните хроники.  Техните следи са другаде – в сърцата и душите на десетки.  Музеят в Попово продължава да разказва за тях на посетителите.  Музей за емоции, а не за прашни вещи.  И точно това го прави различен от повечето културни организации в България.  Непременно го посетете!  А аз ви пожелавам доброто и човещината да не са музейни експонати, а ежедневие във вашия живот. 

Това се случило с Владо, багерист в село Къпиново, в началото на май 1987.  Заравнявал земята, за да посее краставици в двора на почивната станция на някогашния радиозавод.   Повечето от вас навярно нямат представа какво означава „почивна станция“.  Фирмен хотел по соца, където трудещите се си отдъхват, в конкретният случай от производството на цветни телевизори.  Внезапно проблеснало нещо. Владо слязъл от багера, навел се и изровил съдинка, подобна на тези, в които баба ни правеше яйца по панагюрски.  Опитал се да я позабърше, но пръстта по нея се била спекла. Затова багеристът решил да я изтърка до блясък посредством домакинска тел, сол и сода. 

Търкал, чистофайникът, търкал и успял да смъкне позлатата от безценния съд, престоял в земята близо 25 века.  На дъното му е изобразен осмият подвиг на Херкулес – победата над тракийския цар Диомед.  Сигурно се сещате – Диомед имал изключително красиви и силни коне, които хранел с човешко месо. Херкулес откраднал конете и разгромил Диомед, но не успял да преодолее телта, солта и содата на Владо.  Киликсът, така се нарича този съд, лъснал с иноксов блясък. 

Покрай това се сетих как, като бях малка, мама си беше купила един сервиз от мед, покрит със зелена патина. Много красиво джезве с шест чашки, все едно току-що отмъкнати от някой музей. Когато й идваха гости, им сервираше греяна ракия или кафе с леблебия.  А те цъкаха и все я питаха от кое поколение в рода ни се предава тази безценна посуда.  Един ден пристигна баба. Останала сама у нас – кой на работа, кой на училище, хванал я съклета и изтъркала до кокал медния сервиз. Голяма суматоха настана. Мама припадна, разтичахме се да я поливаме с вода и да викаме бърза помощ.  Чашките до днес стоят във витрината в хола. По тях, като апотеоз на хигиената, личат драскотините от желязната тел в яките ръце на баба ми.

Когато свършил с търкането, Владо поразровил още малко.  На два метра встрани намерил части от бронзов съд. А след това и две-три златни полусфери, подобни на капзите по кожените якета. Едва тогава се сетил, че тази работа не е току-тъй и звъннал в музея във Велико Търново.  Довтасали археолозите и още в първите дни на разкопките се натъкнали на най-великолепната част от Къпиновското съкровище – златния накит. Бижуто е точно като в песента на Диана Експрес „Богатство“, но не с две праскови и две череши, а с десет жълъда, два бадема и една овнешка глава. От чисто злато. Закачени на сложно изплетена златна верижка с изящна закопчалка.  Жълъдите са различни – някои са по-тумбести, други по-издължени.  Шарките по шапчиците им също не са фабрично еднакви.  Затова археолозите предполагат, че в златарското ателие, някъде по крайбрежието на Егейско море, по бижуто са работили няколко майстори. Навярно човекът, на когото е принадлежал, го е носил закачен за дрехата с фибула. Трудно е да се определи дали бижуто е мъжко или женско. На мястото, където е открито, няма човешки останки. 

Накитът е уникален.  Досега не е намерен друг такъв в тракийския и гръцкия свят. Затова непрекъснато обикаля света – от Щатите до Япония и от Испания до Холандия.

Освен бижуто и киликсът – сребърния съд с позлата, злополучно изтъркан от Владо, съкровището включва още цели тридесет предмета – голям бронзов котел, бронзова кана, дванадесет златни апликации, за които стана дума, навярно украса на кожен колан, бронзова украса за конска амуниция, стрели и няколко рисувани гръцки вази, които били ритуално разбити преди натрупването на могилата.

Но кой бил притежателят на накита? И какво ли се е случило на това място преди всичките тези години? Археолозите не са единодушни по въпроса. Според някои могилата е символичен гроб на воин, загинал надалеч или изчезнал без вест. Близките му спазили тогавашния обичай, устроили погребален ритуал и поставили в гроба негови вещи и дарове. 

