Майка ми, нали все шета, и докато бърсала прах да вземе да счупи рамката на онзи пейзаж с брезите край поточето, наследство от баба и дядо.  Разглобила я и що да види!  Иззад дърветата надникнала чисто гола руса красавица, изтегната на скала, с поглед, вперен в морска шир. Излишно е да казвам, че има луна, пътека и вълни с бели гребени.  Абсолютно романтично!  Дядо ми, видите ли, си бил украсил ергенската квартира със Саманта Фокс от 1918.  За да спази приличието и да ликвидира конкуренцията, след сватбата баба я покрила с брезови клонки. 

Прелестите на красавиците от еротичните пощенски картички в колекцията на музея в Павликени не са покрити с нищо.  Просто не ги възприемали като неприлични.  Трудно е да си представим това днес. Но понякога историята ни показва колко различни сме станали. Преди известно време в Казанлък избухна спор. Учителки отказаха да водят учениците си в художествената галерия заради голите тела в картините. Стигна се дотам издателство „Точица“ да публикува книжката „Сложете гащи на тези картини“, която с чувство за хумор обяснява, че голотата в изкуството не е повод за паника. А ето че преди повече от век хората сякаш са го разбирали без специални обяснения.

Да вземем една гола до кръста девойка с буйни коси, смирено свела поглед с ръце в скута.  Изпратила я Венета Пенчева, ученичка в трети клас, до войника Иван Колев, за да му честити именния ден: „Бай Иване, желая ви скорошно завръщане по домовете“.  Навярно  била 13-14-годишна според системата на българското образование през 1918.

Ако е бил мобилизиран още през Балканските войни, възможно е Иван да бил прекарал далеч от дома повече от шест години. Затова си мисля, че хората гледали на тези картички по-скоро като на нещо мило. Образ на красива жена за човек на фронта, като знак за това, че някой мисли за него и го чака.

Изображението, избрано от Венета, не е случайно.  То е по картина на италианския художник Анджело Асти.  Той  е много интересна фигура, защото е точно на границата между академичното изкуство на XIX век и масовата визуална култура на XX век. Приживе Асти бил известен художник.  Показвал картините си из салоните в Европа и продавал успешно. Бил цар на портретите на млади жени – идеализирани красавици – с огромни тъмни очи, дълги коси, гладка кожа и леко мечтателно или меланхолично изражение. Точно по тази причина, още през 90-те години на XIX век литографиите по негови картини започнали да се разпространяват масово. Но бумът дошъл след смъртта му, когато образите, нарисувани от него, се превърнали в пощенски картички и заляли цяла Европа -от Франция и Германия до Русия и Павликени.

Изследователите виждат в Асти един от предшествениците на pin-up културата. Pin-up значи „забождам с кабърче“. Става дума за изображения на привлекателни жени, които хората закачат по стените на стаи, работилници, кораби, казарми, офиси или шкафчета. Разбира се, той не рисувал pin-up момичета в класическия смисъл на 40-те и 50-те години, но превърнал красивата жена в самостоятелен обект на възхищение. И масово потребление.  Днес оригиналните му картини са сравнително рядко срещани, но през миналия век образите му били познати на милиони хора по света без дори да били чували за него. 

В разказа Ванка на Чехов, деветгодишният чирак на московски обущар пише отчаяно писмо и го адресира  „На село за дядо.“  Това е един от най-тъжните финали в световната литература – читателят разбира, че писмото никога няма да стигне до дядото. Венета е адресирала картичката си „За войника Иван Колев, колоездачната рота на I-ва армия“. И тя стигнала. По онова време велосипедът бил модерно нововъведение в армията – по-евтин от конницата и далеч по-бърз от обикновения пехотинец.  Българската армия създала колоездачно подразделение още в началото на ХХ век и го използвала активно през Балканските и Първата световна война за изненадващи разузнавателни маневри и бърза комуникация. Голяма екзотика! Не било трудно на пощаджиите да го открият.

Ето колко много неща може да научи човек от гърба на гола замечтана хубавица.

