Ако се чудите какво да сготвите за вечеря, ето една бърза и лесна рецепта от русенския край. Заколвате и одирате един овен, пасъл в полята около Дунав, посипвате отгоре шепа златни римски монети и печете в умерена фурна, докато се зачерви. Мислите, че се шегувам? Съвсем не. Сега ще ви разкажа една от най-смешните музейни истории в България.  В нея главен герой е рогат и космат пишман „археолог“, платил с живота си за няколко грама римско злато. 

През 1955 г. в импозантната сграда на Доходното здание в самото сърце на Русе, където се помещавал Окръжният музей, влязъл скромен селянин.  Минал под зоркия поглед на крилатия Меркурий на входа, заскърцал с гумени галоши по мрамора и се залутал из просторните зали.  „Какво ще обичате, другарю?“ – навярно го е прихванал някой от разпоредителите.  „Аз таковата… едно нещо нося. Ако може да приказвам с някого от началството…“ – ще да е промълвил смутено човечецът.

В инвентарните книги на музеите винаги се посочва мястото, където е открита всяка находка. Срещу това, което донесъл селянинът, пише „в стомаха на овен“.  Заклал човекът животно за Гергьовден за курбана в село Брестовица и в стомаха му за свое и на съселяните си най-голямо удивление открил златна монета.  По нея имало следи от зъби – явно рогаткото се опитал да я сдъвче, но му се опряла и просто я глътнал.  Както можете да се досетите, мъжът не разбирал нищо от монети. Слава Богу, решил да отиде в музея, вместо да си направи златен зъб или пръстен, както често става с такива случайни находки.   

И какво ѝ е толкова важното на тая пара̀? Мъничка — колкото 10 евроцента, обаче от истинско злато и истински рядка. Става дума за златен ауреус на римския император Траян Деций, управлявал само две години, между 249 и 251 г.  На гърба на обикновените монети на владетеля стоят две женски фигури. Те олицетворяват двете Панонии – Горна и Долна – земите на днешна Унгария, части от Австрия, Хърватия, Сърбия, Словения и Босна и Херцеговина. Панония имала важно военно значение, защото пазела дунавската граница на империята от нападенията на племена отвъд реката. Там били разположени легиони, крепости и важни пътища. Самият Траян Деций е роден в Долна Панония, в Будалия, близо до днешна Сремска Митровица в Сърбия. На ауреуса от Брестовица обаче се вижда само една женска фигура, макар надписът да е в множествено число — PANNONIAE, „Панониите“. В едната си ръка държи скиптър и орел, а другата е вдигната нагоре. Монетата е единствена в България, а в света са намерени само два екземпляра!

Траян Деций загинал през 251 г. на около стотина километра от Брестовица в битката срещу готите при Абритус край Разград и останал в историята като първия римски император, загубил живота си от оръжието на варварин.  За злощастната му съдба съм ви разказвала в други мои публикации. Абритус си е Абритус, но и Брестовица не е случайна.  Земята ѝ е осеяна с тракийски могили и следи от селища, съществували през римската епоха. Някъде там, сред тревата и разораните буци пръст, овенът погълнал златната монета, изгубена седемнайсет столетия по-рано.

В интерес на истината, животните имат сериозен принос към музейните колекции. Сом от Мисури погълнал джобен часовник, английска треска — сребърен шилинг, а американски алигатор — праисторически каменни върхове на стрели. Нашият овен от Брестовица обаче ги поставил всичките в малкото джобче на търбуха си с един от най-редките римски ауреуси в света. Дали парата била извадена на повърхността при оран, от дъжд или от копитата на животните, не зная. Но ще взема да се преквалифицирам на овчарка.  Хем вълна ще има, хем мляко и месце, а току-виж и с нещо златничко съм се обзавела! А вие си отваряйте очите на четири, когато кормите риба, дивеч или овен. Не се знае какво са яли. Днес пара, утре може цяла кесия.

