Баба ми беше начетена жена с голяма библиотека, но понякога, когато се ядосаше, речникът й беше каруцарски.  Не цепеше басма никому. Когато нещо не вървеше, винаги ми казваше: „Чедо, от мен да знаеш: има лошо, има по-лошо, има и мамата си трака!“ Така е и с гнева: има несправедлив гняв, има справедлив гняв, има и мамата си трака! Такъв, който може да те докара до лудост и да промени човешкия ти образ. 

Когато се изправих пред иконата на свети Христофор в художествената галерия в Попово, онемях.  Дотогава никога не бях виждала светец с кучешка глава.  Направо ме побиха тръпки – за православие ли става дума, или за езичество? Та това не е древен Египет. Това е Попово! После се сетих за разказа на Елин Пелин „Огледалото на свети Христофор“ и си го препрочетох. Освен това се поразрових още малко. Ще споделя с вас какво открих.

Кучеглавият св. Христофор не се среща под път и над път в българските домове и църкви. Иконата е рядка и много интересна. Нарисувана е през 1853 г., когато на много места из християнския свят такива изображения вече били забранени, но в българските земи все още ги рисували заради по-свободни местни разбирания. Това я прави ценен свидетел на старата балканска и византийска иконографска традиция.

Баба ми имаше още една любима приказка: „Всяка крушка си има опашка.“ Искаше да каже, че дори най-невероятната история обикновено тръгва от някаква истина. Така май е и с кучеглавите хора. Представете си само как някой древен грък или римлянин попада навътре в африканска пустиня на някое племе по време на ритуал. Мъжете са увити в животински кожи, с маски на лицата. Жените са с изпилени зъби и белязани с дълбоки резки лица. Някои са с разтегнати устни с плочки в тях. Горките пътешественици! Нищо чудно да са изпаднали в шок и след това да са разказвали години наред за преживяното. То стигнало и до ушите на Херодот, който описал странни народи с глави на кучета в далечни земи на юг от Египет. И понеже той бил виден инфлуенсър, легендата станала вайръл. Според древна версия на житието му, именно в тези земи бил роден и бъдещият свети Христофор. Дали наистина е бил воин от някое африканско племе? Така или иначе, преди векове художниците го рисували буквално – с кучешка глава.

Хубаво, но по едно време православната църква решила, че тези изображения мотаят главите на хората и ги отклоняват от размишленията за вярата. Празни приказки и легенди ли разказваме тука, или реални истории, а? Затова забранили кучеглави, конеглави и агнеглави икони. Създали строги правила как трябва да се рисуват светците и уеднаквили иконографията.  Тогава зографите заменили кучеглавият Христофор с образа на млад воин и мъченик.

Има още една версия как свети Христофор се сдобил с кучешка глава?  Според легендата, той бил необикновено силен човек, обсебен от желание да изкорени злото. Нещо като Батман. Само дето Батман е с маската на прилеп. Ами да! Комиксите не са от вчера! Та, Христофор вярвал, че мисията му е да наказва всеки, когото си нарочвал за грешник. Саморазправял си се, както намерел за добре.  Много е опасно, когато се вземеш насериозно. Когато усещането за надмощие и доминация вземе връх. И пак да цитирам мъдрата си баба: „Не съди. Има кой да съди!“ Колкото повече се изпълвал с гняв и осъждане, толкова повече се променял – лицето му се изкривявало и погрознявало, докато накрая загубило човешкия си образ и заприличало на кучешко. Външността му станала отражение на ожесточената му душа.

Ужасен от това, в което се бил превърнал, Христофор се отдръпнал от хората и се установил край една бурна река, където започнал да пренася пътници на раменете си. Без да знае, един ден помогнал на непознат странник, който се оказал самият Христос. Той му подарил огледалце. Всеки ден Христофор се оглеждал и изобщо не ставал по-красив. Докато един ден пренесъл през реката самия дявол. Макар да изпитвал желание да го накаже, той избрал да му помогне. Щом се погледнал в огледалото, видял, че си бил върнал човешкият образ. Тогава разбрал, че истинската победа не е в това да унищожиш грешника, а да не позволиш омразата да превърне и теб в негово подобие. Само милостта и състраданието могат да преобразят човека. Според църковното предание Христофор приел християнството и започнал открито да изповядва вярата си. По време на преследванията на християните от император Деций, бил арестуван, подложен на мъчения и накрая обезглавен заради отказа си да се отрече от Христос.  Така станал светец. Покровител е на пътешествениците, шофьорите, моряците и поклонниците. Ако се казвате Христофор, именният ви ден е на 9 май. 

