Ако Мишо Белчев, светла му памет, трябваше да напише текст за „Праисторическа жалба за младост“, може би щеше да започне така:

„Нямаше още никакви хора около Гиза и Тутанкамон,

Троя изобщо не беше в плана,

нито пък Стоунхедндж, ни Вавилон.“

В онези далечни времена преди близо осем хиляди години, никой от известните градове и чудеса на света не съществувал.  Трябвало да минат още 25 века до появата на Троя и 30 века до появата на пирамидите, когато край днешен Дуранкулак ехтяли каменни брадви и кипял усърден труд.  Край малка река съвсем до морето, една от най-древните европейски общностти строяла своето селище.  Освен с дървени колове, гъвкави пръчки, слама и кал, те изгражадали основите на домовете си с дебел зид от дялан камък – нещо нечувано и невиждано дотогава.  Някои от къщите били по 280 квадрата. Имало и двуетажни. Много по-големи от средностатистическите в днешните села.  Изглежда мястото било адмнистративен център – спретнат и подреден, с прави улици и с голяма общесвтена сграда в средата – както е сега общината.

Археолозите кръстили културата на тези древни хора „Хаманджия“, на малкото добруджанско село в днешна Румъния – Бая-Хаманджия.  Използват думата „култура“, защото не знаят дали тези хора са били едно племе или различни племена с различни езици — знаят само, че са използвали сходни съдове и са имали сходни обичаи. По тази логика, когато археолозите на 25 век се разровят в интернет пространството, ще ни определят като култура „Екранджия“, защото въпреки че принадлежим към различни народи и говорим различни езици оставяме сходни задълбочени културни следи в социалните медии.

Историята започва по обичайния начин – с румънски багер, който копае, в този случай напоителен канал.  От пръстта започнали да извират древни съдове, каменни сечива и човешки останки. Веднага спрели работа и извикали специалисти.  Станало ясно, че са попаднали на напълно непозната праисторическа култура.  Това се случило през 1952.  Няколко години по-късно румънците захванали да строят атомната електроцентрала край Черна вода.  Изпод зъбците на машините изскочили подобни на хаманджийските съдове, а също и фантастичните статуетки „Мислителят“ и „Седящата жена“, които толкова много приличат на съвременно изкуство, че все едно вчера са правени! Те са символът на тази култура. Истинската изненада обаче дошла през 1975, когато започнали разкопките на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. Точно там било открито най-ранното и най-добре запазено селище на това развито общество. 

Въпреки че всеки дом си имал спалня и ежедневна с пещ и огнище, дуранкулашкото село навярно разполагало с обща кухня, в която се приготвяла храната.  Менюто включвало хляб от пшеница и ечемик. Днес малцина са чували за фий и уров, но преди 8000 години от тях древните домакини правели ежедневната яхния.  Уровът е супербобът на праисторията – богат на белтъчини, издръжлив на суша и лесен за отглеждане. Горчал и затова трябвало да го киснат дълго, преди да го готвят.  Хапвали също еленско, глиганско, месо от диви магарета и много риба.  Овце, кози, говеда и свине били домашните животни, които допълнително разнообразявали трапезата.

В близост, на площ от 100 декара, археолозине открили един от най-големите праисторически некрополи в Европа, с над 1200 погребения.  Може би има и още, но са под нивото на днешното езеро. Гробището само по себе си е сензация, защото не се срещат много некрополи от праисторията. В продължение на цяло хилядолетие хаманджиите погребвали там мъртвите си. 

Находките от некропола разказват какво ли не. Например, че местните знаели как да обработват златото.  От един от гробовете излязла изключително ценна находка – малка златна спирала с около 200 – 250 години по-стара от считаното за най-старо обработено злато в света – това от Варненския некропол.  Според други учени не е по-старо, но няма да се караме.  Какво са едни 250 години в безкрайността на вселенската история. Че прокарали първите търговски пътища между новозаселената Европа и Средиземноморието. Сред накитите има такива от миди, които се срещат само в Средиземно море.  Че най-модни и скъпи били огърлиците от млечните зъби на северен елен. Заради голямото търсене се появили и фалшификати от костите на местни тревопасни животни.  Представям си как две дуранкулашки хаманджийки се срещат на реката и едната хвърля презрителен поглед на тази с герданчето Абибас. Че били истински майстори на керамиката.  С радост бихте си ги сложили на трапезата и днес. Че били естети и майсторски обшивали дрехите си с мъниста от кости и миди.

Мирният и щастлив живот край Дуранкулак бил прекъснат от две брутални земетресения.  Първото напукало и килнало стените на къщите. Хората ги подпрели с греди и пооправили разрушенията.  Второто, около век по-късно, било толкова свирепо, че селото се подпалило.  Хората събрали каквото могат от покъшнината си и напуснали завинаги това място.  Земята се разцепила и бликнали стари извори, които превърнали тучната долина около реката в езеро, а част от селището – в остров. 

В продължение на повече от хилядолетие там не живеели хора. После от юг дошли варненци, тоест хора от културата „Варна“, след това траки.  От времето на траките е останал храм на Кибела с мраморна плочка с изображение на богинята.  В България има само два открити досега – другият е в Балчик.

В най-горния пласт лежат останки на средновековно българско селище от 9-10 век.  Част от него е запазено в ъгълчето вдясно от моста към острова.  Отгоре ще видите ясно, че строителството е разхрърляно, без план, като лястовичи гнезда, както днес се строят новите квартали в София – без тротоари, без зелени площи и с къщи една върху друга.  Човек започва да се пита къде е изчезнало това знание на праисторическите хора за подредено по конец село и общество. Можем само да гадаем.

Препоръчвам ви да отидете до Дуранкулак. Ей го къде е!  Има добре направен посетителски център, където ще ви пуснат филм и ще разгледате приятна изложба. Ще се разходите по дървените пътеки сред острова. Няма да видите кой знае  какво с очите. Едни основи на къщи и кресливата колония корморани, която е превзела мястото. Езерото и морето в далечината.  Но съм сигурна, че ще се обадят древните ви гени и ще прогледнете със сърцето – не са избрали това място случайно.  Не биха могли да изберат по-добро. Земята е мазна и плодородна, житото е тлъсто и гъсто, тревата е жилава и зелена.  Потънала до коленете в лавандула, с лице към залеза, докато три огромни комбайна ошетваха безкрайна златна нива, се наведох, взех шепа пръст и й прошепнах „Поздрав от след 300 поколения! Вижте докъде стигнахте! Благодаря ви!“