Вижте го! Вижте колко бързо пълзи! Повдига се на ръчички и крачета като палаво паяче. Майка му е вдигнала всички грънци нависоко, да не ги троши. Но голямата делва, в която държат зърното няма къде да я дене. Сега е празна. Лято е и жътвата тепърва предстои.  Докато жените шетат, а дечурлигата скачат от платформата в реката, малкият допълзява ловко до тумбестия, издължен съд и се изправя нагоре, нагоре, още мъничко. Да стигне до усмихната леля, която толкова прилича на майка му!  Тупва по дупе, съдът се катурва, а капакът му – въпросната леля – керамична глава с усмивка от ухо до ухо, пиърсинги под устните и на ушите, и големи бадемови очи, се търкулва и цопва във водата. Ах, каква беля! Натупват го леко, изправят делвата и всичко си идва по местата, сякаш не е било.  Никой от тях не забелязва, че капакът е изчезнал. Нито пък подозират, че усмихнатата леля, полегнала в тинята, ще пропътува повече от шест хилядолетия. И че ще се превърне в символ на цяла една култура.

Когато бащата на малкото паяче решил да си вземе първата жена, цялото село се събрало да му построи къща.  Мъжете донесли от гората дълги и здрави дъбови стволове. Наострили долните им краища с каменни брадви, после набили коловете в тинестото дъно на реката по нестабилната речна тераса. Върху тях подредили греди и дъски и повдигнали пода, за да пазят къщата от влага и разливи.  Направили платформа и я свързали с тези на съседите.  Голямо село на дървени крака. Четири хилядолетия по-късно Херодот разказва, че мъжете в едно наколно селище в езеро в Македония забивали допълнителни колове за всяка нова съпруга. Това няма нищо общо с нашите хора край Варна,  но може би и те имали много жени.  Представям си как клетия баща на младоженеца тихо седял и пресмятал колко още дървета ще трябва да отсекат и колко още тежка работа ги чака. Сигурно се молел синът му да не е толкова влюбчив.

Като всяка натокана блондинка мислех, че всичко знам, но за праисторически наколни жилища не бях чувала.  И то не едно или две. В района на днешните Варненско и Белославско езеро са намерили тринадесетина. Най-отдавнашните са на около 6500 години. В едно от тях навярно живели хората, погребани във Варненския халколитен некропол с най-старото обработено злато в света.  Това е така наречената култура Варна.  По онова време картата на този район не изглеждала като днешната. Нивото на Черно море било по-ниско, а по дъното на сегашното Варненско езеро преминавала речна долина. По бреговете ѝ имало всичко необходимо за добър живот: прясна вода, плодородна земя, гори, дивеч и удобни пътища към морето и вътрешността. Неслучайно локацията се ползвала с такава популярност – тихо и комуникативно място, както се казва. 

Шестдесет столетия по-късно районът сменил предназначението си. Китните зелени колиби по поречието на реката се превърнали в промишлени чудовища – „Морфлот“, „Родопа“, ТЕЦ „Варна“, Кораборемонтния завод, памукопредачната фабрика „Христо Ботев“, ж.п. линии и гари.  Представям си семейството на дребосъка, ако можеше да се пренесе в днешния ден, как стои с ръцете на „Ф“ сред промишлената естетика и се чуди къде са отишли злантните ниви, тучните ливади и сребърната река.  И през ум не би им минало да живеят тук.

Наследниците им нарекли това прогрес.  Докарали техника: плаващи кранове, драгажни шалани и смукателни дълбачки — цяла флотилия морски строителни машини с екзотични имена.  Те дълбаели каналите, пристанищата и заводите на модерна Варна, но едновременно с това изваждали и унищожавали нейното най-дълбоко минало.  Десетилетия по-късно от кофите на дълбачката „Добруджа“ били извадени хиляди парчета от глинени съдове, сечива от рог на елен, камък и кремък. Станало ясно, че на това място в древността се е намирал един от най-развитите центрове на праисторическа Европа.

Усмивката на нашата глинена леля изгряла пред археолога Иван Иванов през 1978 г., когато строителна машина я изкопала от дъното на Варненското езеро, докато удълбочавала пристаните на кораборемонтния завод „Флотски арсенал“. Голяма част от праисторическото селище била унищожена, преди да бъде проучена.  Но „Езерната богиня“, както я нарекли, била грижливо съхранена в Археологическия музей във Варна. 