Любопитен факт е, че иконата в Попово показва Христофор не като покровител на пътешествениците с Младенеца на раменете, а като мъченик и воин на Христос. Кръстът в ръката му е знак, че е пострадал и умрял за вярата. Това изображение е характерно за балканските кучеглави икони от XVIII–XIX век.

Ако ви се прииска да видите този необикновен светец със собствените си очи, закачете едно медальонче със свети Христофор в колата и направете пътешествие до Попово. Понякога една стара икона разказва повече за човешката душа, отколкото цялата библиотека на баба ми.

Какво е праисторията?  Сериозни хора с копия, сърпове от еленови рога, кремъчни ножове и плетени къщи, измазани с кал.  Или поне така си мислим. Времето разяжда дърво, кожа и плът и ни оставя само откъслечни следи, по които съдим какви са били. Сякаш са се родили и живяли като скелети, заобиколени от счупена посуда и странни идоли.

Но понякога от много, много далеч до нас достига нещо толкова човешко и вълнуващо, че направо ни спира дъха.  Шепа овъглено жито на дъното на делва или отпечатък от рогозка на изпечения под на опожарено жилище.  Преди месец, докато си обикалях прохладния трезор на Археологическия в София, спрях пред една от праисторическите витрини.  Вгледах се в дебела керамична леля с разперени ръце. Заприлича ми на баба ми, когато ядосана излизаше по пеньоар да ни търси из площада, че кое време било станало вече, а вечерята изстива.  Пазачът се приближи до мен и каза: „Много е симпатична, нали? Бебешка дрънкалка е.“ 

Дрънкалка?! Стана ми много мило.  Преди повече от шест хиляди години някой седнал, омесил глината, внимателно направил куха фигурка, украсил я и пуснал вътре няколко малки глинени топчета. Затворил я, направил й дупчици за връвчица и я изпекъл. Представям си как, като станала готова, я завързал над мечата кожа, в която шавал новороденият му син, и я разклатил.  Трак-трак! Бебето се смее с глас и маха с ръчички. Трак-трак!  Звънкият му смят проехтява в залата през хилядите години.  Идолите във витрините се усмихват.

Много такива дрънкалки са открити по нашите земи.  Едни приличат на птици. Други – на костенурки. Трети са направени като смешни човешки фигурки. Археолозите предполагат, че някои изобразяват бременни жени. Теорията им се потвърждава от факта, че в една от фигурите освен глинените топчета било поставено и миниатюрно човече. Разбира се всичко това става ясно след рентгенови изследвания и скенер, за да не се им наруши целостта.

Учените с техните мании да представят всичко като култови практики, богини-майки и свещенодействия, имат и друга теория – че това са били музикални инструменти – нещо като праисторически маракаси, които древните използвали за ритуалите си.  Но на мен повече ми харесва да са дрънкалки.  Мисля си, че древните хора, също като нас днес, са се грижили за децата си и измисляли начини да ги разсейват и забавляват. И бебетата, и по-големите.

Да надникнем заедно в детската стая на праисторията.  Две момиченца седят на рогозката и подреждат животни – овце, кози, прасета, кучета, птици, костенурки, около глинен модел на къща, докато си бъбрят .  Такива модели са намерени на много места и са със всякаква форма, големина и украса.  Приличат на праисторическо глинено Лего.

След това слагат маса със столчета и свалят от полиците малки чашки, делвички, гърненца и панички – детски сервизи, с които подражават на възрастните.  Отвън нахлуват с бойни викове няколко момчета – може би семействата тогава са били с много челяд, и донасят човешки фигурки от кост, миди и камък. Едното мъкне в плетен кош глинени човешки глави колкото пестник с всякакви изражения на лицето – смешни, страшни или весели.  Ако питаш археолозите, всички до една са идоли.  Но за мъниците отпреди 6000 години вероятно са били кукли.  Някои от фигурките имат следи от многократно пипане и счупвания и са намерени по подовете на жилища, а не в специални ритуални комплекси. Познайте дали са били в ръцете на деца, или върху олтар. След толкова много години иди докажи, че не са богини.  Даже и рима се получи. Като в детска броилка.

