Майка ми, нали все шета, и докато бърсала прах да вземе да счупи рамката на онзи пейзаж с брезите край поточето, наследство от баба и дядо.  Разглобила я и що да види!  Иззад дърветата надникнала чисто гола руса красавица, изтегната на скала, с поглед, вперен в морска шир. Излишно е да казвам, че има луна, пътека и вълни с бели гребени.  Абсолютно романтично!  Дядо ми, видите ли, си бил украсил ергенската квартира със Саманта Фокс от 1918.  За да спази приличието и да ликвидира конкуренцията, след сватбата баба я покрила с брезови клонки. 

Прелестите на красавиците от еротичните пощенски картички в колекцията на музея в Павликени не са покрити с нищо.  Просто не ги възприемали като неприлични.  Трудно е да си представим това днес. Но понякога историята ни показва колко различни сме станали. Преди известно време в Казанлък избухна спор. Учителки отказаха да водят учениците си в художествената галерия заради голите тела в картините. Стигна се дотам издателство „Точица“ да публикува книжката „Сложете гащи на тези картини“, която с чувство за хумор обяснява, че голотата в изкуството не е повод за паника. А ето че преди повече от век хората сякаш са го разбирали без специални обяснения.

Да вземем една гола до кръста девойка с буйни коси, смирено свела поглед с ръце в скута.  Изпратила я Венета Пенчева, ученичка в трети клас, до войника Иван Колев, за да му честити именния ден: „Бай Иване, желая ви скорошно завръщане по домовете“.  Навярно  била 13-14-годишна според системата на българското образование през 1918.

Ако е бил мобилизиран още през Балканските войни, възможно е Иван да бил прекарал далеч от дома повече от шест години. Затова си мисля, че хората гледали на тези картички по-скоро като на нещо мило. Образ на красива жена за човек на фронта, като знак за това, че някой мисли за него и го чака.

Изображението, избрано от Венета, не е случайно.  То е по картина на италианския художник Анджело Асти.  Той  е много интересна фигура, защото е точно на границата между академичното изкуство на XIX век и масовата визуална култура на XX век. Приживе Асти бил известен художник.  Показвал картините си из салоните в Европа и продавал успешно. Бил цар на портретите на млади жени – идеализирани красавици – с огромни тъмни очи, дълги коси, гладка кожа и леко мечтателно или меланхолично изражение. Точно по тази причина, още през 90-те години на XIX век литографиите по негови картини започнали да се разпространяват масово. Но бумът дошъл след смъртта му, когато образите, нарисувани от него, се превърнали в пощенски картички и заляли цяла Европа -от Франция и Германия до Русия и Павликени.

Изследователите виждат в Асти един от предшествениците на pin-up културата. Pin-up значи „забождам с кабърче“. Става дума за изображения на привлекателни жени, които хората закачат по стените на стаи, работилници, кораби, казарми, офиси или шкафчета. Разбира се, той не рисувал pin-up момичета в класическия смисъл на 40-те и 50-те години, но превърнал красивата жена в самостоятелен обект на възхищение. И масово потребление.  Днес оригиналните му картини са сравнително рядко срещани, но през миналия век образите му били познати на милиони хора по света без дори да били чували за него. 

В разказа Ванка на Чехов, деветгодишният чирак на московски обущар пише отчаяно писмо и го адресира  „На село за дядо.“  Това е един от най-тъжните финали в световната литература – читателят разбира, че писмото никога няма да стигне до дядото. Венета е адресирала картичката си „За войника Иван Колев, колоездачната рота на I-ва армия“. И тя стигнала. По онова време велосипедът бил модерно нововъведение в армията – по-евтин от конницата и далеч по-бърз от обикновения пехотинец.  Българската армия създала колоездачно подразделение още в началото на ХХ век и го използвала активно през Балканските и Първата световна война за изненадващи разузнавателни маневри и бърза комуникация. Голяма екзотика! Не било трудно на пощаджиите да го открият.

Ето колко много неща може да научи човек от гърба на гола замечтана хубавица.

Освен честитки за именни дни, Рождество и семейни празници, картичките служели за размяна на важна информация, дружески закачки и нежни любовни съобщения. През април 1919 г. някоя си Севда пише: „Ах, миличкия ми, може би си мислиш, че съм още в хубавото Павликени, откъдето имам от едно скоро време мили спомени, които само ти единствен знаеш. Моля ти се, пази всичко в тайна… Защо те немаше на гарата? Дълго аз поглеждах дано да дойдеш, обаче всичко беше празно… Твоя, вечно твоя Севда“. За съобщението си подбрала картичка, наречена „Първата целувка“ – младеж, сведен нежно към момиче в бяло. Прелъстена и изоставена?  Не знам. Но повече от век по-късно в няколко избледнели реда още се усеща разочарованието на момиче с разбито сърце.

