Наричали я Брентида. Името било тракийско, наследено от баба ѝ, но тя говорела гръцки също толкова свободно, колкото и тракийския език, на който баща ѝ разговарял с роднините си от вътрешността. Това не било необичайно в Одесос. Градът бил основан от преселници от Милет, но отдавна в него живеели всякакви хора.  Все пак бил голямо морско пристанище.

Баща ѝ натрупал истинско състояние с търговия. Изкупувал от земите във вътрешността зърно, дървен материал, кожи, восък, мед и вълна и ги доставял в пристанището на Одесос. Оттам корабите ги отнасяли към други черноморски градове и към още по-далечни пристанища – към Средиземноморието и Мала Азия. На връщане носели амфори с тасоско вино, зехтин, изящна керамика, бронзови съдове и скъпи вещи, с които богатите тракийски владетели и техните приближени обичали да демонстрират сила и власт.

Майката на Брентида обичала празненствата. Когато корабите на съпруга ѝ се завръщали благополучно, в дома им се събирали търговци, градски първенци и пътници от далечни места. Разменяли се какви ли не скъпи дарове.  Отваряли се амфори с вино и върху масите се подреждали хляб, сирене, месо, маслини, плодове и медени сладкиши. Свирели музиканти и гъвкави танцьорки извивали тела в ритъма на музиката.  Брентида с интерес следяла разказите на гостите за напечени от слънцето пустини, страшни бури, изумрудени острови и пъстри пазари.

Домът на семейството се намирал зад здравата крепостна стена, недалеч от улицата, която водела към пристанището. Бил просторен, с вътрешен двор, каменен кладенец и покрита колонада, под която през лятото се нареждали ниски маси и ложета за гостите. В един от ъглите растяла лоза, а край стените имало сандъчета с ароматни треви. Стаите били застлани с тъкани черги.

В празничните дни ходели да гледат състезанията. Брентида наблюдавала младежите, които показвали силата и ловкостта си. Сред тях бил и Кратес – нейният любим. Скоро щял да замине в Атина – така правели с най-способните – изпращали ги да се учат в чужбина. А нея щели да омъжат за един от партньорите на баща й. На общоградските празненства музиканти и поети мерели сили в рецитации и театрални представления. Какви ли не образи се появявали в пиесите: хитри роби, сърдити старци, сатири и смешни герои с преувеличени маски. Разбира се, семейството на Брентида седяло винаги на първия ред.  Ако не си на първия ред в театъра, за какво изобщо си отишъл! 

Девойката носела дълга дреха от фина тъкан, пристегната високо под гърдите. Косата ѝ била събрана и прихваната с игли. А на нежните й уши прехвърчала великолепната Нике.  Златните обеци били подарък за предстоящата ѝ сватба. Поне така можем да си представим. Дали ѝ ги бил поръчал баща й, когато решил вече да я задомява? Или пък бъдещият ѝ съпруг – млад търговец, който пътувал по море? Виждам го как влиза в прочуто ателие далеч на североизток, в Пантикапей – богатия град край на мястото на днешния Керч.  Майсторът му показва восъчни модели на крилати богини, на Ероси и розети.

— Искам Нике – казва младежът. – За победа и благополучие. И да не я претупаш като тези тук! Трябва да лети, лека като перо, нежна като зората.

После добавя:

— Но нека в ръката си държи наш ритон. Не гръцка кана. Елен с изпънати нозе и разклонени рога.

Майсторът повдига вежди. Аман от тоя тракийски кич – гръцка богиня да прави възлияния с тракийски съдове!  Но клиентът изсипва куп пари, а който плаща, той поръчва музиката. 

Да я претупа?! Че той бил най-добрият майстор на север от Атина! Първо моделирал миниатюрните фигури от восък. Едната с десния крак напред и с вдигната дясна ръка, другата с левия крак напред и вдигната лява ръка.  После отлял образите от злато. Фигурките са три сантиметра и половина на три сантиметра и половина. Смятайте върху каква малка площ оформил крилете, перо по перо!  „Ушил“ развятата дреха.  Не пестил труда си дори там, където никой нямало да погледне – моделирал телата и отзад. От пръстите на ръцете и краката и връзките на сандалите чак до обеците върху ушите на самите фигурки! Оформил косите, лицата, гърдите, фините колене и нежни китки.   Направил мъничките съдове с такава прецизност, че даже украсил ритона с точици като еленова кожа.   Накрая прикрепил всичко към телата. Цял месец отливал, ковал, дълбал, моделирал, запоявал и полирал.  Над всяка фигура направил кръгъл диск с розета. Листенцата, спиралите и тичинките били направени отделно от тънка златна нишка и после закрепени едно по едно. Накрая в ателието блеснали две божествени Нике, каквито никой дотогава не бил виждал.   Епос, събран в пространство от няколко сантиметра.