Преди, почти всяка необичайна фигурка автоматично беше класифицирана като култов предмет. Напоследък все по-често става дума за археология на детството.  Децата си станаха истински участници в праисторическия живот.

Голям обзор на над осемдесет археологически изследвания от всички континенти показва, че следите от детството са много повече, отколкото сме предполагали. Освен че праисторическите деца са имали играчки, те са се учели чрез игра. Етнографските наблюдения върху съвременни ловци-събирачи показват, че още на четири-пет години малките започват сами да изработват инструменти. Родителите първо им подаряват умалени копия на истинските оръжия и сечива, а по-късно хлапетата започват сами да ги правят. Така играта постепенно се превръща в обучение.

Археолозите могат да разпознаят детските грешки и изделията на начинаещите. Когато дете се учело да обработва кремък, оставяло характерни следи- неправилни удари, несиметрични остриета, много неуспешни опити. В някои праисторически селища дори се виждат отделни места, където са работили само неопитните, докато майсторите са седели наблизо и са ги наблюдавали.

Праисторическите деца не само играели, но и рисували. В пещерите във Франция, Испания и Австралия са открити отпечатъци и следи от пръсти на две-три годишни художници.

В националния парк Уайт Сандс (САЩ) има отпечатъци на повече от 10 000 години. По тях учените проследили човек, който върви бързо през калната равнина, носейки бебе. На няколко места то било оставено на земята за кратко, след което отново го взели на ръце. Малко по-късно по същите следи минали мамут и гигантски ленивец.  Познайте откъде Пиксар са взели идеята за „Ледена епоха“!

Навярно в детската стая на праисторията имало също дървени кончета, парцалени кукли, топки от слама, лъкове, малки копия и лодки от борова кора.  Но те не са издържали бремето на времето. Ето, пак рима! 

Може би никога няма да разберем дали глинената фигурка е била богиня или кукла. Дали малкото гърненце е служело за жертвоприношения или за игра на кухня. Но със сигурност преди шест, осем или десет хиляди години децата пак са си били деца. Смеели са се, карали са се, играели са, учели са, чупели са играчките си и са си майсторели нови. И когато днес открием дрънкалка, отпечатък от малко краче или криво кремъчно ножче, времето застава на един крак, разперва ръце и започва да подскача по калдъръма на историята. И да си брои: Ици-бици, трак-трак-трак, бреме, време, кози крак, кукла, идол или дол, кой не знае е сопол!  После се обръща и ни се изплезва.

Рилският манастир.  Едва ли има семейство в България, в чиито албум да не фигурира снимка на хора, изпъчени сред впечатляващия му декор.  Нашите са на четири поколения – баба и дядо пред Хрельовата кула, мама – красива тийнейджърка с дъъъълги крака пред железния фонтан във фронтона на църквата, ние с брат ми , пет-шест-годишни се маймуним пред дяволчетата на входа.  Има ги и моите деца, как нагъват мекици със сладко, клатейки крака на моста над реката. Признавам си, никога не съм го посещавала заради религиозен плам. В рода ми със свещ да търсиш, набожен човек няма да намериш.  Но манастирът е по-голям от който и да е род, и от чието и да е верую. Стотици години това свещено място е било страж на идентичността ни и е давало утеха и успокоение на хиляди хора.

Освен безценните стенописи и впечатляващата архитектура, манастирът крие безброй тайни. Библиотеката му пази ръкописни книги на по десет века, старопечатни издания, нотирани ръкописи, щампи и важни архивни документи. Иконната сбирка е като жива история на последните шест века – от Средновековието до Възраждането.  Най-старите икони от XIV–XV век буквално са преминали през огън –  оцелели са в пожари, войни и разрушения. Една от тях е наистина рядка.  В света има само още три, подобни на нея –  в Метеора, Ермитажа и Националния музей на изкуствата в Букурещ. Става дума за „Света Богородица Одигитрия“ – Пътеводителка. В нея са вградени мощите на 32-ма християнски светци. Имената им са изписани върху малки метални пластини. Според изследователи, вероятно е изработена по поръчка на висши византийски аристократи в Константинопол, и навярно е попаднала в манастира след превземането на града от османците през 1453 година. Още по-необичайно е, че тези светци са изрисувани на групов портрет на една от външните стени на църквата. 