А според проф. Диана Гергова, ръководител на разкопките в Къпиново, става дума за събрание на големци. Управниците на живеещите в съседство тракийски племена си устроили пир, по време на който обсъдили политически и дипломатически дела.  Доказателствата за това са две. Първо, няма ложе, а предметите са положени в изградени от речни камъни полукръгове.  И второ, по-важно – върху широката част на необработен камък е изсечена непохватно думата „СКИАС“, което на  гръцки означава „събрание“. Освен това,  в тракийски времена киликсът не е бил използван за яйца по панагюрски, а е бил чаша за ритуално пиене на вино по време на пир. Пировете пък били един от основните начини за комуникация между тракийските аристократи.

И какво излиза – събрали се местните лидери на конгрес, яли, пили и се веселили, и решили окръжните съдбини. После, тъй като нямало цветни телевизори, по които новината за събитието да се излъчи, хвърлили посудата, оставили дарове за боговете и заровили камарата с висок насип. И така 25 века, докато Владо не решил да си посее краставици.

От февруари помагам на мама да си направи разсад, да го пресади в кофички, да го пренесе в оранжерията. Копай, поливай, колтучи, пускай му Бетовен да расте високо. Чакам с нетърпение да узреят сочни краставици и домати. Сложила съм две-три бутилки ракийка във фризера. И изобщо не завиждам на Владо.  Злато ни се яде, ни се пие.

Навремето баба ми гледаше на кафе. Аз пък гледам на социални медии.  Като видя профила на човек, мога да ви кажа що за характер има и на какви вибрации трепти.  Даже ако много се съсредоточа мога и зодията да позная.  Някои публикуват само себе си – на фона на залеза, под палма в Дубай или с прибрани до тялото ръце и изпъчено шкембе пред яхта в Свети Влас.  Тези, самовлюбените, са най-вероятно зодия Лъв.  На други стената е пълна с котенца и кученца в кошнички, сред обсипани с блестящи звезди цветенца. Навярно става дума за Риби или за самотни лели в зимата на своето недоволство.  Трети постват албуми от пътуванията си до Охридското езеро или гръцкото крайбрежие с по 250 снимки на маса с наздравета от всякакъв ракурс. Това определено са Телци.

Преди 300 години заможните хора също си имали нещо като социални медии.  Доказателството за това е в къща „Клианти“ в Старинен Пловдив.  Току на върха на тепето, това е най-старата къща, построена в квартала на богатите. В една от стаите й са запазени пейзажи от Виена и Константинопол от 1817 , които собственикът навярно посетил.  Направил си личен Инстаграм профил човекът – като му идват гости, да им показва красотите на света.

Но кой бил той и как се замогнал?  В средата на 18 век Филибето едва наброявало 20,000 души, повечето от които живеели скромно, в малки кирпичени къщи.  Джумая Джамия ще да е била най-голямата сграда по онова време.  Хазната била празна, инфлацията непрекъснато растяла, бунтове и въстания тресяли Високата порта.  В такова трудно време кой можел да си позволи палат, изрисуван целия отвътре, с екери и клюкарници, с впечатляващи резбовани тавани и пищни мебели? Та само покрива на къщата бил близо два декара!

Имал си елит градът. На фона на кризата в Османската империя, Филибето бил проспериращ търговски и икономически център.  Предприемаческата му екосистема, както е модерно да се казва сега, пътувала и търгувала в целия свят – от Манчестър до Калкута и от Виена до Константинопол.  Изнасяли восък и мед, коприна и кожи, тютюн и вино.  И много аба.  Абаджийският еснаф бил най-големия и  най-богатия. Дарявал близо 10% от приходите си за църквите и социално слабите и водел съвестно счетоводство на кого какво е дадено.  Ето някои от записите в кондиката на еснафа от 1801 година:

Милостиня на Мавроди – 1 грош

На един изпратен от владиката, на когото разбойниците взеха сина – 5 гроша

На един беден, когото ожениха – 3 гроша 15 пари

На свещаря за лампадите – 2 гроша

(Цитатът на Кондиката е от книгата „Дарителство и взаимопомощ в българското общество“, публикувана през 2003 от ИФ’94)

Къща „Клианти“ била построена от абаджията Шоца, преселник от Пирот.  Той бил част от гърчеещата се възрожденска буржоазия. Така, както днес са актуални английския език и култура, а по соца така беше с руския, по онова време за да бъде добър християнин, един българин трябвало да стане добър грък.  Българин било равносилно на варварин. Синоним на простотия, грубост и непросветеност. Виж, да си грък било въпрос на чест и добро положение в обществото.