Брентида ги сложила и се огледала в полираното бронзово огледало. Наклонила глава наляво и надясно, за да види как стоят и мигом забравила за Кратес. Да ходи в Атина, като си няма работа.  Да учи колкото си ще! Майката оправила косата ѝ, а малките ѝ сестри се въртяли около нея и я молели и те да ги сложат поне за миг. Когато Брентида излязла по улиците на Одесос, богините захвъркали край лицето ѝ. Крилете им уловили слънцето и ярки искри се посипали по главите на минувачите. 

Подготвяли сватбата. Обсъждали кои семейства да бъдат поканени, какво вино да се поднесе и какви дарове да заминат с булката. В раклите вече били сгънати новите дрехи. Баща ѝ вероятно правел сметки, майка ѝ давала нареждания, а Брентида се опитвала да си представи дома, в който щяла да живее.

Но сватба нямало.

Бедата дошла внезапно. Една нощ девойката я втресло. После престанала да става от леглото. Домашните средства не помогнали. Донесли благоуханни масла, билки и амулети. Повикали лечител. Майка ѝ палела светилник и отправяла молби към боговете. Баща ѝ с ужас открил, че никакви богатства не могат да откупят живота на детето му.

След няколко дни тя си отишла. На шестнадесет.

Къщата, в която доскоро звучали музика и смях, потънала в тишина. Сватбените приготовления се превърнали в приготовления за погребение. Обеците, златната огърлица с бичата глава, която се предавала от майка на дъщеря, огледалото и любимият й Ерос, който висял на стената в стаята й били положени в ковчега. Извън стените на града, семейството изградило каменна гробница. Стените ѝ били оцветени отвътре в розовочервено. После я затворили с три тежки каменни блока. Името на момичето постепенно изчезнало от паметта на града. Домът на семейството се разрушил, корабите на баща ѝ изгнили, а хората, които я били виждали на първия ред в театъра, си отишли един след друг.

Минали повече от две хиляди и четиристотин години.

И ето че един февруарски ден през 1970 Водоснабдяване Варна започнало да си строи административна сграда на улица „Прилеп“ № 33.  Багерите разнесли насипа и отдолу се появил скелет, покрит от крилата на двете ослепителни златни  Нике.  Днес те стоят неподвижни във витрината на Варненския археологически музей. И моят разказ е художествена измислица, базирана на археологически факти и изследвания.  Но какво е светът без сладкодумен разказ?  Камара скучни факти.

Така че ако се вгледате, ще видите Брентида да ситни с бързи крачки по оживената улица към театъра. Наоколо търговци разтоварват стока, пищят чайки, солените пръски от вълните охлаждат топлия въздух.  Тя се усмихва на някого в тълпата и ускорява крачка.  Двете Нике отново политат и хвърлят в очите ви ярки златни искри.

Наскоро ми попадна стар лаф от соца – най-голата сцена в съветски филм била Ленин да си свали каскета. Разсмях се до сълзи.  Спомних си как като деца се катерехме по дърветата край триметровите стени на лятното кино в родния ми град, за да гледаме не стриптийза на Ленин, слава богу, а уестърните с Гойко Митич.  Клатехме си краката и люпехме семки по  главите на хората. 

А знаете ли, че първото лятно кино в България се появило спонтанно във Варна преди стотина години? Кирил Стамов, заклет киноман, с помощта на свой приятел фотограф си направил сам прожекционен апарат. Всяка седмица черпел киномеханиците от големите варненски кина да му дават бракуваните ленти.  Научили го как да залепва парчетата и в резултат се получавал някакъв франкенщайнов филм, съшит от изрезки. Опъвал бял колосан чаршаф на дървото в двора на къщата си и събирал махалата.  Бил факир на разказа.  Съчинявал най-различни истории и свързвал героите от миналата седмица с актуалните от тази седмица в заплетени сюжети.  Развинтената фантазия на Кирил превръщала частите в едно безкрайно цяло с хиляди разклонения и продължения.  Нещо като турските сериали днес.  Дворът се пълнел с верни почитатели на седмото изкуство, които си носели столчета и мезета, а също и по няколко носни кърпички за вълнуващите моменти.  Пък майката на Кирил правела по две-три баници за всяка прожекция, да се отсрами пред зрителите.

