Баба ми беше начетена жена с голяма библиотека, но понякога, когато се ядосаше, речникът й беше каруцарски.  Не цепеше басма никому. Когато нещо не вървеше, винаги ми казваше: „Чедо, от мен да знаеш: има лошо, има по-лошо, има и мамата си трака!“ Така е и с гнева: има несправедлив гняв, има справедлив гняв, има и мамата си трака! Такъв, който може да те докара до лудост и да промени човешкия ти образ. 

Когато се изправих пред иконата на свети Христофор в художествената галерия в Попово, онемях.  Дотогава никога не бях виждала светец с кучешка глава.  Направо ме побиха тръпки – за православие ли става дума, или за езичество? Та това не е древен Египет. Това е Попово! После се сетих за разказа на Елин Пелин „Огледалото на свети Христофор“ и си го препрочетох. Освен това се поразрових още малко. Ще споделя с вас какво открих.

Кучеглавият св. Христофор не се среща под път и над път в българските домове и църкви. Иконата е рядка и много интересна. Нарисувана е през 1853 г., когато на много места из християнския свят такива изображения вече били забранени, но в българските земи все още ги рисували заради по-свободни местни разбирания. Това я прави ценен свидетел на старата балканска и византийска иконографска традиция.

Баба ми имаше още една любима приказка: „Всяка крушка си има опашка.“ Искаше да каже, че дори най-невероятната история обикновено тръгва от някаква истина. Така май е и с кучеглавите хора. Представете си само как някой древен грък или римлянин попада навътре в африканска пустиня на някое племе по време на ритуал. Мъжете са увити в животински кожи, с маски на лицата. Жените са с изпилени зъби и белязани с дълбоки резки лица. Някои са с разтегнати устни с плочки в тях. Горките пътешественици! Нищо чудно да са изпаднали в шок и след това да са разказвали години наред за преживяното. То стигнало и до ушите на Херодот, който описал странни народи с глави на кучета в далечни земи на юг от Египет. И понеже той бил виден инфлуенсър, легендата станала вайръл. Според древна версия на житието му, именно в тези земи бил роден и бъдещият свети Христофор. Дали наистина е бил воин от някое африканско племе? Така или иначе, преди векове художниците го рисували буквално – с кучешка глава.

Хубаво, но по едно време православната църква решила, че тези изображения мотаят главите на хората и ги отклоняват от размишленията за вярата. Празни приказки и легенди ли разказваме тука, или реални истории, а? Затова забранили кучеглави, конеглави и агнеглави икони. Създали строги правила как трябва да се рисуват светците и уеднаквили иконографията.  Тогава зографите заменили кучеглавият Христофор с образа на млад воин и мъченик.

Има още една версия как свети Христофор се сдобил с кучешка глава?  Според легендата, той бил необикновено силен човек, обсебен от желание да изкорени злото. Нещо като Батман. Само дето Батман е с маската на прилеп. Ами да! Комиксите не са от вчера! Та, Христофор вярвал, че мисията му е да наказва всеки, когото си нарочвал за грешник. Саморазправял си се, както намерел за добре.  Много е опасно, когато се вземеш насериозно. Когато усещането за надмощие и доминация вземе връх. И пак да цитирам мъдрата си баба: „Не съди. Има кой да съди!“ Колкото повече се изпълвал с гняв и осъждане, толкова повече се променял – лицето му се изкривявало и погрознявало, докато накрая загубило човешкия си образ и заприличало на кучешко. Външността му станала отражение на ожесточената му душа.

Ужасен от това, в което се бил превърнал, Христофор се отдръпнал от хората и се установил край една бурна река, където започнал да пренася пътници на раменете си. Без да знае, един ден помогнал на непознат странник, който се оказал самият Христос. Той му подарил огледалце. Всеки ден Христофор се оглеждал и изобщо не ставал по-красив. Докато един ден пренесъл през реката самия дявол. Макар да изпитвал желание да го накаже, той избрал да му помогне. Щом се погледнал в огледалото, видял, че си бил върнал човешкият образ. Тогава разбрал, че истинската победа не е в това да унищожиш грешника, а да не позволиш омразата да превърне и теб в негово подобие. Само милостта и състраданието могат да преобразят човека. Според църковното предание Христофор приел християнството и започнал открито да изповядва вярата си. По време на преследванията на християните от император Деций, бил арестуван, подложен на мъчения и накрая обезглавен заради отказа си да се отрече от Христос.  Така станал светец. Покровител е на пътешествениците, шофьорите, моряците и поклонниците. Ако се казвате Христофор, именният ви ден е на 9 май. 

Любопитен факт е, че иконата в Попово показва Христофор не като покровител на пътешествениците с Младенеца на раменете, а като мъченик и воин на Христос. Кръстът в ръката му е знак, че е пострадал и умрял за вярата. Това изображение е характерно за балканските кучеглави икони от XVIII–XIX век.

Ако ви се прииска да видите този необикновен светец със собствените си очи, закачете едно медальонче със свети Христофор в колата и направете пътешествие до Попово. Понякога една стара икона разказва повече за човешката душа, отколкото цялата библиотека на баба ми.

