Знаете ли кой е авторът на първия научнофантастичен разказ в българската литература? Публикуван е на 30 декември 1899 г. Нарича се „Последният ден на XX век“ и според писателя тогава София е с 350 000 жители и се е разпростряла на цели 2 километра източно от Орлов мост. От Драгалевци до Черни връх има лифт (за жалост творецът не е предвидил какво ще се случи с него през XXI век). Хората общуват по видеотелефони, а младежите карат велосипеди с криле. Добре, ще ви кажа. Иван Вазов е. Никога не съм си го представяла като фантаст. Не сме учили това произведение в училище.
Къде заради цензура, къде заради излишен патос, за нашите деца днес героите са имена на улици. Или мустакати бронзови хора, които гледат строго от гранитните си постаменти. Вазов обаче никога не е бил далечен. Спомням си как един ден, докато вървях през парка, срещнах дядо и внучка. Дядото седеше на пейката, а детето скачаше около него на куц крак. „Хайде сега, деде, да го кажем пак. Аз съм българче…“ Тя се поспря и се поизпъчи: „…обичам наштееее…наштееее…“. „Планини зелени…“, търпеливо подсказа дядото. „Българиндасенаричамрпърварадостезамене!“ – малката щастливо заподскача отново.
Навярно затова се разплаках от вълнение, когато пристъпих прага на обновената експозиция „Домът на Вазови“ в Къща музей „Иван Вазов“ в Сопот. Заради топлината и уюта, които изложбата излъчва, заради начина, по който прегръща посетителя, като любимо стихотворение от детството. За първи път след повече от 50 години някой се заема да разкаже за героите през игрите, човешкото общуване, привързаността, любовта и подкрепата на близките. Посетителят се превръща в скъп гост. Постепенно пред него започва да се разкрива светът на Вазови – необикновено българско семейство, което въпреки че живяло в тежки времена, успяло да отгледа и възпита известен лекар, бележит писател и уважавани генерали и политици. Е, единият брат, Никола, и сестрите не се прочули, но пък те осигурявали материално благополучие и се грижели за домакинството. Все някой трябва да върти къщата.
Майка им, Съба Хаджиниколова, я сгодили едва тринадесетгодишна. Още не можела да чете. Помолила брат си да я научи малко преди сватбата и никога не спряла. Тази енергична, любознателна и набожна жена родила 10 деца, които възпитала с грижа и строгост. Животът им бил суров и изпълнен с премеждия. През 1877, докато семейството бягало от опожарения Сопот, турците заклали мъжа й. Наричала този момент „Страшното“. Когато чуете разказът на Съба, записан от актрисата Стефка Янорова, няма как да останете безучастни.
Семейство Вазови е толкова свързано с българската история, че може да разкажем за тази епоха през всеки един от членовете му. След Освобождението на България някои от тях се превръщат в значими герои в ключови моменти от укрепването на модерната българска държава. Как става така? Как успяват да устоят на бурите и да останат сплотени?
Ами като се крепят на ценностите. Именно по тях се води експозицията. Любознателност, обич и подкрепа, упоритост, храброст и честност – това са качествата, които Съба и Минчо са възпитавали в децата си. И докато обикалям стаите си мисля, че ако всяко дете носи в себе си тези качества, един ден също може да постигне велики дела.
Обновената изложба е истинско събитие! Непременно идете да я видите! Имате време – постоянна е. И когато застанете пред родословното дърво и Съба, Минчо, Иван, Никола, Кирко, Анна, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис се размърдат на снимките и ви погледнат, ще се заличи дистанцията на времето, патосът ще се разтвори в пространството и ще остане само най-важното: голямата история често започва у дома, с обичта и уроците, които даваме на децата си. Дядото вече отдавна не седи на онази пейка в парка, малката е пораснала. Чувам я как казва на сина си: „И как беше по-нататък? Син съм на?“, а детето подскача на куц крак и довършва:“…земяпрекраснасинсъмнаюнашкоплеме!“