Освен честитки за именни дни, Рождество и семейни празници, картичките служели за размяна на важна информация, дружески закачки и нежни любовни съобщения. През април 1919 г. някоя си Севда пише: „Ах, миличкия ми, може би си мислиш, че съм още в хубавото Павликени, откъдето имам от едно скоро време мили спомени, които само ти единствен знаеш. Моля ти се, пази всичко в тайна… Защо те немаше на гарата? Дълго аз поглеждах дано да дойдеш, обаче всичко беше празно… Твоя, вечно твоя Севда“. За съобщението си подбрала картичка, наречена „Първата целувка“ – младеж, сведен нежно към момиче в бяло. Прелъстена и изоставена?  Не знам. Но повече от век по-късно в няколко избледнели реда още се усеща разочарованието на момиче с разбито сърце.

Два месеца по-късно сватята Стефанка пратила съобщение до г-н Илия Цанев: „Научих, че Сика Петкова се отровила. Ще ти се моля да ми пишеш как е станала тази работа и кой е причината.“  Възможно ли е Севда да е Сика? И двете картички да са свързани? Едва ли, но пък признайте, че е интригуващо да се потопим провинциалните драми от онова време.

Изборът на сватята за изображение е силно озадачаващ: „Невястата на вятъра“ по картина на E. Schneider – гола морска сирена, разбира се на скала, разбира се над вълни, с чайки в небето и развята от вятъра коса.  Кодът R 152 вероятно е номер от серия на немски или австро-унгарски издател. По онова време германските издатели заляли европейския пазар на художествени картички. Огромни тиражи се печатали в Германия и после се продавали в Русия, България, Румъния и Османската империя. Любопитно е, че картичката е двуезична: Die Windsbraut — Буря, което показва, че е предназначена специално за българския или руския пазар.  Цяло чудо е, че съпругата на Илия не напъхала картичката зад някой пейзаж.

Друга интересна картичка е „Украшение на любовта“, въпреки че е празна – така и не била изпратена до никого.  Сцената е класическа – мъж поставя лавров венец на главата на жена, облечена в древноримски стил. На гърба пише: Книжарница „Отец Паисий“ — Симеон Василев, Пловдив.  Симеон Василев пристигнал в града под тепетата през 1913 г. Тъкмо открил своя будка за вестници и цигари срещу храма „Св. Богородица“ и избухнала войната. Пратили го на фронта, попаднал в плен, но в крайна сметка се прибрал и се захванал с издателската дейност.  Книжарницата, която открил на Джумаята, там където днес е туритсическия информационен център, се превърнала в истински културен център за среща на писатели, художници и интелектуалци. И всичко това научаваме от гърба на неизпратено картонче.

Старите картички показват какво са смятали за красиво хората преди повече от век. Те пазят следи от приятелства, несподелени любови, клюки, тревоги и надежди. А това е много по-интересно от голотата, не мислите ли? Дано някой ден музеят в Павликени да направи изложба за великолепната си колекция, за да може да ги видите в целия им блясък. А дотогава, ако имате у вас стара картина с пейзаж — проверете дали зад дърветата не се крие някоя гола девойка.

Благодаря от сърце на госпожа Сашка Кирилова,  уредник в Исторически музей – Павликени за това, че подбра, сканира и ми изпрати 60 картички от колекцията, за да напиша този материал!

Заповядайте в шоурума на Античния керамичен център в Павликени! Ще ви покажем богатия асортимент на нашето производство и се надяваме да си тръгнете като предоволни клиенти!  Вижте тези сервизи за храна! Украсени са с листа и цветя – перфектната посуда, която няма да ви посрами пред никакви гости.  Ако искате да направите хубав подарък на детето си, изберете каруцата с кончето от нашата колекция играчки.  Или може би ви се иска да освежите сексуалния си живот? Разбира се, предлагаме и такива артикули.  Керамичните ни вибратори и плъгове са покрити с кафяв лак и изработени от най-качествена глина.  Фалосите ни завършват с изтъняване на формата, силно извита като дръжка и са много удобни за ползване.  По-добри са от старите гръцки „олисбос“, изработвани от дърво или камък, защото керамиката придава допълнителна топлина на преживяването ви, а и се поддържа по-лесно.  Освен за удоволствие, можете да ги използвате за дефлорация или при обреди за плодовитост. Произвеждаме също големи фалоси като архитектурни елементи за украса на домове ви.  Колкото по-голям е пенисът, толкова по-голям ще е късметът в къщата ви. 