Два месеца по-късно сватята Стефанка пратила съобщение до г-н Илия Цанев: „Научих, че Сика Петкова се отровила. Ще ти се моля да ми пишеш как е станала тази работа и кой е причината.“  Възможно ли е Севда да е Сика? И двете картички да са свързани? Едва ли, но пък признайте, че е интригуващо да се потопим провинциалните драми от онова време.

Изборът на сватята за изображение е силно озадачаващ: „Невястата на вятъра“ по картина на E. Schneider – гола морска сирена, разбира се на скала, разбира се над вълни, с чайки в небето и развята от вятъра коса.  Кодът R 152 вероятно е номер от серия на немски или австро-унгарски издател. По онова време германските издатели заляли европейския пазар на художествени картички. Огромни тиражи се печатали в Германия и после се продавали в Русия, България, Румъния и Османската империя. Любопитно е, че картичката е двуезична: Die Windsbraut — Буря, което показва, че е предназначена специално за българския или руския пазар.  Цяло чудо е, че съпругата на Илия не напъхала картичката зад някой пейзаж.

Друга интересна картичка е „Украшение на любовта“, въпреки че е празна – така и не била изпратена до никого.  Сцената е класическа – мъж поставя лавров венец на главата на жена, облечена в древноримски стил. На гърба пише: Книжарница „Отец Паисий“ — Симеон Василев, Пловдив.  Симеон Василев пристигнал в града под тепетата през 1913 г. Тъкмо открил своя будка за вестници и цигари срещу храма „Св. Богородица“ и избухнала войната. Пратили го на фронта, попаднал в плен, но в крайна сметка се прибрал и се захванал с издателската дейност.  Книжарницата, която открил на Джумаята, там където днес е туритсическия информационен център, се превърнала в истински културен център за среща на писатели, художници и интелектуалци. И всичко това научаваме от гърба на неизпратено картонче.

Старите картички показват какво са смятали за красиво хората преди повече от век. Те пазят следи от приятелства, несподелени любови, клюки, тревоги и надежди. А това е много по-интересно от голотата, не мислите ли? Дано някой ден музеят в Павликени да направи изложба за великолепната си колекция, за да може да ги видите в целия им блясък. А дотогава, ако имате у вас стара картина с пейзаж — проверете дали зад дърветата не се крие някоя гола девойка.

Благодаря от сърце на госпожа Сашка Кирилова,  уредник в Исторически музей – Павликени за това, че подбра, сканира и ми изпрати 60 картички от колекцията, за да напиша този материал!

Представете си топъл летен ден. Облачно е, не става за плаж, и затова сте решили да заведете семейството си на екскурзия до Калиакра.   Мястото е живописно – яркожълти слънчогледови ниви, лилави полета с ароматна лавандула и гигантски силуети на вятърни генератори.  Пейзажът е като декор на „Дон Кихот“ от  21-век. 

Пред вас блесва изумрудено морето и дългата ивица на носа, вдадена в него. По пътя към крепостта спирате край парапетите за селфи.  Внезапно децата започват да пищят и да сочат към склона.  Вглеждате се и забелязвате череп.  Няма сто и дванайсет, полицаи и сирени… Никой никого не е пречукал.  Костите са древни – дъждовете и свлачищата са оголили част от стар некропол.

Какво ли не са откривали археолозите в некрополите на Калиакра.  Например фаланга от пръстче с нанизана на него обеца.  Когато момичетата умирали малки и не били сгодени или женени, им слагали обеци на пръстите.  Много млади хора има погребани.  Възможно е да ги е покосила чумата, върлувала по тези земи през XIV век. Тя уморила населението на половин Европа и предизвикала в България по-страшна демографска криза и от тази днес. 

Калиакра е населена още отпреди 2400 години. Била популярна в античния свят.  Според древногръцкия географ Страбон, на „тиризийския нос“ – така са казвали на Калиакра в древността, цар Лизимах скрил част от своите несметни съкровища.  Археолозите отдавна проучват терена, но не заради Лизимах, а защото си знаят, че носът има бурно и наситено с история минало. Крепостта, построена още от траките, непрекъснато била укрепвана – от римляните, а после и от византийците, които изградили мощни стени, кули и вътрешни укрепления. Истински процъфтяла в средновековието, когато станала столица на Добруджанското деспотство на Добротица. Той бил сред рекордьорите по продължителност на управлението си – цели 38 години. Но не дължината е важна, както знаем.  Доц. Бони Петрунова, която от 2014 води разкопките на Калиакра, го описва като красив и харизматичен мъж, който печелел сърцата. Създал първия боен флот у нас и превърнал Калиакра в оживен търговски и военноморски център със собствени монети и църкви.

