Съкровищата на надеждата

Съкровищата на надеждата

Всички знаете приказката за Хензел и Гретел. Как заради немотия и глад родителите им ги изоставили в гората. Как изобретателният Хензел напълнил джобовете си с бели камъчета и ги пускал подире си, за да намерят пътя към дома. Сетих се за нея в един също толкова тъжен контекст – съкровищата от монети, „поръсени“ в Тракийската равнина, от Стара Загора до Филипопол.  Те, подобно на бели камъчета, очертават пътя, по който хората бягали от готите. 

Преди 1800 години животът в римска Тракия вървял тихо и спокойно. Земята раждала жито, търговците броели печалбите си, чиновниците събирали данъци, а императорите в Рим се сменяли толкова често, че хората не успявали да запомнят чий лик гледа намръщено от поредната пара.

После от север като лош, студен вятър, долетяла мълвата: „Готите! Готите идват!“  В превод: „Залостете портите, приберете добитъка, вземете парите и бижутата и бягайте колкото ви държат краката! “ Защото готите въобще не били готини. Откъдето минели, трева не никнела.  Всъщност, няма как учените да се ориентират по тревата, за да разберат посоката на смъртоносните варварски атаки.  Но за късмет попаднали на безценен свидетел – стар пергамент от библиотеката във Виена. В миналото пергаментът бил дефицитна, скъпа стока и затова средновековните книжовници често го рециклирали – измивали стария текст и пишели нов върху същите листове. На повърхността на Виенския ръкопис се четял църковен текст.  С помощта на ултравиолетова светлина и други съвременни технологии, учените извадили на бял свят скрито отдолу послание, чакало векове да бъде прочетено.

Появили се фрагменти на гръцки език, вероятно част от изгубеното произведение „Скитика“ на Дексип, историк от III век. Текстът разказва за нашествието на готите, за сраженията им с император Деций, за опустошителната епидемия, отслабила населението и войската, и за нападението срещу богат тракийски град, който учените свързват с Филипопол – днешен Пловдив. В друг откъс се говори как Деций наредил край Берое да бъде изграден отбранителен вал. Римляните дори не смеели да палят огньове, за да не ги забележи врагът. Императорът изпратил разузнавач, за да разбере докъде са стигнали варварите. Той обаче се оказал предател и издал местоположението на римските войски. Битката за Берое била загубена.  Какво увлекателно четиво! А е едва осем страници.

Пергаментът само потвърдил това, за което изследователите отдавна се били досетили – че могат да проследят пътя на нашествениците по намерените съкровища от монети.  Да беше едно съкровище, да го приемем за случайност.  Но те са над 150 от този период на територията на днешна България. Петнадесетина от тях са около Стара Загора и още толкова около Пловдив.  Чакай, чакай, ще кажете. Какво общо имат монетните съкровища с нападенията. Много просто – местата, от които „никнат“, образуват ясна географска линия.  Археолозите даже направили „карта на страха“, която показва пътищата на бягство на стотици уплашени хора, които заравяли парите си с надеждата по-късно да се върнат за тях. Мнозина не се върнали. 

Нека пак се пренесем в миналото.  Представете си, да кажем, богат собственик на земя в плодородната равнина около Берое. На хоризонта се вдига облак прах.  Пристигат ездачи с вестта, че римската отбрана е разбита и врагът е близо. В къщата се възцарява хаос. Жените и слугите търчат объркано и товарят каквото сварят в каруците.  Децата пищят. Животните в обора нервно пристъпват и всяко реве както може.  Най-сетне процесията потегля на юг. Скоро установяват, че са твърде бавни за бързоногата конница на варварите.  Някъде край днешното село Даскал Атанасово човекът изважда тежка кожена торба – навярно има над три кила и набързо я заравя край пътя. Сигурно сте любопитни какво има в торбата. Добре, ще ви кажа – 754 сребърни римски монети – 482 денария и 272 антониниана, сечени в продължение на близо век и половина. Денариите са „старите спестявания“, стабилна валута с високо съдържание на сребро. Затова продължавали да ги пазят и използват десетилетия наред. Антонинианите са „новите пари“. Формално стрували два денария, но съдържали значително по-малко сребро. Инфлацията очевидно не подминала Римската империя. По страните на монетите има ликове на повече от десет императори – от Траян до Филип I Арабина. Наистина не е богатство, събрано за ден. От пра-пра-дядо му ще да е било. Конницата връхлита, избива децата и старците и пленява мъжете и жените.  Вързаните клетници поемат в печална върволица подир варварската орда.

Не е ли иронично – най-ценното останало скрито под краката на поробителите. Докато не го изровил тракторът от ТКЗС-то 18 века по-късно.  Монетите са безценни като историческа стойност. Като материална също – ако държавата реши да ги продаде, сигурно ще вземе няколко стотин хиряди евро. Но за мен най-ценното и най-тъжното в съкровището от Даскал Атанасово, е надеждата, която собственикът хвърлил в торбата с имането.  Надеждата, че това е само за малко, че лошото ще отмине и някой ден ще изкопае среброто, ще се прибере у дома и животът ще продължи. Нея не можете да я видите във витрината на Националния исторически музей. Но, ако сте чели „Малкият принц“ ще знаете, че истински се вижда само със сърцето. И че най-същественото е невидимо за очите.