А възможно ли е манастирът да пази едно от най-старите изображения на Христос в света?  Влезте в музея и внимавайте да не подминете невзрачна наглед малка теракотена плочка с „Възкресението на Лазар“. Релефът е направен от изпечена глина и е символ на победата над смъртта и надеждата за вечен живот. Датиран е около 240–260 година. Ако това е вярно, пренесли сте се във времето, когато християнството все още не е официална религия в Римската империя. И когато Христос още е нямал брада. Преди християнската символика да се превърне в кръстове и ореоли. И бради. Не е ясно дали релефът е икона, или е представлявал декоративен елемент от фасада, мавзолей или друга сграда. Не е ясно също кой и откъде го е донесъл. Но не мисля, че това е важното в случая.

Безспорната звезда в музея е Рафаиловият кръст.  Когато го видях за първи път ми заприлича на комикс. Стоях и го зяпах без да шукна, та трябваше да ме примамват да тръгна с щедри обещания за сладолед.  Представях си как монахът Рафаил ден след ден и нощ след нощ дълбаел твърдия чемшир цели дванайсет години , за да украсят с него престола в олтара зад иконостаса.  С прецизност и старание изобразил цели 600 фигури в 36 сцени.  Когато го завършил през 1802 г. ослепял. 

Има една история, която се върти в интернет и според която през 1974 година кръстът трябвало да бъде показан в голяма изложба в „Помпиду“ в Париж. Само ден преди откриването на летище „Орли“ френските митничари задържали директора на музея на Рилския манастир Анчо Анчев, който бил поставил кръста в калъф за цигулка, специално издълбан по формата му. Нямал никакви документи за реликвата. След тридневен арест недоразумението било изяснено, а кръстът заел мястото си в изложбата. За осем дни го били видели стотици хиляди посетители, сред които Салвадор Дали и Пикасо. Сега, нека кажа няколко неща: че е имало българска изложба през 1974 г. – имало е, но е тракийска – “Découverte de l’art thrace: trésors des musées de Bulgarie”. Центърът „Жорж Помпиду“ е официално открит на 31 януари 1977 г. Пабло Пикасо умира на 8 април 1973 г. в Южна Франция, на 91-годишна възраст. Да, това не би бил единственият случай, в който национално съкровище е пътувало я в скута на археолог, я в багажник на служебна кола или в сак във влака, но в случая говорим за откровена измишльотина.

Друг предмет, който лесно може да остане в сянка, е първият български географски глобус.  Изработил го през 1836 година Неофит Рилски като помагало за своите ученици – картон върху дървена конструкция. Континентите, океаните и географските понятия изписал на български език – ценен символ на зараждащото се българско светско образование. Ето забележителен пример как един монах от Рилската обител пренася идеите на европейското Просвещение у нас. Глобусът показва свят, в който България все още не съществува на картата. Но е помагал на поколения българчета отново да открият мястото си в света.

Разбира се, вярна на атеистичните си възгледи и колекционерската си страст, отново нащраках снимки на странни чудовища, накъдрени лъвове и готини дяволи, които лафят лежерно на работното си място:  „Ти на каква температура пържиш грешниците в катрана?  Че енергията толкова поскъпна…“

Когато ви остане малко време, поровете из старите семейни снимки.  Те пазят историята на рода, а Рилския манастир пази историята на цял един народ.  И е хубаво, че се връщаме там често, за да знаем откъде идваме и накъде вървим.

Кой ви е любимия виц за блондинки?  Моят е за две, дето стоят на летището и си говорят:

– Абе, тия самолети как ги отвличат? Виж ги какви са големи!

– Ама че си глупава! Те като излетят стават малки!

Може и да нямате добро мнение за нас, блондинките, но ако искате много да знаете, в античността ни смятали за благородни и величествени, храбри и божествени.  Затова често боядисвали косите на статуите в жълто.  Ако не ми вярвате, идете в музея в Петрич и лично се запознайте с изрусената мраморна красавица от Хераклея Синтика. 

