Наричали я Брентида. Името било тракийско, наследено от баба ѝ, но тя говорела гръцки също толкова свободно, колкото и тракийския език, на който баща ѝ разговарял с роднините си от вътрешността. Това не било необичайно в Одесос. Градът бил основан от преселници от Милет, но отдавна в него живеели всякакви хора.  Все пак бил голямо морско пристанище.

Баща ѝ натрупал истинско състояние с търговия. Изкупувал от земите във вътрешността зърно, дървен материал, кожи, восък, мед и вълна и ги доставял в пристанището на Одесос. Оттам корабите ги отнасяли към други черноморски градове и към още по-далечни пристанища – към Средиземноморието и Мала Азия. На връщане носели амфори с тасоско вино, зехтин, изящна керамика, бронзови съдове и скъпи вещи, с които богатите тракийски владетели и техните приближени обичали да демонстрират сила и власт.

Майката на Брентида обичала празненствата. Когато корабите на съпруга ѝ се завръщали благополучно, в дома им се събирали търговци, градски първенци и пътници от далечни места. Разменяли се какви ли не скъпи дарове.  Отваряли се амфори с вино и върху масите се подреждали хляб, сирене, месо, маслини, плодове и медени сладкиши. Свирели музиканти и гъвкави танцьорки извивали тела в ритъма на музиката.  Брентида с интерес следяла разказите на гостите за напечени от слънцето пустини, страшни бури, изумрудени острови и пъстри пазари.

Домът на семейството се намирал зад здравата крепостна стена, недалеч от улицата, която водела към пристанището. Бил просторен, с вътрешен двор, каменен кладенец и покрита колонада, под която през лятото се нареждали ниски маси и ложета за гостите. В един от ъглите растяла лоза, а край стените имало сандъчета с ароматни треви. Стаите били застлани с тъкани черги.

В празничните дни ходели да гледат състезанията. Брентида наблюдавала младежите, които показвали силата и ловкостта си. Сред тях бил и Кратес – нейният любим. Скоро щял да замине в Атина – така правели с най-способните – изпращали ги да се учат в чужбина. А нея щели да омъжат за един от партньорите на баща й. На общоградските празненства музиканти и поети мерели сили в рецитации и театрални представления. Какви ли не образи се появявали в пиесите: хитри роби, сърдити старци, сатири и смешни герои с преувеличени маски. Разбира се, семейството на Брентида седяло винаги на първия ред.  Ако не си на първия ред в театъра, за какво изобщо си отишъл! 

Девойката носела дълга дреха от фина тъкан, пристегната високо под гърдите. Косата ѝ била събрана и прихваната с игли. А на нежните й уши прехвърчала великолепната Нике.  Златните обеци били подарък за предстоящата ѝ сватба. Поне така можем да си представим. Дали ѝ ги бил поръчал баща й, когато решил вече да я задомява? Или пък бъдещият ѝ съпруг – млад търговец, който пътувал по море? Виждам го как влиза в прочуто ателие далеч на североизток, в Пантикапей – богатия град край на мястото на днешния Керч.  Майсторът му показва восъчни модели на крилати богини, на Ероси и розети.

— Искам Нике – казва младежът. – За победа и благополучие. И да не я претупаш като тези тук! Трябва да лети, лека като перо, нежна като зората.

После добавя:

— Но нека в ръката си държи наш ритон. Не гръцка кана. Елен с изпънати нозе и разклонени рога.

Майсторът повдига вежди. Аман от тоя тракийски кич – гръцка богиня да прави възлияния с тракийски съдове!  Но клиентът изсипва куп пари, а който плаща, той поръчва музиката. 

Да я претупа?! Че той бил най-добрият майстор на север от Атина! Първо моделирал миниатюрните фигури от восък. Едната с десния крак напред и с вдигната дясна ръка, другата с левия крак напред и вдигната лява ръка.  После отлял образите от злато. Фигурките са три сантиметра и половина на три сантиметра и половина. Смятайте върху каква малка площ оформил крилете, перо по перо!  „Ушил“ развятата дреха.  Не пестил труда си дори там, където никой нямало да погледне – моделирал телата и отзад. От пръстите на ръцете и краката и връзките на сандалите чак до обеците върху ушите на самите фигурки! Оформил косите, лицата, гърдите, фините колене и нежни китки.   Направил мъничките съдове с такава прецизност, че даже украсил ритона с точици като еленова кожа.   Накрая прикрепил всичко към телата. Цял месец отливал, ковал, дълбал, моделирал, запоявал и полирал.  Над всяка фигура направил кръгъл диск с розета. Листенцата, спиралите и тичинките били направени отделно от тънка златна нишка и после закрепени едно по едно. Накрая в ателието блеснали две божествени Нике, каквито никой дотогава не бил виждал.   Епос, събран в пространство от няколко сантиметра.