Свети Христофор Кучеглавият

Свети Христофор Кучеглавият

Баба ми беше начетена жена с голяма библиотека, но понякога, когато се ядосаше, речникът й беше каруцарски.  Не цепеше басма никому. Когато нещо не вървеше, винаги ми казваше: „Чедо, от мен да знаеш: има лошо, има по-лошо, има и мамата си трака!“ Така е и с гнева: има несправедлив гняв, има справедлив гняв, има и мамата си трака! Такъв, който може да те докара до лудост и да промени човешкия ти образ. 

Когато се изправих пред иконата на свети Христофор в художествената галерия в Попово, онемях.  Дотогава никога не бях виждала светец с кучешка глава.  Направо ме побиха тръпки – за православие ли става дума, или за езичество? Та това не е древен Египет. Това е Попово! После се сетих за разказа на Елин Пелин „Огледалото на свети Христофор“ и си го препрочетох. Освен това се поразрових още малко. Ще споделя с вас какво открих.

Кучеглавият св. Христофор не се среща под път и над път в българските домове и църкви. Иконата е рядка и много интересна. Нарисувана е през 1853 г., когато на много места из християнския свят такива изображения вече били забранени, но в българските земи все още ги рисували заради по-свободни местни разбирания. Това я прави ценен свидетел на старата балканска и византийска иконографска традиция.

Баба ми имаше още една любима приказка: „Всяка крушка си има опашка.“ Искаше да каже, че дори най-невероятната история обикновено тръгва от някаква истина. Така май е и с кучеглавите хора. Представете си само как някой древен грък или римлянин попада навътре в африканска пустиня на някое племе по време на ритуал. Мъжете са увити в животински кожи, с маски на лицата. Жените са с изпилени зъби и белязани с дълбоки резки лица. Някои са с разтегнати устни с плочки в тях. Горките пътешественици! Нищо чудно да са изпаднали в шок и след това да са разказвали години наред за преживяното. То стигнало и до ушите на Херодот, който описал странни народи с глави на кучета в далечни земи на юг от Египет. И понеже той бил виден инфлуенсър, легендата станала вайръл. Според древна версия на житието му, именно в тези земи бил роден и бъдещият свети Христофор. Дали наистина е бил воин от някое африканско племе? Така или иначе, преди векове художниците го рисували буквално – с кучешка глава.

Хубаво, но по едно време православната църква решила, че тези изображения мотаят главите на хората и ги отклоняват от размишленията за вярата. Празни приказки и легенди ли разказваме тука, или реални истории, а? Затова забранили кучеглави, конеглави и агнеглави икони. Създали строги правила как трябва да се рисуват светците и уеднаквили иконографията.  Тогава зографите заменили кучеглавият Христофор с образа на млад воин и мъченик.

Има още една версия как свети Христофор се сдобил с кучешка глава?  Според легендата, той бил необикновено силен човек, обсебен от желание да изкорени злото. Нещо като Батман. Само дето Батман е с маската на прилеп. Ами да! Комиксите не са от вчера! Та, Христофор вярвал, че мисията му е да наказва всеки, когото си нарочвал за грешник. Саморазправял си се, както намерел за добре.  Много е опасно, когато се вземеш насериозно. Когато усещането за надмощие и доминация вземе връх. И пак да цитирам мъдрата си баба: „Не съди. Има кой да съди!“ Колкото повече се изпълвал с гняв и осъждане, толкова повече се променял – лицето му се изкривявало и погрознявало, докато накрая загубило човешкия си образ и заприличало на кучешко. Външността му станала отражение на ожесточената му душа.

Ужасен от това, в което се бил превърнал, Христофор се отдръпнал от хората и се установил край една бурна река, където започнал да пренася пътници на раменете си. Без да знае, един ден помогнал на непознат странник, който се оказал самият Христос. Той му подарил огледалце. Всеки ден Христофор се оглеждал и изобщо не ставал по-красив. Докато един ден пренесъл през реката самия дявол. Макар да изпитвал желание да го накаже, той избрал да му помогне. Щом се погледнал в огледалото, видял, че си бил върнал човешкият образ. Тогава разбрал, че истинската победа не е в това да унищожиш грешника, а да не позволиш омразата да превърне и теб в негово подобие. Само милостта и състраданието могат да преобразят човека. Според църковното предание Христофор приел християнството и започнал открито да изповядва вярата си. По време на преследванията на християните от император Деций, бил арестуван, подложен на мъчения и накрая обезглавен заради отказа си да се отрече от Христос.  Така станал светец. Покровител е на пътешествениците, шофьорите, моряците и поклонниците. Ако се казвате Христофор, именният ви ден е на 9 май. 

Любопитен факт е, че иконата в Попово показва Христофор не като покровител на пътешествениците с Младенеца на раменете, а като мъченик и воин на Христос. Кръстът в ръката му е знак, че е пострадал и умрял за вярата. Това изображение е характерно за балканските кучеглави икони от XVIII–XIX век.

Ако ви се прииска да видите този необикновен светец със собствените си очи, закачете едно медальонче със свети Христофор в колата и направете пътешествие до Попово. Понякога една стара икона разказва повече за човешката душа, отколкото цялата библиотека на баба ми.