Освен че се гърчеели, богатите граждани на Филибето внасяли от света всякакви нови моди.  В интериорния дизайн станала актуална алафрангата – декоративна ниша, изрисувана с  дантели, завески, пискюлчета, вази с цветя и най-разнообразни финтифлюшки.  В нея поставяли предмети за украса, като например лампи и красиви фруктиери. Алафрангата, тоест „по френски маниер“, се отнасяла не само за интериора, а и за дрехите и обзавеждането.  Абе практични били хората.  А аз какво внесох от света след многобройните си митарства? Няколко кичозни магнита за хладилник и едно протяжно стомашно неразположение! 

През вековете къща „Клианти“ преминала през ръцете на няколко собственика.  След пожар през 1846, внуците на Шоца – Янка Козмоглу (мъж е, не се подвеждайте по името) и Смарагда Ставрицоглу я продали на търговеца Георги Кашидов – Клианти.  Години по-късно, Клианти банкрутирал и я купили други хора.

Полусъборена и в ужасно състояние, старата красавица преживяла няколко пластични операции, последната от които продължила 10 години! Пловдивската община и Японският попечителски фонд към ЮНЕСКО инвестирали 1 300 000 лева, за да й върнат красотата.   Има холивудски звезди, които харчат повече за пластични операции, пък ефектът често е по-скоро да извадят очи, отколкото да изпишат вежди. 

В случая къщата е попаднала в ръцете на истински майстори-реставратори.  Всяко нещо в нея е автентично. Мебелите, посудата и дори покривките са извадени от фонда на „Старинен Пловдив”. Нови са само килимите, но и те имат много интересна история.  Ръчно изтъкани са в Костандово, край Велинград. Малката килимарска фабрика се прочу по целия свят, след като направи килим с дължина 18 метра за лятната резиденция на британската кралица.  Собственици на костандовски килими са също холандската кралица Беатрикс, Джейн Чърчил – внучка на Уинстън Чърчил и Мик Джагър.

Може много пъти да сте ходили в Пловдив, но идете пак. Както казваше един колега навремето, в Пловдив е мраморът, в София е киречът. И непременно се отбийте да видите Инстаграма на Шоца.  Пък аз ще отида да ми боднат едно ботоксче, щото ако ми рухне фасадата, подозирам, че нито община Пловдив, нито Японския попечителски фонд ще ми дадат милион и нещо за лифтинг и реставрация. 

Това е една от най-любимите ми истории, тъй като става дума за строен, рус и синеок французин със засукани пухкави мустаци, добро сърце и железен професионализъм.  Как да не се влюбиш в такъв!  Добре, че не съм живяла в Казанлък в началото на 20 век, че щях като нищо да стана жертва на страстна, безпощадна и обречена любовна афера! 

По онова време никой в Розовата долина не пеел „Хубава си, моя горо“.  Гора нямало.  През 1877 година Шипка и околните градове и села били опожарени до основи.  За да построят домовете си отново, хората започнали жестока сеч.  Войните и безразборната паша оголили напълно Балкана.  И започнали бедите. Опустошителни наводнения, които завличали хора, къщи и добитък, отнасяли посевите и почвата.  Прекрасните розови градини били засипани от пясъчни наноси.  Ерозия разяждала земите.  По този повод, старозагорският учител Иванов написал тревожна статия със заглавие „Казанлъшката долина – бъдеща пустиня“.  Смахнатият Йорданчо бил много любопитен казанлъчанин и следял отблизо важните обществени въпроси.  Той перефразирал статията на учителя и я издал на брошура.

През 1904 министъра на земеделието Никола Генадиев пристигнал в Казанлък с най-галантни намерения – да иска ръката на госпожица Пенка Христова, дъщеря на богат производител на розово масло.  Смахнатият Йорданчо издебнал министъра и мушнал брошурата в ръката му.  Генадиев претърпял пълно фиаско по отношение на главната цел на посещението си.  Госпожицата го отрязала с аргумента, че е неблагонадежден.  Но по въпроса за наводненията обещал да помогне.  И удържал на думата си.  На Гергьовден 1905 в Казанлък пристигнал въпросният красив французин, за когото стана дума в началото – лесничеят Феликс Вожли, назначен за началник на новосъздаденото „Бюро за  укрепване на пороищата и залесяване“.  Посрещнали го с добре дошъл и го изправили пред грамадната плешива планина, да се оправя както може. Без пари.  Поне му дали заплата и двама помощници – сънародникът му Жан Ягершмит и българина Петър Манджуков – хулиган, анархист и поборник за освобождението на Македония. 

