Вижте го! Вижте колко бързо пълзи! Повдига се на ръчички и крачета като палаво паяче. Майка му е вдигнала всички грънци нависоко, да не ги троши. Но голямата делва, в която държат зърното няма къде да я дене. Сега е празна. Лято е и жътвата тепърва предстои.  Докато жените шетат, а дечурлигата скачат от платформата в реката, малкият допълзява ловко до тумбестия, издължен съд и се изправя нагоре, нагоре, още мъничко. Да стигне до усмихната леля, която толкова прилича на майка му!  Тупва по дупе, съдът се катурва, а капакът му – въпросната леля – керамична глава с усмивка от ухо до ухо, пиърсинги под устните и на ушите, и големи бадемови очи, се търкулва и цопва във водата. Ах, каква беля! Натупват го леко, изправят делвата и всичко си идва по местата, сякаш не е било.  Никой от тях не забелязва, че капакът е изчезнал. Нито пък подозират, че усмихнатата леля, полегнала в тинята, ще пропътува повече от шест хилядолетия. И че ще се превърне в символ на цяла една култура.

Когато бащата на малкото паяче решил да си вземе първата жена, цялото село се събрало да му построи къща.  Мъжете донесли от гората дълги и здрави дъбови стволове. Наострили долните им краища с каменни брадви, после набили коловете в тинестото дъно на реката по нестабилната речна тераса. Върху тях подредили греди и дъски и повдигнали пода, за да пазят къщата от влага и разливи.  Направили платформа и я свързали с тези на съседите.  Голямо село на дървени крака. Четири хилядолетия по-късно Херодот разказва, че мъжете в едно наколно селище в езеро в Македония забивали допълнителни колове за всяка нова съпруга. Това няма нищо общо с нашите хора край Варна,  но може би и те имали много жени.  Представям си как клетия баща на младоженеца тихо седял и пресмятал колко още дървета ще трябва да отсекат и колко още тежка работа ги чака. Сигурно се молел синът му да не е толкова влюбчив.

Като всяка натокана блондинка мислех, че всичко знам, но за праисторически наколни жилища не бях чувала.  И то не едно или две. В района на днешните Варненско и Белославско езеро са намерили тринадесетина. Най-отдавнашните са на около 6500 години. В едно от тях навярно живели хората, погребани във Варненския халколитен некропол с най-старото обработено злато в света.  Това е така наречената култура Варна.  По онова време картата на този район не изглеждала като днешната. Нивото на Черно море било по-ниско, а по дъното на сегашното Варненско езеро преминавала речна долина. По бреговете ѝ имало всичко необходимо за добър живот: прясна вода, плодородна земя, гори, дивеч и удобни пътища към морето и вътрешността. Неслучайно локацията се ползвала с такава популярност – тихо и комуникативно място, както се казва. 

Шестдесет столетия по-късно районът сменил предназначението си. Китните зелени колиби по поречието на реката се превърнали в промишлени чудовища – „Морфлот“, „Родопа“, ТЕЦ „Варна“, Кораборемонтния завод, памукопредачната фабрика „Христо Ботев“, ж.п. линии и гари.  Представям си семейството на дребосъка, ако можеше да се пренесе в днешния ден, как стои с ръцете на „Ф“ сред промишлената естетика и се чуди къде са отишли злантните ниви, тучните ливади и сребърната река.  И през ум не би им минало да живеят тук.

Наследниците им нарекли това прогрес.  Докарали техника: плаващи кранове, драгажни шалани и смукателни дълбачки — цяла флотилия морски строителни машини с екзотични имена.  Те дълбаели каналите, пристанищата и заводите на модерна Варна, но едновременно с това изваждали и унищожавали нейното най-дълбоко минало.  Десетилетия по-късно от кофите на дълбачката „Добруджа“ били извадени хиляди парчета от глинени съдове, сечива от рог на елен, камък и кремък. Станало ясно, че на това място в древността се е намирал един от най-развитите центрове на праисторическа Европа.

Усмивката на нашата глинена леля изгряла пред археолога Иван Иванов през 1978 г., когато строителна машина я изкопала от дъното на Варненското езеро, докато удълбочавала пристаните на кораборемонтния завод „Флотски арсенал“. Голяма част от праисторическото селище била унищожена, преди да бъде проучена.  Но „Езерната богиня“, както я нарекли, била грижливо съхранена в Археологическия музей във Варна. 

Погледнете я! Дали ни се присмива на прогреса? Не, по-скоро излъчва блаженство и щастие.  В очите й като на филмова лента минава миналото – зелените тръстики, разлюляни от вятъра, глъчката на децата, сламените колиби, подредени една до друга като кошер и малкото паяче, което пълзи ли пълзи през хълмовете на времето в маратон дълъг цели 6500 години.