Колко пъти сте срещали истинската любов?  Аз за първи път в училище.  Седеше на съседния чин. Бяхме на по 15.  Подаде ми бележка „Сварих малко люляк да ти направя парфюм“.   Толкова мило момче!  Изживяхме прелестни платонични мигове. Измести го един мачо от по-горен клас заради не съвсем платоничните си намерения. 

Дали жените наистина харесваме повече лошите момчета? Представете си, че попаднете на красив мъж в Тиндър. Покрай общи познати разбирате, че е разгулен пияница, женкар, импулсивен, склонен към депресии и със суицидни наклонности.  На всичкото отгоре влюбванията му са маниакални – следи обектите на желанието си и им пише дълги мелодраматични съобщения в месинджър. Една вечер, три дни след запознанството ви, получавате съобщение: „Ще се оженим, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз… Не, няма да се оженим. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам…“.   Какво ще направите?  Ще му пратите ли сърчице и хиксчета? Или ще го блокирате и от ужас направо ще приключите завинаги с платформите за запознанства? 

Не ви разказвам измишльотини.  Става дума за реален човек с точно такъв характер и цитатът е от негово писмо до една от любимите му. Поетът Пеньо Пенев. Живял на толкова бързи обороти, че взел 129 години за 29. Не умеел да обича наполовина. При него всичко било или до край, или до смърт. Освен страстните си стихове, оставил след себе си един емоционален рекорд – най-дългото любовно писмо в българската история. Като казвам „най-дългото“ никак не се шегувам.  Разгънато, писмото достига около метър и двадесет, листовете са изписани двустранно, 129 реда отпред, 120 отзад, от едната страна – с червено, а от другата – със зелено мастило. Сътворено е върху опаковъчна хартия за боеприпаси, която поетът поискал от командира си, докато 19-годишен бил войник в Ямбол.  Че и с два послеписа свършва накрая. Сякаш всички тези думи не били достатъчни!  Получателката била ученичка в 10 клас.  Казвала се Сотирка Робева, но той ѝ викал Ира.  Срещнали се на 3 март 1952 година в дома на народната армия в града.  Влюбил се до уши.  Ето откъс от писмото-рекордьор: „Често идвах край вас. Чакал съм те! Една вечер ти мина край мене и отмина. Сигурен съм, че ме видя, а не се спря. Бях така огорчен! Друга вечер те видях в градината. Обикалях край вас. Но аз ще те потърся. Ще те намеря. Дълго, дълго ще те гледам с обич и радост, и много печал. Ще ти промълвя тихо, по-тихо от топлия вечерник само две думички: Обичам те! Разбери, трябва да бъдем щастливи! Бъди моя!“ Ира изобщо не станала негова.  Опазил я Господ! Заминала за Бургас, да учи в Педагогическия институт, а Пеньо останал в Ямбол да довърши войнишката си служба.  Никога повече не се срещнали.  Години по-късно дарила писмото на музея в Димитровград. 

Поетът непрекъснато търсел любовта. Нужно му било женското внимание.  Животът му бил необуздан вихър от страсти. Една нощ нахлул в стаята на свой приятел с викове: „Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“  Сключил първия си брак след тридневно познанство. С хубавицата Кичка Николова, която поетът наричал Кичона, издържали заедно едва няколко месеца.  То такова нещо как се изтрайва! На 25-годишна възраст го арестували и го дали под съд заради фейлетон в местния вестник и го обвинили в пиянство и разгулен живот. В показанията си казал, че жена му е виновна, защото го била тласнала в лош път. Ама че кавалер, а?!

Когато се върнал в Димитровград след казармата, срещнал красивата като кинозвезда Мария Господинова. Тя била сериозна и стабилна, работела в банка.  Оженили се и им се родил син Владимир – Пеньо го кръстил на Маяковски, пред когото се прекланял. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието – съвсем друго. Непокорният бохем не цепел басма никому. Парите не достигали. Пиянствата и гуляите не спирали.   За да се спаси от глад, жена му си грабнала детето и заминала при родителите си.   Пеньо затъвал все повече – не излизал от кръчмите, „спял където завари, с когото завари“, както се изразява разгневената му съпруга. Приятелите му го изпратили на лечение от алкохолизма в психодиспансер в Боровец, където създал последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказали да я публикуват. На 27 април 1959, след шест опита за самоубийство в лудешкия си живот, изпил фатална доза веронал и най-накрая успял да умре.

Всъщност животът на Пеньо Пенев е почти съвършена метафора за историята на всяко ново начало – постепенно опиянението, ентусиазмът и вярата преминават в разочарование. Като съвсем млад той избягал от дома си и излъгал за възрастта си, за да стане бригадир и да участва в строежа на новия социалистически свят в Димитровград. Вярвал истински – не по задължение, а фанатично и чисто, с онази младежка убеденост, че идва ново време и че човек може да промени света. Но после станал свидетел как лозунгите и реалността все повече се разминават, как честните и талантливите остават встрани, а приспособимите и посредствените изплуват нагоре. Е, навярно е имал и сериозен психически проблем. Ако съдим по симптомите – мрачните пропадания и многобройните опити за самоубийство, може би поетът е страдал от клинична депресия.  Но по онова време психичното здраве почти не се обсъждало.  Никой не питал много-много как се чувстваш и какво изпитваш, какво те тормози. Скърцаш със зъби и се оправяш с живота, ти мъж ли си или лукова глава! 

Странно е колко много не знаех за него. В училище ни го преподаваха по съвсем различен начин, ясно е защо. Така или иначе, рекордно дългото любовно писмо можете да видите и прочетете, ако имате нерви, в музея на Пеньо Пенев в Димитровград. То завършва с думите: „Писах, писах, но едва успях да ти разкажа една минимална част от всичко онова, което чувствувам…“  Сякаш така и не успяло да побере цялата невъзможност един човек да бъде спасен от самия себе си.