Погледнете я! Дали ни се присмива на прогреса? Не, по-скоро излъчва блаженство и щастие.  В очите й като на филмова лента минава миналото – зелените тръстики, разлюляни от вятъра, глъчката на децата, сламените колиби, подредени една до друга като кошер и малкото паяче, което пълзи ли пълзи през хълмовете на времето в маратон дълъг цели 6500 години.

Де се е чуло и видяло християни да се женят в джамия! Или в джамия да опяват мъртвите си.   Ами ето, чуло се е и се е видяло.  В Ески джамия в Стара Загора.  Нека ви обясня. Но първо ще трябва да си припомним едно от най-трагичните събития по време на Руско-турската война.  Гурко преминал Стара планина на 10 юли 1877 г. и закратко освободил града. В него заприиждали бежанци от околните села, които търсели закрила от башибозуци и черкези. Османското командване прехвърлило от Черна гора армията на Сюлейман паша, за да отблъсне руския отряд и да овладее старопланинските проходи. Силите му многократно превъзхождали тези на защитниците на града. На 19 юли 1877 г. започнала чутовна битка. Българското опълчение и малобройните руски части оказали ожесточена съпротива, но били принудени да отстъпят към Шипченския проход.

Част от хората тръгнали на север към Балкана, но пътищата им били пресечени от османски нередовни части. Други се върнали и се изпокрили по мазета и църкви.  Османската войска нахлула и започнала да безчинства.  Колели мъжете, пленявали жените и децата, палели църквите и къщите. Избили и отвели в робство половината население.  Когато през януари 1878 г. руските войски влезли в града, го заварили опожарен и съсипан, леден и безмълвен. Без звън на камбани, без тълпи и цветя.   Посрещнала ги само Неда Черковкина.  Тя се скрила така добре, че по собствените ѝ думи и „дяволът не можел да я намери“.   Излизала от скривалището си вечер и обикаляла.  Пред очите й се редели ужасни картини: изгорели къщи, разрушени църкви, мъртви тела по улиците. Вечер се прибирала в укритието си „като котка по таваните“.  

Сред руините стърчала само Ески джамия. Единственият възможен дом за молитва. И ето че под нейния купол отслужили тържествения православен молебен по случай повторното освобождение. Казват, че на службата присъствал и великият княз Николай Николаевич – брат на руския император Александър II и главнокомандващ руската Дунавска армия.

Дълго след това, докато построят всичко отново, старозагорци се венчавали, кръщавали и опявали в джамията.

Всъщност причината не е само, че Ески джамия бил единственият оцелял свещен дом.  В продължение на близо три хилядолетия на това място хората извършвали религиозни обреди и строили своите светилища.  Под покрива й има култова яма от ранножелязната епоха – в нея хората оставяли дарове за божествата: храна, съдове, жертвени животни.  Има също светилище от римската епоха, посветено на Тракийския конник, както и средновековна християнска гробищна църква.  Едва ли другаде можете да срещнете такава приемственост. Богове и вярвания се променяли в продължение на цели три хилядолетия, а хората продължавали да избират точно това място за молитвите и ритуалите си.

Днес Ески джамия е Музей на религиите.  Построена през 1409 г., тя е сред най-ранните запазени османски храмове по българските земи. Една от колоните в предверието й е стъпила върху преизползван за строителството постамент на императорска статуя от римско време. Големият й безопорен купол с диаметър около 18 метра е впечатляващ. Стенописите са от 1859 г., когато джамията била обновена. Върху тях се виждат красиви растителни мотиви, гирлянди, вази, архитектурни мотиви и пейзажи. Ако се вгледате внимателно, ще видите едва забележими човешки фигури и изображение на малка църква с кръст, скрити сред орнаментите. Оттук и хипотезата, че част от украсата е изпълнена от християнски майстор.

Да си призная, бях скептична, преди да вляза.  Можеш ли да затвориш човешката вяра в музей? Но пристъпих прага и настръхнах.  Това не е музей на различните религии.  Това е дом на нещо древно и силно – на човешката нужда от упование.  Хилядолетия наред тук Бог нехаел кой как го нарича. Толкова лесно се делим на „наши“ и „чужди“. Хайде заедно да постоим за малко под този купол. Да замълчим. Да се смирим. Да погледнем светилищата, строени едно върху друго, и да си спомним, че вярата, надеждата и любовта са за всички.