Рилският манастир.  Едва ли има семейство в България, в чиито албум да не фигурира снимка на хора, изпъчени сред впечатляващия му декор.  Нашите са на четири поколения – баба и дядо пред Хрельовата кула, мама – красива тийнейджърка с дъъъълги крака пред железния фонтан във фронтона на църквата, ние с брат ми , пет-шест-годишни се маймуним пред дяволчетата на входа.  Има ги и моите деца, как нагъват мекици със сладко, клатейки крака на моста над реката. Признавам си, никога не съм го посещавала заради религиозен плам. В рода ми със свещ да търсиш, набожен човек няма да намериш.  Но манастирът е по-голям от който и да е род, и от чието и да е верую. Стотици години това свещено място е било страж на идентичността ни и е давало утеха и успокоение на хиляди хора.

Освен безценните стенописи и впечатляващата архитектура, манастирът крие безброй тайни. Библиотеката му пази ръкописни книги на по десет века, старопечатни издания, нотирани ръкописи, щампи и важни архивни документи. Иконната сбирка е като жива история на последните шест века – от Средновековието до Възраждането.  Най-старите икони от XIV–XV век буквално са преминали през огън –  оцелели са в пожари, войни и разрушения. Една от тях е наистина рядка.  В света има само още три, подобни на нея –  в Метеора, Ермитажа и Националния музей на изкуствата в Букурещ. Става дума за „Света Богородица Одигитрия“ – Пътеводителка. В нея са вградени мощите на 32-ма християнски светци. Имената им са изписани върху малки метални пластини. Според изследователи, вероятно е изработена по поръчка на висши византийски аристократи в Константинопол, и навярно е попаднала в манастира след превземането на града от османците през 1453 година. Още по-необичайно е, че тези светци са изрисувани на групов портрет на една от външните стени на църквата. 

А възможно ли е манастирът да пази едно от най-старите изображения на Христос в света?  Влезте в музея и внимавайте да не подминете невзрачна наглед малка теракотена плочка с „Възкресението на Лазар“. Релефът е направен от изпечена глина и е символ на победата над смъртта и надеждата за вечен живот. Датиран е около 240–260 година. Ако това е вярно, пренесли сте се във времето, когато християнството все още не е официална религия в Римската империя. И когато Христос още е нямал брада. Преди християнската символика да се превърне в кръстове и ореоли. И бради. Не е ясно дали релефът е икона, или е представлявал декоративен елемент от фасада, мавзолей или друга сграда. Не е ясно също кой и откъде го е донесъл. Но не мисля, че това е важното в случая.

Безспорната звезда в музея е Рафаиловият кръст.  Когато го видях за първи път ми заприлича на комикс. Стоях и го зяпах без да шукна, та трябваше да ме примамват да тръгна с щедри обещания за сладолед.  Представях си как монахът Рафаил ден след ден и нощ след нощ дълбаел твърдия чемшир цели дванайсет години , за да украсят с него престола в олтара зад иконостаса.  С прецизност и старание изобразил цели 600 фигури в 36 сцени.  Когато го завършил през 1802 г. ослепял. 

Има една история, която се върти в интернет и според която през 1974 година кръстът трябвало да бъде показан в голяма изложба в „Помпиду“ в Париж. Само ден преди откриването на летище „Орли“ френските митничари задържали директора на музея на Рилския манастир Анчо Анчев, който бил поставил кръста в калъф за цигулка, специално издълбан по формата му. Нямал никакви документи за реликвата. След тридневен арест недоразумението било изяснено, а кръстът заел мястото си в изложбата. За осем дни го били видели стотици хиляди посетители, сред които Салвадор Дали и Пикасо. Сега, нека кажа няколко неща: че е имало българска изложба през 1974 г. – имало е, но е тракийска – “Découverte de l’art thrace: trésors des musées de Bulgarie”. Центърът „Жорж Помпиду“ е официално открит на 31 януари 1977 г. Пабло Пикасо умира на 8 април 1973 г. в Южна Франция, на 91-годишна възраст. Да, това не би бил единственият случай, в който национално съкровище е пътувало я в скута на археолог, я в багажник на служебна кола или в сак във влака, но в случая говорим за откровена измишльотина.

Друг предмет, който лесно може да остане в сянка, е първият български географски глобус.  Изработил го през 1836 година Неофит Рилски като помагало за своите ученици – картон върху дървена конструкция. Континентите, океаните и географските понятия изписал на български език – ценен символ на зараждащото се българско светско образование. Ето забележителен пример как един монах от Рилската обител пренася идеите на европейското Просвещение у нас. Глобусът показва свят, в който България все още не съществува на картата. Но е помагал на поколения българчета отново да открият мястото си в света.

Разбира се, вярна на атеистичните си възгледи и колекционерската си страст, отново нащраках снимки на странни чудовища, накъдрени лъвове и готини дяволи, които лафят лежерно на работното си място:  „Ти на каква температура пържиш грешниците в катрана?  Че енергията толкова поскъпна…“

Когато ви остане малко време, поровете из старите семейни снимки.  Те пазят историята на рода, а Рилския манастир пази историята на цял един народ.  И е хубаво, че се връщаме там често, за да знаем откъде идваме и накъде вървим.