Как се залесява без пари? Как се стоят баражи и съоръжения? Как се правят разсадници?  Ами как – с мерак.  Отишъл Манджуков в Шипка да търси доброволци да садят жълъди.  Помолил глашатая да бие барабана, а той му поискал пет лева такса.  И понеже нямал пет лева, Манджуков тръгнал от врата на врата.  На другата сутрин се събрали петнайсетина момчета и момичета с мотички на рамо.  Подредил ги в редица и изкомандвал „Копайте като за картофи! Пуснете три жълъда! Заровете! Утъпчете! Две крачки напред! Копайте като за картофи!…“ И така ден след ден.   

Звучи весело и лесно, но изобщо не било.  Нали знаете как е с промените – никой не ги обича.  Много си ни е добре – да ни заливат мътни порои и да си пасем кльощавия добитък из келявите пасбища.  Непрекъснато ги узурпирали. Край Мъглиж група селяни, предвождани от кмета, нападнали с крясъци работниците и изтръгнали инструментите им от ръцете.  Местните непрекъснато скубели насъжденията и трябвало да презалесяват.  Горските стражари често били пребивани до смърт.  Стигало се и до въоръжени сблъсъци и убийства. Борбата с правителството била непрестанна – да отпуснат бюджет и да не го орязват непрекъснато. Но Вожли имал няколко железни принципа, които му помогнали да изгради авторитет и доверие.  Бил винаги учтив и тактичен.  „Зад учтивостта хората виждат дълбочината на вашия ум, строгостта на вашата логика и силата на вашата воля“, обичал да казва.  Бил винаги справедлив и точен.  Държал на думата си.  Водел стриктно счетоводство за всяка стотинка. Описват го с вечно лъчезарно настроение, доброта и изключителната благонамереност.  А и навярно помогнало това, че бил чужденец.  По някаква причина, българите имаме респект към чужденците и винаги им даваме едни гърди напред.  Навярно ако директорът на Бюрото за  укрепване на пороищата и залесяване беше българин, нямаше да го оставят да си свърши работата от завист, боричкания, политически и местни интриги.

За шест години Вожли създал четири секции на Бюрото – в Сливен, Кюстендил, Трън и Карлово, изпратил да учат във Франция за лесоинженери десетки българи, направил 18 баража, здрави като Египетските пирамиди, които до ден днешен укротяват реките в планината, без от тях да е помръднал и един камък. Проектирал и създал цялата концепция на един от баражите, този в село Енина, където Генчо Стайнов и неговото електрическо дружество „Победа“ построили електроцентрала.  Благодарение на това Казанлък станал първия електрифициран град в България.  Направил също десетки прагове на реките, пет разсадника с годишно производство един милион фиданки и опазил площ от 54,294 декара! И всичко това за общо 375,000 лева тогавашни пари.  За сравнение, вредите от пороите за тези шест години се изчисляват на 9,000,000 лева!

Понеже бил и фотограф, французинът ни оставил в наследство цял куп снимки.  Далновидно поръчал на казанлъшкия художник Радомир Мандов да го придружава в планината и да рисува акварели на това, което вижда.  Безценен документален архив.

Когато си тръгнвал през 1911, Фердинанд наградил храбрия французин с ордените „За граждански заслуги“ и „Свети Александър“. Вожли останал влюбен в България през целия си живот.  Помагал за освобождаването на български военопленници и им намирал работа.  Мечтаел да посети България отново, но политическата обстановка била несигурна. Така и никога повече не се върнал. 

Сладкодумен и добър разказвач, Петър Манджуков не доживял издаването на спомените си. Порязали го маститите учени от БАН Асен Биолчев и Боян Захариев с негативните си рецензии, в които го упрекнали за неправилен идейно-политически подход и неиздържан в стилово отношение разказ, с лоши чувства към съвременниците си.  Днес тази несправедливост е поправена от Александър Иванов – казанлъшки фотограф и краевед, който събра спомените на Манджуков, всички документи, снимки и акварели в една красива и впечатляваща двуезична енциклопедия със заглавие „Началото/Le Debut“.  Ако питате мен, това е най-подходящия паметник за делото на Вожли и неговите хора. От нея са цитатите и историите в моя разказ.

Иначе акварелите и снимките са изложени постоянно в изключително скромния и единствен по рода си Музей на залесяването в град Шипка. Но до края на май можете да ги видите в Къща музей „Ненко Балкански“ в Казанлък.  Разходете се – сега всичко в Долината цъфти!

Вдигам очи от екрана и поглеждам към саксията на прозореца, в която съм посяла пет борови семенца.  Като мишлета са малки и плахи.  Но през погледа на Вожли виждам как в клоните им гнездят сойки, как се стрелкат катерици, и как на голямата маса под сянката им са събрани на родова среща моите внуци, пра-внуци и техните внуци.  А аз ги ръся с иглички и им шепна с вятъра за наште планини зелени.