Брентида ги сложила и се огледала в полираното бронзово огледало. Наклонила глава наляво и надясно, за да види как стоят и мигом забравила за Кратес. Да ходи в Атина, като си няма работа.  Да учи колкото си ще! Майката оправила косата ѝ, а малките ѝ сестри се въртяли около нея и я молели и те да ги сложат поне за миг. Когато Брентида излязла по улиците на Одесос, богините захвъркали край лицето ѝ. Крилете им уловили слънцето и ярки искри се посипали по главите на минувачите. 

Подготвяли сватбата. Обсъждали кои семейства да бъдат поканени, какво вино да се поднесе и какви дарове да заминат с булката. В раклите вече били сгънати новите дрехи. Баща ѝ вероятно правел сметки, майка ѝ давала нареждания, а Брентида се опитвала да си представи дома, в който щяла да живее.

Но сватба нямало.

Бедата дошла внезапно. Една нощ девойката я втресло. После престанала да става от леглото. Домашните средства не помогнали. Донесли благоуханни масла, билки и амулети. Повикали лечител. Майка ѝ палела светилник и отправяла молби към боговете. Баща ѝ с ужас открил, че никакви богатства не могат да откупят живота на детето му.

След няколко дни тя си отишла. На шестнадесет.

Къщата, в която доскоро звучали музика и смях, потънала в тишина. Сватбените приготовления се превърнали в приготовления за погребение. Обеците, златната огърлица с бичата глава, която се предавала от майка на дъщеря, огледалото и любимият й Ерос, който висял на стената в стаята й били положени в ковчега. Извън стените на града, семейството изградило каменна гробница. Стените ѝ били оцветени отвътре в розовочервено. После я затворили с три тежки каменни блока. Името на момичето постепенно изчезнало от паметта на града. Домът на семейството се разрушил, корабите на баща ѝ изгнили, а хората, които я били виждали на първия ред в театъра, си отишли един след друг.

Минали повече от две хиляди и четиристотин години.

И ето че един февруарски ден през 1970 Водоснабдяване Варна започнало да си строи административна сграда на улица „Прилеп“ № 33.  Багерите разнесли насипа и отдолу се появил скелет, покрит от крилата на двете ослепителни златни  Нике.  Днес те стоят неподвижни във витрината на Варненския археологически музей. И моят разказ е художествена измислица, базирана на археологически факти и изследвания.  Но какво е светът без сладкодумен разказ?  Камара скучни факти.

Така че ако се вгледате, ще видите Брентида да ситни с бързи крачки по оживената улица към театъра. Наоколо търговци разтоварват стока, пищят чайки, солените пръски от вълните охлаждат топлия въздух.  Тя се усмихва на някого в тълпата и ускорява крачка.  Двете Нике отново политат и хвърлят в очите ви ярки златни искри.

Ако Мишо Белчев, светла му памет, трябваше да напише текст за „Праисторическа жалба за младост“, може би щеше да започне така:

„Нямаше още никакви хора около Гиза и Тутанкамон,

Троя изобщо не беше в плана,

нито пък Стоунхедндж, ни Вавилон.“

В онези далечни времена преди близо осем хиляди години, никой от известните градове и чудеса на света не съществувал.  Трябвало да минат още 25 века до появата на Троя и 30 века до появата на пирамидите, когато край днешен Дуранкулак ехтяли каменни брадви и кипял усърден труд.  Край малка река съвсем до морето, една от най-древните европейски общностти строяла своето селище.  Освен с дървени колове, гъвкави пръчки, слама и кал, те изгражадали основите на домовете си с дебел зид от дялан камък – нещо нечувано и невиждано дотогава.  Някои от къщите били по 280 квадрата. Имало и двуетажни. Много по-големи от средностатистическите в днешните села.  Изглежда мястото било адмнистративен център – спретнат и подреден, с прави улици и с голяма общесвтена сграда в средата – както е сега общината.

Археолозите кръстили културата на тези древни хора „Хаманджия“, на малкото добруджанско село в днешна Румъния – Бая-Хаманджия.  Използват думата „култура“, защото не знаят дали тези хора са били едно племе или различни племена с различни езици — знаят само, че са използвали сходни съдове и са имали сходни обичаи. По тази логика, когато археолозите на 25 век се разровят в интернет пространството, ще ни определят като култура „Екранджия“, защото въпреки че принадлежим към различни народи и говорим различни езици оставяме сходни задълбочени културни следи в социалните медии.