Ако пък имате собствено серийно керамично производство, купете си печат от еротичната ни серия.  С такава визуална идентичност никой няма да обърка изделията ви.  Предлагаме матриците в различни модели: „Ерос и Психея“ – олицетворява първичната сила на сексуалното желание, „Дионис“ – символ на оплодителната сила, и „Венера“ – представена е гола, лявата ръка е повдигната и докосва косите, истинско въплащение на съблазънта. Най-популярен е този с натуралистичната еротична сцена. Размерът му е около 6 см в диаметър.   Както виждате, сцената представя момент от интензивните любовни занимания на двама млади.

Собственикът на производството е Гай Урсидий Сенецион.  Преди около 1800 години той се заселил в колония на ветерани в земите около днешно Павликени, след като се пенсионирал от легиона в Нове.  Избрал плодородната долина на река Росица, защото през нея минавали важни пътища, които свързвали Мизия с другите краища на огромната Римска империя.  Оженил се за красивата Юлия Валентина, родили си деца. Гай служил на Рим толкова вярно, че с обезщетението, което получил, вдигнал огромна вила на площ от четири декара и половина!  Днес от нея са останали само основите и човек трудно може да придобие представа за мащаба и красотата й.  Ние ще се изхитрим и ще я обиколим мислено.  Първо ще влезем в пищния вътрешен двор, потънал в зеленина и обрамчен с бели мраморни колони.  Ще пийнем студена сладка вода от двата кладенеца.  Вижте банята!  Огромна е, с два басейна, облицовани с мраморни плочи, и с подово отопление.  Стаите са украсени с цветна мазилка и рисунки.   Все едно сме в райска градина. 

Гай Урсидий Сенецион бил предприемчив човек.  Изследвал земите в имението си и установил, че има големи залежи на хубава глина. Наел хора, купил си роби, иззидал пещи и захванал серийно производство на всичко керамично, за което може да се сетите – посуда, лампи, играчки, строителни материали и разни други неща, за които ще стане дума след малко.  Производството процъфтявало. През 1976, докато проучвали вилата, археолозите се натъкнали на съкровище – гърне, затворено с купа и заровено в пода на една от стопанските сгради от имението, с 3727 сребърни денара – около половин милион лева днешни пари.  Дали това е била касата на завода?

Никога нямаше да разберем кой бил човекът, създал цялото това богатство, ако през 2016 година трактористът Валентин Савов от Павликени не беше закачил с плуга си надгробната плоча на Гай, Юлия и децата им.  Сега тя е изложена пред музейната зала на Античния  керамичен център.  Семейството е изобразено застинало едно такова. Не, не като селяни от миналия век пред фотообектива, дето седят вдървено и гледат стреснато. По-скоро като патриции, извисени над плебса.  В буквалния смисъл.  Плочата е висока цели три метра и трийсет и пет сантиметра и все едно си роб в краката на владетеля.  Надписът гласи: „На подземните богове. Гай Урсидий Сенецион живя 40 години. Юлия Велентина, негова съпруга, издигна този паметник. Добре заслужи.“ Представям си пък колко щеше да заслужи, ако беше доживял до 80!  Наистина, колцина от нас за 40 години са оцеляли след битки, вдигнали са имот и са направили фабрика, която е снабдявала с керамика всичко живо от Нове и Никополис ад Иструм, та чак до Кримския полуостров.  Дори след смъртта си Гай останал свързан с глината.  Паметната плоча и гробът са намерени в стара глинена кариера.  Както се казва, „от глина дошъл и на глина станал“.  

Археологът Богдан Султов възстановил последователността на керамичното производство и мечтаел центърът да стане научно-практическа база за обучение по римска керамика. Ценните находки, които открил, обаче заминали за музея във Велико Търново. Ако решите да го посетите, Античният керамичен център може да ви се стори скучен: Музейната сбирка е скромна, керамичните пещи са камари тухли под стъклени покрития, от вилата, както вече стана дума, са останали само основите. Красивият парк и малките стопански постройки представляват изящен комплекс с приятно фън-шуй излъчване, но не дават почти никакви съдържателни сведения.

