Майка ми, нали все шета, и докато бърсала прах да вземе да счупи рамката на онзи пейзаж с брезите край поточето, наследство от баба и дядо.  Разглобила я и що да види!  Иззад дърветата надникнала чисто гола руса красавица, изтегната на скала, с поглед, вперен в морска шир. Излишно е да казвам, че има луна, пътека и вълни с бели гребени.  Абсолютно романтично!  Дядо ми, видите ли, си бил украсил ергенската квартира със Саманта Фокс от 1918.  За да спази приличието и да ликвидира конкуренцията, след сватбата баба я покрила с брезови клонки. 

Прелестите на красавиците от еротичните пощенски картички в колекцията на музея в Павликени не са покрити с нищо.  Просто не ги възприемали като неприлични.  Трудно е да си представим това днес. Но понякога историята ни показва колко различни сме станали. Преди известно време в Казанлък избухна спор. Учителки отказаха да водят учениците си в художествената галерия заради голите тела в картините. Стигна се дотам издателство „Точица“ да публикува книжката „Сложете гащи на тези картини“, която с чувство за хумор обяснява, че голотата в изкуството не е повод за паника. А ето че преди повече от век хората сякаш са го разбирали без специални обяснения.

Да вземем една гола до кръста девойка с буйни коси, смирено свела поглед с ръце в скута.  Изпратила я Венета Пенчева, ученичка в трети клас, до войника Иван Колев, за да му честити именния ден: „Бай Иване, желая ви скорошно завръщане по домовете“.  Навярно  била 13-14-годишна според системата на българското образование през 1918.

Ако е бил мобилизиран още през Балканските войни, възможно е Иван да бил прекарал далеч от дома повече от шест години. Затова си мисля, че хората гледали на тези картички по-скоро като на нещо мило. Образ на красива жена за човек на фронта, като знак за това, че някой мисли за него и го чака.

Изображението, избрано от Венета, не е случайно.  То е по картина на италианския художник Анджело Асти.  Той  е много интересна фигура, защото е точно на границата между академичното изкуство на XIX век и масовата визуална култура на XX век. Приживе Асти бил известен художник.  Показвал картините си из салоните в Европа и продавал успешно. Бил цар на портретите на млади жени – идеализирани красавици – с огромни тъмни очи, дълги коси, гладка кожа и леко мечтателно или меланхолично изражение. Точно по тази причина, още през 90-те години на XIX век литографиите по негови картини започнали да се разпространяват масово. Но бумът дошъл след смъртта му, когато образите, нарисувани от него, се превърнали в пощенски картички и заляли цяла Европа -от Франция и Германия до Русия и Павликени.

Изследователите виждат в Асти един от предшествениците на pin-up културата. Pin-up значи „забождам с кабърче“. Става дума за изображения на привлекателни жени, които хората закачат по стените на стаи, работилници, кораби, казарми, офиси или шкафчета. Разбира се, той не рисувал pin-up момичета в класическия смисъл на 40-те и 50-те години, но превърнал красивата жена в самостоятелен обект на възхищение. И масово потребление.  Днес оригиналните му картини са сравнително рядко срещани, но през миналия век образите му били познати на милиони хора по света без дори да били чували за него. 

В разказа Ванка на Чехов, деветгодишният чирак на московски обущар пише отчаяно писмо и го адресира  „На село за дядо.“  Това е един от най-тъжните финали в световната литература – читателят разбира, че писмото никога няма да стигне до дядото. Венета е адресирала картичката си „За войника Иван Колев, колоездачната рота на I-ва армия“. И тя стигнала. По онова време велосипедът бил модерно нововъведение в армията – по-евтин от конницата и далеч по-бърз от обикновения пехотинец.  Българската армия създала колоездачно подразделение още в началото на ХХ век и го използвала активно през Балканските и Първата световна война за изненадващи разузнавателни маневри и бърза комуникация. Голяма екзотика! Не било трудно на пощаджиите да го открият.

Ето колко много неща може да научи човек от гърба на гола замечтана хубавица.

Освен честитки за именни дни, Рождество и семейни празници, картичките служели за размяна на важна информация, дружески закачки и нежни любовни съобщения. През април 1919 г. някоя си Севда пише: „Ах, миличкия ми, може би си мислиш, че съм още в хубавото Павликени, откъдето имам от едно скоро време мили спомени, които само ти единствен знаеш. Моля ти се, пази всичко в тайна… Защо те немаше на гарата? Дълго аз поглеждах дано да дойдеш, обаче всичко беше празно… Твоя, вечно твоя Севда“. За съобщението си подбрала картичка, наречена „Първата целувка“ – младеж, сведен нежно към момиче в бяло. Прелъстена и изоставена?  Не знам. Но повече от век по-късно в няколко избледнели реда още се усеща разочарованието на момиче с разбито сърце.

Два месеца по-късно сватята Стефанка пратила съобщение до г-н Илия Цанев: „Научих, че Сика Петкова се отровила. Ще ти се моля да ми пишеш как е станала тази работа и кой е причината.“  Възможно ли е Севда да е Сика? И двете картички да са свързани? Едва ли, но пък признайте, че е интригуващо да се потопим провинциалните драми от онова време.

Изборът на сватята за изображение е силно озадачаващ: „Невястата на вятъра“ по картина на E. Schneider – гола морска сирена, разбира се на скала, разбира се над вълни, с чайки в небето и развята от вятъра коса.  Кодът R 152 вероятно е номер от серия на немски или австро-унгарски издател. По онова време германските издатели заляли европейския пазар на художествени картички. Огромни тиражи се печатали в Германия и после се продавали в Русия, България, Румъния и Османската империя. Любопитно е, че картичката е двуезична: Die Windsbraut — Буря, което показва, че е предназначена специално за българския или руския пазар.  Цяло чудо е, че съпругата на Илия не напъхала картичката зад някой пейзаж.

Друга интересна картичка е „Украшение на любовта“, въпреки че е празна – така и не била изпратена до никого.  Сцената е класическа – мъж поставя лавров венец на главата на жена, облечена в древноримски стил. На гърба пише: Книжарница „Отец Паисий“ — Симеон Василев, Пловдив.  Симеон Василев пристигнал в града под тепетата през 1913 г. Тъкмо открил своя будка за вестници и цигари срещу храма „Св. Богородица“ и избухнала войната. Пратили го на фронта, попаднал в плен, но в крайна сметка се прибрал и се захванал с издателската дейност.  Книжарницата, която открил на Джумаята, там където днес е туритсическия информационен център, се превърнала в истински културен център за среща на писатели, художници и интелектуалци. И всичко това научаваме от гърба на неизпратено картонче.

Старите картички показват какво са смятали за красиво хората преди повече от век. Те пазят следи от приятелства, несподелени любови, клюки, тревоги и надежди. А това е много по-интересно от голотата, не мислите ли? Дано някой ден музеят в Павликени да направи изложба за великолепната си колекция, за да може да ги видите в целия им блясък. А дотогава, ако имате у вас стара картина с пейзаж — проверете дали зад дърветата не се крие някоя гола девойка.

Благодаря от сърце на госпожа Сашка Кирилова,  уредник в Исторически музей – Павликени за това, че подбра, сканира и ми изпрати 60 картички от колекцията, за да напиша този материал!