Звучи като заглавие на филм от поредицата за Индиана Джоунс, нали? В главните роли археолог със смешна шапка, пищна блондинка, древно проклятие и скъпоценен амулет с тайнствена сила. Няма що! Размечтах се и аз да стана холивудска звезда!
Я по-добре да направим експеримент. Казвам ви думата „нефрит“. Каква е първата ви асоциация? Почти съм сигурна, че е Китай. Нефритът е камъкът на дракони и императори.
Но се оказва, че хилядолетия преди Китайската империя, по нашите земи имало Балканска нефритена култура. Разказа ми го изящната нефритена жаба от музея във Враца. Тя е на осем хиляди години, достатъчно стара и мъдра, за да й повярвам.
Намерили амулета през 2012 година край село Оходен, на място, където преди осем хилядолетия се заселили едни от първите земеделци в Европа. По размери е малка – колкото двуеврова монета, обаче била важен символ. На какво точно – не сме сигурни. Според една от версиите изобразява Великата майка – богинята на плодородието, в момент на раждане.
Сега, ако на някоя жена й кажете, че е жаба, сигурно ще ви убие на място. Но Великата майка явно нямала нищо против. Жабата се появявала всяка пролет с дъждовете. Снасяла хиляди яйца. Изчезвала през зимата и се завръщала отново. В нея древните хора виждали кръговрата на живота.
И така, ето първата загадка. Как са обработвали този камък? Той не е най-твърдият минерал на света. Кварцът например е по-твърд. Нефритът обаче е изключително жилав. Структурата му наподобява сноп от безброй преплетени микроскопични влакна. Затова трудно се чупи и може да понесе удари, които биха разцепили други камъни. Тъкмо това го прави подходящ за брадви и длета. И ужасно упорит, ако решите да го превърнете в нещо изящно. Преди осем хиляди години хората нямали метални инструменти и електрически бормашини. Оформяли камъка постепенно, като го търкали с пясък и вода. Със сигурност не набързо за ден-два.
Още преди да изскочи жабата от Оходен, археолозите били открили десетки праисторически предмети от този материал. В Кърджали – свастика. Толкова прецизно оформена и прекрасно полирана, че британският археолог Джон Чапман казал, че е сред най-впечатляващите предмети от Източните Балкани. В Гълъбник – нефритен жезъл с дължина около 36 сантиметра, старателно излъскан, едва ли служел за всекидневно сечиво. Дори в халколитния некропол във Варна, заедно с най-старото обработено злато, има изящна нефритена игла за коса, дълга 12 сантиметра, с три внимателно пробити отвора.
И какво излиза? Хилядолетия преди китайските императори, по Балканите хората вече правели от този капризен зелен камък сечива, украшения и амулети. Разпознавали качествата му и владеели сложни техники за обработката му. Разбирате ли сега защо учените говорят за Балканска нефритена култура? Според Руслан Костов това са едни от най-ранните и най-разнообразните нефритени изделия в света – по-стари от нефрита на неолитен Китай.
А ето я и втората жабешка загадка: откъде вземали нефрита? Щото по нашите земи той не се среща под път и над път. Ами от различни находища. Нефритената фигурка от Кърджали е от една химична и цветова група. Тази от Русе – от друга. Варненските изделия са от трета. Значи камъкът вероятно идвал от три или четири различни места. Но никой не знае къде се намирали те. В Огражден, край село Никудин, геолозите открили нефрит, но на съвсем тънки жилки. От него не можеш да направиш нищо. Все пак това доказало, че е възможно да е имало нефрит наоколо.
Третата загадка е къде са ги изработвали? За производство трябва работилница. Проблемът е, че досега археолозите не са открили такава по нашите земи. Най-близкото намерено ателие е в Турция, недалеч от Дарданелите. Там имало късове суровина, заготовки, недовършени брадви, производствени отпадъци и готови полирани сечива. Тоест можел да се проследи целият процес – от безформения къс до завършено изделие. Дали оттам доскачала у нас праисторическата кекерица? Не знаем.
След като написах този разказ, се върнах във Враца. Исках да я поразпитам тая жаба. „Кой те е направил? Откъде си родом? Какво си била? Украшение? Талисман за раждане? Дар за богинята?“ Жабата, разбира се, само ме гледаше с дупчиците си вместо очи и не ми отговори. Тя беше преживяла осем хиляди години. Нямаше никаква причина да издава тайните си точно на мен.