От първите разкопки през 1965 досега са намерени над 2000 предмета – накити, оръжия, работни инструменти, съдове.  Само монетите представят цели 11 империи, царства и държави.  За това, че кипяла здрава търговия, има и писмени доказателства.  Като грамотата, с която Цар Иван Александър разрешил на венецианските търговци свободна търговия в царството срещу 3% мито.  Българските селскостопански стоки били с отлично качество.  Флорентинският банкер Франческо Пеголоти в свой търговски трактат през 1340 не може да нахвали тлъстото жито, най-добрия восък и ценните кожи.

Но стига за търговията. Нека отскочим до жилищния квартал.  В една гореща августовска утрин през 2018, в пода на една от къщите, изследователите попаднали на съвсем обикновено глинено гърне с необикновено съдържание – 895 сребърни и 28 златни монети, пръстени, обеци и други накити от злато и скъпоценни камъни.  Преди 700 години някой хукнал да бяга от горящия си дом и набързо скрил имането под дъските на пода.  Колекцията е такъв сбирщайн, че е съвсем очевидно – собственикът й явно я е добил с грабене и плячкосване. 

Това не е единственото скрито съкровище в Калиакра. Още през 1965,  под басейна в римската баня намерили пак в глинен съд златни накити и монети.  През 2004 пък открили 60 акчета на Баязид, разпилени по пода на опожарена къща. Малко след това – 80 акчета и бижута в малка каничка. Какви ли драматични събития са се разигравали тук, че да предизвикат такова масово криене на ценности? Историците ни дават някои отговори. В края на XIV век татарите на Актав преминали Дунава, подгонени от монголите.  Поставили се в услуга на султан Баязид и се отдали на грабежи и безчинства. В Несебърската хроника  — кратък средновековен български летопис, четем: „В година 6907 (1399), индикт 7, на 2 февруари, в ден петък, Варна бе разграбена от безбожните татари.“ Навярно са ползвали Калиакра за стан.  В крайна сметка турците ги разгромили през 1401, татарските водачи били екзекутирани, а войската им – разселена. Сигурно тогава било укрито съкровището, къщата била опожарена, а грабителят – убит.

Монетите са разнообразни. По-голямата част са от Османска империя и от Второ Българско царство. Има също от Византия, Влахия, Молдова, Сърбия и Венеция. Осемте златни венециански монети принадлежат на петима от дожовете на Венеция. Според експерти една от тях струва 1 млн. евро там, където има търгове на ценности в Европа.

Украшенията в плячката не са уникални, но са от високи карати злато и с прецизна изработка.  Най-изящни са шест фини копчетата. Такива е можела да си позволи само най-заможната част от християнското население.   Именно разнообразието и голямата стойност на предметите в гърнето кара учените да смятат, че това е заграбено съкровище.  Каква ирония – днес грабителите ги арестуват, съдят и тикват в затвора.  А ние сме му направо благодарни на този бандит, защото от предметите в неговата странна колекция научаваме как са живяли хората в онази епоха. 

Днес татарската плячка е в залата за българското средновековие в Националния исторически музей.  Докато я разглеждате, пренесете се мислено на Калиакра. Нека вятърът разроши косите ви и солените морски пръски полепнат  по кожата ви.  Там, под тревата и камъните лежат следите на хора като нас – търговци, воини, владетели и грабители. А вие от кои сте и каква следа ще оставите след себе си?

Колко пъти сте срещали истинската любов?  Аз за първи път в училище.  Седеше на съседния чин. Бяхме на по 15.  Подаде ми бележка „Сварих малко люляк да ти направя парфюм“.   Толкова мило момче!  Изживяхме прелестни платонични мигове. Измести го един мачо от по-горен клас заради не съвсем платоничните си намерения. 

Дали жените наистина харесваме повече лошите момчета? Представете си, че попаднете на красив мъж в Тиндър. Покрай общи познати разбирате, че е разгулен пияница, женкар, импулсивен, склонен към депресии и със суицидни наклонности.  На всичкото отгоре влюбванията му са маниакални – следи обектите на желанието си и им пише дълги мелодраматични съобщения в месинджър. Една вечер, три дни след запознанството ви, получавате съобщение: „Ще се оженим, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз… Не, няма да се оженим. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам…“.   Какво ще направите?  Ще му пратите ли сърчице и хиксчета? Или ще го блокирате и от ужас направо ще приключите завинаги с платформите за запознанства? 