Историята започва по обичайния начин – с румънски багер, който копае, в този случай напоителен канал.  От пръстта започнали да извират древни съдове, каменни сечива и човешки останки. Веднага спрели работа и извикали специалисти.  Станало ясно, че са попаднали на напълно непозната праисторическа култура.  Това се случило през 1952.  Няколко години по-късно румънците захванали да строят атомната електроцентрала край Черна вода.  Изпод зъбците на машините изскочили подобни на хаманджийските съдове, а също и фантастичните статуетки „Мислителят“ и „Седящата жена“, които толкова много приличат на съвременно изкуство, че все едно вчера са правени! Те са символът на тази култура. Истинската изненада обаче дошла през 1975, когато започнали разкопките на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. Точно там било открито най-ранното и най-добре запазено селище на това развито общество. 

Въпреки че всеки дом си имал спалня и ежедневна с пещ и огнище, дуранкулашкото село навярно разполагало с обща кухня, в която се приготвяла храната.  Менюто включвало хляб от пшеница и ечемик. Днес малцина са чували за фий и уров, но преди 8000 години от тях древните домакини правели ежедневната яхния.  Уровът е супербобът на праисторията – богат на белтъчини, издръжлив на суша и лесен за отглеждане. Горчал и затова трябвало да го киснат дълго, преди да го готвят.  Хапвали също еленско, глиганско, месо от диви магарета и много риба.  Овце, кози, говеда и свине били домашните животни, които допълнително разнообразявали трапезата.

В близост, на площ от 100 декара, археолозине открили един от най-големите праисторически некрополи в Европа, с над 1200 погребения.  Може би има и още, но са под нивото на днешното езеро. Гробището само по себе си е сензация, защото не се срещат много некрополи от праисторията. В продължение на цяло хилядолетие хаманджиите погребвали там мъртвите си. 

Находките от некропола разказват какво ли не. Например, че местните знаели как да обработват златото.  От един от гробовете излязла изключително ценна находка – малка златна спирала с около 200 – 250 години по-стара от считаното за най-старо обработено злато в света – това от Варненския некропол.  Според други учени не е по-старо, но няма да се караме.  Какво са едни 250 години в безкрайността на вселенската история. Че прокарали първите търговски пътища между новозаселената Европа и Средиземноморието. Сред накитите има такива от миди, които се срещат само в Средиземно море.  Че най-модни и скъпи били огърлиците от млечните зъби на северен елен. Заради голямото търсене се появили и фалшификати от костите на местни тревопасни животни.  Представям си как две дуранкулашки хаманджийки се срещат на реката и едната хвърля презрителен поглед на тази с герданчето Абибас. Че били истински майстори на керамиката.  С радост бихте си ги сложили на трапезата и днес. Че били естети и майсторски обшивали дрехите си с мъниста от кости и миди.

Мирният и щастлив живот край Дуранкулак бил прекъснат от две брутални земетресения.  Първото напукало и килнало стените на къщите. Хората ги подпрели с греди и пооправили разрушенията.  Второто, около век по-късно, било толкова свирепо, че селото се подпалило.  Хората събрали каквото могат от покъшнината си и напуснали завинаги това място.  Земята се разцепила и бликнали стари извори, които превърнали тучната долина около реката в езеро, а част от селището – в остров. 

В продължение на повече от хилядолетие там не живеели хора. После от юг дошли варненци, тоест хора от културата „Варна“, след това траки.  От времето на траките е останал храм на Кибела с мраморна плочка с изображение на богинята.  В България има само два открити досега – другият е в Балчик.

В най-горния пласт лежат останки на средновековно българско селище от 9-10 век.  Част от него е запазено в ъгълчето вдясно от моста към острова.  Отгоре ще видите ясно, че строителството е разхрърляно, без план, като лястовичи гнезда, както днес се строят новите квартали в София – без тротоари, без зелени площи и с къщи една върху друга.  Човек започва да се пита къде е изчезнало това знание на праисторическите хора за подредено по конец село и общество. Можем само да гадаем.

Препоръчвам ви да отидете до Дуранкулак. Ей го къде е!  Има добре направен посетителски център, където ще ви пуснат филм и ще разгледате приятна изложба. Ще се разходите по дървените пътеки сред острова. Няма да видите кой знае  какво с очите. Едни основи на къщи и кресливата колония корморани, която е превзела мястото. Езерото и морето в далечината.  Но съм сигурна, че ще се обадят древните ви гени и ще прогледнете със сърцето – не са избрали това място случайно.  Не биха могли да изберат по-добро. Земята е мазна и плодородна, житото е тлъсто и гъсто, тревата е жилава и зелена.  Потънала до коленете в лавандула, с лице към залеза, докато три огромни комбайна ошетваха безкрайна златна нива, се наведох, взех шепа пръст и й прошепнах „Поздрав от след 300 поколения! Вижте докъде стигнахте! Благодаря ви!“