Е, дотук с нашата разходка из античното семейно предприятие на Гай Урсидий Сенецион – войник, предприемач и баща, който знаел, че животът трябва да се живее пълнокръвно, защо не с малко еротика в глината.  Сред тухлите, фрагментите и старите пещи в Павликени може да ви се стори, че нищо живо не е останало. Но погледнете на Античния керамичен център като на фабрика за удовлетворяване на човешките желания – от най-обикновените до най-интимните.  И ако си тръгнете оттам с усмивка и с мисълта, че древните римляни са били много по-близки до нас, отколкото сме си представяли – значи сте избрали правилния артикул от техния древен шоурум.

Никога не бях ходила в Павликени. Обикновено хората преминават през това градче транзит и спират за малко на гарата, на път от София за Варна.  Какво да търси там човек,  ако не му е родно място или не е по някаква работа?  Например да си закупи креват от Привилегированата креватна фабрика на Дечев и Сие.  Насам народе! Най-здравите железни кревати въ Царството! Всеки нашъ креватъ служи дълги години — безъ скърцане, безъ огъване, безъ разводъ – здравъ сънъ за здравъ народъ! Художникът на фабриката – Владимир Егер, бил на особена почит в града, тъй като освен картините по металните рамки на леглата, рисувал портрети на своите съграждани.

Или пък може да натовари каруца любеници от огромния пазар на мегдана всеки вторник през лятото.  За да добие вид на истински пазар, в първите години павликенци изкарвали добитъка си и собствените си запаси от храна, под предлог че ще ги продават.  Умна стратегия, не мислите ли?  Предприемчиви хора отворили дневно кино с намалени цени в пазарните дни.  Отделете един час и се пренесете в други места и светове! За вторник този месец ще бъде представен „Циркът“ с най-великия филмов комик Чарли Чаплин. Посетители на пазаря, съединете полезното с приятното! Ох, увлякох се! Всичко това е можело да направите в началото на XX век.  Днес креватите са в музея, а от динения пазар са останали няколко снимки, все едно правени от НАСА на някоя далечна динена галактика.

Преди 130 години районът обиколил италианският публицист Жорж Нурижан и написал следното: “… Павликени. Макар да се смята за паланка, това е градец, който крие голямо и завидно бъдеще. Той се развива почти шеметно, за отлика от много други градове.  Оттук се изнасят големи количества грозде, вина, яйца, птици, добитък, кожи, соя, пшеница и други селскостопански произведения.“

За съжаление май не познал за голямото и завидно бъдеще. Но затова пък музеят в града е много хубав – специално проектиран за музей, с прилежно поддържан парк и обновена експозиция. Може да пипнете, да помиришете и да послушате какви ли не истории.

Представяте ли си на 21 години да ви изпратят съвсем сам да управлявате няколко села и 4000 декара имоти?  Това се случило с Атанас Хаджиславчев, който се оказал на правилното място в правилното време.  Той бил от стар търновски род на известни майстори кожухари. Баща му Славчо бил добър приятел на Етем бей, последният османски владетел на селата около днешно Павликени.  Когато руските войски минали Дунава, Етем бей дал пълномощно на Славчо да управлява имотите му и заминал за Шумен с файтона си. По пътя катастрофирал – возилото се обърнало, беят бил тежко ранен и по-късно починал.  Атанас бил седмото дете в семейството. Братята му отдавна били подхванали бизнес – търговия, страноприемници в Търново, така че баща му го изритал да се оправя с имотите в павликенско.  И тогава настъпил символичният момент, в който османският феодализъм отстъпил място на новото българско управление. Младият Хаджиславчев изградил чифлик, модернизирал стопанството, развил земеделието и търговията, и превърнал Павликени в процъфтяващо селище. Дарил земя за построяване на църквата, земеделското училище, основното училище, опитното поле, казармата, централния площад и ловния дом.  Вдигнал голям и модерен театрален салон.  Друго си е да си момче от сой! В признателната памет на поколенията е останал като Старейшината. 