Къде пък видя русо в тази глава, ще попитате. Да, на пръв поглед е мраморна и бяла, но ако се вгледате, ще видите охрата. Тя цялата античност е такава. На пръв поглед мраморна и бяла – бели колонади, бели обелиски, бели фризове и гробници.  Докато не дошли учените и не измъкнали от ръкавите си всички фокуси на съвременната наука: инфрачервени лъчи, рентгенофлуоресцентни анализи, спектроскопии и други сложнотии.  Благодарение на тях микроскопичните оцветени частици намигнали от камъка и помогнали на реставраторите да възстановят цялата цветна картина.  Червено от цинобър, син лазурит, зелен малахит, жълта охра, черен въглен и позлата блеснали под микроскопа.  Древните хора обичали шаренкото и оцветявали всичко наред.  Времето, вятъра и дъждовете отмили боите.

Ако искате да видите как всъщност са изглеждали античните фризове, идете в Пловдивския археологически музей.  Там има две цветни възстановки.  Едната е на фриза на здравоносните божества от Филипопол. Намерили го край Източната порта през далечната 1905 г., докато разрушавали джамията „Бей Меджид”.  Учените още спорят кои са осмината, изсечени в мрамора преди 1700 години. Някои смятат, че това са осемте божества, които древните хора призовавали за здраве, изцеление и закрила: Асклепий – покровител на медицината, Хигия – дъщеря му и богиня на здравето, сестра й Язо, Епионе – жена му, която облекчава болката на страдащите, Махайон и Подалирий – синовете му, и те прочути лекари, Панацея, на която е кръстено универсалното лекарство и Телесфор – символ на оздравяването.  Абе с други думи цялата асклепиева рода. Други мислят, че сред фигурите е императорското семейство на Марк Аврелий. Той и Фаустина Млада загубили няколко деца, преди да се родят прочутите им близнаци, единият от които също умрял рано. Затова ритуалът за здраве, изобразен на камъка, е наистина трогателен. Барелефът е наглед безцветен, както всички други находки от онова време.  Но с помощта на учените, истинските цветове излизат наяве.  Не можете да ги гледате по-дълго от минута – заболяват ви очите.  Толкова ярки са били в действителност.   

Още едно цветно доказателство е оброчната плоча на Тракийския конник – Херос. Тя също и мраморна и е горе-долу от същото време. И също била ярко оцветена. Героят е рус, с розов шал, синя туника и червен колан. Конят му също е платинено рус.  Нимфите и те са издокарани в ярки цветове. 

Не само по нашите земи имали вкус към шаренкото.  В съседна Гърция също оцветявали.  Да вземем за пример Пеплос Коре – известната мраморна статуя на млада жена отпреди 2500 години, открита на атинския Акропол. Десетилетия наред я смятали за съвсем обикновена, докато един немски археолог не  изследвал повърхността ѝ с модерни научни методи.  Оказало се, че дрехата й била покрита със сложни многоцветни изображения на реални и митични животни – лъвове, кози и сфинксове. По косите, очите и устните й също открили следи от боя. Когато я „видяли“ такава шарена, археолозите се замислили дали такива пищни дрехи не показват по-висока класа от тази на едно обикновено момиче. На Богинята Артемида, може би?

Има цял международен проект, посветен на търсенето на цветовете в античните скулптури. Нарича се Tracking Colour. Най-известната им работа е в музея в Копенхаген, където изследвали седем римски мраморни глави отпреди 1700 години. Изработени от скъп бял мрамор и полирани до огледален блясък, те дълго време били смятани за доказателство, че поне най-престижните скулптури били бели. Изненадата дошла под микроскопа – по всички скулптури открили следи от оцветяване – по косите, очите, устните и кожата. Едната от главите дори имала позлата върху косата. Блестящата повърхност под прозрачните слоеве боя създавала илюзия за истинска кожа, а златните отблясъци в косите карали камъка почти да оживее пред очите на зрителя.

Така че следващия път, когато чуя виц за блондинки, вече имам академична затапка – не съм блондинка, а мраморна богиня, носител на благородство, щедрост и божественост! Но това е само ако ме погледнете под микроскоп.