Не ви разказвам измишльотини.  Става дума за реален човек с точно такъв характер и цитатът е от негово писмо до една от любимите му. Поетът Пеньо Пенев. Живял на толкова бързи обороти, че взел 129 години за 29. Не умеел да обича наполовина. При него всичко било или до край, или до смърт. Освен страстните си стихове, оставил след себе си един емоционален рекорд – най-дългото любовно писмо в българската история. Като казвам „най-дългото“ никак не се шегувам.  Разгънато, писмото достига около метър и двадесет, листовете са изписани двустранно, 129 реда отпред, 120 отзад, от едната страна – с червено, а от другата – със зелено мастило. Сътворено е върху опаковъчна хартия за боеприпаси, която поетът поискал от командира си, докато 19-годишен бил войник в Ямбол.  Че и с два послеписа свършва накрая. Сякаш всички тези думи не били достатъчни!  Получателката била ученичка в 10 клас.  Казвала се Сотирка Робева, но той ѝ викал Ира.  Срещнали се на 3 март 1952 година в дома на народната армия в града.  Влюбил се до уши.  Ето откъс от писмото-рекордьор: „Често идвах край вас. Чакал съм те! Една вечер ти мина край мене и отмина. Сигурен съм, че ме видя, а не се спря. Бях така огорчен! Друга вечер те видях в градината. Обикалях край вас. Но аз ще те потърся. Ще те намеря. Дълго, дълго ще те гледам с обич и радост, и много печал. Ще ти промълвя тихо, по-тихо от топлия вечерник само две думички: Обичам те! Разбери, трябва да бъдем щастливи! Бъди моя!“ Ира изобщо не станала негова.  Опазил я Господ! Заминала за Бургас, да учи в Педагогическия институт, а Пеньо останал в Ямбол да довърши войнишката си служба.  Никога повече не се срещнали.  Години по-късно дарила писмото на музея в Димитровград. 

Поетът непрекъснато търсел любовта. Нужно му било женското внимание.  Животът му бил необуздан вихър от страсти. Една нощ нахлул в стаята на свой приятел с викове: „Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“  Сключил първия си брак след тридневно познанство. С хубавицата Кичка Николова, която поетът наричал Кичона, издържали заедно едва няколко месеца.  То такова нещо как се изтрайва! На 25-годишна възраст го арестували и го дали под съд заради фейлетон в местния вестник и го обвинили в пиянство и разгулен живот. В показанията си казал, че жена му е виновна, защото го била тласнала в лош път. Ама че кавалер, а?!

Когато се върнал в Димитровград след казармата, срещнал красивата като кинозвезда Мария Господинова. Тя била сериозна и стабилна, работела в банка.  Оженили се и им се родил син Владимир – Пеньо го кръстил на Маяковски, пред когото се прекланял. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието – съвсем друго. Непокорният бохем не цепел басма никому. Парите не достигали. Пиянствата и гуляите не спирали.   За да се спаси от глад, жена му си грабнала детето и заминала при родителите си.   Пеньо затъвал все повече – не излизал от кръчмите, „спял където завари, с когото завари“, както се изразява разгневената му съпруга. Приятелите му го изпратили на лечение от алкохолизма в психодиспансер в Боровец, където създал последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказали да я публикуват. На 27 април 1959, след шест опита за самоубийство в лудешкия си живот, изпил фатална доза веронал и най-накрая успял да умре.

Всъщност животът на Пеньо Пенев е почти съвършена метафора за историята на всяко ново начало – постепенно опиянението, ентусиазмът и вярата преминават в разочарование. Като съвсем млад той избягал от дома си и излъгал за възрастта си, за да стане бригадир и да участва в строежа на новия социалистически свят в Димитровград. Вярвал истински – не по задължение, а фанатично и чисто, с онази младежка убеденост, че идва ново време и че човек може да промени света. Но после станал свидетел как лозунгите и реалността все повече се разминават, как честните и талантливите остават встрани, а приспособимите и посредствените изплуват нагоре. Е, навярно е имал и сериозен психически проблем. Ако съдим по симптомите – мрачните пропадания и многобройните опити за самоубийство, може би поетът е страдал от клинична депресия.  Но по онова време психичното здраве почти не се обсъждало.  Никой не питал много-много как се чувстваш и какво изпитваш, какво те тормози. Скърцаш със зъби и се оправяш с живота, ти мъж ли си или лукова глава! 

Странно е колко много не знаех за него. В училище ни го преподаваха по съвсем различен начин, ясно е защо. Така или иначе, рекордно дългото любовно писмо можете да видите и прочетете, ако имате нерви, в музея на Пеньо Пенев в Димитровград. То завършва с думите: „Писах, писах, но едва успях да ти разкажа една минимална част от всичко онова, което чувствувам…“  Сякаш така и не успяло да побере цялата невъзможност един човек да бъде спасен от самия себе си.