Но аз, както винаги, се отплеснах.  Нали за съкровище щях да ви разказвам, а се раздърдорих за братовчедката на шурея на снахата на доведения син от втората жена на злодея.  И така, съвсем на пъпа на Варна, току да ВИНС-а, там където днес е галерия „Графити“, по време на соца партията решила да вдигне лятно кино.  Лятно кино „Ленин“.  Естествено, ползвали бригадирски труд. В един горещ юлски ден на 1961, чевръстите лопати на студентите-икономисти звъннали в нещо. Злато!  Веднага занесли предметите заедно с пръстта в Археологическия музей.  На място тутакси пристигнали археолози начело с Димитър Димитров.  Не открили нищо друго – нито гроб, нито основи на къща. 

На около 500 метра извън тогавашните крепостни стени на града, преди повече от 1500 години някой бил скрил набързо почти половин кило чисто злато – повече от 22 карата.  Сякаш набързо изсипал съдържанието на семейната кутия с бижута в кърпа или торба някаква и я заровил в малка яма надве-натри.  Със сигурност се е надявал да се върне и да си прибере имането.  От какво ли бягал?  Най-вероятно от поредното опустошително варварско нападение.  Хич не били готини тия готи и други разни варвари!  Рушели, палели и убивали.  В края на V и началото на VI век съсипали не само Одесос и района, ами и Балканите.  Превърнали се във фактор, с който Византия трябвало да се съобразява.

Съкровището е  възхитително – чифт филигранни гривни със златни лози и гроздове от перли, три огърлици, декорирани с емайл и полускъпоценни камъни – малахит и гранат, диадема с геометрични фигури и начелник от перли, цветен кръст, украсен с емайл и две плочки-апликации от колан.  Не са от един комплект. По-скоро били събирани от няколко поколения или били придобити кой знае как.

Очевидно принадлежали на знатно и заможно одесоско семейство. С подобни накити са окичени Императрица Теодора и дамите от нейния двор. Можете да ги видите в мозайка от църквата „Сан Витале“ в Равена, датирана преди 547 г.  Сега, с мозайка не можеш да предадеш много детайлите, но се вгледайте и ще познаете в тях стила на варненските гривни. Очевидно били моден аксесоар във висшето дамско общество. А с диадема, подобна на варненската, са натруфени светите деви от мозайката в нефа на църквата „Сант Аполинаре Нуово“ пак в Равена.  Освен диадемите, те носят  и огърлици от продълговати мъниста, досущ като нашата.

Ценното в съкровището не е толкова златото, а еволюцията на символите. Сега ще обясня. В ранновизантийската култура всеки орнамент носел някаква християнска идея – растителните мотиви напомняли за райската градина, лозата обещавала блаженство, а птиците символизирали душата, устремена към небето. Но с времето тези образи постепенно изгубили своя сложен символизъм.  Превърнали се просто в орнаменти – красиви и изящни, но не толкова духовни знаци. Кръстът и инициалите на Христос изместили по-сложните визуални разкази. Точно в това е чарът на находката – тази тиха еволюция.  Тя улавя момента, в който смисълът отстъпва място на стила, а символиката – на чистото визуално въздействие.

В крайна сметка чистото визуално въздействие на двайсети век заляло възторжената публика от големия екран на кино „Ленин“.  От май до октомври хората обличали новите си дрехи, лъскали обувките си със зъбна паста „Чайка“, купували си сечена мента и скариди в книжни фунийки, плачели и се смеели, а после дълго обсъждали артистите, костюмите, героите и фабулата.  И въпреки че киното се затрило с промените, заедно с останалите десетина варненски кина, все пак ни оставило безценно наследство.  Касовият хит, достоен за Оскар, една невероятна продукция, една загадъчна история за богатство и разруха – „Тайната на перлената диадема“.

Съкровището се намира в Археологическия музей във Варна.