Друг познат герой, за когото ще научите неочаквани неща, е  Моно Сеизмонов. Кой е той, ще се зачудите. Знаете го като Отец Матей Преображенски – Миткалото – една от най-необикновените фигури на Българското възраждане.  Освен революционер, близък съратник на Левски и книжовник – написал е цели  шест книги, Миткалото бил изобретател, човек с енциклопедични знания и неизчерпаемо любопитство.   Едва деветгодишен изгубил цялото си семейство – чумата ги тръшнала в буквалния смисъл.  Израснал из манастирите и се самообразовал в манастирските библиотеки.  Увлякъл се по механиката и науката. Непрекъснато нещо измислял и проектирал – нови машини, пясъчни и морски мелници, многоцевни оръжия и най-различни селскостопански рационализации. Търсил начин да сътвори вечен двигател. Бил нещо като българския еквивалент на Леонардо Да Винчи, но без рисуването. 

През 1870 Матей основал взаимно училище в село Михалци до Павликени, където по негов проект и под негов надзор тревненският зограф Венко Венков изрисувал върху стената на училището Вечен календар – сложна система от кръгове, дати, планети, празници и житейски цикли. Голяма работа, ще кажете вие от позицията на разглезени от глобалната мрежа и дигиталните технологии хора. Но преди 150 години календарите и часовниците не се валяли под път и над пот. Освен това календарът на Миткалото не просто показвал дните, месеците и годините. Той учел учениците на ред, дисциплина, морал и ценности – как да живеят според законите на природата и трудовия ритъм. В центъра му са изобразени двете полукълба на Земята с континентите, паралелите и меридианите. Нещо като стенен атлас за децата.  Сцените от селския живот в различните сезони имат символично значение – детството, младостта, зрелостта и старостта в човешкия живот. Най-симпатичното нещо в календара са старите имена на месеците – Сечко, Лют, Брезен, Цветен, Тревен, Червен, Сърп, Зарник, Руен, Листопад, Груден и Студен.  Зарник!  Сечко!  Преди години го свалили от стената на училището, защото щял да се съсипе. Реставрирали го и днес е звездата на музея в Павликени – доказателство за размаха на мисленето на един възрожденски шемет.

Друг шемет, роден в Павликени и станал световна звезда е Факира Мити.  Не се задържал много в родния си град – семейството му все пътувало и всичките им деца били родени на различно място. Но музеят му отрежда специално място. Димитър се изучил за маг в Букурещ, при мадам дьо Теп. Тя му показала как да забива игли в тялoтo cи и да допира с език нaжeжeнo жeлязo. От малък го интересували окултните науки – магията, телепатията и хипнозата. Ha cцeнaтa влaдeeл публиката и xopaтa ce тълпяли дa гo глeдaт. Превърнал се в един от най-големите български шоумени.  В сеансите си безпогрешно избирал от публиката нaй-чувствителния мeдиyм и четял мислите му като вчерашен вестник. Това предизвиквало фурор.  Бил първият вентрилоквист в България – говорел с корема си и „озвучавал“ куклите Иванчо и Ганчо.  Като Капитана и куклата му Бай Тъньо, които са много популярни днес.  

През 1930 читалището в Павликени решило да не изостава от световните новости и закупило „магически фенер“ – днес му казваме проектор, с който да онагледява беседите си. Той предизвикал шеметна сензация сред местното население. Селските глашатаи се изхитрявали да обявяват лекциите в читалището като кино без пари. Народът се трупал и слушал с внимание, и искал всичко да се повтаря и потретва.

Животът се върти като колелата на влака, минаващ през Павликени и като Вечният календар на Миткалото.  Историите за чешити, шемети и големи хора се усукват и преплитат в музея на този малък град.  Някои от тях са живели там за кратко, други – за по-дълго.  Като тухли в градежа на хубава къща, те спояват здраво миналото с бъдещето.  Листопад след Листопад, година след година и век след век. Така че следващият път слезте на гара Павликени и отделете един безгрижен следобед на прекрасния им музей!