Имате ли любимо място? Такова, на което хем да тежите като камък, хем да летите като перо.  Такова, което да ви кара да пеете с цяло гърло и да се търкаляте в тревите.  Аз имам, но засега няма да издам кое е. Вместо това ще ви разкажа за любимото място на Мария. Коя е тя? Ей сега ще разберете.

Мария била принцеса. Дете на двете най-могъщи аристократични фамилии в края на 19 век – на британското кралско семейство и на руското императорско семейство.  Баба ѝ била самата кралица Виктория, дядо ѝ – руският император Александър II – Цар Освободител, този с паметника на жълтите павета.   Представете си каква взривоопасна смес се получила от такава елитна кръстоска – болезнена руска емоционалност, съчетана с британска прагматичност и чувство за дълг. 

Расла Мария що расла и станала една от най-желаните невести на континента – мъже от цяла Европа се състезавали да искат ръката ѝ.  Тя имала симпатия към Джордж. Не кой да е Джордж, а бъдещият крал на Великобритания.  Той също много я харесвал и дори й предложил брак.  Но своенравната ѝ майка, великата княгиня Мария Александровна, се противопоставила на отношенията им. Видите ли, като дъщеря на руски император, тя считала, че британското кралско семейство не й отдавало достатъчно уважение и често влизала в конфликти с кралица Виктория. Правела си сметката, че ако малката Мария се омъжи за Джордж, тя би останала в сянка в английския двор. Предпочитала дъщеря ѝ да стане първа дама на по-малка държава. Както се казва – по-добре голяма риба в малко езеро, отколкото малка риба в голямо езеро.  А какво искала дъщеря й? Това нямало никакво значение.

И така, едва седемнадесетгодишна, омъжили принцесата за румънския престолонаследник Фердинанд.  Тя била истинска вихрушка от страст и емоции. Той – затворен, педантичен и ужасно скучен. Направо я отвращавал със своята пълна липса на въображение. Но Фердинанд имал една много важна черта – бил необичайно търпелив. Съпругата му кръшкала непрекъснато – с лейтенант Зизи Кантакузин, с великия руски княз Борис Владимирович и с принц Барбу Щирбей – най-голямата ѝ любов, един от най-богатите и влиятелни мъже в Румъния. Историците и до днес спорят за бащинството на някои от децата ѝ.  Първите две – Карол и Елизабета – са със сигурност от Фердинанд. За Илеана и особено за Мирча твърдят, че са от Барбу Щирбей – просто няма как от синеоката Мария и синеокия Фердинанд да се родят две тъмнооки деца. Както се казва, генетика и шарка не можеш да ги скриеш. Или любов и шарка беше? Като казах любов, да вметна – Мария и Джордж запазили привързаност един към друг.  В мемоарите й личи тъгата по него, а когато се срещнали години по-късно като крал Джордж V и кралица Мария на Румъния, близостта им личала отдалеч.

Абе истински румънски сериал! 

Най-странното е, че колкото по-нещастен бил личният живот на Мария и Фердинанд, толкова по-успешно се развивали монархическите им дела. Тя, със своята харизма и общителност, очаровала крале и генерали, знатни дами и обикновени хора, а той осигурявал стабилност в управлението на държавата. Най-ярко синхронът между двамата проличал по време на Първата световна война – докато Фердинанд изпълнявал конституционните си задължения, Мария посещавала фронта и болниците, вдъхвала кураж на войниците, а след края на войната нейният чар и дипломатически талант дори донесли на Румъния допълнителни територии.

Ексцентричният й характер личи и в някои от пътуванията. През 1926 посетила сиуксите в Северна Дакота.  Вождът Червената Томахавка боядисал лицето ѝ със свещена боя, сложил я да седне върху бизонова кожа и я понесли, накичена с орлова корона – символ на смелост и голяма чест. Освен това ѝ дал индианско име – Жената, която бе повикана, и я нарекъл своя сестра.  Представете си я само с перлите на Екатерина Велика на врата и с индианска корона на главата! 

Как мислите, че кралете и кралиците се предпазват от бърнаут? Ами като си строят замъци.  Мария се влюбила в Балчик с белите му скали, лазурното море и изумрудената зеленина.  Дворецът й се явил като видение – бял, с изчистени линии, потънал в зеленина.  Построили го изцяло по нейна концепция. Нарекла го „Тихото гнездо“.  Как си личи, когато нещо е направено с любов!  От тъничкото минаре, източено в небето, до скритите беседки, зелени арки, езера и фонтани до зашеменяващите гледки – всичко говори за изтънчен вкус и усет към красотата.  Трудно бих го нарекла дворец. По-скоро сякаш е място, излязло направо от страниците на някоя приказка.  Имам чувството, че след като цял живот се съобразявала с дълга си, в Балчик се отприщило желанието й за свобода и щастие. И цялата й креативност.

Навремето вълните стигали до зидовете и затова най-долната е „Градината на синята вълна“.  В нея се разбива водата на 25-метров водопад и расте една от най-старите магнолии на Балканите.  Може с часове да седите на каменните пейки и да съзерцавате морето.  Мостът на въздишките пък бил стар коларски път, по който минавали каруците, за да стигнат до мелниците.  Ако минете по него със затворени очи и си пожелаете нещо, ще се сбъдне.

Колко ли пъти кралицата е минавала по Моста на въздишките и какво ли си е пожелавала – не знаем. Но знаем, че поискала след смъртта й все пак да я погребат до Фердинанд в манастира Куртя де Арджеш. А сърцето й да остане в Балчик – там, където се е чувствала най-щастлива. По-късно, след Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа на България, пренесли ковчежето със сърцето в Румъния. Но не могли да пренесат там духа на кралицата, който според мен така и не напуснал белите скали над морето.